Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (8)

8.
Укротителят на демони

Гуламендис застина.

Усещането, което го обзе веднага щом пристъпи през портала в Мидкемия, беше неочаквано. Той спря и огледа пейзажа, метнал на лявото си рамо пътната торба и стиснал с дясната ръка жезъла на брат си. Знаеше, че по заповед на лорд-регента част от геомантите са откъснати от ремонтите на бастионите в Андкардия, за да започнат строежа на нови градове тук, в древния свят, за който той мислеше с простичката дума „Родина“.

Когато брат му започна с разказите за този свят, Гуламендис бе почти сигурен, че Ларо е измислил всичко или че се самозалъгва, но още първото вдишване бе достатъчно, за да се увери: това бе Родината.

Имаше някакви особени вибрации във въздуха, усещане за стабилност под краката, за това, че се докосваш до нещо фундаментално, слаба, но почти осезаема енергия, която се вливаше в сърцевината на съществото му. Това бе светът, на който се бе появила и еволюирала неговата раса, където бе започнало отброяването на времето за тях. В душата му се надигнаха чувства, каквито смяташе, че отдавна са закърнели. Необходими му бяха няколко секунди, преди да успее пак да си поеме дъх и да пристъпи напред.

— С всички е така първия път — обади се глас вдясно. Гуламендис се обърна и видя, че до портала е застанал Астранур. Той беше аремант, специалността му бе да изгражда и контролира транслокиращите портали и транспортните средства, използвани от таределите. — Жена ми плака, когато пристигна. — Кимна към долината и добави: — Наистина е… забележително.

Гуламендис също кимна, но не каза нищо; гледаше пътеката — сега вече път, който водеше към стените на града. Припомни си краткото описание, което му бе направил брат му, но сега виждаше нещо напълно неочаквано. Кимна още веднъж за довиждане на Астранур и заслиза с уверена крачка надолу.

Дебели стени вече обрамчваха една трета от просторната долина. Геомантите сигурно се бяха изтощили до смърт, за да постигнат толкова много за толкова кратко време. Недалеч от него група геоманти заклинателстваха над огромна купчина камъни — местеха ги със силата на умовете си, а други редяха вълшебни слова, които щяха да накарат фундаменталната същност на камъните да се втечни, за да могат да приемат желаната от магьосниците форма, преди отново да бъдат втвърдени. Това беше сложна магия, изискваща десетилетия упорито учение, и силата, която изискваше, както и приложеното магьосническо изкуство, открай време будеха възхищението на Гуламендис. Скалите не се превръщаха просто в строителен материал, а придобиваха красота и елегантност, която бе отличителният белег на таределите. Стената бе яркобяла, отгоре с парапет, а зъбците бяха тъмножълтеникави и отдалече изглеждаха почти златисти. Завършен едва на една десета, градът вече подсказваше за бъдещото си великолепие. Това щеше да е новата столица на елфите.

За по-малко от седмица новото селище вече бе придобило очертания. Гуламендис беше чул някои да го наричат „е’бар“, „дом“ на древния език, и предполагаше, че това ще е официалното му название независимо какво ще реши лорд-регентът. Докато вървеше, усещаше присъствието на магия навсякъде — леки вибрации, наричани „клуповете на съществуването“. Навсякъде около него магическа воля се налагаше върху скала и почва, с ярки проблясъци се разчистваха просторни булеварди и той можеше само да си представя равнището на топлината, докато изпепелвачите — заклинателите специалисти в огнена магия — изгаряха цели акри растителност и скала. Арбориите вече бяха приложили уменията си върху дърветата — бяха им наредили да се изтръгнат с корените и да се преместят в желаната посока.

Гуламендис никога не бе виждал сънародниците му да прилагат уменията си в такива гигантски мащаби, при това едновременно. Гледката бе вдъхновяваща и завладяваща.

Наблизо група каруцари спираха каруците си на изравнено наскоро място. Основите на сградата бяха излети с магия само преди часове: геомантите умееха да завършат за броени минути това, което с кирки, лопати и колички щеше да отнеме не часове, а дни и месеци.

Тежкотоварните коне пристъпваха бавно, а хитроумно изработените каруци се накланяха леко на една страна и изсипваха на земята камъни в приблизително права линия. Гуламендис забави крачка, привлечен от тази непозната магия. Тези майстори на мистичното умееха да въздействат върху градивните материали на света: скали, почва и пясък.

Трима млади магьосници доближиха единия край на редицата камъни и подхванаха заклинание. Камъните се размекнаха и започнаха да се стичат като ручеи. После двама майстори геоманти, надзиравани от един Велик майстор, застанаха между тримата Тъкачи на заклинания и поеха контрола върху втечнените камъни. Истинска каменна стена се издигна пред тях, мека като влажна глина. Когато достигна необходимата височина, в работата се намеси Великият майстор: първо размекна повърхността, за да не се накъсва, и същевременно придаде на горния край декоративна украса, която би отнела месеци на обикновени занаятчии с чукове и длета. Гуламендйс познаваше и разбираше теоретичните обосновки на тази магия — неговите заклинания също често се състояха от няколко етапа, като първите проправяха пътя на следващите. Въпреки това разбираше, че присъства на нещо, което може да се определи само като чудо.

Пак под въздействието на Великия майстор сред орнаментите на върха на стената се появиха късове, които сияеха в златисто и сребристо. Гуламендис знаеше, че това не е боя, а че Великият майстор е успял да превърне част от камъка в метал.

Таределите бяха несравними, когато опреше въпрос до мистични изкуства: уменията им да контролират всички отделни градивни елементи, на света бяха зашеметяващи. Предавани векове наред познания бяха довели до това впечатляващо зрелище. Въпросът не беше само във великолепната стена, а и в привидната липса на усилия, с която действаше Великият майстор, усвоил наследството на безчет книжници, учени и заклинатели. Подобно на всички таредели, тези магьосници се гордееха със своите постижения, но не очакваха награда или похвала, защото за тях би било позорно да вършат нещо под максималните си възможности.

Гуламендис продължи нататък. За някой, привикнал да работи сам и посветил се на тъмните умения, имаше нещо твърде ярко тук, нещо, което би могло да предизвика заслепяване, ако се взира прекалено дълго. Не за първи път Укротителят на демони се зачуди на стремежа на сънародниците си към могъщество. За разлика от Забравените, които бяха жадували да възвърнат мощта на своите далечни предци, Драконовото войнство, таределите събираха познания заради онова, което те им носеха. Те бяха потомци на елдарите, истинските Пазители на знания. И все пак Укротителят на демони се зачуди дали все пак има голяма разлика между таредели и моредели.

Трябваше първо да докладва на старшия магьосник на строежа, Великия майстор Колсарий, а след това, по заповед на лорд-регента, да потърси следи от демонично присъствие на този свят.

Не се нуждаеше от големи усилия за последното — още с появата си долови слабата миризма на демони, толкова далечна, че само някой, надарен с неговите изострени сетива, би могъл да я усети. Магията имаше свои ухания и признаци и ако познаваш добре някой Тъкач на заклинания, лесно можеш да разчетеш почерка му, както този на майстор върху изкусно изработен меч или фино бижу.

Ала дори този едва доловим мирис заинтригува Гуламендис. Щеше да се наложи да се отдалечи доста оттук, тъй като заобикалящата го магия пречеше да засече точното местонахождение на демоните. Трябваше да остане сам, на друго място, и да започне издирването си оттам. Пък и така щеше да има достоверно извинение да се махне.

Беше подготвил собствен план, който брат му и неколцина други се бяха заклели да следват дори ако това доведе до тяхната гибел, защото бяха наясно с наближаващата опасност.

Андкардия беше изгубена, въпреки че там все още имаше защитници; трескавите усилия, които лорд-регентът полагаше за изграждането на този град, подсказваха, че знае, че Демонският легион в края на краищата ще надделее. Беше неизбежно като приливите на океана и безжалостно също като тях. Въпреки това много бе научено и още повече можеше да бъде разкрито, защото Гуламендис знаеше нещо, от което едва ли имаше по-важно: някъде съществуваше портал, проход между световете, и докато той бе отворен, демоните можеха да бъдат призовавани лесно, дори нещо повече — да проникват сами в техния свят.

Стигна до голям отвор в стената, през който минаваше пътят. Не се съмняваше, че лорд-регентът е наредил тук да бъде изградена градска порта, колкото богато украсена, толкова и здрава. Лорд-регентът се смяташе за естет и проявяваше интерес към всички архитектурни постижения на таределите през последните две столетия. Всяка фасада бе обрамчена с орнаменти и корнизи, покривите бяха заострени и завършваха с шпилове. За разлика от сънародниците си, Гуламендис не обичаше този натруфен и претрупан стил.

Замисли се отново за демонския портал. Заедно с още двамина преди време бе подложен на хули и подигравки, след като изказа предположения за неговото съществуване; дори ги обвиниха, че търсят твърде лесни обяснения за това масово нашествие. Само шепа магьосници, всички до един практикуващи тъмни магии, бяха склонни да им повярват. Имаха и изненадващ съюзник, възрастен свещеник, елта-елдар. Тъкмо един от коментарите на Гуламендис бе накарал стария маг да се втурне към архивите.

Същият свещеник по-късно издири Гуламендис, след като той вече беше затворен. Зададе му доста въпроси, разказа му какво е научил, след което го остави да се поти под жежкото слънце денем и да мръзне в нощния студ.

И ето че днес към него се приближи Тандареи, Тъкач на заклинания и чирак на свещеника, пратен да говори от името на своя учител.

— Добра среща, Тандареи — поздрави го Укротителят на демони.

— Колкото може да е добра при тези обстоятелства. — Тандареи се огледа, за да види дали някой не ги подслушва, след това сложи ръка на рамото му. — Предполагам, че имаш доста работа, затова ще повървя с теб, тъй като мен също ме чакат неотложни задачи. Искам само да знаеш, че това, върху което спря вниманието ми, моето и на някои други, не остана без последствия. Имаш нашите благодарности.

Понеже не беше сигурен накъде води този разговор, Гуламендис отвърна:

— Беше мой дълг.

— Да — каза Тандареи с усмивка и сниши глас. — Но сред Хранителите на знания и маговете учени, като и сред жреците, има мнозина, които с радост биха те изгорили като еретик.

Гуламендис не каза нищо.

— Подобно на теб, аз също бях свидетел на падението на нашата величава раса — продължи Тандареи.

Гуламендис продължи да мълчи. Тъкмо минаваха покрай подредени в кръг свещеници, които омагьосваха един Звезден камък. Гуламендис бе израсъл в малко селище в покрайнините на империята на Звездите и никога не бе виждал създаването на нещо подобно. Изработката на Звездни камъни беше истинска рядкост, ала ето, че на този нов свят, някогашния техен дом, вече бяха направени седем. Той спря, неспособен да подмине подобно чудо, и каза:

— Всички ние бяхме свидетели на тази трагедия.

Жреците довършиха заклинанието. Във въздуха пред тях висеше тъмносив обект, подобен на калаен или оловен къс. Той започна да сияе, отначало съвсем слабо, сетне с пулсиране. През следващите няколко минути сиянието се засили, а пулсациите зачестиха. За по-малко от час яркостта му щеше да достигне тази на звезда и щеше да е невъзможно да го гледаш. Ала тази магия подготвяше почвата за най-свещената от всички реликви на Народа, тяхното живо и тупкащо сърце, едно от седемте велики дървета, известни като Звезди.

Тандареи продължи тихо и забързано:

— Могат да ме изгорят жив, че го казвам, но всичко това е безполезно.

Гуламендис се обърна и го изгледа. Тандареи беше млад, висок и с царствена осанка, с широки рамене и мрачно изражение. Чертите му бяха най-обикновени — прав нос, волева брадичка и високи скули. Косата му обаче бе необичайно тъмна, почти кестенява.

— Безполезно?

Тандареи клекна и плъзна ръка по земята, сякаш галеше нещо живо. Загреба шепа пръст и се изправи.

— Гуламендис, това е нашата Родина. — Подуши пръстта в шепата си и продължи: — Магията вече е тук. В предишни времена се нуждаехме от Звездните камъни, за да подготвим почвата на някой чужд свят и да помогнем на Седемте звезди да разцъфнат. — Пое си бавно дъх и продължи: — Магията е тук, във въздуха. Зная, че си я усетил веднага щом си минал през портала.

Гуламендис кимна и каза:

— Невъзможно е да не я усетиш.

— Бихме могли да изровим Седемте звезди, да увием грижливо корените им, да ги пратим със заклинание през портала и да ги засадим без камъни и пръст, и те пак щяха да виреят тук. Това е и тяхната родина.

— Но Народът е обвързан с традицията.

Гуламендис кимна. Не беше лесно да се отърсят от вкоренените обичаи. Властимащите бяха твърдо убедени, че нашествието е причинено от някой Укротител на демони. След като се огледа отново, за да се убеди, че не ги подслушват, Тандареи продължи:

— Приятелю, ти и брат ти твърде дълго живеехте на ръба. Към господарите на илюзии се отнасят с безразличие, те нямат място в Магичния съвет. През вековете строителите, геомантите, аремантите… — той кимна към свещениците и магьосниците, които се отдалечаваха от мястото, създадено от тях за Звезден камък и особено тармансерите, успяха да убедят Народа, че само на тях може да се има доверие, когато регентът се нуждае от съвет. Те сякаш забравиха предишните си наклонности и… — И млъкна.

— Защо ми казваш всички тези неща? — попита Гуламендис.

Тандареи се усмихна тъжно.

— Гуламендис, аз не владея магията. Единственият ми дар е необичайно силната памет. Говоря без фалшива скромност, когато казвам, че нито един Хранител на знания преди мен не е можел да си припомни, дума по дума, всеки абзац във всяка книга, която е прочел. И освен това мога да виждам модели.

— Модели?

— Бихме могли да поговорим доста за това, но първо трябва да ни намериш демон.

— Не те разбирам.

Хранителят на знания го улови за лакътя и го обърна към отсрещната порта.

— И двамата знаем, че задължението да докладваме за всичко на Великия майстор е формалност. Ти си свободен пратеник, под преките заповеди на лорд-регента. Имаш две задачи… — Присви очи и се вгледа в лицето на Укротителя на демони. — Не, имаш три задачи — поправи се. — Защото една от тях е твоя лична.

Гуламендис се напрегна едва забележимо, но не наруши ритъма на крачката.

— Наредено ми е да търся признаци за демони. Ще се зарадвам, ако намеря поне един.

— О, предполагам, че ще намериш… доста. — Тандареи се взря в лицето му. — Може би дори вече си намерил.

Гуламендис спря и Тандареи се засмя.

— Другата ми дарба е да чета изражения. — Изчака Укротителят на демони да каже нещо, но като видя, че ще премълчи, продължи: — Гуламендис, твърде дълго живяхме окъпани във величие и могъщество. Хубаво е, когато това ни служи, но да търсиш силата заради самата сила означава да тръгнеш по пътя, по който са поели Забравените.

За един кратък миг Гуламендис се зачуди дали Хранителят на познания не може да чете мислите му, тъй като тези думи бяха като тяхно ехо. Прецени внимателно възможността и попита:

— Какво предлагаш?

— Ще говоря с Великия майстор Колсарий и той ще те освободи от задължението да му докладваш. Предполагам, че дори ще се зарадва, когато му предложа да го отърва от необходимостта да се среща с магьосник, общуващ с демони. — И се усмихна, за да покаже, че последните думи не са обида, а по-скоро опит за шега. — Винаги има опасност той да се опита да изземе част от функциите на лорд-регента, а предполагам, че ти не би искал да те занимават с друго, след като те чакат толкова важни дела.

Вече приближаваха портала срещу този, през който Гуламендис бе влязъл в строящия се град, и магът попита:

— Тандареи, какво знаеш за задачите ми?

— Зная, че лорд-регентът ти е поръчал да не допускаш опасността от поява на демони. И предполагам, че ще прати някого, който да се промъкне незабелязано из околните земи и да провери как се справят тукашните ни роднини.

Гуламендис беше впечатлен. Срещата му с лорд-регента се бе провела на четири очи и на нея бе ял първото свястно ядене от месеци. Лорд-регентът бе подчертал изрично, че Ларомендис ще остане затворен като гаранция за доброто му поведение и че през това време от него се иска да изпълни две задачи: първо, да се увери, че на Мидкемия не съществува заплаха от демони, и второ, да се отправи на север и да събере информация за живеещите там елфи и най-вече за така наречената Кралица на елфите. Гуламендис предполагаше, че лорд-регентът няма никакво желание да преотстъпва властта на кралицата, независимо от родословието й. Тя можеше да твърди, че е потомка на истински еделски крале, но щеше да е необходимо повече от една украсена корона и неколцина застаряващи придворни, та лорд-регентът да й повярва.

— Има и още нещо — продължаваше Тандареи, — но не мога да кажа какво е…

Гуламендис предпочиташе нещата да останат така. Този млад Хранител на знания беше твърде умел в разкриването на истини от недомлъвки и дочути неща. Можеше да се окаже мощен съюзник, но и не бе изключено да стане опасен противник. И все пак Гуламендис също не бе лишен от способността да вижда общата картина, когато разполага с достатъчно информация, така че погледна Тандареи и каза:

— Имаш големи амбиции, приятелю. Рангът Хранител на знания не ти ли стига?

Младият елф се усмихна, но усмивката му бе измъчена.

— Мога да съм верен приятел. Но нуждата на сънародниците ми стои над личните ни желания.

Гуламендис кимна. Вече разбираше всичко. Младият Хранител на знания искаше да е следващият лорд-регент. Беше готов да съобщи на кралицата на елфите, че в редиците на таределите има такива, които са готови да я признаят за своя законна владетелка. В замяна на някои почести, като например да го обявят за лорд-регент на Е’бар.

— Защо всъщност водим този разговор? — попита Гуламендис, прекъсвайки готвещия се да продължи Тандареи. — Ти вече знаеш каква е мисията ми, но се разкри, като разговаряш открито с мен. Защо?

Младият елф го погледна внимателно.

— Чувал ли си за Томи от Акар-Рий?

— Израсъл съм в едно малко погранично селце. Както можеш да се досетиш, не съм получил сериозно обучение. Самоук съм.

— Много впечатляващо — каза Хранителят на знания. — Гуламендис, проучванията ти са сред тези, върху които е поставена възбрана. Малкото, което знаем за демоните, или произхожда от древните познания, или е натрупано с цената на горчив опит. Томи от Акар-Рий е разказ за една величава битка по време на Войните на хаоса, когато богове и простосмъртни са мерели сили, за да завладеят небесата. Много от тези неща могат да поведат в най-различни посоки или да стигнат до познати изводи, тоест съществуват безброй възможни интерпретации. Ала има един пасаж, лишен от завоалираност, ясен като метален звън в студен ден: демони, твари от подземните царства, са повикани, за да участват в битката, и в отговор се появяват създания от светлина, слизащи от високите царства. Идват неканени, защото когато нагоре се премести същество от дълбините, неговият двойник от висшите сфери поема насреща. И когато се срещнат, или и двамата биват унищожени, или се връщат там, откъдето са тръгнали — не знаем все още кое от двете всъщност се случва.

— Нямах представа за това — прошепна Гуламендис. Даваше си сметка, че чува нещо много важно.

— Та тези възвишени създания, противовес на демоните, имат много имена, ала най-често ги наричат ангели. Величието им е заслепяващо, а силата им е равна на тази на противостоящите им демони.

Гуламендис се замисли. От години се занимаваше с призоваване на демони, но за пръв път чуваше за тези същества — тези ангели.

— Вече виждаш въпроса, който следва от само себе си, нали? — попита усмихнато Тандареи.

Гуламендис кимна и попита:

— И къде са тези ангели?

Тандареи сви рамене.

— Освен ако онази древна книга не е написана от някой умел разказвач, би трябвало да предположим, че след Войните на хаоса равновесието в нашата вселена се е нарушило. Демоничното войнство, опустошило нашите светове, би трябвало да бъде спряно от равен брой ангели и таределите да продължават да живеят в мир.

— Защо ми казваш всичко това?

Тандареи повдигна рамене.

— Може да няма отговор, или пък онази книга да не е вярна. Но ако написаното в нея е истина? — Сложи внимателно ръка на рамото на Гуламендис и го завъртя към портата, подсказвайки му, че разговорът наближава своя край. — Предстои ти да пътешестваш на воля, докато всички ние се трудим за изграждането на нашия нов, величествен град. Вероятно по време на пътуването си ще срещнеш най-различни същества, едни мъдри, други силни, или такива, които знаят много, така че е хубаво да си подготвен с подходящите въпроси. Дано пътуваш в мир. — И си тръгна, без да каже нито дума повече.

Гуламендис напусна разрастващия се град обезпокоен от това, което току-що бе чул, и изпълнен с опасения за това, което му предстоеше да преживее. Въздъхна и пое нагоре по склона. Не знаеше дали разговорът е облекчил донякъде задачата му, или напротив — я е усложнил неимоверно.