Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (7)

7.
Пророчество

Пъг довърши заклинанието.

В мига, когато демонът се хвърли към дракона, пронизващ сноп от нагорещена енергия се стрелна към него и обгърна гърдите му като метнато ласо. На мястото, където докосваше кожата, от нея се вдигаха черни облаци дим, придружени от зловоние.

Демонът се извисяваше над всички в пещерата, с изключение на Оракула. Имаше люспи като гущер или змия, с червеникавовиолетови краища. Раменете му бяха широки и мускулести, пръстите завършваха с грамадни черни нокти, лицето му бе маска на омраза и гняв. Той нададе могъщ рев, от който стените на криптата се разтърсиха и върху главите на присъстващите се посипа мазилка.

Грамадни зъби се показаха под горната устна и демонът отметна рогатата си глава — имаше два черни, извити напред рога. Разтърси яростно грива и нададе нов вик, освобождавайки яростта си, че твърде дълго е бил държан затворен.

Пъг имаше ограничен опит с демоните — и почти целият бе неприятен. Ето защо не се подвоуми да подсили заклинанието за затваряне с най-силния щурм, на който бе способен.

Повлекла от сияещо бяла енергия се стрелнаха напред, заизвиваха се като пипала на октопод и обгърнаха тялото на чудовището. При всяко докосване от кожата му се вдигаха нови задушливи облаци и заедно с тях се разпалваха оранжеви пламъци.

Демонът потрепери в усилията си да се пребори със задържащата магия, изрева отново и разкъса оковите на заклинанието. Сътресението от магичното стълкновение отекна в най-далечните ъгли на съзнанието на Пъг като физически удар.

Мистичната сила на Оракула не можеше да се сравнява с бойната магия на великите дракони от Мидкемия, но въпреки това бе нещо, с което не можеш да не се съобразяваш. Той се пресегна напред със зъби и нокти и ги заби дълбоко в шията и рамото на демона. Фонтани димяща черна кръв бликнаха от зейналите рани и се стекоха надолу по гърдите и гърба на демона. Той замахна с ръка и стовари пестник върху муцуната на дракона.

Пъг най-сетне се възстанови от шока на магичния отпор и прати нов сноп енергия. Такъв не бе използвал никога досега, пазеше го в една изолирана част на ума си.

Невидимата енергия изпълни криптата с пронизително свистене, прекъсвано от виковете и крясъците на помощниците на Оракула, които се нахвърляха върху демона.

Магичните им способности и силата им едва ли можеха да се мерят с неговата, но макар че първият, доближил чудовището, бе разпорен от рязко движение на един от ноктите му, следващите двама успяха да нанесат известни поражения. Драконът продължаваше да впива зъби в рамото на черното създание, докато Пъг и останалите се опитаха да го обезсилят.

Снопът невидима енергия удари демона в гърдите и той застина, сякаш го бяха пронизали с хладно острие. Устните му помръднаха и Пъг предположи, че се опитва да произнесе някакво заклинание. Но очевидно не му стигнаха силите, защото склопи очи и рухна на пода.

Още няколко секунди драконът продължаваше да впива зъби в плътта му, притиснал с нокти отпуснатото като кукла тяло, сетне се отдръпна. Пъг едва сега видя раните на муцуната му и стичащата се от тях кръв, но разкъсванията не изглеждаха особено сериозни.

— Отдръпнете се! — нареди Пъг, забелязал, че помощниците на Оракула се готвят отново да нападнат демона. — Назад! — викна им заповеднически.

Както очакваше, трупът на демона започна да дими и да изпуска пушеци, после от плътта се вдигнаха алени пламъци. Ноздрите на присъстващите се изпълниха с ужасяваща смрад на обгоряла плът и тя бе най-силният аргумент, който принуди помощниците на Оракула да отстъпят.

Пъг се обърна към извисяващия се над него дракон и каза:

— Искала си да ме видиш?

 

 

През годините между Оракула на Аал и Пъг се бе изградило доверие, макар че Пъг така и не бе убеден, че целите им са едни и същи. Оракулът, въпреки приетия облик на могъщ дракон, бе създание, чуждо на Мидкемия.

За Аал се смяташе, че са едни от най-старите форми на живот в цялата вселена: нито една друга раса не можеше да проследи корените си толкова назад. Дори Властелините на дракони във върха на своята мощ бяха отдавали нужната почит на аалите и се бяха старали да не ги закачат.

Когато Пъг за пръв път се срещна с тях, те бяха обречена раса, тъй като светът, на който живееха, наближаваше своя край. Предложи на последните оцелели безопасно прехвърляне на Мидкемия и след поредица странни обстоятелства Оракулът се засели в лишеното от ум тяло на огромен златен дракон.

Спътниците й на свой ред избраха за свои гостоприемници мъже и жени с различен произход. Издирваха ги през годините с помощта на древни умения, които дори Пъг не разбираше, и им предлагаха уникалната възможност да получат служба на този свят като помощници и прислужници на Оракула.

Пъг би искал да вярва, че подборът не е насилствен и че тези, които идват тук, го правят с добра воля, мисъл, която би му помогнала да спи по-спокойно. Но каквито и да бяха подбудите им, съществата в тази крипта бяха готови да жертват живота си за Оракула.

Пъг бе посещавал криптата много пъти, ала все още имаше смътна представа за историята на този народ и за мястото му в подредбата на света. Аалите винаги отговаряха уклончиво на директните му въпроси и с течение на времето той се примири с мисълта, че ще научи само това, което Оракулът е готов да му каже. Нямаше нищо против, след като неведнъж досега тя се бе оказала ценен съюзник. Предполагаше, че помощта й произхожда и от личните й интереси, тъй като ако този свят загинеше, тя щеше да умре заедно е него, но смяташе, че зад тези мотиви стоят и други, по-скрити. Все пак тя изглеждаше искрено загрижена да помага на Пъг и неговия Конклав за запазването на равновесието и поддържането на реда в тази част от вселената.

Всичко това мина през ума на Пъг, докато очакваше отговора на Оракула. Тя бе положила глава на пода, за да могат помощниците й да се погрижат за раните. Двама от тях бяха мъртви и щяха да ги изнесат веднага щом я излекуват.

Пъг наблюдаваше като хипнотизиран как се прилага на практика магия, която едва съумяваше да разпознае, камо ли да разбере. И друг път бе ставал свидетел на прилагането на изцеряващи заклинания, но тези тук надминаваха въображението му. Всеки от помощниците на Оракула, изглежда, по някакъв начин се опитваше да подтикне тялото на дракона да се самоизцери, но с ускорени темпове. Цената, която трябваше да заплатят за това обаче беше ужасяваща — помощниците се състаряваха буквално пред очите му, телата им губеха тежест и субстанция. Те даваха живота си, за да продължат нейния. Само след пет минути Оракулът изглеждаше почти така, както преди атаката. Помощниците обаче се бяха състарили с години.

— Впечатляващо — каза Пъг.

— Ние сме древна раса с много умения. — Оракулът посочи телата на двамата загинали помощници и добави: — Но и с много ограничения.

— Да предполагам ли, че тъкмо тази случка бе причината за повикването ми днес?

— Каквото е, е такова, каквото трябва да бъде и каквото ще бъде отново. — Тя се надигна бавно и се загледа в далечината, сякаш съзираше там неща, които не виждаше никой друг.

— Дори за теб, стара моя приятелко, това прозвуча необичайно тайнствено — рече Пъг.

Оракулът помълча още известно време.

Най-сетне Пъг добави:

— А, разбирам. Трябва да попитам. Какво друго те безпокои?

— Много неща, магьоснико. Виждам, че се приближава повратен момент, водовъртеж на времето и вероятностите, място с много възможни изходи. А отвъд него не виждам нищо, твърде много и различни са възможностите след този момент. Или пък това ще е краят, ако се случи най-лошото.

— Най-лошото за теб или най-лошото за нас?

— Те са едно и също. Ако аз падна, и този свят ще рухне с мен. Виждам хаос и разрушение и смърт за мнозина, в мащаби, пред които бледнее всичко, що сме преживели досега, и съзирам нарушаването на крехък баланс, така че дори самите богове ще затреперят от страх.

— Слушам те — подкани я настойчиво Пъг. Кожата му вече бе настръхнала, след като подозренията му, изглежда, се потвърждаваха. Призоваването на демони, могъщи като този преди малко, изискваше изумителна по сила магия. Удържането на такъв екземпляр бе невероятно трудна работа, но да бъде укротен, а после пратен обратно, бе дело само на Демоничен господар с несравними умения и мощ.

— Легион идва насам, Пъг от Острова на чародея. Носи се главоломно и носи със себе си хаос и смърт. Други вече са се сражавали с него и успяваха да го удържат, но скоро ще бъдат победени. Тъмния, онзи, чието име не бива да бъде произнасяно, спи неспокойно и в своя трескав сън се протяга във всички страни със силата на Най-величавия бог. Той вижда проход между световете и сънят му се превръща в реалност. Вижда своя дом и иска да се завърне в него. Другите Велики богове се опитват да го успокоят и да потушат безпокойството му, но той е по-силен от тях. Само онази, която го уравновесява, може да спре това безумие.

Пъг усети как нечии студени ръце го стискат за гърдите и рече:

— И тя е мъртва.

— Тя е мъртва — повтори Оракулът, — ала продължава да му въздейства дори в смъртта си, защото живее в сърцата на онези, които служат на доброто. Намери съюзници, — Пъг. Потърси тези, към които никога не си се обръщал. Търси сила там, където ти си слаб, и намери онези, които имат познания за неща, за които си невеж. Опитай се да разбереш това, което се задава.

Главата й отново клюмна на пода. Пъг знаеше от опит, че виденията са я изтощили. Имаше време за един, най-много два въпроса и после тя щеше да започне да говори неразбрано, нещо, което понякога продължаваше с дни, дори седмици. А когато се пробудеше, виденията й щяха да бъдат изгубени.

В ума на Пъг се гонеха десетки въпроси, които би искал да й зададе. Накрая попита:

— Разкажи ми за този идещ легион.

— Демони от Петия кръг, Пъг. Демоните идват.

Пъг потрепери и се изненада, че все още може да изпитва страх след толкова много неща, които бе видял през живота си. Атакувалият ги демон не беше призован от неизвестна човешка фракция — той беше разузнавач, убиец от Демонското царство, пратен да премахне от определения за завладяване свят техния най-могъщ съюзник: предупреждението.

Пъг бе воювал с демони и преди, един едва не го бе убил. Освен това бе присъствал на решителната битка между Макрос Черния и демонския крал Маарг. Мисълта, че цял легион подобни същества идва насам, накара ума му да се вцепени и го преизпълни с отчаяние, каквото рядко бе изпитвал. Дори в най-тежките моменти от живота си той винаги бе успявал да съхрани надеждата и бе търсил начини да оцелее, докато измисли как да се справи с проблема. Но това бе опасност отвъд всякакви възможни представи.

Даже заплахата от дасатите бледнееше в сравнение с обитателите на Петия кръг. Тревата изсъхваше под краката им, докосването им гореше плътта. Само демони с могъща магия биха могли да оцелеят в това царство и мащабите на техните способности бяха грандиозни. Пъг осъзнаваше, че ако легион демони попадне в техния свят, те ще са обречени да преживеят същото, което бе сполетяло родния свят на Сааур — пълно и окончателно унищожение.

— Кого трябва да потърся… — почна той, но видя, че очите на дракона са затворени.

Помощниците й го наблюдаваха мълчаливо. Тъй като не можеха да му помогнат с нищо, магьосникът им кимна и се прехвърли обратно в кабинета си.

 

 

Където го очакваше жена му. И щом той се появи, тя каза:

— А, ето те и теб. Усетих, че си заминал, и ти бях много ядосана.

Пъг виждаше, че Миранда се опитва да прикрие тревогата си с шега, но на лицето й бе изписана искрена загриженост.

— Отидох да се видя с Оракула — каза той небрежно.

По лекото свиване на очите й позна, че новината не я е зарадвала.

— Трябва да открием някой, който познава добре демоните — добави Пъг.

 

 

Магнус и Миранда стояха, а Калеб бе седнал срещу баща си. Щом Пъг приключи разказа за срещата си е Оракула, Миранда каза:

— Прав си. Трябва ни Укротител на демони.

Магнус поклати глава.

— Такива… се намират трудно.

Властването над демони бе едно от забранените изкуства, заедно с некромантията и окултния живот. Всички те съществуваха извън пределите на уважаваната магия, бяха свързани с мизерия и бедност, а нерядко със смърт и ужасяващи душевни терзания.

През живота си Пъг бе срещал само трима магьосници, които използваха безценната живителна сила на други хора за своите тъмни цели. Лесо Варен, известен още като Сиди, дългогодишен съперник на Пъг, който беше некромант, същото се отнасяше и за един магьосник, Дахакан, с когото се бе запознал Накор, а третият бе тъмният елф и лъжепророк Мурмандамус. Съживяването на мъртъвци и подчиняването им на волята им бе най-незначителното от техните престъпления. Краденето на напускащия умиращо тяло дух създаваше сериозна дисхармония в не съвсем стабилните пропорции на вселената.

Окултният живот бе предизвикване на промяна в живите същества по воля на магьосника. Хората понякога получаваха животинска сила или пък животните се съчетаваха с невъзможни твари. Само некромантията бе по-ужасяваща от това.

Укротителите на демони бяха най-загадъчни, защото често предимствата, които получаваха от уменията си, се заплащаха с висока цена. Контролирането на демони не се смяташе за дело, присъщо на злото, но въпреки това бе тъмно изкуство, тъй като нищо добро не би могло да произлезе от това да разполагаш със собствен покорен демон.

Пъг въздъхна.

— Ще трябва да пратим вест на нашите агенти да събират сведения за демони и магьосници, които ги призовават.

— Ще се заема незабавно — каза Калеб, стана и тръгна към вратата, но спря и добави: — Май си спомних нещо… — Върна се при писалището на баща си, което използваше, когато Пъг не беше в училището, разрови се в разхвърляните книжа и каза: — Да, имаше някакъв доклад от Мубоя, за магьосник, който прогонвал демони срещу заплащане. — Подсмихна се иронично. — Появявали се и после по случайност идвал и магьосникът.

— Мошеничество, без съмнение — отбеляза Магнус.

— Въпреки това ще е добре да го проучим — каза Пъг. — Ти, Калеб, се заеми с училището. Аз ще поема случая. — Обърна се към Миранда и Магнус: — Миранда, ще бъдеш ли така добра да провериш с какво разполагаме в Звезден пристан за демоните? — После премести поглед към по-големия си син. — А ти ще разговаряш с монасите в Този, който беше Сарт.

Двамата кимнаха. После Миранда изчезна.

Пъг се усмихна на синовете си и каза:

— Щях да добавя „след като обядваме“.

Те се засмяха, но след всичко, което им бе казал, смехът им прозвуча неуверено.