Нора Робъртс
Уиски Бийч (18)

18.

Абра реши, че се е заключила. Заключена беше, това трябва да е отговорът. Беше медитирала, беше работила с художника на полицията, опита с визуализация — с което не я биваше особено — но всичко това плюс усилията и уменията на художника произведе рисунка, която можеше да представлява почти всеки мъж между трийсет и четирийсет години.

Всеки мъж, помисли си Абра, докато отново разглеждаше копието на рисунката — слабо лице, дълга, малко разрошена кестенява коса и тънки устни.

Не можеше да се закълне за устните, ако се стигне до това. Наистина ли бяха тънки, или си ги беше представила такива, защото се бе държал като задник?

Толкова за наблюдателността й. Намръщи се. А до този момент си беше мислила, че нивото й е над средното.

Разбира се, нямаше никакво доказателство, че онзи смучещ тоник с лимон задник има нещо общо с каквото и да било. И въпреки това…

Нямаше какво да се направи по въпроса поне до края на уикенда. Абра добави последното сребърно топче, за да довърши чифта обици от сребро и цитрин. Докато ги описваше на етикета, си представи, че семейството на Илай вече пътува насам.

Това беше едно хубаво нещо. Друго? Семейният празник в къщата се вписваше добре в представите й. Поне суетенето около това успя да отклони ума й от жалкия й провал с художника.

Искаше напредък. Взе очилата си за четене. Признаваше си, че се беше надявала да участва в разпознаването на нарушителя и потенциален убиец. Да помогне на Илай да разреши проблемите си, като донякъде допринесе за разрешаване на загадката. Искаше да направи всичко така, че да е подредено и спретнато, докато с пълна увереност съзнаваше, че животът е точно обратното.

Сега не можеше да се отърси от натрапчивото чувство на неудобство и нарастващо безпокойство.

Поне новите й бижута тръгнаха добре, ако можеше да се каже така. Но надеждата й, че творческата енергия ще успее да я отключи, продължи кратко.

Изправи работната си маса в малката си втора спалня и подреди нещата си по местата им. Щеше да занесе новата стока в магазина и може би да си купи нещо с печалбата.

Реши да иде пеш, за да се порадва на играта на нарцисите и зюмбюлите, които весело надничаха от пъпките си, на шарените великденски яйца, които се полюшваха от клоните на дърветата, на златните звънчета на форзициите.

Винаги й беше харесвало раждането на новия сезон, все едно дали носеше първата зеленина на пролетта или първия зимен сняг. Но днес тревогата я беше налегнала, така че поиска да спре при Морийн и да я убеди да слезе с нея до града.

Глупаво беше това чувство, че я наблюдават. Просто остатъчна реакция от станалото в Блъф Хаус. И фарът, помисли си, щом се обърна и изгледа бялата кула. Никой не я следеше… макар че не можеше да устои да не поглежда през рамо, нямаше как да пренебрегне мравките, лазещи по гърба й.

Познаваше къщите, познаваше повечето хора, които живееха в тях или ги притежаваха. Мина покрай крайбрежния бар и пребори пронизващия ужас и внезапното желание да се обърне и да побегне към вкъщи.

Нямаше да се остави на глупавите си мисли. Нямаше да се откаже от удоволствието на разходките из градчето, което беше превърнала в свой дом.

И нямаше да мисли как я сграбчват откъм гърба в тъмна празна къща.

Слънцето грееше, птиците пееха, колите бръмчаха по пътя, но все пак въздъхна с облекчение, когато навлезе в основната част на града с магазините, ресторантите и хората.

Зарадва се, като видя през прозореца клиентите в магазина за сувенири. Туристи, които щяха да изкарат почивката си на плажа, семейства като това на Илай, които идваха за уикенда. Понечи да влезе, когато видя Хедър зад щанда.

Отстъпи назад и си тръгна.

— Мамка му — изръмжа. — Мамка му.

Не беше я виждала, откак бе напуснала разревана урока по йога. Хедър не беше идвала и на домашните упражнения, нито на следващите уроци в графика. А вътре в себе си Абра таеше достатъчно гняв и негодувание, за да се възпре да й се обади.

Негативна енергия, предупреди се тя и спря. Беше време да я прогони, да възстанови своето чи. И може би най-сетне щеше да се отключи.

Във всеки случай Хедър си беше такава. Нямаше никаква причина да се трупат лоши чувства и от двете страни.

Абра се насили да се върне и да пристъпи вътре. Благоухания, приятна светлина, местни изделия и произведения на изкуството. Наложи си да си оправи настроението и да влезе.

Махна небрежно на другата продавачка и забеляза, че жената леко се намръщи, докато продължаваше да чака клиента си. Нямаше съмнение, че Хедър е споделила обидните си опасения с колегите си.

Кой би могъл да я вини, наистина?

Нарочно отиде при нея и търпеливо изчака, защото беше преднамерено игнорирана. Когато Хедър приключи с продажбата, Абра пристъпи напред.

— Здравей. Днес си заета. Трябват ми само пет минути. Мога да изчакам, докато ми ги отделиш.

— Наистина не знам кога ще стане това. Имаме клиенти.

Стиснала зъби, Хедър се извъртя зад тезгяха и се запъти към три жени.

Абра усети как гневът я стиска за гърлото. Вдиша дълбоко и издиша, след което импулсивно взе комплект ръчно изработени винени чаши, на които се възхищаваше от седмици, но не можеше да си ги позволи.

— Извинявай. — Изписала усмивка на лицето си, тя ги занесе при Хедър. — Ще ми обърнеш ли внимание? Ужасно ми харесват тези. Не са ли прекрасни? — обърна се към една от жените и получи възхитено одобрение, като едната от тях дори се наведе да вземе комплект чаши за шампанско от същия майстор.

— Ще бъдат чудесен сватбен подарък.

— Нали? — Сърдечно усмихната, Абра завъртя една от чашите си към светлината. — Направо съм влюбена в гравираните столчета. Просто не можете да сбъркате със стоките в „Заровените съкровища“ — добави, забила поглед в Хедър.

— Разбира се. Ако имате въпроси, просто питайте — каза Хедър на клиентките, а после се върна на щанда.

— Сега аз съм клиент — обяви Абра. — Първо, липсваше ни на курса.

Все още стискайки зъби, Хедър измъкна мехурчеста опаковка изпод тезгяха и започна да я увива около чашата.

— Бях заета.

— Липсваше ни — повтори Абра и сложи ръка върху дланта на Хедър. — Съжалявам, че се скарахме и че казах неща, които те разстроиха и нараниха чувствата ти.

— Накара ме да се почувствам, все едно съм интригантка, а аз…

— Съжалявам — отново каза Абра. — Аз обаче имам връзка с Илай. Грижа ме е за него. Някои от нещата, които ти каза, нараниха мен.

— Там имаше полиция.

— Знам. Но не защото е направил нещо нередно. Някой проникна в Блъф Хаус на два пъти, сигурни сме в това. А първия път ме нападна, който и да е бил той.

— Знам. Още една причина да се тревожа.

— Оценявам загрижеността ти, но не Илай се опита да ме нарани. Той беше в Бостън. И не той е този, който… — Огледа се бързо наоколо, в случай че някой от клиентите стои твърде близко, за да я чуе. — Не той е убил детектива от Бостън, защото бях с него, когато е станало това. Това са фактите, Хестър, потвърдени от полицията.

— Претърсваха Блъф Хаус.

— За да бъде всичко както трябва. Биха могли да претърсят и моята къща.

— Твоята? — Шок и искрена загриженост се изписаха на лицето на Хедър. — Защо? Това е тъпо. Не е правилно.

Щом Хедър изписука обидено, Абра разбра, че ледът се е пропукал.

— Защото има едно, само едно ченге от Бостън, което не може да приеме фактите и доказателствата и от цяла година преследва Илай. Сега си е наумил да дебне и мен.

— Мисля, че това е ужасно.

— И аз, но тъй като нямам какво да крия, нека се забавлява. В момента нашата местна полиция също разследва. На тях много повече вярвам, че ще открият какво става и кой е отговорен.

— Ние ще се погрижим за себе си — обяви Хедър с нотка на гражданска гордост. — Само бъди внимателна.

— Ще бъда.

Абра се опита да не настръхне, когато Хедър се зае да опакова чашите. Сбогом, сладък нов екип за йога. Но когато бръкна в чантата си, за да си извади кредитната карта, се сети за бижутата.

— За малко да забравя. Направих десетина от тези. — Извади ги и ги сложи на щанда, всяко в своя опаковка. — Можеш да им хвърлиш едно око, когато ти се отвори време. Само ми кажи.

— Ще ги видя. Ау, много харесвам тези! — Хедър измъкна обиците от сребро и цитрин, последните, които Абра беше направила. — Малки сребърни лунички и звездички, а пък цитринът е като слънчице.

— Наистина са много хубави. — Жената с винените чаши се доближи до тях.

— Абра е от местните майстори. Донесла е някои нови неща.

— Имаме късмет, нали? О! Джоана, ела да видиш това колие. Толкова ти подхожда.

Абра размени самодоволен поглед с Хедър, докато й подаваше кредитната си карта. Като видя как трите жени се скупчиха около бижутата, разбра, че накрая май щеше да си позволи сладкия нов екип за йога.

Половин час по-късно си взе сладолед във фунийка и тръгна към вкъщи в доста по-добро настроение. Беше продала половината от бижутата, които беше занесла, както и две бройки от тези, оставени отпреди в магазина. Определено си беше време за нов екип и тя тъкмо го бе отбелязала на любимия си сайт.

А на всичкото отгоре беше спечелила и разкошни чаши за вино. Така й се отваряше шанс да покани Илай у дома на вино и вечеря на свещи.

Сега обаче щеше отново да опита медитация. Може би този път нещо щеше да се получи. Обикновено предпочиташе свежия морски въздух, но това не беше дало резултат. Реши, че е нужна промяна.

Прибра се, позабавлява се, като разопакова и изми новите си чаши, преди да ги подреди на кухненската лавица. Може би докато им се радва, позитивното й настроение ще получи нов тласък.

Водена от надежда, взе молив, бележник, копието от рисунката и подреди всичко на възглавницата си за медитация в спалнята си. Макар талантът й за рисуване да заслужаваше най-много тройка по собствената й преценка, надяваше се, че ще може да нанесе някои корекции или добавки. Започна да диша, отиде до шкафа, в който държеше тамяна, ароматните пръчици и различни поставки, които беше събирала с времето.

Прецени, че може би миризмата на лотос ще й помогне да отвори третото си око. Наистина би трябвало да опита това по-рано.

Взе кутията от най-горната лавица и я отвори.

И я изпусна със сподавено ахване, сякаш вътре имаше съскаща змия.

Благовонията й се разпиляха, поставките издрънчаха. А пистолетът тупна на пода. Инстинктивно отскочи от него. Първата й реакция беше да избяга, но после се намеси логиката.

Който и да беше сложил пистолета там, нямаше да седи в къщата и да я чака да го намери. Пистолетът беше там, сети се тя, след като започна да диша, за да го намери полицията.

Това означаваше, това трябваше да означава, че последният, който беше държал пистолета, е извършил убийство.

Отиде право при телефона.

— Вини. Имам наистина голям проблем. Можеш ли да дойдеш?

След по-малко от десет минути го посрещна на вратата.

— Не знаех какво друго да направя.

— Правилно си постъпила. Къде е?

— В спалнята. Не съм го пипала.

Поведе го към спалнята си и зачака, докато Вини го оглеждаше.

— Това е калибър 32-ри…

— От същия вид, дето…

— Аха.

Вини се изправи, извади телефона си и направи няколко снимки.

— Не си в униформа — сети се тя. — Не беше на служба. Беше си у вас със семейството си. Не трябваше да ти…

— Аби — обърна се Вини, прегърна я и я потупа бащински по гърба. — Успокой се. Корбет ще иска да научи за това.

— Заклевам се, че пистолетът не е мой.

— Знам, че не е твой. Никой не би си помислил друго. Успокой се — повтори той. — Ще оправим това. Имаш ли нещо студено?

— Студено?

— Да, кока-кола, сладолед, каквото и да е?

— А, разбира се.

— Бих пийнал нещо студено. Отиди да ми донесеш, а аз ще се погрижа за това.

Караше я да върши обичайни неща, за да я успокои, досети се тя. Така че щеше да се успокои.

Извади тиган, сипа вода и захар, после го сложи на котлона, за да се разтопи захарта, докато цедеше лимони.

Когато Вини дойде, тя тъкмо сипваше лимонадата във висока чаша.

— Нямаше защо да правиш чак такива неща.

— Гледах да съм заета.

— Прясна лимонада, току-що направена.

— Заслужаваш я. Кажи на Карла, че съжалявам, задето ви съсипах уикенда.

— Омъжена е за ченге, Абра. Наясно е с риска. Корбет е на път. Иска да види всичко на място.

А тя искаше пистолетът и смъртта, която го обвиваше, да напуснат дома й.

— И тогава ще го махнете оттук.

— Тогава ще го махнем — обеща той. — Ще го взема с мен.

— Излязох, отидох пеш до града, прекарах известно време в магазина за сувенири. Купих си фунийка сладолед и се прибрах.

Докато обясняваше, изсипа лимонадата върху леда и добави чиния хрупкави бисквити върху масата.

— Не може да съм отсъствала повече от час, час и петнайсет минути.

— Заключи ли вратите?

— Да. Много внимавам — обикновено — след проникванията в Блъф Хаус.

— Кога последно си отваряла онази кутия?

— Не ползвам често благовония и не съм купувала от доста време. Писна ми да купувам, да не ги ползвам и да ги подарявам. — Взе една от чашите. — Не знам точно, но бих казала, че поне от две седмици. Или може би три.

— Прекарваш доста време вън от вкъщи, доста време в Блъф Хаус.

— Да. Курсове, чистене, пазаруване — за мен и за клиенти. Поръчки. И повечето нощи прекарвам с Илай. Този, дето е убил Кърби Дънкан, го е подхвърлил, Вини, за да се опита да ме накисне.

— Това е повече от сигурно. Ще огледам вратите и прозорците, нали? Лимонадата е вкусна — добави. — А също и бисквитите.

Абра си остана на мястото, вместо да му се пречка. Огледът на къщата й нямаше да отнеме много време. Малка по размер, имаше три спални, макар че едната трудно би влязла и в определението за килер и й служеше като работилница. Кухня и дневна, цялата обляна в слънчева светлина. Две малки бани.

Не, нямаше да отнеме време. Изправи се и излезе на задната веранда. Още един плюс на къщата — голямото открито пространство. Толкова обичаше да работи там при хубаво време. Гледката, нащърбеният силует на малкия нос с фара, морската шир и синьото небе…

Точно това, което винаги беше искала — постоянното спокойствие и комфорт.

А сега някой се бе намесил в това, беше я наранил. Някой беше влизал в дома й, беше бродил из спалните и беше оставил след себе си смърт.

Обърна се, когато Вини се върна, изчака го да погледне вратата на верандата и прозорците от задната страна.

— Прозорците ти тук са отключени, два отпред — също.

— Аз съм идиотка.

— Не си.

— Обичам къщата да е отворена, да е проветрена. Маниачка съм в това отношение. — Прокара пръсти през косата си и се оскуба, защото й беше по-лесно, отколкото да се ритне. — Чак съм изненадана, че съм заключила някои прозорци.

— Тук има няколко нишки. — Вини направи снимки с телефона си. — Имаш ли пинцети?

— Да. Ще ти ги донеса.

— Не се сетих да донеса инструменти — каза той, когато тя се отдалечи. — Донесох торба за пистолета, но нищо друго. Това трябва да е Корбет — продължи, когато на вратата се почука. — Да го поканя ли?

— Не, аз ще го поканя.

С пинцети в ръка отвори входната врата.

— Детектив Корбет, благодаря ви, че дойдохте. Вини… Полицай Хенсън е отзад в кухнята. А пистолетът… Ще ви го покажа.

Поведе го към стаята.

— Изтървах кутията, всичко, като го видях вътре. Исках да взема малко благовония, а той беше там.

— Кога за последно отваряхте кутията?

— Казах на Вини, че преди може би около три седмици. Той, такова, направи снимки — обясни, когато Корбет извади фотоапарата си.

— А сега ще направя и аз. — Наведе се, извади молив и закачи предпазителя. — Имате ли пистолет, госпожице Уолш?

— Нямам. Никога не съм имала пистолет. Никога дори не съм държала пистолет. Дори играчка, наистина. Майка ми беше категорично против военните играчки, а аз обичах пъзели и конструктори, и… Говоря глупости. Нервна съм. Не ми харесва вкъщи да има пистолет.

— Ще вземем този с нас.

Корбет си сложи ръкавици, а Вини влезе.

— Детектив, тук има някои незаключени прозорци. Абра ми каза, че невинаги ги заключва. Взех някои нишки, закачени на един от задните.

— Ще ги огледаме. Кой е бил в къщата през последните две седмици?

— О, ами провеждам курсове по йога веднъж седмично вечерта, така че тук са били курсистите ми. И децата на съседите са идвали. О, господи, децата. Това заредено ли? Заредено ли е това чудо?

— Да, заредено е.

— Ами ако някое от тях беше дошло тук… Не разсъждавам логично. Нямаше да дойдат тук и да вземат тази кутия от най-горния рафт в килера ми. Но ако бяха… — Затвори очи.

— Да са идвали някакви техници, майстори? — запита Корбет, докато вадеше торба за събиране на доказателства от джоба си.

— Не.

— Хазяин, от кабелната, нещо такова?

— Не. Курсистите ми и децата.

— Илай Ландън?

Очите й блеснаха. Корбет просто я наблюдаваше.

— Казали сте му, че знаете, че е невинен.

— И все пак трябва да задам този въпрос.

— Не е идвал тук през последните няколко седмици. Гледаше да е близо до Блъф Хаус след първото проникване. Трябваше да го умолявам да излезе от къщата за достатъчно дълго време, за да напазарува за семейството си, което ще идва този уикенд.

— Добре.

Корбет се изправи.

— Да погледнем нишките.

Абра изчака, докато двамата ги оглеждаха, а после зашепнаха нещо, хванаха ги с пинцетите и ги прибраха.

— Ще искате ли малко лимонада, детектив Корбет? Току-що я направих.

— Би било чудесно. А после защо не поседнете?

Нещо в начина, по който го каза, накара ръцете й да се изпотят. Сипа лимонадата и седна на масата.

— Да сте виждали някой да се мотае наоколо?

— Не. И не съм виждала повече мъжа от бара. Или поне не мисля, че съм го виждала. Би трябвало да го позная, въпреки че не можах да помогна кой знае колко с описанието. Точно затова отидох да взема благовония. Мислех, че може да ми помогне, ако опитам малко медитация. Напоследък съм доста изнервена и смятах, че това може да ме успокои.

— Изнервена?

— С всичко, което става, е разбираемо. А и… — По дяволите, щеше да го каже. — Някой ме следи.

— Видяхте ли някого?

— Не, но го почувствах. Не е плод на въображението ми, почти съм убедена, че не е. Вече знам какво е да те следят. Знаете какво ме сполетя преди няколко години.

— Да, така е.

— Е, чувствам го. Имам това чувство от няколко дни.

Погледна прозореца, който беше оставила отключен, погледна през стъклената врата на верандата към саксиите със смесени цветя, които беше подредила на слънцето.

— Доста време не съм в къщата и прекарвам повечето нощи при Илай. И тъй като съм била достатъчно небрежна, за да оставям прозорците незаключени, му е било забележително лесно да се вмъкне и да остави пистолета тук. Но защо? Не разбирам защо тук, защо мен. Или пък разбирам, но е заплетено. Ако някой е искал да ме дискредитира, да ме замеси, за да се хвърли съмнение върху алибито на Илай, защо просто не е подхвърлил оръжието в Блъф Хаус след взлома?

— Претърсили сме, преди да успее да го подхвърли, или не е планирал да го остави там — допусна Вини. — Извинете, детектив, избързах.

— Не, всичко е наред. През последните два дни Улф натискаше за разрешително за обиск за вашия дом. Началниците му не го подкрепят, моите — също. Той обаче не се отказва. Твърди, че някой му се обадил анонимно и му казал, че е видял жена, жена с дълга къдрава коса, която се отдалечавала от фара в нощта на убийството на Дънкан.

— Разбирам. — В стомаха й зейна хралупа. — А вие намирате пистолета тук. Така че или съм убила Дънкан, или съм била съучастник. Трябва ли ми адвокат?

— Няма да навреди, но точно сега нещата изглеждат такива, каквито са. Постановка. Това не означава, че ще прескочим процедурата.

— Разбирам.

Детективът опита лимонадата.

— Вижте, госпожице Уолш. Абра. Ще ви кажа как изглежда ситуацията и как ще я види шефът ми. Ако сте убили Дънкан, защо, за бога, не сте изхвърлили пистолета от скалата, особено след като претърсихме Блъф Хаус? А вместо това го криете в килера на спалнята си сред разни благовония? Подобно действие ви изкарва практически малоумна, а няма нищо, което да сочи, че не сте с всичкия си.

Абра само кимна. Все още не се доверяваше на гласа си.

— Намерихте го и ни се обадихте. Съвсем случайно водещият детектив по случая с убийството на съпругата на Ландън получава обаждане от анонимен източник — предплатена карта, както се установи — който три седмици след убийството твърди, че е видял жена с коса и тяло като вашите, която се отдалечавала от местопрестъплението във въпросната нощ.

— И детектив Улф му вярва.

— Може би да, може би не, но иска да си издейства разрешение за обиск заради това. Работата вони на постановка, некадърна при това, така че не вярвам Улф да й се върже, но както казах, не би имал нищо против да претърси дома ви.

— Тук няма нищо. Нищо… освен този пистолет.

— Ще постъпим според процедурата. Мога да издействам разрешение за обиск, но при всички положения ще бъде много по-лесно, ако просто ни допуснете.

Не й се искаше. От тази мисъл малко й призляваше. Но още повече й се щеше всичко да свърши.

— Добре, гледайте, търсете, правете каквото там трябва да правите.

— Благодаря. Когато приключим, искам да съм убеден, че това място е заключено, включително и прозорците.

— Да, ще се погрижа. И мисля, че ще прекарвам нощите или в Блъф Хаус, или при съседите, докато… за известно време.

— Най-добре.

— Трябва ли сега да кажете и на Илай? — Отпусна ръка, щом осъзна, че е стиснала колието от опушен кристал, което носеше — беше си го направила сама в ателието си — и усукваше верижката му. — Работата е там, че семейството му идва… сигурно вече са тук, за Великден. Мисля, че това ще разстрои всички.

— Докато не се наложи да говорим с него отново, не се налага да му казвам нищо.

— Добре.

— Обадих се да дойдат и да проверят за отпечатъци, но…

— Няма да има. Но такава е процедурата.

— Именно.

Щеше да го изтърпи. Къщата беше малка, нямаше да продължи дълго. Щеше да стои отвън, нямаше да се пречка. Осъзна, че така се е чувствал и Илай, когато полицията беше дошла да проверява, да се рови, да търси доказателства. И в онзи промеждутък от време той е имал чувството, че къщата не му принадлежи. Че вещите му не са негови.

 

 

Вини излезе навън.

— Приключват. Нищо. Няма отпечатъци по прозореца, по кутията, по съдържанието й. — Потупа я по гърба. — Претърсването е формалност, Абс. Съгласието ти за претърсване, без да се вади разрешително, само добавя допълнителни основания да се смята, че това е постановка.

— Знам.

— Искаш ли да постоя малко с теб?

— Не, трябва да се прибереш при семейството си. — Да боядисвате великденски яйца с момченцето си, помисли си тя. — Не трябваше да оставаш толкова време.

— Искам да ми се обаждаш по всяко време, за всичко.

— Ще го направя. Разчитай на това. Ще се пооправя малко и ще отида до Блъф Хаус. Искам да видя Хестър.

— Предай й поздрави от мен. Мога да те изчакам, докато си готова да тръгнеш.

— Не, добре съм. По-добре. Посред бял ден е. На плажа има хора. Онзи няма причина да ме притеснява за момента.

— Ти все пак дръж вратите и прозорците заключени.

— Ще го направя.

Изпрати го. Съседът й от отсрещната страна на улицата й помаха, а после продължи да копае градината си. Няколко момчета минаха на велосипеди.

Твърде оживено беше, че някой да се опита да се вмъкне, постара се да се убеди. А и нямаше причина точно сега да го прави.

Взе торбата за боклук и влезе в спалнята. Коленичи и събра всичко от пода, кутията и всичко останало. Нямаше как да знае какво е докосвал. Ако можеше, щеше да изхвърли цялото съдържание на килера.

Вместо това оправи грима си и събра някои неща в малка чанта, включително и рисунката. След като подреди кухнята, взе пайовете от ягода и ревен, които беше опекла, и ги опакова в кутия.

Отнесе ги в колата си и се върна за чантата и портмонето си. А когато заключи входната врата, сърцето й се сви.

Обичаше малката къща, а не знаеше кога отново ще се почувства сигурна в нея.