Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (5)

5.
Преселението

Ларомендис довърши заклинанието.

В другия край на просторния двор, в голяма желязна клетка, под горещите лъчи на следобедното слънце, седеше брат му. Войникът, който охраняваше клетката, още не бе забелязал появата на магьосника, така че когато той произнесе заклинанието докрай и се доближи, мъжът видя не една, а две фигури — магьосникът бе придружен от капитана на охраната.

Часовоят ги изгледа учудено, без да си дава сметка, че единият е рожба на собственото му въображение. Чу офицера да му нарежда да се отдръпне и да остави двамата братя за кратко насаме, кимна и изпълни заповедта.

Гуламендис погледна брат си и се усмихна, макар че очевидно го болеше да го направи — устните му бяха изсъхнали и напукани от жегата. После попита:

— Как я караш, братко?

Ларомендис поклати глава, пъхна един малък кожен мях с вода през решетките и го предупреди:

— Пий бавно. По-добре от теб, както изглежда. Какво стана?

— Нашият господар, лорд-регентът, се ядоса, че сме изгубили граничния пост на Звезден кладенец, и стовари гнева си върху мен. Вече ме беше натикал в тъмницата и тъй като не можеше да ме убие, реши, че малко мъчения ще са от полза да покаже гнева си — обясни Гуламендис. Погледна към слънцето, което вече се снишаваше към стената на крепостта. — След час ще падне сянка и ще съм доста по-добре.

Ларомендис кимна към меха.

— Скрий го. Ще ти стигне за ден-два. — Хвърли поглед към отдалечилия се часовой. — Едва ли ще спрат да ти носят храна и вода. Предполагам, че искат само да те поизмъчат. Е, такова е времето.

— Да, няма много радост по света — съгласи се Укротителят на демони, повдигна сламеника и пъхна меха отдолу. — По-добре съм, отколкото изглеждам. Пращам нощем Чоял да ми донесе храна и вода. — Изкиска се, но гласът му бе унил. — Тези джуджета са толкова тъпи… Първия път ми донесе деликатеси от вечерята на самия лорд-регент, следващата — гнили зеленчуци.

— Ще направя всичко, което ми е по силите, за да те измъкна. — Ларомендис се наведе и погледна брат си право в очите. — Намерих Родината. Дома.

Лицето на брат му застина. Приликата между двамата бе изумителна, само дето Гуламендис бе малко по-нисък, по слаб и косата му бе по-светла, почти оранжева.

— Защо ме гледаш така? — попита Ларомендис.

— Ако си открил Родния свят, каква полза ще има от нас лорд-регентът?

— Става късно — рече Ларомендис и се надигна. — Не бива да съм тук, ако случайно се появи истински офицер. А на лорд-регента ще съм му нужен още известно време и заради това ти ще си в безопасност, макар и не с всички удобства. Освен това имам план.

Брат му се засмя.

— Ти винаги имаш планове.

— Трябва да те прехвърлим на Родния свят, защото там не само ще си в безопасност, но и Народът ще се нуждае от познанията ти.

— Демони?

— Може би. Но няма да кажа нищо повече. Ако те разпитват, по-добре да не знаеш много по въпроса.

Обърна се и се отдалечи забързано от клетката, като кимна на войника, който пазеше Гуламендис. Отиде в покоите си. Макар и неохотно, лорд-регентът бе признал, че магьосникът му е необходим, и му бе предоставил две стаи: едната за спане, втората за проучванията му.

Ларомендис не държеше тук нищо ценно, освен тетрадка с бележки, които бе подготвил, преди да се отправи на последното си пътуване, отвело го на Родния свят. Седна на леглото и я отвори. Когато стигна последната страница, посегна към малката масичка, където очакваше да намери мастилница и перо. Бяха преместени. Някой бе идвал и бе чел написаното.

Очакваше нещо подобно от лорд-регента. Премисли отново това, което бе чул от своите далечни родственици на Мидкемия за промените, преживени от неговия народ. Имаше много неща, които будеха възхищението му към таределите, но и много, което бяха изгубили по пътя си.

Един трапер от Ябон му бе разказал дълги истории за единайсетте гори на запад от неговия дом — проточили се колкото и желанието на Ларомендис да го черпи с ейл в странноприемницата „Ястребово гнездо“. Истории, описващи народ, съществувал в хармония с гората, народ доволен, макар и не щастлив от начина си на живот, народ, който можел свободно да се придвижва сред горските пущинаци. Мъжът не знаеше много за магията на елфите, но дори от малкото, което спомена, Ларомендис придоби следната представа: великите Тъкачи на заклинания и старите елдари все още съществуваха!

Не бе споменал това в доклада си пред лорд-регента по две причини. Първо, не разполагаше с доказателства, че разказът на трапера е достоверен, макар да усещаше с цялото си същество, че е. Второ, трябваше лично да провери колко са магьосниците в Елвандар и какви са способностите им. Немалко древни познания бяха изгубени при прекосяването на Звездния мост.

Толкова много от тези неща бяха преплетени с духовните връзки, свързващи ги с почвата на Родния свят, енергиите, извиращи от сърцето и душата на планетата, овладени и опитомени, за да служат на еделите, на Народа. Техният нов свят съдържаше различна магия и не беше никак лесно да се смеси това, което носеха със себе си, с това, което бяха открили тук. Седемте велики дървета, известни като Седемте звезди, бяха тяхната котва към старата магия на Родния свят. Но новата почва бе чужда почва на свят със свои закони и природа и при смесването се бе създала магична сила, която таределите поне в началото бяха контролирали с неимоверни усилия.

Таределските Тъкачи на заклинания вероятно можеха да се сравняват с всички, освен с най-добрите човешки и елфски магьосници на Мидкемия, но мнозина от тях бяха заплатили с кръвта си оцеляването на Народа. Те бяха почитани и припомняни в хрониките, но всяка подобна загуба отслабваше невъзвратимо силите на Народа.

Нови ученици биваха пращани всяка година да се сражават с Демонския легион, ала всеки следващ клас бе по-слабо подготвен и обучен и по-неспособен да издържа на демонските магии. Ако имаше друг начин да се открие Родният свят, тоест без да се прибягва до помощта на „прекрачилите закона“ магьосници Ларомендис и Гуламендис, лорд-регентът отдавна щеше да ги е осъдил на смърт.

Връзките между магьосниците в Звездната гилдия, тоест на Тъкачите на заклинания, избягали от Родния свят, и тези извън организацията открай време бяха обтегнати в най-добрия случай и открито враждебни в най-лошия. Подивяла магия, повредена магия, всякакви подобни термини се използваха, за да се опишат тези, които придобиваха подобни знания и умения, без да са преминали обучение в Звездната гилдия.

От много поколения Звездната гилдия се грижеше за Седемте звезди и се опитваше да постави под свой контрол дивата магия на Андкардия и да спаси от изтребление Народа. Усилия, които им бяха спечелили място сред онези, които решават съдбините, а най-даровитият сред тях — Главният магистър на Гилдията — бе втори след лорд-регента по престиж и власт.

В предишни времена такива като Ларомендис и брат му бяха преследвани и избивани, или залавяни и изправяни пред гилдията с обвиненията, че са „омърсени магьосници“ или подобни изпълнени с отвращение определения. Но сега „мръсните магьосници“ като Ларомендис или „почитателите на демоните“, имаше се предвид брат му, се смятаха за твърде ценни, за да стават жертва на фанатични изисквания. Настоящият лорд-регент бе много по-снизходителен към отклоненията от догмата от предшествениците си и по-прагматичен по отношение на използването на магичните дарби, независимо от произхода им.

Ларомендис остави дневника. Беше сигурен, че ще бъде прочетен веднага щом той напусне града. Беше се постарал нищо от това, което записва вътре, да не влиза в противоречие с докладите, представяни на лорд-регента.

Стана и погледна през прозореца. Оттук не виждаше двора, където държаха брат му, но бе сигурен, че сенките вече са легнали върху клетката. „Още малко, братко. Регентът ще прочете дневника ми час след като замина и каквото и да си мисли за нашето изкуство и за нас самите, ще знае, че има нужда от нас. Скоро ще си свободен“.

Той побутна дневника, мастилницата и перото към средата на масичката и се излегна на леглото. Би трябвало да опита да си почине, но мислите му се гонеха възбудено.

Имаше толкова много неща, които не бе споделил с лорд-регента, толкова много, което искаше да обсъди с Гуламендис и с още неколцина други — защото онзи свят наистина беше тяхната Родина. Нещо повече, всяка фибра на тялото му усещаше, че някъде на север от онази долина лежат всички отговори, които Народът бе търсил, и че някои от тях може да се окажат жизненоважни за оцеляването им.

Макар да вярваше, че се е посветил на спасяването на Народа също както лорд-регента, Ларомендис си даваше сметка, че Ундалин го подозира, че крои свои тайни планове. Погледна дневника и се усмихна. Нека лорд-регентът и върховният магистър, както и останалите членове на Събора, го мразят. Нека смятат, че амбициите му са лични — жажда за власт, прослава и богатство и освобождението на неговия брат. Нека го укоряват, че целите му са само такива. Стига само да не подозират какво е истинското му желание. Защото то бе толкова чуждо на природата им, колкото и враговете, които ги заплашваха от север.

Ларомендис стана. Трябваше да похапне, а после отново да се захване с прекъснатата работа, защото още утре заранта хиляди таределски воини, магьосници и книжници щяха да се прехвърлят през портала в онази прекрасна долина, изоставена много отдавна от Изгубените. Долината, през която Клановете на Седемте звезди щяха да се завърнат в древната си родина, човешкия свят, наричан сега Мидкемия.

 

 

Ларомендис стоеше до водача на Клановете на Седемте звезди и оглеждаше долината под тях. Лицето на лорд-регента бе неподвижно като маска, но блясъкът в очите му и извивката на устните му подсказваха на магьосника всичко, което искаше да знае — капанът беше заложен. Всяка мисъл за спасяването на Андкардия щеше да е забравена, тъй като сега погледът на техния водач бе вперен в древната страна на тяхната раса: Мидкемия.

Ундалин махна на военачалника Кумал и нареди:

— Започвайте.

Кумал кимна отривисто, обърна се и се върна през портала. Лорд-регентът се отмести встрани. Зад тях въздухът се изпълни със стържене, сякаш по неравната земя се влачеха хиляди камъни; вибрациите се усещаха дори през подметките на магьосника. Той знаеше, че събратята му от другата страна на портала прилагат уменията си, за да го разширят достатъчно, та чакащите да успеят да минат през него по-бързо.

Магьосникът посочи пътеката, която се виеше по склона, и каза:

— Милорд, по склоновете и в долината има огради, каквито строим и ние. Предполагам, че някога тук са живели Забравените. С малко усилия бихме могли да ги възстановим, за да служат и на нас. Отвъд този район има още изоставени поселища, така че на първо време ще можем да заселим тук повече от хиляда души. Отбелязал съм пътеките, за да могат следотърсачите лесно да ги открият. Оградите могат да послужат като защитен периметър, докато построим по-солидни стени.

Ундалин се обърна към Кумал, който вече се беше върнал, и нареди:

— Почвайте. Разположете наблюдателни постове на хълмовете над нас и часовои в проходите долу. Работниците да вдигнат сигнални кули, за да можем да викаме обитателите на външните селища, ако възникне опасност. Пратете разузнавателни отряди и не позволявайте да ни следят и наблюдават хора, елфи или джуджета. Всеки, който научи за нас, трябва незабавно да умре, преди слухът за появата ни да се е разпространил. Ние ще решим кога далечните ни роднини от север ще узнаят, че истинските господари на този свят са се завърнали. Ще дойде ден, когато ще освободим тази земя от нашите врагове — рече той, загледан към портала, през който вече пристигаха първите войници. Всеки от тях носеше броня — тежък метален нагръдник с подплатени рамене. Бледожълтеникавият цвят се дължеше на метала, който използваха при изковаването на бронята, тайна смес, която таределските ковачи пазеха като очите си, яка като стомана, но много по-лека от нея. Върху нагръдниците бяха изрисувани цветовете на клановете и цветовете на дъгата.

Първите сто войници се отдалечиха забързано от портала, разпределиха се на отряди, всеки предвождан от следотърсач, и поеха в различни посоки. След броени часове щяха да бъдат устроени лагери и наблюдателни постове и долината щеше да бъде заобиколена от бдително следен и зорко охраняван периметър. И предмостието на таределите щеше да е готово.

Ларомендис наблюдаваше търпеливо как конете теглят през портала тежките фургони, пълни с жени и деца. Това бяха бежанци от външните селища и крепости, които вече бяха паднали в лапите на демонските орди.

Дечицата мълчаха и се озъртаха с ококорени очи. Имаше нещо във въздуха на този древен свят, което караше всеки елф да усеща, че се е завърнал в древната си родина. Магьосникът можеше да го сравни само с пробуждането на отдавна заспали чувства.

Лорд-регентът клекна, свали дясната си ръкавица и загреба шепа пръст. Вдигна я към носа си, подуши я и каза:

— Тази земя изобилства от живот. И отново ще бъде наш дом. — Обърна се към Ларомендис и прошепна: — Това е нашият свят. Нашият свят. — Огледа първите измъчени бежанци и поклати глава. Обитателите на градовете щяха да са последните, минали през портала: защитниците зад тях щяха да загинат, но да удържат докрай настъплението на демоните. По лицето на водача на Клановете премина цяла гама от чувства, ала той бързо се овладя. — Трябва да си отдъхнем, да се възстановим и отново да попълним оределите си през последните години редици. — Свали наметалото си, тъй като денят бе горещ, и си пое дълбоко дъх. — Колко сладко ухае тук въздухът, макар че го дишат джуджета и други твари. — И се засмя на старата си шега.

Магьосникът застана до него и каза тихо, за да не ги чуят тези, които идваха през портала:

— Господарю, има едно нещо, което не ми дава покой.

— Казвай — нареди лорд-регентът.

— Както вече казах, носят се слухове за демони…

Лорд-регентът затвори очи, сякаш го прободе внезапна болка. А после каза бавно, сякаш къртеше всяка дума:

— Бях забравил за това. — Погледна Ларомендис и продължи: — И тук ли?

— Само слухове, господарю. Лично аз не съм виждал следи от тях, макар че, както знаете, бях особено внимателен по този въпрос. И все пак, известно ви е, че ми липсват някои умения, чрез които бих могъл да проверя достоверно дали ги има, или не.

Лорд-регентът погледна към трополящите през портала фургони и войниците, които крачеха покрай тях. Почти не можеше да види воин без рана. Повече от сто години Народът водеше война с Демонския легион, милиони бяха загинали. Някога таределите властваха сред звездите и пътуваха през вълшебни портали от една планета на друга. Ала демоните бяха намалили броя им от милиони на хиляди и ето че сега последните оцелели от техния род търсеха убежище на свят, известен от древните писания, свят, на който бяха живели техните предци във времето преди да избухне войната между боговете и да се възцари хаос.

— Да, господарю — каза магьосникът. — Този свят е богат и много неща са ни познати. Тук има елени и мечки, лъвове и крилати змейове и ловът е изобилен. Царевицата е странно, но не неприятно сладка, а джуджетата, въпреки многото си недостатъци, продават ейл на всички. Хората и джуджетата притежават огромни стада крави и овце, моретата са пълни с риба. Тук има богатства, каквито не сме виждали от векове… — И внезапно замълча.

— Виждам, че имаш да кажеш още нещо — отсече лорд-регентът. — Говори!

— Милорд — продължи магьосникът, — ако ви обидя, нека ми отрежат главата, но тъй като се заклех да ви служа, трябва да говоря само истината: ако слуховете са верни, ако демоните ни последват тук, тогава ще ни останат само две възможности — да побегнем и да оставим на хората, джуджетата и нашите примитивни родственици да се сражават с Легиона и пак да търсим друг свят…

— Къде? — прекъсна го лорд-регентът. — Прочетох всички доклади. Няма друга възможност, само безжизнени пусти места, където оцеляването ще е на ръба… не, няма къде другаде да идем.

— … или да останем и да се бием.

— Магьоснико, когато баща ми е бил още момче — каза лорд-регентът. — Клановете на Седемте звезди са имали два милиона меча. — Извърна очи към прииждащите през портала фургони и воини. Тъкмо беше започнало прехвърлянето на стадата, охранявани от кучета пазачи, и едно особено едро куче дотича при лорд-регента, близна го по ръката и размаха опашка.

Лорд-регентът го потупа по главата, после клекна и му заговори:

— Саншем, приятелю мой. — Гледаше животното с нескрита обич: може би това бе единственото същество, към което изпитваше истинска привързаност. Вдигна глава към магьосника и продължи: — Когато баща ми седнал на трона, едва четиристотин хиляди меча можели да откликнат на зова на таределския боен рог. Когато аз свалих короната от главата на баща ми, след като демоните бяха изтръгнали сърцето от гърдите му — почти извика последните думи, — нямах и една трета от тази армия! — Изправи се и отново потупа кучето по главата. — След последната ни битка общият ни брой е по-малко от половината от това и повечето не са войници. Пращаме в бой младежи, почти деца, дори бебетата вече познават миризмата на кръв. — Лорд-регентът поклати глава. — Не зная какво да правя, магьоснико. Демонският легион изглежда безброен. Колкото и да убиваме, появяват се още и още. Ако ни последват тук, как можем да ги удържим в тази долина, зад дървени стени, измазани с кал, след като не можахме да ги спрем при каменните зидове на Звезден кладенец или при кулите покрай Обречената клисура? Скоро и Памаланският купол ще рухне и прилепите им ще се стоварят върху града като зла буря. Всички магии и заклинания, които сме познавали, се използват при защитата на Тарендамар, отбраната ни няма равна на себе си в цялата наша история и въпреки това демоните продължават да прииждат. Мислех, че ще се задържим само за известно време на този свят, докато потърсим друго, по-сигурно убежище, но после видях това. — Той вдигна ръка и посочи долината и дърветата. Птиците, които кръжаха в небето. Цареше почти пълна тишина, ако не се броеше трополенето на колелата на фургоните. Пое си дъх с пълни гърди. — Не, тук ще останем и ако ни последват, няма да имаме друг избор. Тук ще живеем и тук ще умрем, ако Богинята го е пожелала.

Магьосникът кимна. Моментът не беше подходящ да каже това, което бе намислил. Скоро, но не днес. Не и след като беше бягал от Демонския легион през тундрата на Мисталик, след като месеци наред ги бяха преследвали същества толкова зли и силни, че само най-могъщите воини можеха да ги забавят и само най-мощната магия да ги унищожи.

Докато колоната от бежанци продължаваше да се ниже през портала, магьосникът за пореден път осъзна едно нещо: че за да оцелее в тази земя, Народът се нуждае от съюзници. Което означаваше, че е дошло време да забравят войните с другите раси, да загърбят старите вражди.

Лорд-регентът кимна на един от вестоносците до портала и той се поклони и се стрелна обратно през магичния зев. Върна се след минута, следван от десетина възрастни елфи геоманти от гилдията.

Ларомендис знаеше, че имат нужда от тях за ремонта на градската отбрана на Андкардия и какво означава присъствието им: тези магьосници строители щяха да се заемат с издигането на нов град в сърцето на долината. Поправките на последните бастиони на Андкардия бяха оставени на неопитните чираци. Което бе признание за поражението на другия свят.

Ундалин се обърна към най-възрастния магьосник:

— Ти ще ръководиш изграждането на нашия нов дом. Започнете веднага. Погрижете се за защитата на долината.

Ще започнете ето от там. — Посочи един хълм край езерото в центъра на долината. — Около това езеро ще засадим Седемте звезди. На хълма ще вдигнете новия дворец. — Огледа се, сякаш се опитваше да запамети по-бързо чертите на този нов свят. За месец ще приключим с прехвърлянето на всички, които могат да дойдат тук. После ще затворим портала. Аз се връщам на Андкардия, за да ръководя битката. Ще се опитаме да задържим демоните колкото се може по-дълго. — Обърна се към магьосника. — Какво ти е нужно, за да откриеш истината за демоните тук?

Ларомендис пое дъх и отговори:

— Брат ми. Милорд, никой от нашите сънародници не знае повече от него за демоните… — Видя, че лорд-регентът се готви да възрази, и продължи припряно: — Зная, че мнозина го винят за нашествието на демоните, но…

— Ако това бе истина — рече лорд-регентът, — той щеше да е мъртъв. Но аз не мисля, че е лично отговорен за призоваването на демоните. Вярвам, че са го направили други като него, дръзки магьосници, навлезли в забранени за посещение царства и предизвикали с необмисленото си поведение разрушаването на магичните бариери. — Магьосникът насмалко да трепне. Той знаеше, че няма пролом в бариерите, а че по-скоро някъде е бил отворен портал… и ако се разбереше за това… Опита се да прогони тези мисли. — Ето защо смятам да го държа затворен — въпреки желанието ти.

— Вие попитахте, господарю, и аз ви отговорих.

Лорд-регентът си пое дълбоко дъх, сякаш за да запази в себе си уханията на Мидкемия, преди да се върне в света, където се водеше война.

— Добре, Ларомендис. Щом настояваш, върни се с мен и размени мястото си с неговото. Ти ще си неговата гаранция.

— Аз… — почна магьосникът.

Лорд-регентът се усмихна.

— Когато и последните наши сънародници минат през портала, ще те освободя, за да се събереш с брат си. Дотогава ще използваш таланта си, за да помагаш в отбраната срещу Демонския легион.

Ларомендис кимна. Поне нямаше да го натикат в желязна клетка, а щеше да е на бойното поле и да праща демоните в техния ад — откъдето вероятно се бяха пръкнали.

— Добре, милорд. Готов съм да служа както вие сметнете за необходимо.

Лорд-регентът заобиколи един фургон и пристъпи през магичния портал. Като се опитваше да запази безстрастно изражение, магьосникът го последва, доволен, че планът му върви според предвижданията му. Знаеше, че му е нужна само една минута насаме с брат му, не повече, а след това с радост щеше да даде живота си, за да спаси Народа. Но се молеше на древните богове жертвата му да не е наложителна, защото за да осигурят своето бъдеще, щяха да се нуждаят от неговите умения, плюс тези на брат му и на мнозина други, повечето от които в очите на лорд-регента бяха недостойни представители на вражески раси.

За да сполучи обаче, трябваха бързи промени.

А това изискваше и малко измяна.