Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (4)

4.
Вестител

Конникът препускаше нагоре по склона.

Три дни езда без отдих бяха необходими на Алистан да стигне Карсийската твърдина. Спря в Каре само колкото да предаде отговора на търговците на запитването на графа, да хапне малко топла храна и да поспи няколко часа в меко легло и на зазоряване отново потегли. Тъй като преговорите засега вървяха добре, търговците можеха да изчакат.

Не бе споменал пред никого за онзи странен елф, тъй като не искаше да въвлича в това Кралството, освен ако не стане наложително. И без това не разполагаше с никакви доказателства за видяното, а всякакви обяснения можеха единствено и само да го забавят. Имаше нещо в поведението на онзи странен елф, което внушаваше усещането за заплаха. Ако не друго, той със сигурност бе опасен.

Най-бързият път за крепостта на джуджетата при Калдара бе през Зеленото лоно, гъстите гори, обхващащи по-голямата част от Крудийското херцогство. През първите десет мили от навлизането му към вътрешността районът бе изпъстрен с малки ферми, самотни хижи, пътища и пътечки, водещи към градовете Тулан, Каре и Крудий. Рехави горички заемаха равнината между тях, но след нея прерастваха в гъста мрачна гора.

Наталските рейнджъри отстъпваха само на елфите в умението да се придвижват бързо и безшумно през гъста гора, но когато опреше до открити пътища, нищо не можеше да ги спре да препускат главоломно. Рейнджърите бяха малко и сплотено общество, наследници на уникално рождено право. Техните предци бяха имперски кешийски водачи, елитни скаути на имперската армия, пристигнали в този район, когато Великата империя на Кеш започнала да се разраства на север. А след като Кеш се изтеглил от северните земи, изоставяйки своите колонии, водачите станали основната разузнавателна и следотърсаческа сила на местната милиция. Градовете обявили автономия и се съюзили в конфедерация, известна като Свободните градове на Натал. А водачите станали рейнджъри.

Рейнджърите не живееха в селища, а в лагери, местеха се непрекъснато и винаги бяха нащрек за опасност от Градовете. Чувстваха по-голямо родство с елфите на север, отколкото с гражданите, които закриляха, и приемаха за равни единствено кешийските водачи и крондорските следотърсачи, също наследници на онези далечни първопроходци. Трите групи дори имаха общ поздрав: „Нашите деди са били братя“. За тях това бе повече от връзка.

Мнозина рейнджъри бяха загинали рамо до рамо с войниците от Кралството и Свободните градове по време на цуранската инвазия и тъй като броят им бе малък, ударът се оказа много тежък. Алистан помнеше разказите на дядо си за Войната на разлома и беше изпълнен с опасения, че над тях е надвиснала опасност от подобна величина: знаеше, че едно повторно нашествие може да означава край за рейнджърите.

Бе се оженил наскоро и докато яздеше по сенчестите пътеки на Зеленото лоно, непрестанно се унасяше в мисли за своята млада жена, която бе оставил при майка си и баща си, след като разтуриха зимния лагер край Бордон и се подготвиха да се преместят в планините за пролетта и лятото. С жена му бяха говорили за децата, които се надяваха да имат, и сега Алистан се боеше, че ако подозренията му се окажат верни, може никога да не види тези деца.

През първия ден язди без затруднения — карсийските патрули поддържаха кралския друм чист от върлуващи банди. На няколко пъти зърна дивеч, включително мечка и елен, и знаеше, че наблизо трябва да има и ловци.

Съвсем до неотдавна моределите, Братството на Тъмната пътека, често навлизаха в околните гори и в подножието на Сивите кули и едно самотно пътуване като неговото би могло да се окаже самоубийствено. Но напоследък времената бяха много по-спокойни и най-лошото, което можеше да се случи на един пътник, бе да го погне банда бегълци от закона. И все пак из Зеленото лоно понякога се мяркаха таласъми, а трима или четирима от тях можеха вече да са опасни за самотен ездач.

Първата нощ направи бивак, без да пали огън, за да не привлича внимание. Завърза коня по-далече от лагера със същата цел. Беше готов да рискува и да го изгуби срещу опасността да бъде изненадан.

Нощта мина без инциденти.

На заранта бързо оседла коня. Животното бе едно от най-добрите, които можеха да му предоставят в Карсийския гарнизон, чудесен добре обучен млад жребец. Не беше особено бърз, но можеше да издържа на дълги преходи с добро темпо. Ако имаше късмет, до три дни Алистан щеше да стигне в Калдара.

 

 

След три дни спря пред вдигната в един тесен проход палисада. Две джуджета стояха на пост от двете й страни, макар от години това да не бе необходимо. Махнаха му да минава, тъй като го познаваха отдавна, и Алистан влезе в Калдара.

Красивото селце бе сгушено в уютна падина. Множество пътеки водеха към високите алпийски поляни, използвани за лятна паша, и надолу към долините, където зиме държаха кравите и овцете. Откъм източния край на селището, отвъд оградените ниви, имаше овощни градини.

Дървените къщурки бяха измазани с кал, за да пазят от зимните студове, и белосани. Сияеха ярко на светлината и само голямата къща в средата се различаваше с тъмния си цвят. Там живееха кралят и неговите помощници, както и немалка част от местното население. Голямата къща бе център на общинската активност и нерядко сутрин на пода й се пробуждаше почти цялото население. За разлика от измазаните с бяло, тази сграда бе построена по стария начин — дебели изправени стволове бяха завързани един към друг, едновременно за защита от несгодите на времето и от евентуално вражеско нападение. Подът бе застлан с каменни плочи, подредени върху трамбована глина толкова изкусно, че цепнатините между тях почти не се виждаха. Каменните плочи бяха също толкова непробиваеми при изкоп отдолу, колкото и дебелите стени при външна заплаха. Джуджетата бяха потомствени копачи и познаваха добре предимствата на тунелите при обсадна война.

Алистан дръпна юздите пред голямата къща, скочи на земята, разседла коня и избърса потния му гръб. Щеше да свърши работа поне на първо време, докато го отведат в конюшнята. Джуджетата не бяха любители на конете и държаха единствено товарни, които в този час вероятно вече бяха изкарани по нивите, тъй като бе време земята да се подготви за пролетна сеитба.

Тъкмо когато приключваше, откъм къщата се приближи едно джудже.

— Алистан! — провикна се то с нескрито удоволствие. — Какво те води насам?

— Дойдох да се срещна с дядо ти, Хогни. Той вътре ли е?

Брадясалото лице на младото джудже разцъфна в усмивка.

Джуджетата бяха доста дребни в сравнение с хората, но с широки плещи и мускулести тела. Обикновено достигаха най-много до пет стъпки височина и със своите пет стъпки и половин педя Хогни бе истински великан сред тях. В очите му трепкаха весели пламъчета:

— Дядо ми отказва да приеме сериозно своя сан, както винаги. Казва, че още бил „нов за тази кралска история“, тъй като не били минали и стотина години. Днес е на оран. Ела, ще те заведа.

Махна на едно момче и му нареди:

— Тоди, отведи коня в конюшнята на дядо и се погрижи за него.

Алистан изхлузи лъка от раменете си и го улови с привично движение на лявата ръка. Изпитваше известни съмнения — конят бе доста едър, а момчето нямаше и три стъпки, но пък щом Хогни бе готов да му гласува доверие, нямаше смисъл да спори. Вестите, които носеше, бяха твърде важни и неотложни, за да се занимава по-обстойно с коня, преди да се е срещнал с краля.

Минаха през селцето, излязоха от източната му страна, където няколко коня теглеха плугове, и тръгнаха през браздите към едно джудже с побеляла коса и дълга сива брада, което, плувнало в пот, натискаше с цялата си сила дръжките на железния плуг. Конете, подобно на господарите си, бяха яки, но дребни. Приличаха по-скоро на плещести понита, отколкото на истински коне, но Алистан знаеше, че това е специална порода, използвана от джуджетата от векове.

Долган, кралят на джуджетата и върховен пълководец на Калдара, спря да оре и махна с ръка.

— Алистан от Натал! Добре си дошъл!

— Поздрави и на теб, кралю Долган. Няма ли поданици, които да орат вместо теб?

— Имам, но са заети да орат своите ниви, а исках работата да се свърши навреме. — Джуджето извади от джоба си дълга захабена лула и едно хитроумно устройство, състоящо се от кремък и стомана, закупено в Свободните градове. Ярка искра разпали тютюна в лулата и Долган всмукна дълбоко, направи кисела физиономия и рече:

— Полезен уред, само дето не ми харесва миризмата на обгорен кремък. — Дръпна повторно и попита: — Какво те води в Калдара, Алистан?

— Нося вест за нещо странно и тревожно. Дойдох да се посъветвам с теб и да почерпя от мъдростта ти.

— Хъм, това ми изглежда да е нещо сериозно. — Долган подхвърли поводите на Хогни и му нареди: — Довърши тук, момче, и после иди да помогнеш на баща ти. Аз ще съм в големия дом с нашия гост.

— Да, дядо — отвърна младото джудже и въздъхна недоволно. Кралят може да обичаше да оре, но още повече обичаше да сръбва ейл с пътници. Младежът се усмихна: не бяха минали и два часа от закуска и майка му едва ли щеше да одобри отварянето на ново буренце в един толкова ранен час — въпреки кралското положение на дядо му.

 

 

Долган изслуша Алистан внимателно, после помълча дълго и накрая каза:

— Много обезпокоителни вести.

— Познат ли ти е този пътник? — попита рейнджърът и сръбна отново от чудесния ейл, който им бе поднесен от снахата на краля. Изглеждаше ядосана и дори сякаш се готвеше да каже нещо, но замълча заради госта.

Долган поклати глава.

— Не. Макар че едва ли бих познал така наречените „луди елфи“, живеещи отвъд Зъбите на света, преди да се появят в Елвандар. — Обърна се и извика: — Амина!

Майката на Хогни се появи веднага.

— Да, татко?

— Прати Тоди да повика Малачи.

Тя кимна и излезе.

— Малачи е най-старият сред нас — обясни Долган и се засмя. — Беше дъртак, когато бях още момче, а ето, че скоро ще чукна триста годинки.

Алистан едва успя да прикрие изненадата си. Знаеше, че джуджетата са дълголетна раса като елфите, но нямаше представа, че живеят толкова много и че запазват сила и пъргавина на стари години. Джуджето пред него изглеждаше в достатъчно добро състояние, за да пуши лула, да пие ейл още от сутринта и да се интересува от най-различни неща, като например как я карат неговите познати на Далечния бряг и в Свободните градове или какви новини има откъм Крондор и по-нататък. За рейнджъра нямаше никакво съмнение, че Долган поддържа жив интерес към неща далеч извън своята страна, но пък това бе разбираемо, като се имаше предвид дългата история на джуджетата.

Макар да бяха независим народ, джуджетата знаеха, че съдбините им са тясно свързани с тези на техните съседи хората и в по-малка степен с елфите на север. На два пъти през последните сто години войната бе навестявала Запада, първия път в облика на цуранските нашественици в същата тази долина, в която Алистан бе видял странника, а по-късно, когато от земята отвъд морето бяха пристигнали армиите на Изумрудената кралица. Джуджетата бяха участвали във втората война само индиректно, но ехото от нея още дълго затихваше в страната им. Близо десетилетие Западът оставаше почти забравен от Кралството, търговията бе крайно ограничена, а в региона бяха започнали да върлуват бандити и пирати. Дядото на Алистан твърдеше, че сега животът бил станал такъв, какъвто бил преди нашествието на цураните и дори по-добър, тъй като Тъмните елфи вече не ловували в Зеленото лоно или край Сивите кули. Като се имаше предвид кървавата история между рейнджърите и моредел, Алистан бе склонен да се съгласи с него.

Времето се точеше едва-едва, но Алистан, като всички рейнджъри, притежаваше търпение, придобито от много поколения умели горски ловци. Неспокойният ловец е гладен ловец, казваше баща му.

Най-сетне Тоди се върна, придружен от най-странното създание, което рейнджърът бе виждал, джудже, което пристъпваше внимателно, сякаш се страхуваше да не изгуби равновесие. Беше прегърбено от възрастта, съсухрено и съвсем малко по-високо от момчето. Кожата му бе бяла като пергамент, на места почти прозрачна, и под нея се виждаха вените. В дясната си ръка държеше бастун, а момчето го подкрепяше за лявата. Оредялата му коса се спускаше на раменете и какъвто и цвят да бе имала някога, сега изглеждаше като покрити със скреж тънки клонки. Хлътналите му страни бяха покрити с дребни ранички и Алистан веднага разбра, че това джудже е в края на дните си.

Джуджето огледа помещението и рейнджърът осъзна, че или е сляпо, или зрението му е отслабнало съвсем. Всички мълчаха, докато то се отпускаше на едно столче.

И когато най-после се намести, каза:

— И така, каква е причината да вдигнете един старец от сладка дрямка?

За крехкото си тяло имаше изненадващо силен глас.

— Малачи — каза Долган, — това е Алистан от Свободните градове.

— И сам виждам, че е рейнджър, Долгане — тросна се старото джудже и Алистан веднага промени мнението си за зрението му. — Предполагам, че имаш да ми кажеш нещо важно, инак нямаше да ме повикаш.

Алистан преразказа отново срещата със странния елф. Старецът мълчеше, но се беше привел напред, сякаш бе съсредоточил цялото си внимание върху думите на рейнджъра. Особено когато той описваше външността на непознатия.

След като Алистан приключи, Малачи се облегна назад и почеса замислено брадичката си.

— Знам я тази история. Много е стара, от времето на прадядото на прадядо ми — за времето преди Прекосяването.

Долган мълчаливо огледа събралите се джуджета. Бяха поне двайсетина, повечето негови съветници.

Малачи си пое дъх и продължи:

— Може да съм в края на живота си, но я помня добре, като да са ми я разказали вчера. Беше на първия ми поход срещу Тъмните елфи на север, те нападаха стадата ни тъкмо по време на отелването. Преследвахме една такава банда, баща ми и аз и… — той посочи Долган — твоят баща, макар че тогава не беше крал, а само Боен вожд. Та значи решихме да накажем онези негодници и да ги научим веднъж завинаги да не посягат на добитъка на калдарските джуджета! — Пое си дъх на пресекулки и продължи: — Два дни ги гонихме тия крадци и на втората вечер, като се разположихме на бивак на брега на реката, баща ми ми разказа историята, дето я бил научил от своя дядо. Та той му разправял, че във времето преди войната на боговете джуджетата живеели на един далечен свят и там се биели непрестанно с великите племена на таласъмите и леа оркха, орките. Нашите деди, освен това трябвало да опазват посевите си от грифони, мантикори и други митични твари. Баща ми ми разказа древни легенди за величави герои и подвизи, за важни истини, изгубени и забравени дори от маговете учени, защото всичко това е било преди Прекосяването.

— Прекосяването? — обади се Алистан.

Старото джудже кимна.

— Безумие поглъщало нашия свят, нападали ни същества, чиято сила надхвърляла дори уменията на маговете учени. Наричали ги Властелините на дракони.

— Валхеру — каза Долган и кимна, припомнил си времето, прекарано с лорд Томас по време на войната с цураните. Беше научил доста неща за валхеру, докато гледаше как онова момче от Крудий израства до същество с невъобразима сила, но знаеше, че има още много неоткрити неща.

— Да — потвърди Малачи. — Така наричали елфите своите бивши господари. Баща ми ми каза, че самите Властници на света ни прогонили тук, но никой не знае дали преднамерено, или случайно. Както и да е, ние сме побягнали от нашия свят. Огромни пропасти се появили в небесата и на земята и поглъщали всички и всичко. Някои от тях стигали до други светове, но нашите сънародници не смеели да ги използват, а се биели да се удържат там, където са. На нашия роден свят тогава имало и човешки племена, както и таласъми. Сред хората и джуджетата имало и истински познавачи на магията и тъкмо те построили мостове, за да избягаме от разрушението, което ни сполетяло по време на Войните на хаоса. Изгубили сме почти всичко, но едно още се знае: в древни времена тези страни се обитавали от други създания, родственици на тези, с които сме воювали, ала не елфите от Елвандар, с които сега сме в мир. В онези древни времена войната накарала джуджета, хора и дори магьосници от дена оркха…

— Орките! — възкликна с отвращение Долган, сякаш думата бе най-отвратителна обида.

Рейнджърът не откъсваше поглед от старото джудже.

— Дена оркха, на стария език — потвърди Малачи. — Истинските врагове на нашата кръв. Великите таласъми. Нито един не обитава този свят.

— Но живеят в паметта ни — вметна кралят на джуджетата.

Малачи махна с ръка.

— Магьосници от много различни раси се съюзили, за да спасят цели светове в онази епоха на побърканите богове и вилнеещи Драконови ездачи. Изградили Златния мост и по него много от нашите предци дошли на Мидкемия. Но елфите и някои други, хората-змии и хората-тигри, вече живеели тук и ни посрещнали с нови войни и магии. Битката от двете страни на Златния мост продължила толкова дълго, че никой не можел да измери времето, защото самата природа на вселената се изменила и усукала… А после всичко свършило. В дните след Прекосяването, но преди да се появи първата ни кралска династия, в мъгливите времена на най-ранните спомени, елфите разкрили на нашите сънародници, че много от техните предци напуснали този свят, както ние — нашия, и че сред тях те били известни с името Изгубените елфи. — Старото джудже помълча, после продължи: — Мога само да предполагам, но може би някой от тях се е върнал на нашия свят, защото никога досега не бях чувал за подобно същество. Най-добре да попиташ елфите, тъй като едно ще ти кажа — говори се какво ли не за магията им, ала никога досега не бях чувал да използват илюзия, за да се преобразяват. — Вдигна глава и погледна Долган. — Мога ли да си вървя, кралю?

Тонът му не оставяше съмнение, че въпросът е чиста формалност, тъй като се бе надигнал още преди Долган да даде знак.

— Малачи, един последен въпрос — каза Долган. — Защо баща ми не ми е разказвал тези неща?

Малачи сви рамене.

— Защото не си го питал. Баща ти бе мълчалив човек, отдаден на службата си. Не говореше много. — Долган кимна. — За разлика от моя баща, който обичаше да разказва истории. Спомних си и нещо друго — продължи Малачи. — Три големи моста били построени на нашия стар свят, или поне така казал дядото на баща ми. Два били вдигнати от хора и джуджета, а третият от орки. Един мост водел към света на цураните. Дори някой наш сънародник да е минал по него, цураните не пазят спомен за това. Вторият водел тук и по него на Мидкемия дошли хората и джуджетата. Оркският мост водел към трети свят и благодарение на това след края на Войните на хаоса вече не ни спохожда онази древна омраза към тях. Но казват, че част от хората и джуджетата тръгнали с тях. Може би — добави старото джудже — Изгубените елфи са построили свой мост, за да избягат от господарите си?

И без да чака отговор на риторичния си въпрос, излезе.

Известно време Долган и останалите мълчаха. После кралят заговори:

— Нищо чудно тези Изгубени елфи наистина да са построили свой мост, за да избягат от господарите си.

— И сега един се е върнал — допълни Алистан.

— Очевидно. — Долган кимна.

— Знай едно, притежателю на Чука на Толин — обади се глас зад тях. Долган и останалите се обърнаха и видяха, че Малачи е застанал на прага. — Едно последно нещо — добави той, насочил треперещ пръст към краля на джуджетата. — Твоят прадядо е довел нашия народ тук и е превърнал планините в наш дом. Брат му повел други племена към Каменните планини и Дорджин. Някога нашите сънародници били многобройни като листата по дърветата, но за всяко преминало по моста между световете джудже пет останали да воюват срещу безумието, което унищожавало света ни. — Старецът изглеждаше уморен от дългия разговор. Но все пак си пое дъх и продължи: — Ако Изгубените елфи се готвят да дойдат на този свят, трябва да свикате Събранието и да се подготвите за възможна война! Ако тези същества са наистина Изгубените елфи, значи са не само родственици на приятелите ни от Елвандар, но и на Тъмните елфи.

Долган кимна на Тоди и той поведе стареца към къщурката му.

Джуджетата се скупчиха около краля. Хогни, внукът на Долган, заговори пръв:

— Баща ми ми каза, че когато цураните дошли за пръв път — когато за пръв път чул за тях в онази пещера, където ти и чичо Ундел сте открили лорд Боррик да се крие от таласъмите — баща ми усетил някаква ледена буца в стомаха си.

Долган кимна.

— Да, аз също я почувствах.

— Мога да ви кажа само това, което видях — обади се рейнджърът. — Не зная как се нарича това същество, нито бях чувал допреди малко за Изгубените елфи.

— Може да е съвпадение — рече замислено Долган. — Може това същество да е от друга раса, която само прилича на елфите. В края на краищата цураните не приличат ли на хората? А може да си видял човек, който се е превъплъщавал на елф с помощта на магия. — Смукна от лулата и се замисли. — И все пак, ако наистина е някоя древна раса, която се готви да се върне…

— Предпазливостта изисква от теб да се готвиш, сякаш е точно това — рече рейнджърът. — Аз тръгвам за Елвандар, към кралицата и лорд Томас.

Долган го изгледа втренчено и каза:

— И аз идвам с теб. Ако някой помни тези дни, това е Томас. Често не може да си спомня далечното минало, ако не е подтикнат от конкретен случай, но ако е дошло време да сръчкаме Драконовия господар, то е точно сега.

— Ще яздиш ли? — попита рейнджърът.

Долган се засмя.

— Не. Може да съм стар, но не съм умрял. Между нашата страна и река Крудий има гъста гора, а и все още не съм видял кон, който да не мога да надбягам. Не се бой, няма да те карам да чакаш.

Хогни се размърда и се покашля.

— Какво има, момче? — попита го дядо му и вдигна вежди.

— Ти каза, че следващия път, когато ще ходиш в Елвандар, мога да дойда с теб.

Долган се намръщи, но въздъхна.

— Вярно е, че го казах. Приготви се. И кажи на баща ти, че ще трябва той да играе крал, докато се върна. Тръгваме след час.

Хогни се ухили и изтича да си приготви багажа, а Долган се обърна към Алистан.

— Много е млад. Още няма четирийсет.

Рейнджърът, който бе само с пет години повече, едва потисна смеха си. След миг обаче усмивката му изчезна, прогонена от мисълта пред какво се изправят.

Въпреки пращящия огън в помещението сякаш бе станало по-студено.