Нора Робъртс
Уиски Бийч (20)

20.

На два пъти през нощта Илай става, за да обикаля къщата, а кучето вярно вървеше до него. Провери вратите, прозорците, алармата, дори излезе на голямата веранда, за да види дали няма някакво движение на плажа.

Всички, за които го беше грижа, спяха в Блъф Хаус, така че нямаше да рискува.

Това, което баба му си беше припомнила, промени нещата. Не за присъствието на нападателя — Илай и без това вече вярваше, че човекът е бил там в нощта, когато тя падна. А за мястото. Баба му каза, че е видяла някого на горния етаж и се втурнала надолу, или поне се е опитала. Значи не ставаше дума за човек, който излиза от мазето на основния етаж.

Сега имаше три възможности.

Съзнанието й да е объркано. Възможно, разбира се, особено след претърпяната травма. Това обаче не му се вярваше.

Съществуваше и възможността да става въпрос за двама различни нарушители, които можеха да са свързани или да са напълно независими един от друг. Не можеше и нямаше да пренебрегне тази възможност.

Последната възможност беше един нарушител, същият, който беше влязъл с взлом и беше нападнал Абра, същият, който беше копал в старото мазе. Което поставяше въпроса какво е правил на горния етаж. Каква е била целта му?

Щом семейството му си тръгнеше за Бостън, Илай щеше отново да обиколи къщата, стая по стая, кътче по кътче, и да потърси някои отговори.

Дотогава двамата с Барби щяха да са на пост.

Легна до Абра и остана буден, опитвайки се да събере парчетата. Безименен бандит, партньор с Дънкан? Кражбата, безчестието, а после убийството на Дънкан от неизвестния, който премахва от кабинета му всички следи, свързващи го с детектива.

Възможно беше.

Клиентът на Дънкан, нападателят, го наема. Дънкан научава, че клиентът му е влязъл с взлом и е нападнал жени. Скарва се с него, може би заплашва да уведоми полицията или пък опитва изнудване. А клиентът го убива и заличава доказателствата.

И това беше възможно.

Нападателят или нападателите са нямали връзка с Дънкан по никакъв начин. Докато си е вършел работата, ги е разкрил и е бил убит.

И това беше възможно, но невероятно — или поне такова изглеждаше в четири сутринта.

Илай се опита да превключи на работата си. Поне в сюжета на романа му имаше линии и ситуации, които би могъл да разреши до сутринта.

Замисли се да противопостави на главния си герой някой антагонист, жена, властите. В объркания си живот се сблъскваше с конфликти и последствия на всички нива. Всичко се оказваше въпрос на избор. Наляво ли да тръгне, или надясно, дали да остане да седи и да чака?

Размишлява над възможностите, докато най-накрая мозъкът му се предаде и заспа.

И някъде в лабиринта на подсъзнанието му въображението и реалността се смесиха. Илай отвори предната врата на къщата в Бек Бей.

Познаваше всяка стъпка, всеки звук, всяка мисъл, но все още не можеше да си наложи да промени каквото и да е. Трябваше само да се обърне и да излезе навън на дъжда. Само да замине с колата. Вместо това повтори действията си от нощта в убийството на Линдзи, които оттогава постоянно му се явяваха насън.

Не можеше нищо да промени и все пак то се промени. Отвори вратата на къщата в Бек Бей и се озова в мазето на Уиски Бийч.

Държеше фенерче, докато се движеше в мрака. Някаква част от съзнанието му подсказа: електричеството е прекъснато. Отново нямаше ток. Трябваше да срита генератора, за да го подкара.

Тръгна покрай стелажите, препълнени с проблясващи буркани, всички прилежно надписани. Конфитюр от ягоди, от грозде, круши, консервиран зелен боб, доматен сок.

Някой е бил доста зает, каза си, докато обикаляше из купищата картофи. Много гърла за хранене имаше в Блъф Хаус. Семейството му спеше по леглата си, Абра спеше в неговото. Много гърла за хранене, много хора, които трябва да защитава.

Беше обещал, че ще се грижи за къщата. Ландън спазваха обещанията си.

Трябваше да оправи тока, да върне светлината, топлината, сигурността, да защити това, което е негово, което обича и което е уязвимо.

Докато доближаваше генератора, чу бученето на морето — шумът се усилваше и заглъхваше, усилваше и заглъхваше…

А насред бученето дочу ясното блъскане на метал по камък. Като метроном, отмерващ времето.

Имаше някого в къщата, някой блъскаше вътре в къщата. Заплашваше всичко, което Илай беше длъжен да пази. Усети оръжието в ръката си и погледна надолу, за да види как проблясва един от пистолетите за дуел, син и тайнствен като морето.

Продължи напред, докато бученето не се превърна в рев.

Но когато стигна до най-старата част, не видя нищо, освен ямата, белязала пода.

Пристъпи, погледна надолу и я видя.

Не Линдзи, не тук. Абра лежеше в онази дълбока яма, убийствено червена кръв беше напоила блузата й и замацваше прекрасните й диви къдрици.

Острите като ножове нокти на ужаса се впиха в гърлото му и го задраха. Болка, леденостудена болка заби ками в стомаха му, докато се мъчеше да прошепне името й. Опита да се спусне към нея, роден от тънка като конец надежда.

Улф пристъпи от сенките и застана в синята светлина.

Помогни ми. Помогни й. Илай падна на колене, за да я докосне. Студена. Твърде студена. Спомни си Линдзи, докато кръвта на Абра багреше ръцете му.

Твърде късно… не, не може да е късно. Не отново. Не и с Абра.

Беше мъртва, като другата. Улф вдигна служебния си пистолет. Ти си виновен, кръвта й е по ръцете ти. Този път няма да се измъкнеш.

Изстрелът отекна и изтръгна Илай от кошмара, за да го потопи в обятията на паниката. Докато се опитваше да си поеме дъх, притисна въображаемата болка в гърдите си и погледна убеден, че ще види как кръвта му се стича между пръстите му. Под дланта му сърцето му биеше лудо като побеснял барабан срещу атавистичния страх.

Наведе се към Абра и откри, че мястото й е студено и празно.

Сутрин е, убеди се той. Онова е било само сън, сега слънцето грееше през вратите на верандата и разпръскваше бели звезди върху водата. Всички в Блъф Хаус бяха в безопасност. Абра вече беше станала и посрещнала деня.

Всичко беше наред.

Изправи се, видя кучето, което се беше свило в леглото си, сложило собственически лапа върху кокал играчка. По някаква причина спящото куче му вдъхна увереност, напомни му, че реалността може да е проста като добро куче и слънчева неделна сутрин.

Щеше да я кара по-спокойно, колкото се наложеше, докато преодолее усложненията и неволите на сънищата.

Още щом краката му докоснаха пода, Барби скочи и размаха опашка.

— Всичко е наред — каза той високо.

Обу дънките си и си сложи риза, след което отиде да потърси Абра. Не се изненада, че я откри в гимнастическия салон, а че видя там и баба си. Искрено се сащиса, когато се натъкна на несломимата Хестър Ландън, седнала с кръстосани крака на червена рогозка, обута с черен клин до коленете и лавандулово горнище, което оставяше ръцете и по-голямата част от раменете й голи.

Видя белега от операцията й, който се спускаше от лявото й рамо към лакътя — дълбоки белези като тези в мазето. Белези по това, което беше негово, което обичаше и което трябваше да пази.

— Като вдишваш, наклони се наляво. Не се изпъвай прекалено, Хестър.

— Занимаваш ме с йога за бабички.

Досадата в гласа на Хестър направи ситуацията с една идея по-нормална.

— Просто трябва да сме внимателни. Дишай. Вдишвай с вдигнати нагоре ръце, докосни дланите си. Издишай. Вдишай и се наклони надясно. Двете ръце нагоре. Повтори това два пъти.

Докато говореше, Абра коленичи зад Хестър и разтри раменете й.

— Здрави ръце имаш, момиче.

— А ти си много напрегната. Успокой се. Раменете надолу и назад. Просто се отпускаме, това е всичко.

— Бог ми е свидетел, че имам нужда от това. Събуждам се схваната като дъска и после цял ден съм така. Губя гъвкавостта си. Дори не знам дали някога ще успея пак да докосна палците на краката си.

— Ще се оправиш. Какво ти казаха лекарите? Не би пострадала по-лошо…

— Не умрях — прекъсна я Хестър и Илай видя как Абра потръпва и затваря очи.

— Защото имаш здрави кости и здраво сърце.

— Здрава глава.

— Не мога да го оспоря. Цял живот си се пазила и си била активна. Сега се лекуваш и трябва да бъдеш търпелива. До лятото ще можеш да изпълняваш отново асаните.

— Често си мисля, че е голяма загуба, дето не ги знаех всичките тия пози, докато моят Илай беше жив.

На Илай му трябваше миг, за да схване думите й, а после да се шокира и потресе. Абра я разбра веднага и мръсничко се засмя.

— В памет на обичния ти Илай сега издишай, изправи гърба и се наведи напред. Леко. Леко.

— Надявам се младият Илай да оценява колко си гъвкава.

— Мога да потвърдя.

А младият Илай реши да прояви дискретност и да се оттегли.

Щеше да направи кафе, да си сипе чаша и да разходи кучетата. Докато приключеше с това, баба му вече би трябвало да се е облякла като неговата баба. И може би дори представата как тя прави секс с дядо му щеше да се е изпарила от ума му.

Долови аромата на кафе, докато вървеше към кухнята, и откри сестра си по пижама да вдъхва уханието над една чаша.

Сейди се беше излегнала на кухненския под, но се изправи и отиде при Барби, за да се подушат.

— Къде е бебето?

— Ето тук. — Триша потупа големия си корем. — Кака й е горе за неделно гушкане с тати. Отвори ми се малко спокойствие и се наслаждавам на единствената чаша кафе, която ми се полага за деня. И ти можеш да си сипеш една, а после да ми помогнеш да скрия яйцата.

— Мога, но след като разходя кучетата.

— Става. — Триша се наведе и почеса Барби. — Такава душичка е и е добра компания за Сейди. Ако имаше брат или сестра, щях да си взема. Много мила е със Сели. Толкова търпелива и любезна.

— Да.

Ето ти куче пазач, каза си Илай, докато си сипваше кафе.

— Нямах много време да разговарям с теб насаме. Бих искала да ти кажа, че изглеждаш добре. Добре изглеждаш, Илай.

— Че как изглеждах преди?

— Като изпития, блед и тъп чичо на Илай.

— Е, благодаря.

— Ти попита. Все още си малко мършав, но вече приличаш на себе си. Ето защо обичам Абра. Много.

Той я изгледа косо и Триша наклони глава.

— Да не се каниш да ми кажеш, че тя няма нищо общо?

— Не. Канех се да кажа, че не знам как съм живял досега в това семейство, без да подозирам за манията му по секса. Току-що чух баба да загатва на Абра за сексуалния си живот с дядо.

— Сериозно?

— Сериозно. И сега трябва да го залича от паметта си. Хайде, Барби. Да изведем Сейди на разходка.

Сейди обаче отново се излегна и се прозя широко.

— Тя май пасува — отбеляза Триша.

— Ами добре. Само аз и ти, Барби. След малко се връщаме, за да си поиграем на Великденското зайче.

— Става. Аз нямах предвид само секса — натърти тя.

Той я погледна откъм пералното помещение, докато откачаше каишката.

— Знам.

Щеше да опита нещо различно, след като нямаше да му се налага да се съобразява с достойната походка на Сейди. Реши да слезе до брега в ранната великденска сутрин. Щом допи кафето си, забоде чашата в пясъка до стълбите и забърза хода си до леко тичане. Когато запита тялото си как намира идеята, получи несигурен отговор.

Но на кучето му хареса. Хареса му достатъчно, за да забърза стъпките си, докато Илай не затича с всички сили. Нямаше съмнение, че по-късно щеше да си плати за това. Слава богу, че разполагаше с масажистка терапевтка.

Привидя му се сцената от съня му, Абра бледа, окървавена, простряна върху ледения каменен под на мазето. От това сърцето му заблъска по-бясно, отколкото от бягането.

Най-сетне успя да укроти кучето и отново започнаха да вървят. Вдъхна от влажния въздух, за да облекчи пресъхналото си гърло.

Явно беше по-разтревожен от проникванията в къщата, отколкото бе склонен да повярва. По-загрижен за семейството си и за Абра, отколкото би искал да признае в студената дневна светлина.

— Ще трябва да прибегнем до нещо по-сериозно от лаенето — каза на кучето и го поведе обратно към вкъщи. — Но първо трябва да избутаме днешния ден и утре сутринта.

Погледна към Блъф Хаус и се изненада, като видя колко се бяха отдалечили.

— Леле майчице.

А бяха минали по-малко от два месеца, откакто се задъхваше облян в пот, щом изминеше половин миля. Днес беше пробягал двойно по-голямо разстояние.

Може би отново беше станал себе си.

— Добре, Барби, да опитаме да се върнем.

Побягна обратно с радостното куче до себе си. Когато отново погледна нагоре към Блъф Хаус, видя Абра на верандата, облякла анорак с качулка върху екипа си от йогата. Помаха му с ръка.

Ето тази картина си обеща да запомни. Абра с Блъф Хаус зад гърба й, с морския вятър, който танцуваше в косите й.

След като изкачи стълбището се почувства изтощен, но по един страхотно приятен начин.

— Мъжът и неговото куче — обяви Абра и поздрави и двамата.

— Мъжът, неговото куче и музиката от „Роки“. Ейдриън^[1]! — Вдигна я във въздуха.

Абра се разсмя, когато той я завъртя.

— Какво имаше в това кафе? Остана ли още от него? — попита тя.

— Денят ще е чудесен.

— Така ли?

— Разбира се. Всеки ден, който започва с шоколадови зайчета и желирани бонбони за закуска, е добър. Трябва да скрием яйцата.

— Вече го направихме, Роки. Ти го пропусна.

— Още по-добре. Сега ще трябва да ги търся. Дай ми някой жокер де — настоя. — Може да не си наясно, но Робърт Едуин Ландън, изпълнителен директор на „Ландън Уиски“, председател и съпредседател на безброй достойни благотворителни организации и глава на семейство Ландън, с всички сили ще се постарае да попречи на мъничката си внучка да победи в търсенето на великденските яйца.

— Няма да го направи.

— Добре де, може да остави детето да победи, но е адски сигурно, че ще бие единствения си син.

— Може и така да е, но от мен няма да получиш жокери. Влизай да си вземеш великденската кошничка, преди баща ти да е слязъл да търси.

Денят беше хубав, нищо че се натъпка със сладкиши, макар да знаеше, че от вафли на закуска малко му прилошава. Все пак ги изяде и остави тревогите си настрани, за да се наслади на приятните мигове.

Баща му с щръкналите заешки ушички и Селина, която се смее с цяло гърло. Удоволствието по лицето на баба му, когато й подари красива купа, пълна с уханни пролетни цветя.

Веселата война с водни пистолети със зет му и случайното (донякъде) смъртоносно прострелване на сестра му в сърцето, когато тя отвори вратата на верандата.

Изненадата на Абра, когато й даде яркозелената орхидея, защото цветето му напомняше за нея.

Ядоха бут с печени картофи, крехки аспержи и билковия хляб на Абра, фаршировани яйца, обелени от шарените си черупки, и какво ли още не в официалната трапезария. Свещите грееха, кристалът искреше, морето пееше своята песен, блъскайки се в скалистия бряг, и създаваше съвършения музикален фон за прекрасния ден, който Илай беше предрекъл.

Не можеше да си спомни предишния Великден със скорошното убийство на Линдзи, с часовете, които беше прекарал по разпити, с оживелия страх, че полицията отново може да похлопа на вратата му. И този път да го отведе с белезници. Сега всичко това беше замъглено — бледите изопнати лица на семейството му, постепенното и постоянно отдръпване на онези, които беше смятал за приятели, загубата на работата, обвиненията, които го заливаха, ако дръзнеше да се появи сред хора.

Вече беше преминал през това. Каквото и да го дебнеше сега, щеше да се освободи и от него.

Нямаше да загърби отново чувството за дом и надеждата.

За Уиски Бийч, помисли си Илай. Вдигна чаша и улови погледа на Абра, усмивката на Абра. Пи за всичко това, за всички.

Когато в понеделник сутринта помогна да натоварят колите, чувството на надежда все още беше в него. Прегърна баба си за довиждане.

— Ще запомня всичко това — прошепна тя в ухото му. — Пази се, докато се пазя и аз.

— Добре.

— И да кажеш на Абра, че няма още дълго да води сутрешния си урок по йога без мен.

— Ще й кажа.

— Хайде, мамо, да те вкараме в колата. — Роб прегърна сина си по мъжки, с една ръка, и го потупа по гърба. — Ще се видим скоро.

— Лятото идва — отвърна Илай, като помагаше на баба си. — Предвидете си време.

— Ще го направим. — Баща му отиде до шофьорското място. — Хубаво беше отново да се съберем всички Ландън в Блъф Хаус. А ти ни чакай. Ще се върнем.

Илай им помаха и гледа след тях, докато не се скриха зад завоя. До него Барби тихичко изскимтя.

— Чу го. Ще се върнат. — Обърна се и огледа къщата. — Но преди това имаме работа за вършене. Ще открием какво точно търси онова копеле. Ще претършуваме Блъф Хаус от горе до долу. Нали?

Барби завъртя опашка.

— Ще приема това за „да“. Хайде.

Започна най-отгоре. На третия етаж някогашните слугински помещения служеха за склад на стари мебели, скринове със стари дрехи или вещи, които не бяха изхвърлени от предишните Ландън заради прекалена сантименталност или по практични съображения.

След претърсването полицаите не си бяха дали труд да върнат по местата им чаршафите против прах, така че сега лежаха на бели купчини като снежни преспи на пода.

— Ако бях вманиачен търсач на съкровища, какво щях да търся тук горе?

Не и самото съкровище, реши той. Освен откраднатото писмо, скрито на видно място като в романа на По, нямаше какво друго. Никой не би могъл да вярва, че някой от предишните обитатели ще сбута сандък със съкровища до продънения диван или зад замъгленото огледало.

Обиколи помещенията, надничаше в кутии и сандъци, мяташе чаршафите обратно върху мебелите. Слънчевите лъчи прорязваха прашинките, а тишината в къщата се подчертаваше от шума на прибоя.

Не можеше да си представи да живее с цяла армия от слуги, които някога бяха спали в лабиринтите от стаи и се бяха събирали да се хранят или да си бъбрят. Никога не би могъл да бъде напълно сам, никога не би било съвсем тихо, а за истинско лично пространство и дума не би могло да става.

Предположи, че са направили компромис. За да се поддържа такава къща, да се живее в нея и да се осигуряват забавления, както е било при предците му, е била необходима цяла армия. Баба му и дядо му бяха избрали не толкова сложен начин на живот.

Във всеки случай времето на Гетсби беше отминало… поне в Блъф Хаус.

Все пак му се струваше срамота и загуба един цял етаж да е зает от покрити с чаршафи мебели, сандъци с книги, скринове, натъпкани с дрехи, покрити с платнища и пакетчета лавандула.

— Тук бих могъл да си направя ателие, нали? — запита той Барби. — Стига да можех да рисувам де. Баба може, обаче толкова много неща трябва да се махнат, а и тя обича да използва дневната си за това или пък да рисува на верандата.

Поспря да си почине и завъртя рамене, както му беше препоръчала Абра, след което тръгна из някогашното слугинско помещение.

— И все пак светлината тук е чудесна. Ей там има място за малка кухня. Мивката се оправя, слага се микровълнова… тази баня се ремонтира — добави, като видя тоалетната със старото казанче с верижка. — Или още по-добре, всички тези стари неща се поправят. Мебелите да влязат в употреба, вместо просто да си стоят тук.

Намръщи се, отиде до прозорците, които гледаха към брега. Огромни прозорци, удивителна гледка — най-вероятно в резултат на архитектурно решение, което не е било предвидено точно за удобство на прислугата.

Отиде до еркера и се замисли за първия си обход в деня, в който се беше върнал.

Да, може да работи тук, каза си отново. Нямаше да е нужно много, за да се пооправи мястото, а и на него не му трябваше кой знае какво. Да качи бюрото си, някои папки, полици… и да модернизира банята.

— Че кой писател не би искал мансарда. Да, може би. Може да го направя, след като баба най-сетне се върне вкъщи. Ще помисля над това.

Което нямаше нищо общо с целта му, призна си той, така че предприе втори обход. Представи си как камериерките слизат от железните си легла на зазоряване, босите крака по студения под. Икономът облича колосаната си бяла риза, главната икономка си прави списък със задълженията си за деня.

Тук беше съществувал цял един свят. Свят, за който семейството вероятно знаеше малко. А това, което не съществуваше, доколкото можеше да види, не си струваше влизането с взлом, нито пък потрошаването на костите на възрастна жена.

Върна се в просторния салон и огледа стария гардероб, облегнат на стена с ужасни според Илай тапети на цветя. При близък оглед не забеляза следи да е бил местен през последното десетилетие или повече.

Обхванат от любопитство, се опита да го избута, като притисна гръб в него. И не го помести с повече от сантиметър или два. Опита се да достигне тясното пространство зад него, после да подпъхне ръката си отдолу.

Не само непослушните малки момчета не биха могли да го мръднат, с това не би се справил и възрастен мъж. Не и сам.

Инстинктивно извади телефона си и превъртя списъка си с контакти, които Абра беше въвела. Избра номера на Майк О’Мали.

— Здравей, Майк, Илай Ландън е. Да, добре. Благодаря.

Отново се облегна на гардероба, солиден и стабилен като секвоя.

— Виж, дали днес ще имаш някоя свободна минута?… Наистина? Щом имаш свободен ден, не искам да нарушавам плановете ти… В такъв случай мога да се възползвам от помощта ти за една работа. Имам нужда от малко мускули. — Засмя се, когато Майк го попита кои мускули точно. — Всички… Задължен съм ти.

Затвори и погледна Барби.

— Вероятно е глупаво, а? Но кой може да устои на тайна стена?

Слезе надолу по стълбите и постоя в кабинета си, като си представяше как го мести на третия етаж. Реши, че идеята не е съвсем луда. По-скоро… ексцентрична.

Тапетите трябваше да се разкарат и сигурно щеше да се отвори работа с отоплението, тока, канализацията. И накрая трябваше да измисли какво да прави с останалото пространство там горе.

Но беше хубаво да мисли за това.

Барби надигна глава. Излая три пъти миг преди звънецът на вратата да се обади.

— Какви уши имаш! — възхити се Илай и тръгна с нея надолу по стълбите.

— Много си бърз.

— Защото ме спаси от работата по двора. Хей, здрасти! — Майк почеса Барби, докато тя душеше панталона му. — Чух, че си взел куче. Как му е името?

— Нейното име? — Илай потисна тръпка. — Барби.

— О! — Болка и съчувствие покриха лицето на Майк. — Сериозно?

— Ами дойде си с името.

— Става, стига да не й вземеш приятел и да го наречеш Кен. От известно време не съм идвал тук — добави Майк, като пристъпи във фоайето. — Адски голямо пространство. Морийн каза, че семейството ти е идвало за Великден. Как е госпожа Ландън?

— По-добре. Много по-добре. Надявам се да се завърне в Блъф Хаус до края на лятото.

— Чудесно ще е отново да е тук. Не че искаме да се разкараш от Уиски Бийч.

— Оставам.

— Без майтап? — Майк се ухили широко и го потупа по рамото. — Радвам се да го чуя, човече. Можем да използваме малко прясно месо в месечните си сбирки на покер. Ще вдигаме мизата и ще задържаме, когато вдигаш ти.

— С колко се влиза?

— С петдесет. Малък отбор сме.

— Кажи ми, когато се събирате следващия път. Онова чудо е нагоре по стълбите — каза Илай, като посочи и тръгна към стълбището. — Третият етаж.

— Страхотно. Никога не съм бил там.

— И аз не бях влизал от дете. Играехме горе, когато времето беше лошо, а един-два пъти сме си лягали там и си разказвахме истории за духове. Сега обаче е само склад.

— Значи ще сваляме нещо долу?

— Не. Само ще го преместим. Огромен гардероб. Двоен гардероб — добави Илай, като тръгнаха по стълбите. — Ей тук вътре.

— Хубаво пространство, ужасни тапети.

— Говори ми.

Майк огледа стаята и погледът му се спря върху гардероба.

— Огромен звяр. — Приближи се до него и прокара пръсти през гравираната му повърхност. — Красавец. Махагон, нали?

— Така мисля.

— Имам братовчед, който се занимава с антики. Ще се подмокри от кеф, ако му попадне нещо такова. Къде ще го местим?

— Само на няколко стъпки. — Под озадачения поглед на Майк Илай сви рамене. — Ами… Зад него има преграда.

— Преграда?

— Вход към коридор.

— Брей, мамка му! — Майк размаха юмрук във въздуха и погледът му засия. — Таен коридор? Накъде води?

— Надолу към мазето според това, което са ми разказвали. Само са ми казвали. Идея си нямах. Били са коридори за прислугата — обясни той. — Притеснявали са баба ми, така че ги затворила, но този и още един в мазето само ги покрила.

— Това е страхотно. — Майк потърка ръце. — Да го преместим това копеле.

Откриха, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тъй като нямаше как да го вдигнат, а да го избутат се оказа невъзможно, застанаха първо в единия му край, а после в другия, като го побутваха с по няколко сантиметра всеки път.

— Следващия път ще си вземем кран. — Майк се изправи и раздвижи рамене.

— Как ли са го домъкнали тук, по дяволите?

— Десет мъже и една жена, която обявява, че сигурно ще изглежда по-добре на отсрещната стена. И ако кажеш на Морийн, че съм казал това, ще се закълна, че си гнусен лъжец.

— Току-що ми помогна да мръдна десеттонен гардероб. Лоялността ми е твоя завинаги. Виждаш ли тук? Това е краят на преградата. Гадният тапет малко я прикрива, но като знаеш, че е там…

Опипа около тапетния бордюр, докато не напипа механизма. Когато чу слабото изщракване, погледна Майк.

— В играта ли си?

— Шегуваш ли се? Второто ми име е Играча. Отваряй.

Илай натисна преградата, усети как поддава леко, а после се открехна на два пръста към него.

— Я се отвори — измърмори той и натисна, докато отвори напълно.

Видя тесен коридор, а после — стълби, спускащи се мрака. Инстинктивно опипа стената за ключ за осветление и се изненада, като се натъкна на такъв. Но когато го натисна, не стана нищо.

— Или тук няма ток, или няма крушка. Ще взема две фенерчета.

— И може би самун хляб. За да пускаме трохички — обясни Майк. — И голяма тояга, в случай че има плъхове. Добре де, само фенерче — поправи се, като видя студения поглед на Илай.

— Ей сега се връщам.

Взе две бири заедно с фенерчетата. Поне това можеше да направи.

— По-добре от самун хляб. — Майк взе бирата и фенерчето и освети тавана на коридора. — Няма крушка.

— Следващия път ще донеса. — Въоръжен с фенерче, Илай пристъпи в коридора. — Доста е тесен и все пак е по-широк, отколкото си го представях. Предполагам, че са имали нужда от място, за да разнасят подноси и други такива. Стълбите изглеждат здрави, обаче внимавай.

— Може да има змии, и то много опасни. Ти влез първи.

Илай се засмя и тръгна надолу.

— Съмнявам се да се натъкнем на скелета на някой мразен иконом или на последните слова на небрежна домоуправителка, издълбани на стената.

— Може да видим призрак. Достатъчно зловещо е.

И прашно, и влажно. Стълбите скърцаха под краката им, но поне нямаше плъхове, които да ги гледат с червените си очички.

Илай спря, когато светлината от фенера му се спря на друга преграда.

— Чакай да помисля. — И да се ориентирам, добави наум. — Това трябва да се пада вторият етаж. Виждаш ли тук? Трябва да излиза към спалнята на баба ми. Сигурно тук е главният коридор. Боже, като деца бихме убили, за да ги отворим. Можех да се промъкна, да изскоча и да изкарам ангелите на сестра си.

— И точно това е била причината баба ти да запечата вратите.

— Аха.

— Мислиш отново да ги отвориш?

— Аха. Няма причина за това, но да.

— Това, че е яко, е достатъчна причина.

Продължиха по коридора, слизаха надолу, завиваха.

От скицата, която беше запомнил, Илай отсъди, че вратите някога се бяха отваряли на стратегически места из къщата, в гостните, кухнята, дневната, вестибюла и някъде в дебрите на мазето.

— По дяволите. Първо трябваше да преместим стелажите, които затварят другата стена.

Обаче намери лоста и издърпа вратата към себе си, така че двамата с Майк се озоваха срещу стари буркани и ръждясали инструменти, зад които видяха мазето.

— Трябва да отвориш отново тези коридори, човече. Помисли си за партитата за Хелоуин.

Илай обаче мислеше за нещо друго.

— Мога да го вкарам тук — измърмори той.

— А?

— Оня задник, дето влезе и копа тук долу. Трябва да помисля за това.

— Вмъкваш се тук и го примамваш вътре. Класически капан — съгласи се Майк. — И после какво?

— Мисля за това.

Затвори вратата, закле се да премести стелажите и да измисли план.

— Кажи ми. Нямам нищо против да участвам в залавянето на оня. Морийн все още е наплашена — обясни Майк, като тръгнаха обратно нагоре. — Не знам дали ще се успокои, докато не го заловят, особено след като всички смятат, че е същият, дето пречука детектива. Логично е.

— Да, така е.

— А когато разбра, че оня изрод е подхвърлил пистолета в къщата на Абра, съвсем се наплаши.

— Не мога да я виня, че… Какво? Какъв пистолет? Какви ги говориш?

— Пистолетът, дето Абра откри в… О. — Майк потрепери и пъхна ръце в джобовете. — Ами, по дяволите, тя не ти е казала.

— Не, не ми е казала. Но ти ще го направиш.

— Донеси ми още една бира и ще си кажа.