Нора Робъртс
Уиски Бийч (14)

14.

Не би могъл да нарече времето, прекарано с Абра, рутина, но имаше чувството, че в следващите няколко дни развиха някакъв шаблон.

Тя готвеше както в Блъф Хаус, така и в своята къща. Разхождаха се по брега и той също започна да долавя уханието на пролетта.

Разви навика да има сервирана храна пред себе си, а домът му да е пълен с цветя, свещи, нейния аромат, нейния глас.

С нея.

Работата му вървеше и той започна да мисли, че наистина върши нещо смислено, а не просто бяга от мислите си.

Четеше, работеше, успяваше да си наложи да се замъкне в гимнастическия салон на баба си. И в продължение на няколко безценни дни дори споменът за убийството изглеждаше като нещо от друг свят.

Тогава пред вратата му се появи детектив Корбет с няколко полицаи и заповед за претърсване.

— Имаме разрешение да претърсим къщата, прилежащите постройки и превозните средства.

Със свит стомах Илай взе разрешителното и набързо го прочете.

— Тогава май е най-добре да почвате. Къщата е голяма.

Отстъпи настрани и забеляза Улф. Без да му продума, взе телефона от кухнята и го отнесе на верандата, за да се обади на адвоката си. По трудния начин беше научил, че е по-добре човек да се презастрахова, отколкото после да съжалява.

Да, можеше да усети уханието на пролетта, помисли си, когато приключи разговора. Но и пролетта носеше бури като зимата. Просто трябваше да изчака и тази да отмине, точно както останалите.

Корбет се появи.

— Голяма колекция оръжия имате горе.

— Голяма е, да. Не са зареждани и с тях не е стреляно от едно поколение, доколкото знам.

— Ще помоля за ключовете за кутиите им.

— Добре. — Илай влезе и премина през библиотеката, за да стигне до чекмеджето на бюрото на дядо си. — Дяволски добре знаете, че никое от тези оръжия не е произвело изстрела, убил Дънкан.

— Тогава нямате проблеми.

— Имам проблеми, докато Улф продължава да игнорира фактите, времето, свидетелските показания и всичко останало, освен мен.

При тези думи Илай подаде ключовете.

Лицето на Корбет остана безизразно.

— Оценявам сътрудничеството ви.

— Детектив — каза Илай, докато полицаят се оттегляше. — Когато приключите с това и не откриете нищо… Ако се върнете без истинско доказателство и мотив, без смислена вероятна причина, ще заведа дело срещу вашето управление и срещу полицейското управление в Бостън за тормоз.

Сега вече очите на Корбет заблестяха.

— Това звучи като заплаха.

— Знаете, че не е. Обаче ми писна. Изтърпях достатъчно.

— Върша си работата, господин Ландън. Ако нямате нищо за криене, колкото по-старателно си свърша работата, толкова по-скоро ще бъдете оставен на спокойствие.

— Кажете това на някого, който не е бил тормозен повече от година.

Илай тръгна навън, взе си и якето. Знаеше, че не бива да напуска къщата, но не можеше да стои и да ги гледа спокойно как тършуват из Блъф Хаус, из нещата му, из вещите на семейството му. Не и отново.

Вместо това отиде на брега, погледа водата, птиците, децата, които предположи, че са в пролетна ваканция.

Майка му го очакваше за великденската вечеря. Смяташе да отиде и да помоли Абра да дойде с него. Беше готов за това — семейно събиране с Абра, големия бут, който Алис щеше да опече, а майка му да глазира. Кошниците, сладкишите, боядисаните яйца.

Традицията. И успокоението, което тя носеше.

Но сега… Изглеждаше по-разумно да не се набива на очи, да страни от всички, докато полицията не открие убиеца на Дънкан.

Убиецът на Линдзи.

Или докато неговият собствен детектив не открие нещо, което да превърти поне един ключ в някоя от ключалките.

Погледна към Лафинг Гъл и се зачуди къде ли е Абра.

Може би преподаваше йога. Или пък изпълняваше нечии поръчки, а може би чистеше някоя къща? Може би готвеше в собствената си кухня или пък изработваше украшения в малката стая.

Луд беше, че се забърка с нея, че я въвлече в тази бъркотия. Или по-скоро, че я остави да се забърка с него.

В Блъф Хаус имаше нейни вещи. Дрехи, шампоан, четка за коса — малки късчета интимност. Стомахът му се сви на гневен възел, щом си представи как полицаите се ровят из нещата й.

Можеше да си представи коментарите им, ехидните усмивки, спекулациите… и най-лошото, вината по асоциация, която би могла да се роди в мозъка на Улф.

После щяха да претърсят и нейната къща, ако успееха да накарат съдията да подпише.

Мисълта го вбеси, разяри го и го върна обратно вътре, за да си вземе телефона.

Отново излезе на верандата и се свърза с адвоката си.

— Да не си размислил? — запита Нийл. — Мога да дойда до два часа.

— Не, няма нужда. Виж, поддържам лични отношения с Абра Уолш.

— Вече знам това, освен ако не се каниш да ми кажеш, че спиш с нея.

— Точно това ти казвам.

Очакваше въздишка и не остана разочарован.

— Добре, Илай. И откога?

— От няколко дни. Наясно съм какво ще си помислят, Нийл, така че не се тревожи. Фактите си остават факти. От тебе искам да се ослушваш, в случай че Улф се опита да измъкне заповед за претърсване на къщата й. Вила Лафинг Гъл. Държи я под наем, но мога да намеря собственика, ако ти трябва. Не искам да я притесняват. Тя не е част от случая.

— Тя е алибито ти, Илай. Полицията те е взела на мушка заради Дънкан, а тя е една от главните причини да са ти бесни. Няма да й навреди да си вземе собствен адвокат. Знае как става.

Илай се вцепени.

— Извинявай? — каза вдървено.

— Илай, ти си ми клиент. Тя е твоето алиби. Улф намеква, че двамата с нея сте били любовници, докато Линдзи е била жива. Нали не мислиш, че не съм я проучил? Точно така би постъпил и ти на мое място. Чиста е, освен това е умна и както и да го погледнеш, може да се грижи за себе си. Адски сигурно е, че няма закон, който да ви забранява да поддържате връзка, така че се успокой. Ако тръгнат да я претърсват, тя ще се оправи. Обаче трябва да си вземе адвокат. Не ти казвам нищо, което не знаеш. Има ли нещо, което ти не ми казваш?

— Не. Тя просто ми донесе супа, Нийл, и се озова насред разследване за убийство. Искам да направя нещо. Мамка му, искам да направя нещо, вместо просто да си стърча тук.

— Ти правиш. Обади ми се. Аз пък осъществих връзка с полицията в Бостън. Улф здравата е натискал за разрешението и е на път да проиграе всичките си карти. Остави това да отмине, Илай. Доникъде няма да стигне. А и искът на Пийдмънт заглъхна до лек шепот, разпространяван от репортери, които никой не си прави труда да слуша напоследък.

— В къщата на баба ми се тълпят ченгета. Трудно е да махна с ръка на това.

— Остави го да отмине — повтори Нийл. — После затвори вратата. Ако те натиснат отново, ще отнесат иск. Повярвай ми, Илай, началството им не иска това, не желае скандали и публичност. Ще накарат Улф да млъкне. Кажи ми, когато се махнат.

— Естествено.

Илай затвори телефона. Може би началството щеше да накара Улф да замлъкне официално. Но Илай и за миг не вярваше, че това ще го спре.

 

 

Заради спешно обаждане, след което трябваше да иде до аптеката за лекарство на дете със стрептококи, Абра малко закъсня за курса си по йога в църковния сутерен.

— Съжалявам! Детето на Натали се разболя и й трябваха някои неща. Очевидно няма да може да дойде.

Докато нагласяше рогозката си, вибрациите я удариха. Улови несигурните погледи и повече от разяреното изчервено лице на Морийн.

— Има ли нещо? — запита небрежно, докато смъкваше анорака си.

— Има полиция — много полиция — в Блъф Хаус. И не ме гледай така, Морийн — сопна се Хедър. — Не си го измислям. Видях ги. Мисля, че сигурно арестуват Илай Ландън за убийството на горкия човек. А може би и за това на жена му.

— Много полиция? — повтори Абра, колкото се може по-спокойно.

— О, поне дузина. А може и повече. Намалих, като минавах оттам, и видях полицаите да влизат и да излизат.

— Значи мислиш, че са изпратили дузина, а може би и повече ченгета, за да арестуват един човек. Специалните части бяха ли и те там?

— Ясно ми е, че ще се отбраняваш. — Гласът на Хедър бе пропит от захаросано съчувствие. — Предвид връзката ти.

— Ти ли я вземаш предвид?

— Е, хайде, Абра, не е като да си я крила. Хората са виждали колата ти паркирана там посред нощ или рано сутрин.

— Значи се отбранявам, като се чудя защо е необходим цял полицейски взвод, за да арестува един мъж, с когото се случи да се сближа и знам, че не е убил горкия човек? Това е отбрана, защото Илай и аз спим заедно?

— Не те критикувам, скъпа.

— О, я стига! — избухна Морийн. — Седиш си тук и се правиш, че съжаляваш Абра, докато щастливо поставяш под съмнение преценките й. И вече си арестувала, съдила и осъдила Илай, без да имаш и грам понятие от случилото се.

— Не аз съм заподозряна в убийство, и то два пъти, нито пък в моята къща има полиция. Не обвинявам Абра, обаче…

— Защо не спреш дотук? — посъветва я Абра. — И аз не те обвинявам, Хедър, за клюки и прибързани заключения за човек, когото дори не познаваш. Засега да обявим салона за свободна от обвинения зона и да започваме.

— Само казах какво видях с очите си. — А сега тези очи бяха пълни със сълзи. — Имам деца. Имам право да се притеснявам, че в Уиски Бийч може да живее убиец.

— Всички се притесняваме. — Грета Париш потупа Хедър по рамото. — Особено като не знаем кой е убил онзи градски детектив, нито пък защо. Мисля, че е по-добре да се държим заедно, вместо да се сочим с пръст.

— Не съм сочила с пръст. В Блъф Хаус има полиция. Оня детектив беше от Бостън, откъдето е и Илай, а някой го е застрелял тук, където е Илай Ландън. Имам пълното право да говоря за това и да се притеснявам за семейството си.

Задавена в сълзи, Хедър грабна нещата си и избяга.

— Сега тя е жертвата — измърмори Морийн.

— Добре, Морийн. Добре. — Абра вдиша и издиша дълго. — Нека просто изясним нещата. Хедър е разстроена. Някой е убит. Всички сме разстроени и загрижени. Знам, че Илай не е виновен, защото бях с него през нощта, когато това се е случило. Няма как да бъде на две места едновременно. Личният ми живот си е моя работа, освен ако не реша да го споделя. Ако някой се чувства неудобно от личния ми избор, добре. Ако някой иска да прекрати уроците си при мен, ще възстановя таксата му, няма проблем. Всички останали, нека седнем на рогозките си за минута и да подишаме.

Разви своята рогозка и седна. Когато и другите направиха същото, възелът, стегнал стомаха й, малко се разхлаби.

Въпреки че не можеше да възвърне равновесието си, собственото си усещане за спокойствие, Абра поведе курса си.

След края на урока Морийн се забави. Абра не очакваше друго.

— У нас или у вас? — запита я приятелката й.

— У нас. След час ще ходя да чистя и трябва да се преоблека.

— Добре. Можеш да ме вземеш с колата. Дойдох пеш.

— Снощи да не си яла сладолед?

— Тази сутрин — щрудел. Не би трябвало да държа такива неща у нас, но нямам воля.

— Подготви се отново да я подложиш на изпитание — предупреди Абра, като тръгнаха заедно. — Направила съм шоколадови кексчета.

— Проклятие.

Вмъкнаха се в колата.

— Ще помисля върху причината за яда си.

— Причината е идиотка.

Абра въздъхна.

— Може, но и ние не сме застраховани.

— Хедър е идиотка по подразбиране.

— Не, клюките й са по подразбиране, а и двете с теб понякога клюкарстваме. Освен това се старая да помня, че тя има деца и затова прекалява със защитата според моите критерии. Но пък аз нямам деца.

— А аз имам, обаче тя е напълно побъркана. Ако можеше, щеше да сложи джипиес импланти на своите. Я стига си ми била толерантна и разбираща. Тя прекрачи границата. Всички, дори и най-добрата й приятелка Уини, го разбраха. За бога, Абра, тя злорадстваше, задето е видяла полиция в Блъф Хаус!

— Знам. Знам. — Спирачките изсвириха пред къщата. — В по-голямата си част злорадството й се дължеше на това, че има да ни съобщи новина, но имаше достатъчно и за това, че Илай си има неприятности. Не я толерирам, нито я разбирам. — Излезе от колата, награби сака си и отвори вратата. — Бясна съм.

— Добре. Аз също. Хайде да изядем всички кексчета.

— Искам да ида там — каза Абра. — Но ме е страх, че само ще направя нещата по-трудни за него. И искам да отида при Хедър и да й забия един на тая кучка, а това само ще ме накара да се почувствам зле по-късно.

— Да, обаче докато го правиш, ще ти е добре.

— Наистина.

Абра остави сака си до вратата, отиде право в кухнята и махна покривката от тавата с кексчетата.

— Ами ако аз цапардосам кучката, а ти само гледаш? — Морийн взе салфетки, докато Абра слагаше чайника. — Пак ли ще се чувстваш зле?

— Може би. — Абра си взе кексче, но след малко размаха свободната си ръка. — Тя си мисли, че лъжа, че съм била с Илай, когато Дънкан е бил убит. На лицето си беше изписала онова изражение „ах, ти, бедно заблудено създание, за което се терзая“.

— Мразя го това изражение. — В знак на солидарност Морийн отхапа от кексчето си. — То е покровителствено, фалшиво и вбесяващо.

— Ако тя си мисли, че лъжа, може би и полицията разсъждава така. Това ме тревожи далеч повече.

— Нямат причина да си мислят, че лъжеш.

— Спя с него.

— Когато е станало, не спеше.

— Но сега спя. — Отново отхапа от кексчето, преди да сипе чая. — Харесва ми да спя с него.

— Подозирах, че има причина да наблягаш толкова на това.

— Добър е в леглото.

— Започваш да се хвалиш, но с оглед на обстоятелствата, продължавай.

Абра се засмя приглушено. Премести вазата с ирисите от средата на кухненската маса върху плота с цвят на камък, след което сервира чаените чаши.

— Наистина велик секс.

— Непотвърдено. Дай пример.

— Преместихме леглото.

— Хората често местят легла, дивани, маси. Викат му пренареждане на обзавеждането.

— Докато правехме секс.

— И това може да стане.

Абра поклати глава и взе химикалка.

— Ето тук е леглото — каза, докато рисуваше. — Срещу тази стена, когато правихме секс за първи път. А когато свършихме, леглото беше ей тук. — Нарисува линия, закриви я и скицира леглото. — От тук до тук, обърнато обратно.

Докато дъвчеше кексче, Морийн огледа салфетката.

— Измисляш си.

Ухилена, Абра сложи ръка на сърцето си.

— Да не е на колела?

— Не, не е на колела. Силата на дълго потисканата и освободена сексуална енергия е нещо невероятно.

— Сега завиждам, но мога да го преодолея, защото нямам никакво съмнение, че Хедър никога не е местила легло.

— Ще ти кажа кое наистина ме вбеси. Поведението й все едно съм някоя от онези кукувици, дето пишат на серийните убийци в затвора. Дето се влюбват в някого, който е удушил шест жени с връзки за обувки. Не знам как Илай понася това, честно, как понася този облак на подозрения, дето постоянно виси над главата му.

— Сега би трябвало да му е по-лесно, като те има.

— Надявам се. — Абра отново вдиша. — Надявам се. Имам чувства към него.

— Влюбена ли си? — Внезапно заинтригувана, Морийн облиза шоколада от палеца си. — Минаха само няколко седмици, Абра.

— Не казвам, че съм влюбена. Не казвам и че не съм. Казвам, че имам чувства към него. Имам ги от първия път, когато го видях, макар да мисля, че тогава беше по-скоро съчувствие. Изглеждаше толкова съсипан, толкова уморен, толкова тъжен… и с онзи ужасен гняв в себе си, който сигурно е ужасно да таиш ден след ден. А когато почнах да го опознавам, все още имаше съчувствие, но имаше и уважение. Трябва ти много смелост и здрав гръбнак, за да преминеш през това, през което е минал той. Очевидно има привличане, а също и привързаност.

— Имам чувството, че беше спокоен и му харесваше в бара оная вечер.

— Има нужда от хора и мисля, че дори със семейството си дълго време се е чувствал самотен. — Да си сам според разбирането на Абра понякога беше необходимо за зареждане. Но да бъдеш самотен, това бе състояние, към което изпитваше състрадание и искаше да поправи. — Гледах го как се успокоява, как се забавлява, всеки път все повече. Има чувство за хумор и наистина добро сърце. Сега се тревожа за него.

— Защо според теб всички ония полицаи са в Блъф Хаус?

— Ако Хедър не преувеличава, мисля, че са се сдобили с разрешение за претърсване. Казах ти, че детектив Улф е убеден, че Илай е убил Линдзи. Обзет е от манията да го докаже. А сега иска да докаже и че е убил отново.

— Преди това трябва да те опровергаят. — Морийн хвана ръката на Абра. — Отново ще те разпитват, нали?

— Напълно съм сигурна. Може би теб и Майк също.

— Ще се оправим. И всички можем да се справим с клюкарки като Хедър. Чудя се дали ще дойде на следващия ти урок.

— Ако дойде, няма да я бием.

— Разваляш ми удоволствието. Само заради това ще си взема кексче за из път. Ако ти трябвам, обади ми се. Ще си бъда вкъщи през остатъка от деня. Имам да се оправям с малко документи, докато децата се приберат.

— Благодаря. — Абра я прегърна, щом се изправиха. — Благодаря ти, че си точната противоотрова срещу идиотите.

Когато Морийн си тръгна, тя отиде в спалнята си да се преоблече. Малко й прилоша от двете кексчета преди обед, но не обърна внимание. А щом приключеше с работата си, щеше да иде при Илай. За добро или за лошо.

 

 

Отне часове. Когато се разкараха от кабинета му, Илай се оттегли там, а те продължиха с претърсването на къщата. След като най-сетне подреди отново нещата си, се зае с обаждания, имейли и пренебрегнати документи.

Не обичаше да звъни на баща си, но бедите имаха навика да се разчуват. По-добре семейството да чуе направо от него, вместо от други източници. Не се опита да замаже нещата — баща му беше твърде умен за това. Но поне можеше да го успокои, а чрез него — и цялото семейство.

Ченгетата нищо нямаше да открият, защото нямаше нищо за откриване.

Не можа да се насили да пише, не и след като полицията, метафорично поне, му дишаше във врата. Вместо това се зае с проучвания, като си убиваше времето, прелиствайки книга след книга за Зестрата на Есмералда.

Обърна се при почукването по касата на вратата. Завъртя стола и видя Корбет, но нито стана, нито проговори.

— Приключихме.

— Добре.

— За онази дупка в мазето…

— Какво за нея?

— Дяволски голям е този ров там. — Корбет изчака, но Илай не отвърна нищо. — Някаква идея кой я е направил?

— Ако имах идея, щях да кажа на полицай Хенсън.

— Това е негова теория, а вашата е, че който и да е влязъл тук в нощта, когато Дънкан е бил убит, я е изкопал. И тъй като е сигурно, че не би могъл да изкопае това за една нощ, това не му е било първият път на проникване.

— Това е теорията.

По лицето на Корбет се изписа раздразнение, преди да влезе и да затвори вратата зад себе си.

— Вижте, Улф е на път за Бостън. Ако се върне, освен ако не носи някакво убедително доказателство срещу вас, ще действа сам. Нищо не ви свързва с убийството на Дънкан към този момент. Единствената връзка е непознатото лице или лица, от които е бил нает, за да докладва за действията ви. Вас не ви виждам в схемата поради всички причини, които обсъдихме при последната ни среща. Освен това нямам причина да се съмнявам в думите на Абра Уолш, макар според разследването тя да е прекарала тук няколко нощи след това, и то не на дивана долу.

— Последния път, когато проверих, сексът между двама разумни възрастни все още беше легален в Масачузетс.

— И слава богу. Опитвам се да ви кажа, че не сте ми в полезрението заради това. Проблемът е, че никой не ми е в полезрението. Все още. Разполагам с проникване с взлом, нападение и убийство, все в една нощ. Това ме кара да се чудя. Така че ако имате идея кой е копал там долу, във ваш интерес ще е да ми кажете.

Обърна се към вратата, спря се и отново се обърна към Илай.

— Щях да съм бесен, ако из къщата ми цял ден се бяха мотали ченгета. Лично съм ги подбирал. След като не сме намерили нищо, значи е нямало нищо за намиране. Трябва, освен това да добавя, че макар да бяха много старателни, това е много голяма къща със страшно много вещи. Някои може да не са си точно по местата.

Когато Корбет отвори вратата Илай се поколеба, но после рискува.

— Мисля, че онзи, който е изкопал ямата, е бутнал баба ми по стълбите или е причинил падането й. И после я е зарязал.

Корбет отново влезе и пак затвори вратата.

— И на мен ми мина тази мисъл. — Без да чака покана, отиде до стола и седна. — Тя нищо ли не помни?

— Не. Дори не помни, че е станала и е тръгнала към стълбите. Травмата на главата… Лекарите твърдят, че не е необичайно. Може и да си спомни… Само някакви късчета или пък всичко. А може и никога да не си спомни. Но можеше и да е умряла и вероятно така щеше да стане, ако Абра не я беше открила. Да застреляш частен детектив не е толкова далеч от това да бутнеш възрастна жена по стълбите и да я оставиш да умре. Това е нейният дом, сърцето й е в тази къща, тя може никога повече да не се върне да живее тук, поне не и сама. Искам да знам кой е виновен за това.

— Кажете ми къде сте били в нощта на падането й.

— Господи.

— Старателни сме, господин Ландън. Спомняте ли си?

— Да, спомням си, защото никога няма да забравя лицето на майка си на следващата сутрин, когато дойде да ми каже, след като Абра се обадила. Не спях добре. Не бях спал добре от… от много време. Преместих се при родителите си няколко седмици след убийството на Линдзи, така че бях там в нощта, когато баба претърпя инцидента. С баща ми играхме на карти и пихме бира някъде докъм два. Предполагам, че може да съм се домъкнал дотук, да съм я бутнал по стълбите, да съм си замъкнал задника обратно в Бостън и да съм си легнал, преди майка ми да дойде и да ми каже, че баба е ранена и е в болница.

Без да обръща внимание на коментара, Корбет извади бележника си и си записа нещо.

— В къщата има доста ценни вещи.

— Знам и не го разбирам. Има достатъчно неща, които просто можеш да си напъхаш в джобовете и да изкараш добра печалба. Но той е прекарал часове, дни, дълбаейки пода в мазето.

— Зестрата на Есмералда.

— Само за това се сещам.

— Ами интересно е. Възразявате ли да говоря с баба ви, ако лекарите й разрешат?

— Не искам да я тревожа, това е всичко. Не желая семейството ми да бъде замесено в друга каша. Изтърпяха достатъчно.

— Ще внимавам.

— Защо се занимавате?

— Защото изпроводих мъртвец до Бостън и доколкото мога да преценя, той само си е вършил работата. Защото някой е влязъл в тази къща и можеше да стигне по-далеч от нападение над жена, ако тя не бе успяла да се защити и да избяга. Защото не сте убили жена си.

Илай се канеше да отговори, но мислите се изпариха от съзнанието му.

— Какво казахте?

— Нали не си въобразявате, че не съм прочел и препрочел всяка дума от досието ви? Никога не сте променяли версията си. Думите, изложението може и да са различни, но не и съдържанието. Не сте лъгали, а ако е било престъпление от страст, един добър криминален адвокат — а на вас ви се носи славата, че сте такъв — щеше да покрие следите си много по-добре.

— Улф си мисли, че съм аз.

— Интуицията на Улф му подсказва това, а аз си мисля, че има добра интуиция. Този път обаче греши. Случва се.

— Може би вашата интуиция греши.

Корбет леко се усмихна.

— Вие на чия страна сте?

— Вие сте първият полицай, който ме гледа в очите и ми казва, че не съм убил Линдзи. Трябва ми време да свикна.

— И прокурорът не мисли, че сте вие. Но вие сте всичко, с което разполагат, а Улф е адски сигурен, така че натискат до последно.

Корбет се изправи.

— Постъпили са несправедливо с вас. Аз няма да направя същото. Имате номера ми, ако се сетите за нещо по въпроса.

— Да, имам го.

— Махаме ви се от главата.

След като остана сам, Илай седна и се опита да подреди смесените си чувства.

Един полицай го виждаше като невинен, друг — като виновен. Беше хубаво да му вярват, да се вслушват в думите му.

Но както и да го мислеше, все още беше в безизходица.