Нора Робъртс
Уиски Бийч (17)

17.

На сутринта Абра се върна в Блъф Хаус след урока си по тай-чи, но този път не мина само през супермаркета. Не можеше да е сигурна как Илай ще приеме това, което му носеше, но имаше доста ясна представа каква щеше да бъде реакцията му, поне в началото.

Трябваше да поработят над това. Или по-скоро, призна си, тя би трябвало да поработи над него. Не беше съвсем честно, а и Абра наистина мразеше да манипулира. Но в този случай твърдо вярваше, че е за добро.

Прецени времето си, докато разтоварваше колата. В списъка й, освен редовното почистване присъстваше и подреждането след полицейското претърсване. Но нямаше причина да не се справи, може би щеше да забърка нещо за ядене, а после да се върне вкъщи за курса си по йога.

Всичко беше въпрос на приоритети.

Влезе вътре и моментално преизчисли всичко, тъй като вместо да работи в кабинета си, Илай седеше на масата в кухнята и пиеше кафе.

— Мислех, че ще работиш.

— Работих. Работя де. Трябваше да се поразтъпча наоколо, за да помисля за…

Млъкна, обърна се и погледна надолу към голямото кафяво куче, което душеше ръбовете на панталона му.

— Какво е това?

— Това е Барби.

— Барби? Сериозно?

Автоматично почеса голямата глава между ушите.

— Знам. Барби е руса и с големи цици, но на кучетата не им се налага да избират имената си.

Абра го гледаше с ъгълчето на очите си, докато вадеше покупките. Той беше спрял да пие кафе, за да поглези кучето, а на лицето му бе изписано онова изражение, с което се отличават любителите на кучета.

Дотук добре.

— Ами тя е хубава. Да, хубава си — каза Илай на Барби, докато я чешеше, а тя изръмжа доволно и легна срещу него. — Ти куче пазач ли си?

— Не точно. Барби е сладурче. На четири е. Стопанинът й почина преди няколко седмици. Дъщеря му се опита да я вземе, обаче съпругът й е алергичен. Има и внук, но живее в апартамент, където не се допускат животни. Така че горкичката Барби загуби най-добрия си приятел и все не можеше да си намери семейство. През последните седмици за нея се грижи местна организация, която се опитва да й намери хубав дом.

— Едва ли ще е трудно. Тя е хубаво куче с добри обноски.

— О, да, такава е. Наистина добре дресирана, здрава, кастрирана. Обаче хората обикновено искат кутрета, така че по-големите кучета се застояват, особено ако целта е да останат в Уиски Бийч, а това си е нейният дом.

— Тукашна си, а, Барби — ухили се Илай и се наведе, когато Барби се завъртя по гръб, за да я почешат по коремчето.

Почти е готово, пресметна Абра.

— Добра кучка си е тя — започна. — Обаче е толкова сладка, че е трудно човек да използва тази дума. Всъщност мислех да си я взема за мен. Полагам доброволен труд в убежището. Но с моя график просто не съм си достатъчно често вкъщи. Не ми се струва честно към нея, след като е свикнала с компания. Тя е чесапийк бей ретривър с още някакъв примес в нея. Ретривърите обичат да са с хора.

Затвори последния долап и се усмихна.

— Тя наистина те харесва. А ти обичаш кучета.

— Да. Винаги сме имали куче. Всъщност мисля си, че нашите ще доведат… — Изправи се, внезапно осенен. — Я чакай.

— Работиш си вкъщи.

— Не си търся куче.

— Понякога най-добрите неща, които получаваш, са онези, които не си търсил. А и тя идва с един голям бонус.

— Какъв?

— Барби? Говори!

Както си седеше, кучето вдигна глава и послушно изджафка два пъти с доволен израз.

— Прави номера.

— Тя лае, Илай. Идеята ми хрумна, когато кучето на Стоуни излая, като го придружихме до дома му. Някой се е вмъкнал в къщата и е преодолял модерната ти аларма. Така че минаваме на не толкова високи технологии. Лаещите кучета предотвратяват проникването с взлом. Можеш да го провериш и в Гугъл.

— Мислиш, че трябва да гледам куче, защото може да лае по команда?

— Лае, когато чуе, че някой се приближава до вратата, а по команда спира да лае — пише го в биографията й.

— В биографията й? Занасяш ли ме?

— Не.

— Повечето кучета лаят — изтъкна той. — С или без биографии, паспортни снимки или каквото там още има тя. Това не е достатъчна причина да си взема куче.

— Мисля, че засега можете да се вземете взаимно. Защото тя лае, има нужда от дом в Уиски Бийч и двамата ще си правите компания.

— Кучетата трябва да се хранят, да се поят и да се разхождат. Имат нужда от ветеринар, екипировка, внимание.

— Всичко това е вярно. Тя си идва с купичките, каишката, медицинските данни — всичко е попълнено. Отгледана е от бебе от осемдесетгодишен човек и е много добре възпитана, както можеш да се убедиш и сам. Освен това наистина обича мъжете, щастлива е около тях, тъй като е отгледана от мъж. Обожава да играе на „хвърли и донеси“, държи се чудесно с деца и лае. Ако ти се наложи или ти се прииска да излезеш от вкъщи за няколко часа, вътре ще има някой.

— Тя не е някой. Тя е куче.

— Следователно лае. Слушай, защото не опиташ няколко дни, да видиш как е? Ако работата не върви, ще я взема аз или ще уговоря Морийн да я вземе. Тя е мека душа.

Кучето седна изправено като дама и го загледа с големите си кафяви очи, наклонило леко глава, сякаш питаше: „Добре, какво ще стане?“.

Илай усети как се поддава.

— Един мъж не бива да има куче на име Барби.

Победа, реши Абра и пристъпи към него.

— Никой няма да използва това срещу теб.

Барби учтиво потърка носле в ръката му.

Поддаваше се все по-бързо.

— Няколко дни.

— Става. Ще ида да й донеса нещата. Мислех, че днес ще почна от горния етаж и ще тръгна надолу. А ти трябва да си починеш.

— Става. Знаеш, че това беше капан. И знаеш, че аз знам, че ти знаеш.

— Така е — обгърна лицето му с длани Абра. — Капан си беше и го знам. — Притисна устни към неговите, нежно и продължително. — Ще намеря начин да ти се реванширам.

— Това е насърчително.

— Именно. — Засмя се и отново го целуна. — Сега ще трябва двойно да се реванширам. Отивай да работиш — предложи му, като тръгна да излиза. — Ще покажа къщата на Барби.

Илай огледа кучето. Кучето огледа Илай. После вдигна приканващо лапа. Само безсърдечен човек би отказал да приеме вдигната за поздрав лапа.

— Изглежда, че си имам куче на име Барби. За няколко дни.

Щом понечи да излезе, Барби тръгна по петите му и ентусиазирано заразмахва опашка.

— Май идваш с мен.

Тя го последва и влезе с него в кабинета му. Когато Илай седна, се приближи да подуши клавиатурата му. После се завъртя из стаята, а ноктите й тихо потракваха върху дъсчения под.

Добре, значи не беше досадна. Точка за Барби.

Илай работи цяла сутрин, после се облегна назад и проведе вътрешен дебат, преди да предприеме решителното действие.

Писа на агентката си, с която се познаваха още от следването му, за да й съобщи, че вече е подготвил достатъчно материал и може да й го прати да го види. Постара се да пребори паникьосаните гласове в главата си и прикачи първите пет глави. Натисна „изпращане“.

Свърших, каза си.

И реши да излезе от къщата, далеч от ония гласове. Изправи се и почти се спъна в кучето.

През последните няколко часа Барби беше лежала тихо като призрак, свита на кълбо до стола му.

Сега вдигна очи към него и учтиво потропа с опашка по пода.

— Предполагам, че си много добро куче.

Опашката взе да тропа още по-силно.

— Искаш ли разходка на брега?

Не разбра дали е налучкал някоя дума, или тя просто разбираше всичко, което й се казва, но Барби скочи на крака с блеснали от радост очи. Сега не само размахваше опашка, но и подскачаше.

— Ще приема това за „да“.

Тя хукна надолу по стълбите с него, отново подскочи, когато той взе каишката, оставена от Абра на масата, а после радостно изджафка, щом влязоха в пералното помещение, където завариха Абра да вади прането от сушилнята.

— Ей, какво става? — Тя постави прането в коша и почеса Барби. — Денят ви май върви добре?

— Смятам да изляза на разходка. Тя настоя да дойде. — Илай си взе якето от закачалката. — Защо не дойдеш и ти?

— Бих искала, но имам други планове.

— Шефът ти казва, че можеш да си починеш.

Абра му се усмихна.

— Сама съм си шеф. Ти само ми плащаш. Излез с Барби. Като се върнете, можеш да хапнеш нещо за обяд. А, я вземи това. — Извади червена топка от сака с кучешките играчки върху пералнята. — Обича да носи.

— Добре.

Права беше и за това, че сама си е шеф. Илай харесваше и уважаваше това в нея, способността й да намира и да върши работа, която я удовлетворява на толкова много нива. Някога си беше мислил, че е намерил същото в правото, а писането му беше служело като творческа почивка.

Сега му беше останало само то и животът му — на толкова много нива — зависеше от реакцията на онази жена в Ню Йорк с цветната колекция слънчеви очила, натрапчив бруклински акцент и остър критичен поглед.

Поведе Барби надолу по стълбите към бреговата ивица и реши, че няма да мисли за това. И понеже не можеше да спре да мисли, спря и огледа плажа, докато кучето подскачаше и се въртеше от радост.

По закон Барби трябваше да е с каишка, обаче долу нямаше никого… или почти никого.

Илай откачи каишката й, извади топката от джоба си и я подхвърли.

Тя хукна сред облаци пясък. Захапа топката, втурна се обратно към него и я пусна в краката му. Той отново я хвърли и после пак. Загуби им броя. Ако Илай изчислеше добре траекторията, Барби беше достатъчно бърза и внимателна, за да скочи и да улови топката още във въздуха.

И всеки път, щом тя се върнеше, за да остави топката в краката му, двамата се усмихваха един на друг.

Не гонеше птиците, за щастие, макар да им хвърляше изпълнени с копнеж погледи.

Илай заспори със себе си, но любопитството и малкото момче в него победиха. Метна топката към водата, за да я види какво ще направи.

Барби излая с неподправена радост и се втурна към морето. Плуваше като… ами като ретривър, реши той и се смя през цялото време, докато не му се наложи да притисне ръце до бедрата си. Тя заплува обратно към брега с червената топка в зъбите, а от големите й кафяви очи струеше дива радост.

Отново пусна топката в краката му и се изтръска. Напръска го.

— Какво правиш? — викна той и пак хвърли топката във водата.

Стоя там по-дълго, отколкото беше планирал — докато ръката, с която хвърляше топката, не омекна като преварен макарон. Но накрая и мъжът, и кучето бяха отпочинали и доволни един от друг по пътя обратно към Блъф Хаус.

На кухненския плот го очакваше чиния със студен сандвич, две нарязани по дължина кисели краставички и купа макаронена салата. До тях лежеше кучешка бисквитка.

На залепената бележка прочете: „Познай кое за кого е“.

— Забавно. Както виждам, ще ядем.

Вдигна кучешката бисквитка. Още щом я забеляза, Барби седна на пода с нетърпелив поглед в очите. Като на някой пристрастен към бисквитки, помисли си Илай.

— Добре де, Барби. Ти си добро куче.

Излезе на верандата и изяде обяда си на слънце, а кучето щастливо се изтягаше до стола му.

Май животът му, ако не се брояха убийството, взломът и облаците подозрение, към момента беше дяволски добър.

Когато се качи горе, чу Абра да пее. Първо надникна в спалнята си и понеже кучето влезе, за да огледа, той го последва, за да види как е нагънала хавлията на леглото този път.

Определено приличаше на куче. А на бележка от хартиено кубче с нарисувано на нея сърчице пишеше: „Барби обича Илай“.

Илай се огледа и видя, че Абра е донесла голяма кафява възглавница. Лежеше на земята до вратата на верандата. По начина, по който кучето се намести отгоре й, си пролича, че това си е било неговото легло. Така де, чувствай се като у дома си.

Остави кучето и проследи пеенето.

Завари я в спалнята на баба си. Беше разтворила широко вратите на терасата, макар все още да беше доста хладно. Видя спалното бельо, провесено на някакъв портативен простор, да се ветрее на вятъра.

И макар Хестър да я нямаше там, на нощното й шкафче стоеше вазичка с диви теменужки.

Малки неща. Абра много я биваше с малките неща, които създаваха голяма разлика.

— Здрасти. Как мина разходката? — Вдигна възглавница и я измъкна от калъфката.

— Чудесно. Кучето обича да плува.

Беше ги видяла от верандата. И докато ги гледаше, сърцето й направо се бе размекнало.

— Тя много се радва, като е на плажа.

— Да. Сега си е в леглото и подремва.

— Плуването изтощава, да.

— Да — съгласи се отново той, докато Абра оправяше леглото. — Какво правиш?

— Реших, че щом семейството ти ще идва, трябва да проветря чаршафите, за да са хубави и свежи.

— Добра идея. Те вече изглеждат хубави и свежи.

Дръпна я назад и тя падна на леглото под него.

— Илай. Графикът ми.

— Сама си си шеф — напомни й той. — Можеш да го пренаредиш тоя график.

Тя прие поражението си, когато ръцете и устните му се оказаха заети, но опита символичен протест.

— Мога. Но дали трябва?

Той надигна глава, колкото да смъкне горнището й.

— Ще задържа кучето. А това си беше клопка — продължи, когато очите й блеснаха. — Така че все още ми дължиш реванш.

— Ами щом поставяш нещата така…

Изправи се и издърпа ризата му.

— Някой е работил над себе си — отбеляза и плъзна език по гърдите му.

— Може да се каже.

— И си е ял протеините. — Обви крака около кръста му, протегна се и го катурна по гръб. — Предполага се, че трябва да ти чистя къщата и да си заработвам надника, а не да се въргалям гола с теб в това великолепно старо легло.

— Ами можеш да ми викаш господин Ландън, ако това ще облекчи съвестта ти.

Смехът й затопли кожата му.

— Мисля, че в този случай съвестта ми може да прояви гъвкавост.

И тя беше такава, гъвкава, реши Илай. Изящните ръце, дългите крака, тънкото й тяло. Движеше се гладко като течност отгоре му, а косите й галеха кожата му.

Мускулите му, които отново започваха да се оформят, се заиздуваха и застягаха, когато тя притисна устни към неговите, а умелите й ръце натискаха, масажираха, галеха. Възбуждаше, утешаваше и прелъстяваше този, който вече беше прелъстен.

Гола в леглото. Ето така я искаше.

Смъкна плътно прилепналия й клин и изследва краката й сантиметър по сантиметър чак до глезените. А после обратно по нежните извивки на прасците й, дългите стегнати бедра до горещата влажна сърцевина.

Абра се изви, зарови пръсти в чаршафите и стисна ръце в юмруци, докато удоволствието я обливаше. И то се наслагваше и наслагваше, докато я погълна и тя се предаде на натиска на чувствеността.

Надигна се, придърпа го към себе си, обгърна го с ръце, докато не се озоваха коленичили един срещу друг на леглото.

Топлината нахлу в нея, кръвта й кипна във вените, а морският бриз нахлу през отворената врата и ги прегърна.

Затанцува в косите й, а слънцето я обля с лъчите си като разтопено злато. Все едно бяха на необитаем остров, където безмилостният шум на вълните се носеше във въздуха заедно с крясъка на чайките, гонещи се в синьото небе.

Тя се бе обвила около него, изискваща, приканваща, молеща. Той прие това, което му предлагаше, и в замяна й даде това, което тя желаеше от него. Тялото му се гмурна в нейното и срещна неутолимия й глад.

По-бързо, по-силно… Абра отметна глава и устните му се впиха в гърлото й, където пулсът й биеше лудешки.

А после тя извика името му, само името му, и той почувства как контролът, който упражняваше с мъка, рязко го напусна.

Легна по очи, тя лежеше по гръб и двамата едва си поемаха дъх. Със затворени очи Абра протегна ръка, докосна неговата и сплете пръстите си с неговите.

— Ето това беше следобедна почивка.

— Точно каквато я обичам — измърмори той с приглушен от матрака глас.

— Наистина трябва да ставам и да се връщам на работа.

— Чакай да напиша извинителна бележка до шефа ти.

— Няма да мине. Наистина е много стриктна.

Илай обърна глава и сънливо огледа профила й.

— Не, не е.

— Не ти работиш за нея. — Сега тя се обърна към него. — Може да бъде истинска кучка.

— Ще й кажа, че й викаш така.

— По-добре недей. Ще вземе да ме уволни и после кой ще чисти къщата?

— Има логика. — Обви ръка около тялото й. — Ще ти помогна да се оправиш с останалата част от тази къща.

Абра се опита да отклони предложението, бързо и учтиво. Била свикнала и той само щял да й се пречка. Но засега можеше и да отстъпи.

— Защо не се заемеш с твоята си работа?

— Остатъкът от деня ми е свободен.

— Заради кучето, а?

— Не. — Прокара пръсти през косата й, преди да седне. — Довърших и изгладих текста достатъчно, за да пратя част на агента си. И го направих.

— Това е страхотно. — Тя също седна до него. — Нали?

— Предполагам, че в следващите няколко дена ще се разбере.

— Дай ми да я прочета.

Когато Илай поклати глава, тя завъртя очи.

— Добре де, схванах, поне донякъде. Защо не ми дадеш да прочета поне една глава? Само една. Или страница?

— Може би. Може би по-късно.

Реши да действа заобиколно, както правеше тя понякога. Както направи с кучето.

— Първо ще те напия с вино, за да те замая.

— Не мога да бъда замаяна тази вечер. Имам курс по йога у нас.

— По някое време по-късно. Ще ти помогна да подредиш някои от нещата, които полицаите разхвърляха.

— Добре, можеш да оправиш леглото — това е основното.

Докато се изправяше, кучето изджафка предупредително три пъти.

— Страхотно — измърмори Илай и сграбчи панталоните си. Чу как Барби бяга надолу по стълбите, лаейки като пощуряла.

— Както ти казах — натърти Абра миг преди да звънне звънецът. — Страхотно куче пазач е.

— Печелиш по тази точка. — Навлече ризата си. — Ти гола ли си?

— Ще взема мерки.

— Лоша работа. Гола икономка би изглеждала доста забавно.

Тя се ухили, когато той изхвръкна навън и завика след кучето.

Явно беше, че Илай Ландън връщаше силите си.

Той слезе на първия етаж и нареди на кучето да млъкне. То го изненада, като направи точно това, обаче седна до него, докато отваряше вратата.

Първоначално Илай замалко да затвори отново, инстинктивно обхванат от паника, щом видя полицаите. Тъмният облак отново надвисна над главата му.

Поне не беше Улф.

— Детектив Корбет, Вини.

— Хубаво куче — обади се Корбет.

— Я, това Барби ли е?

Когато кучето веднага джафна за поздрав и размаха опашка, Вини се наведе да я почеше.

— Взел си Барби, кучето на господин Бридъл. Почина в съня си преди няколко седмици. Съседът му отишъл да види как е, както правел обикновено, и открил Барби да пази край леглото му. Добро куче е тя, да.

После внезапно се опомни и се изправи.

— Съжалявам. Просто се радвам да видя, че е в добър дом. Чудесно куче е.

— Хубаво момиче — обади се и Корбет. — Имате ли няколко минути, господин Ландън?

— Доста ваши колеги ми задават този въпрос.

Обаче отстъпи и ги пусна да влязат.

— Полицай Хенсън ме уведоми за последното проникване тук, така че го помолих да дойде с мен и да разговаряме с вас. Имахте ли възможността да огледате внимателно къщата и да проверите дали нещо липсва или не си е на мястото?

— Доста неща вече не са си на мястото след претърсването. Връщаме ги по местата им, а междувременно не съм забелязал нещо да липсва. Той не е крадец, не и в класическия смисъл на думата.

— Имам показанията ви за изминалата вечер, но се чудя дали утре вечер ще можете да се откъснете от задълженията си заради мен.

Корбет погледна към Абра, която напълно облечена слизаше по стълбите с кош за пране.

— Госпожице Уолш.

— Детектив Корбет. Здрасти, Вини. Ден за чистене. Да ви предложа кафе или нещо разхладително?

— Не, но благодаря. Били сте с господин Ландън, когато проникването е било разкрито.

— Точно така. Работя в местния бар през повечето петъчни вечери. Илай дойде някъде към девет, предполагам. Двамата със Стоуни Трибет виснаха на бара и взеха да се надлъгват.

— Стоуни е местен чешит — обясни Вини.

— Останахме, докато не затвориха — продължи Илай. — Двамата с Абра изпратихме Стоуни до тях, после се върнахме тук пеш.

— Полицай Хенсън е регистрирал обаждането ви до него в един и половина.

— Така е. Отидохме в кухнята, аз видях, че таблото на алармата е зацапано, после проверих вратата и открих пресни следи от взлом. И сетне смених кода. Отново.

— И подсили охраната — добави Абра, като почеса Барби.

— Да сте видели някакви коли, които не познавате, някого на плажа, на улицата?

— Не, тогава не гледах за това. Бях излязъл рано навън, провеждах някои изследвания — четях на верандата. Не съм забелязал нещо или някого. Не бях планирал да отивам до бара. На никого не казах, че ще ходя. Решението беше импулсивно.

— Имате ли навик да ходите там в петък вечер?

— Само веднъж съм бил там.

— Да сте видели някого в бара, който по някакъв начин ви е направил впечатление? Някой, който е действал необичайно?

— Не.

— Ще сложа това в пералнята — започна Абра. Направи две стъпки и се обърна. — Тоник с лимон?

— Моля?

— Нищо. Сигурна съм, че няма нищо, но сервирах на един мъж, сам на маса, не го познавам. Седеше в дъното сам, пиеше тоник с лимон. Поръча си три, но не остана за третото питие.

— Защо да е необичайно? — запита Корбет.

— Повечето хора, които идват, са с приятели или идват при приятели, или ако просто минават оттук, най-често си поръчват бира или чаша вино. Все пак той може би не пие или пък просто е искал да послуша групата. Добри са. Обаче…

— Продължавайте — подкани я Корбет.

— Ами просто, като си мисля сега, той си тръгна точно когато Илай дойде. Взех поръчката му, прибавих я към другите и се върнах на бара да ги предам. Останах няколко минути, ако имаше и толкова, поговорих със Стоуни. Гледах към главния вход, така че видях Илай да влиза. Запознах ги, след това взех готовите поръчки. А когато отидох навътре, видях, че онзи си е тръгнал и е оставил пари на масата.

— Знам го бара. — Корбет присви очи, като се замисли. — Има и друг изход, обаче трябва да се мине през кухнята.

— Точно така. Не мисля, че щях да го видя да си тръгва, ако си е отишъл, след като Илай дойде, защото се обърнах и вече не стоях с лице към вратата. Освен ако не е излязъл през кухнята, си е тръгнал в отрязъка от време от вземането на поръчката му до идването на Илай. При всички случаи това означава най-много пет минути, след като си поръча тоника.

— Помните ли как изглежда?

— Ами смътно. Бял, в края на трийсетте, мисля. Кестеняв… или тъмнорус. Вътре е сумрачно. Косата му беше малко дълга, някъде до яката. Не мога да кажа нищо за цвета на очите му. Не мога да определя и телосложението му, защото седеше. Имаше широки длани. Може да се сетя и повече, ако успея да се съсредоточа.

— Ще го опишете ли на полицейски портретист?

— Ами да, обаче… Наистина ли мислите, че може той да е човекът, който е влязъл тук?

— Струва си да се провери.

— Съжалявам. — Абра премести поглед от Илай към Вини. — Снощи не помислих за това.

— Точно затова ви насърчаваме да си спомните — каза й Вини.

— Не знам колко ще мога да помогна. Знаете какво е осветлението там, особено когато има и музика. А той седеше в задната част, където е дори още по-мрачно.

— Той какво ви каза, говорихте ли? — запита Корбет.

— Не много. Тоник с лимон. Запитах го дали чака някого, защото беше заел цяла маса, а можеше да дойдат хора, но той само повтори поръчката. Не изглеждаше приятелски настроен.

— Добре, ще гледаме да нагласим работата с художника така, че да ви е удобно. Ще държим връзка. — Тъй като Барби душеше обувките му, Корбет също се наведе да я погали по главата. — Това с кучето е добра идея. Голямо куче, което лае отвътре, кара доста потенциални взломаджии да премислят.

Когато Илай ги покани вътре, Абра остана на място с коша за пране на бедрото си.

— Съжалявам, Илай.

— За какво?

— Ако се бях сетила за онзи мъж снощи, вече можехме да имаме рисунката. Сега не знам колко добре мога да го опиша. Наистина не се загледах внимателно в лицето му, след като стана недвусмислено ясно, че иска да бъде оставен на мира.

— Дори не знаем, че има нещо общо с това. А ако има, колкото и смътно да го помниш, поне разполагаме с нещо.

— По-късно ще медитирам, за да видя дали ще мога да изчистя нещата, да си го припомня. И не се надсмивай на медитацията.

— Нищичко не съм казал.

— Обаче си помисли. Ще сложа прането. — Погледна часовника си. — Определено изоставам от графика. Утре ще отделя време, за да оправя спалните, които не можах да оправя днес. Приключих с тази на баба ти и ще видя какво още мога да направя до пет. Имам да свърша и някои неща вкъщи преди курса.

— Ще дойдеш ли след урока?

— Наистина имам работа, която бях занемарила, а и започвам да тъгувам за празната си къща — без твоите недоверчиви вибрации. Искам да медитирам. Освен това двамата с Барби трябва да затвърдите връзката си. Ще се върна утре. Трябва да заредя пералнята — повтори и излезе.

— Само аз и ти, Барби — измърмори Илай. Може пък да беше най-добре. Само дето вече беше почнал да свиква с присъствието на Абра. Може би и за двамата беше по-добре да си дадат малко време, малко пространство.

Но определено не се чувстваше по-добре.