Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (18)

18.
Проучване

Сандрина вдигна ръка.

Никак не й се нравеше подборът на нейната група, направен от магьосника, както изглежда, по съвет на отец-епископа. Но, от друга страна, тези хора се бяха отнесли с нея добре, бяха проявили загриженост към нея и я бяха снабдили с всичко, което й беше необходимо. За прехвърлянето им се погрижи Миранда, жена, която очевидно притежаваше забележителна магична сила, само дето заедно с нея бе Амиранта, последният човек на света, когото би желала да види отново.

Сега двамата се изкачваха нагоре по пътеката към мястото, където бе наблюдавала жертвения ритуал преди две седмици. Две седмици, които й се струваха като векове.

Нещо пред нея се раздвижи и точно това я бе накарало да даде знак да спрат. Брандос вървеше най-отзад: бяха го взели, защото въпреки значителните магически умения на Амиранта и Миранда още един меч винаги щеше да е от полза. А и въпреки резервираността си към Амиранта Сандрина беше привързана към неговия спътник, стария боец, който беше решителен и честен — доколкото можеше да е честен някой приятел на Амиранта. Ако не друго, беше му благодарна задето поне се бе опитал да я предупреди, че Амиранта не е човек, с когото да се сближава. Повече от веднъж през последните пет години — и тя сама си бе виновна, че не пожела да го послуша.

Нещо се прокрадваше там, животно, а може би човек. Тя даде знак, че ще се промъкне напред, за да разузнае, и за първи път съжали, че не носи по-удобни дрехи от тази тежка броня.

Но въпреки това след доста упражнения се бе научила да се придвижва относително безшумно.

Тръгна напред приведена и както предполагаше, видя часовой, който не проявяваше никакви признаци да е задрямал, нито изглеждаше, че ще е лесен за премахване. Тя отстъпи бавно назад и когато стигна при другите, прошепна:

— Един часовой. Твърде далече беше, за да успея да го премахна, преди да вдигне тревога.

— Аз ще се справя с него — заяви Миранда.

И тръгна напред, без да се прикрива.

— Ей! — извика часовоят. — Стой!

Миранда изпружи рязко ръка и прати към него тесен сноп енергия, който се стовари като юмручен удар върху лицето му. Мъжът политна назад и тупна на камъните.

Всички изтичаха до него и Амиранта попита:

— Мъртъв ли е?

Сандрина коленичи, огледа падналия и каза:

— Не. Но поне няколко часа няма да ходи никъде.

— Върви да разузнаеш напред — каза Миранда.

Сандрина забърза по пътеката и след малко се върна. Беше пребледняла.

— Елате веднага! Не е нужно да пазим тишина.

Забързаха към мястото, от което Сандрина бе наблюдавала ритуала, и скоро разбраха защо не е нужно да се прикриват.

Отначало чуха гласове, които припяваха в хор, и докато се приближаваха, си дадоха сметка, че вероятно са стотици. А после, когато стигнаха билото, видяха огромен огън, чиито езици се издигаха на трийсетина стъпки. Около него се бяха подредили мъже и жени с дълги роби. Имаше и други, събрани в полукръг около тях, но с облекло и носии от целия свят: кешийски, от Кралството, от Новиндус и Източните кралства. Това, което ги обединяваше, бяха черните шапки и кърпи — главите на всички бяха покрити с черно.

— Това трябва да са Черните кепета и явно са се събрали тук за нещо важно — прошепна Миранда.

— Ще да е призоваване, но по-различно — отвърна Амиранта.

— В какъв смисъл различно? — попита Миранда.

— Не зная. Просто е… различно. — В гласа му се долавяше тревога. — Ще се случи нещо лошо, усещам го. — Погледна Миранда. — Бъди готова.

— За какво? — попита тя.

— Не съм сигурен. Но каквото и да е, ще е доста сериозно. — Целият настръхна, тялото му сякаш предусещаше с всяка своя фибра събирането на зли сили, по-ужасяващи от всичко, с което се бе сблъсквал през дългия си живот и немалкото си срещи с пъклени създания.

От другия край на каньона са приближиха трима мъже. Единият бе с яркочервена роба, обшита със сребристочерни ширити. Другите двама, които крачеха от двете му страни, бяха облечени в черно и със спуснати над очите качулки. Мъжът с червената роба беше гологлав и на лицето му трепкаше усмивка. Той пристъпи на плоската скала и вдигна ръка в знак за мълчание. В същия миг напевът секна.

— Слуги на Дахун… — поде мъжът.

— Проклятие! — възкликна Амиранта.

— Какво има? — попита Миранда.

— Дахун е демонски принц — обясни Сандрина.

— Един от капитаните на Маарг — поясни Амиранта. — Ако съм разбрал правилно всичко, което научих през последните дни. — Посочи мъжа в червено. — Но дори и да не бях, познавам този човек и знам, че всяко негово дело е много, много зло.

— Кой е той?

— Това — рече Амиранта — е моят брат Беласко.

— Наистина изглежда много зъл — потвърди Сандрина. — А и да ти кажа, приличате си като две капки вода.

Миранда я изгледа навъсено, но после осъзна, че това е единственият начин за младата жена да овладее страха. Миранда не можеше да се похвали с опита на Сандрина и Амиранта с демони, но през живота си се беше сблъсквала с достатъчно черна магия, за да предусети, че сцената пред тях ще е ужасяваща.

— След четири нощи — провикна се Беласко — ще можем да посрещнем нашия господар и да се заемам с преобразяването на този свят в негово царство, а ние, неговите богопомазани слуги, ще сме първите му избраници, властващи заедно с него.

— Първите, които ще бъдат изядени, най-вероятно — промърмори Брандос.

— Някои ме обвиняват, че се възползвам от слабостта на доверчивите, но аз им вземам само златото, не и живота — рече Амиранта.

— По тази твоя логика — прошепна ядно Сандрина — Лимс-Крагма не е нищо повече от досадна дървеница.

— Имаме четири нощи, за да измислим какво да предприемем — припомни им Миранда.

— Не — възрази Амиранта. — Само докато се свести часовоят.

— Той ще знае ли, че е бил повален от магия? — попита Сандрина.

— По-скоро ще се чувства като махмурлия след тридневен запой — отвърна Миранда.

— Какво пък — каза Брандос, — можем да довършим работата, като го бутнем в някоя пропаст, сякаш се е подхлъзнал и е паднал.

— Те сигурно имат следотърсачи и ще разберат, че сме били тук — каза Сандрина.

— Ако имаше някакъв начин да убедим нещастника, че просто се е унесъл в дълбок сън… — въздъхна Миранда.

— Всъщност има — рече Амиранта. — Елате, трябва да побързаме.

Върнаха се до мястото, където лежеше в несвяст часовоят, и Амиранта ги предупреди:

— Само тихо. Можеш ли да събудиш часовоя, когато ти кажа?

— Мисля, че да — отвърна Миранда, — но защо?

— Просто го направи, щом ти кажа. А сега елате да се скрием.

Отдалечиха се на двайсетина крачки и Амиранта извади някакъв кристал, стисна го и произнесе някакво заклинание. Изведнъж над земята се вдигна облак черен задушлив дим.

От облака се показа висока жена с изумителна външност, съвсем гола.

Призованият демон се огледа с големите си красиви кафяви очи. Миранда бе принудена да признае, че е олицетворение на мъжките мечти: дълги крака, заоблени бедра, плосък корем, щръкнали гърди и гладка кожа. Дългата кестенява коса на голата жена се спускаше до кръста, чертите й бяха безупречни. Пълните й устни се разтвориха в ослепителна щастлива усмивка и тя произнесе:

— Господарю! Обичам те!

— Дартея? — Сандрина повдигна учудено вежди. — Амиранта, мислиш ли, че сега е най-подходящият момент? — Намръщи се и бузите й почервеняха от гняв.

— Млъквай! — скастри я Амиранта, вдигна ръка и заговори на демона:

— Не сега. Имам задача за теб. — Хвана красивата гола жена за ръка и посочи лежащия часовой. После й зашепна нещо, а накрая попита: — Запомни ли?

— Да, господарю — отвърна красавицата и приближи с леки стъпки лежащия мъж.

— Щом стигне до него, събуди го — нареди чародеят.

Щом демоницата коленичи до поваления часовой, Миранда протегна ръка и от устните на часовоя се отрони стон. Амиранта размаха ръка на другите да се скрият и той също се притаи в шубрака.

— О, бедничкият ми — зашепна Дартея на надигащия се воин. — Толкова съжалявам. Не исках да те стресна. Много лошо ли се удари, когато падна? Чакай да ти помогна.

И подаде ръка на объркания воин, за да му помогне да стане. Амиранта каза някаква кратка фраза и в същия миг Дартея изчезна.

Премигващият се заоглежда, после се изправи и разтърка тила си.

— Това беше доста интересно — каза Миранда.

Брандос се засмя тихичко.

— Сега вече е сигурен, че се е подхлъзнал и си е ударил главата, защото кой човек със здрав разсъдък ще повярва, че е бил изненадан от гола красавица в мрака? Ако пък се опита да разкаже на другите за случилото се, ще стане обект на подигравките им.

— По-скоро ще си мълчи — изсумтя Сандрина.

— Спечели ни три нощи — каза Миранда. — Сега какво?

— Връщаме се на четвъртата нощ, за да проверим колко магия ще ни е необходима, за да попречим на предстоящото призоваване.

— Можем да ти осигурим толкова магия, колкото ти е нужна.

— Не се и съмнявам — заяви чародеят. — Но бих искал да се уверя в това, без някой от нас да изгуби главата си.

— Винаги има риск — посочи Миранда.

— Да идем някъде да го обсъдим — предложи Амиранта.

— Улови го за ръката — нареди Миранда на Брандос и той я послуша. Тя се пресегна, стисна ръцете на Сандрина и Амиранта и изведнъж се озоваха в градината на Острова на магьосника.

— Ще ми се да се науча и аз да го правя — промърмори Амиранта.

— Отнема години — рече Миранда.

— Готов съм да ги жертвам — усмихна се той.

— Ако въобще оцелеем толкова дълго. Но първо искам да помислиш какво ще ни е необходимо, за да се справим с текущия проблем. Бих могла да прехвърля още няколко души там. Ако Магнус беше тук — въздъхна тя, — можехме да пратим дори десетина. А ако беше и Пъг, изобщо нямаше да се притеснявам.

— Освен магията — посочи Брандос — там имаше и много хора с оръжия, готови да ги използват. Достатъчно време съм прекарвал с магьосници и знам, че докато плетеш заклинание, нямаш време да се разправяш с някой, който е решил да ти отсече главата.

— Трябват ни два плана — каза Миранда. — Един, ако ще го правим сами, и втори, в случай че Пъг и Магнус се върнат.

— Няма ли тук други, които биха могли да заменят мъжа ти и сина ти? — попита Амиранта.

— Всички магьосници, които биха могли да ни помогнат в подобна битка, или са мъртви, или са на Нови Келеуан. Повечето от учениците тук никога не са подушвали сражение. — Помисли за миг и добави: — Сандрина, колко от свещениците-магьосници в твоя орден биха могли да се справят с демони?

— Неколцина, Учила съм заклинания за прогонване, както и повечето от тях. Това е част от подготовката.

Амиранта кимна и каза:

— Ако тя има недостатък, той е, че първо прибягва до боздугана си, но иначе е способна да прогони някой дребен демон. Виждал съм я.

Сандрина се намръщи. Не знаеше дали я хвалят, или й се подиграват.

— Значи идваш с нас — заяви Миранда.

— Не бих пропуснала забавлението — отвърна Сандрина.

— Починете си и хапнете, ако сте гладни — каза Миранда. — Аз имам да обмисля някои неща.

И излезе забързано от градината, а Брандос рече:

— Хъм, идеята с храната не е лоша. Идваш ли?

— След миг — отвърна Амиранта.

Брандос го погледна, после погледна младата жена, кимна и си тръгна.

— Какво има? — попита Сандрина.

Амиранта си пое дълбоко дъх.

— Не зная какво ще се случи след четири дни, но съм сигурен, че няма да се съгласиш, ако те помоля да не идваш.

— Защо въобще ще се опитваш? — попита тя.

— Давам си сметка, че нещата между нас свършиха зле…

— Нямаше нищо „между нас“ — прекъсна го тя. — Прекарахме известно време заедно и ти ме прилъга да споделя с теб леглото ти.

— Всъщност леглото беше твоето — уточни Амиранта. — И никога не съм те лъгал. Просто не ти казах цялата истина.

— Правилно уточнение, но смятам, че сега имаме по-важни въпроси за обсъждане. — Той кимна. — Защо искаш да ме убедиш да не идвам?

— Ти си най-способната жена, която познавам — рече Амиранта, — но имаш навика да се хвърляш с главата напред, без да помислиш.

— Аз съм Непреклонен рицар — припомни му тя.

— Факт, който неведнъж съм осъзнавал болезнено. Но понякога ми се струва, че подценяваш рисковете. Виж, така и не ми разказа какво си преживяла, преди да се срещнем отново, но съм те виждал и в по-добра форма. За малко да загинеш в това последно приключение, нали?

— Благодарна съм ти за проявената загриженост, но е твърде късно. — Тя забоде пръст в гърдите му. Носеше метална ръкавица и той неволно потрепна. — Амиранта, бях лека жена и нито един мъж не прояви към мен състрадателност, докато не срещнах брат Матиас. А след това открих новото си призвание. Но дори тогава мъжете продължаваха да ме гледат със сладострастие или омраза. После се появи ти, с твоя проклет чар и забавни разкази, и ме накара да си мисля, че си някой, който най-сетне е успял да надзърне под повърхността… — Пое си дъх, за да се успокои, и продължи: — Мога да се изправя срещу твоите демони, Амиранта. Мога да се изправя срещу цяла стая главорези. Но не мога да понасям лъжите ти. — Понечи да си тръгне, сетне добави: — А, и още нещо. Доста добре си поработил върху външния вид на Дартея. Макар че копитата и рогата й придаваха известна екзотичност.

И без да каже нищо повече, се обърна и си тръгна, а чародеят остана сам в градината. Неведнъж се бе възползвал от щедростта на жените, с които го бе срещала съдбата, и най-често те му бяха плащали с единствената валута, която притежаваха: телата си. Но когато наближи деветдесетте, срещна една жена, която на младини бе негова любовница. Сега бе старица, привикнала да седи край огъня и да плете, докато дъщерите й работеха из фермата. Не го позна, когато я помоли за чаша вода. И докато я разглеждаше, той си помисли, че вероятно ще си е същият, когато внучките й порастат и на свой ред имат внучки. В този момент доскорошната му страст към другия пол сякаш позагасна. Единствената жена, на която бе държал след онази среща, бе Саманта, но само защото бе направила Брандос щастлив.

Чувствата му към Брандос все още бяха загадка за него, може би защото виждаше в него сина, когото никога нямаше да има. Откакто бяха заедно, хората често смятаха, че воинът е по-възрастният от двамата, а Амиранта знаеше, че ще дойде ден, в който неговият партньор и приятел ще загине в битка или ще заживее тихо, лишено от премеждия съществуване в дома си, в компанията на любимата си Саманта, докато тя плете и се грижи за внуците им.

Въздъхна. Сандрина за пореден път бе всяла в душата му смут. Имаше нещо в нея, което го тревожеше, нещо, което го караше да жадува да му прости за онова, което се бе случило преди години. Поклати раздразнено глава и тръгна да търси Брандос.

 

 

Докато разговаряше с лорд-регента за предстоящото посещение на Томас, Гуламендис си даваше сметка, че животът му виси на косъм. От първия миг бе ясно, че лорд-регентът и членовете на Събора са готови да обявят война на своите далечни роднини от север. Гуламендис си даваше сметка и че членовете на Събора, подбирани лично от лорд-регента, са му предани и ще застанат на негова страна каквото и решение да вземе.

Дори Тандареи не би си позволил повече от лек намек, защото знаеше, че лорд-регентът е склонен към изблици на немотивиран гняв. Тандареи все още не бе обявен за първи сред маговете учени, но се говореше, че кандидатурата му е най-вероятната, и Гуламендис бе сигурен, че ако въпросът опре до избор между това да подкрепи него или да задоволи собствените си амбиции, Тандареи тутакси ще го зареже.

Бавно, стъпка по стъпка, Гуламендис разказа за пътуването си, за това, че не бе успял да открие източника на демонското присъствие, за пътешествието си до Далечния бряг, за разговора с кралицата и нейния съпруг. Реши засега да запази в тайна посещението на Острова на магьосника, преди да е сигурен, че следващите думи няма да му костват главата.

— Кралицата праща своя съпруг след два дни, за да се срещне с вас, милорд.

— Своят съпруг? — попита лорд-регентът. — Няма ли крал?

— Нейният крал е отпътувал преди много години за Благословения остров, а вторият й съпруг е абдикирал от трона в полза на сина си. Принц Калин ще управлява Елвандар след майка си.

— Странно — каза лорд-регентът. — Смятах, че всеки елф би жадувал да властва в Елвандар.

Гуламендис разбираше какво си мисли лорд-регентът. Че ако успее по някакъв начин да се отърве от този съпруг, той ще е естественият претендент за ръката на кралицата, след като, разбира се, изтече траурният период. От доста време Гуламендис осъзнаваше, че продължителната война, неволите и грижите са оказали тежко въздействие върху съзнанието на лорд-регента. А след като се срещна с кралицата на елфите, Томас, Пъг и останалите, вече бе сигурен: лорд-регентът бе неспособен да управлява, може би дори бе изгубил здравия си разсъдък.

Шегите, които си бяха разменяли с брат му, тяхната тайна кореспонденция, всичко това сега изглеждаше съвсем невинно — само предателство щеше да спаси таределите. Гуламендис не бе надарен с благородството и силата на духа, които бе видял в Томас, за когото бе уверен, че е готов да даде живота си, за да защити Елвандар, но в този момент, ако имаше възможност да сложи край на мъките на своите сънародници и да убие лорд-регента, щеше да го стори.

Ала бариерите вече бяха разположени и защитните заклинания срещу появата на Демонския легион щяха да са също толкова ефективни и срещу магичната атака на Гуламендис. Може би някой от човешките магьосници би могъл да превърне тази зала в огнен кладенец, преди пазачите на регента да реагират, но Гуламендис знаеше, че ще се прости с живота си още щом подхване заклинанието за призоваване.

Така че той събра кураж и произнесе тихо следващите думи:

— Милорд, той не е елф.

Лорд-регентът премигна объркано.

— Какво?

— Казах, че съпругът на кралицата не е елф.

На лицето на лорд-регента се изписа гняв и отвращение.

— А какво е тогава?

— Родил се е като човек — отвърна спокойно Гуламендис.

Гневът на лорд-регента продължаваше да расте.

— Да се обвърже с човек!? — прокънтя гласът му. — Щом е така, тази кралица няма право да претендира, че е от благородно потекло.

— Милорд… — Гуламендис си пое дъх, преди да продължи, — казах, че се е родил човек, но сега е много повече. Той носи бронята на един Древен.

Лорд-регентът изглеждаше така, сякаш Гуламендис го е зашлевил.

— Как е посмял!

— Има и още. — Гуламендис бързаше да разкрие цялата истина, докато лорд-регентът още е стъписан и преди да стовари вината върху вестоносеца. — Получил е бронята като дар от най-великия от великите златни дракони в замяна на извършен от него подвиг. — Знаеше, че това не отговаря съвсем на истината, но искаше да възвеличае образа на Томас и да подготви по този начин лорд-регента за шока от срещата с него. — Магията на бронята е преобразила човека и сега той не само носи бронята на Ашен-Шугар, но притежава и неговата… сила. Във всичко, освен в сърце и дух, той е валхеру. — В последния миг реши да премълчи факта, че Томас притежава спомените на Древния.

Лорд-регентът го гледаше невярващо.

От всички възможности, за които се беше подготвял, откакто Лорамендис бе открил този свят, тази бе единствената, за която не бе помислял. Бяха се опасявали, че ралхеру може да са оцелели във Войните на хаоса, но след като братът на Гуламендис не бе споменал за тях, страхът им се бе стопил. А ето че сега се бе върнал неочаквано — въпреки спокойния тон, с който говореше Укротителят на демони.

— Разкажи ми за него — прошепна лорд-регентът и Гуламендис разбра, че поне засега животът му е пощаден. И заговори за Томас, като променяше историята за изгубеното в пещерата момче — пропусна например да спомене за краля на джуджетата — в история за храбър момък, опитващ се да победи зъл демон, и разказът му бе посрещнат доброжелателно от Събора.

След като приключи, лорд-регентът попита:

— Този човек, превърнал се в Древен — той иска ли да управлява?

— Това е най-странното — отвърна предпазливо Гуламендис, — защото изглежда доволен от поста си на защитник на Елвандар и е оставил властта на своята съпруга, кралицата. — Подчерта внимателно сана й, за да припомни за пореден път на лорд-регента, че старите връзки не бива да се забравят. Елфите от Елвандар може да изглеждаха примитивни в очите на таределите, но те бяха техни родственици, а след тежките загуби във войната с демоните таределите се нуждаеха от всички роднини, на които могат да разчитат. Едва след победата над Демонския легион лорд-регентът можеше да помисли за властване над този свят.

Още близо половин час лорд-регентът продължи да разпитва за Томас и кралицата, но накрая все пак освободи Гуламендис. И докато двамата с Тандареи се готвеха да напуснат Събора, рече:

— Справи се добре, приятелю.

Гуламендис премълча, но си помисли: „Приятел значи? Само докато ти е изгодно“.

 

 

След два дни членовете на регентския Събор стояха на централния площад на кръстения вече с името Е’бар град и очакваха пристигането на съпруга на кралицата. Гуламендис също бе поканен да присъства, но го пратиха встрани от редицата на високопоставените лица. Застаналият недалеч от него Тандареи му кимна — едва забележимо признание за ролята му в предстоящото изграждане на връзки между лорд-регента и кралицата.

Гуламендис преднамерено бе избегнал да спомене най-вероятния начин, по който щеше да пристигне Томас: бе преценил, че ще е добре да се вдъхне известно благоговение и почитание у членовете на Събора, които сега чакаха да получат вест от външните постове за приближаването на конен отряд.

Вместо това ги покри огромна сянка, която буквално забули небето, и членовете на Събора се втрещиха и се заоглеждаха, сякаш се опасяваха, че сянката ще се стовари върху тях и ще ги смачка. Гигантски златен дракон се спускаше над централния площад.

Драконът кацна леко — макар и огромно, съществото бе надарено е грация и красота на движенията. Главата му — беше колкото товарен фургон — се сниши върху изненадващо крехката шия, та двамата седнали на нея да слязат.

Гуламендис се ококори от приятна изненада, когато видя, че вторият ездач е брат му. Ларомендис му кимна едва забележимо, но остана на половин крачка зад Властелина на дракони.

Появата му с Томас беше сигурен признак, че ще избегне суровото наказание от страна на лорд-регента, който инак би могъл да се разгневи заради изчезването му. Гуламендис бе разпитвал за него след кратката си среща с Тандареи, но никой не го бе виждал, откакто го бяха пратили на защитата на Тарендамар, което означаваше, че или е загинал, или е дезертирал. Гуламендис бе сигурен във второто, освен ако брат му не бе станал жертва на неблагоприятно стечение на обстоятелствата.

В Свещената гора Томас бе показал известна сдържаност, но сега, докато слизаше от дракона, не направи опит да прикрие способностите си. Напротив, прибягна до мистичното изкуство, за да освободи с пълна мощ аурата на валхеру. Макар че Гуламендис бе запознат донякъде с тази негова страна, а Ларомендис бе пътувал с Властелина на дракони, и двамата бяха поразени.

Същото важеше с двойна сила за членовете на Събора. Някои от тях паднаха на колене, други нададоха вопли или се разплакаха. Някои трепереха като парализирани, неспособни да помръднат. Само лорд-регентът и двама от неговите старши заместници запазиха присъствие на духа.

Томас закрачи към тях. Излъчваше мощ с всяка крачка. Беше положил десница на дръжката на меча. Носеше златна броня с шлем във вид на дракон, чиито разперени криле закриваха скулите. Нагръдникът и щитът му бяха бели, с инкрустирани върху тях златисти дракони, движенията му бяха леки и грациозни.

Той бе едновременно красив и страховит — истинска възродена легенда. За един кратък миг присъщата на таределите арогантност се изпари пред величественото могъщество, излъчвано от Томас в образа на валхеру.

Той застана през лорд-регента и каза:

— Милорд.

И зачака.

— Как да се обръщам към вас? — попита лорд-регентът почти шепнешком.

Томас се усмихна и сякаш от небето се вдигна тъмен облак.

— Името ми е Томас. И преди между нас да бъде казано нещо повече, трябва да споделя с теб това: в далечни времена, когато на небесата бушувала война, носителят на тази броня, който яздел дракон като моя приятел Сардуна, възвестил, че всички, които някога са служили вярно, всички едели, вече са свободни същества. — И продължи с едва забележима усмивка: — Твоите предци са напуснали този свят, преди да ги застигне тази вест, затова сега ти казвам: вие сте свободни. Нека на всички бъде ясно, че не предявявам никакви претенции към вас, нито вие сте длъжни да ми служите, понеже нося тази броня и мантия. Дойдох тук с надежда за приятелство, по заръка на моята съпруга, кралица Агларана, която ви посреща с добре дошли в древния ви дом и желае между нас да има само дружба и мир.

Настъпи тишина. И в тишината лорд-регентът каза:

— Справедливи слова… Томас. Добре си дошъл.

След като приключиха с представянето, тръгнаха към залата на Събора, където Томас искаше да обсъдят два въпроса: възможността Демонският легион да последва таределите на Мидкемия и съюза с настоящите жители на този свят.

Тандареи се приближи към двамата братя и каза малко припряно:

— Добре се справихте. Сега ще отида да се опитам да успокоя духовете.

— Смяташ ли, че има опасност? — попита Гуламендис.

— Предвид присъствието на лорд Томас мисля, че всичко ще е наред. Поне докато си тръгне. Той е доста… впечатляващ. — Погледна след отдалечаващия се окован в сребристозлатна броня гръб и фигурата, която, макар и по-дребна от всички елфи, изглеждаше по-величествена от тях. — Всъщност е изумителен. Сега имам работа, но преди да тръгна, искам да ви уверя, че обвиненията, които бяха повдигнати срещу вас, вече са снети. — Посочи на север и добави: — Изберете си къща. Горе на хълма има един магистрат, който ще ви зададе цял куп глупави въпроси, затова му покажете това. — И им даде писмо с печата на лорд-регента.

Докато магът учен се отдалечаваше след лорд-регента и неговия гост, Гуламендис каза на брат си:

— Доста внушителна поява.

— Очаквах да е точно такава — отвърна брат му.

— Как се справи?

— Ела. Ще ти разкажа, докато вървим. — Тръгнаха и докато вървяха, Ларомендис продължи: — Успях да напусна битката за Тарендамар още в началото и се смесих с група бежанци, с които минах през портала. Не носех униформа, а тези, които биха могли да ме познаят, вече не бяха сред живите. Беше ми наредено да мина през портала „колкото се може по-бързо“. Имаше ли смисъл да възразявам?

— Не си се преобличал като старица, нали? — попита със суха усмивка Укротителят на демони.

— Не, кълна се, че не използвах илюзия. Дори не се наложи да споря с него. — Той се засмя. — Разбира се, нямах никакво желание да влизам в спорове.

— А битката?

— Приключи. Остава само да затворят портала. — Погледна нагоре към хълма, където продължаваха да пристигат бежанци. — Скоро ще го разрушат и който остане от другата страна, ще умре.

Гуламендис реши да смени темата.

— А как се стигна до това да се появиш на гърба на дракон?

— Тръгнах да те търся и след няколко дни скитане на запад реших, че каквото и да си предприел, ще идеш в двора на кралицата, затова отидох там. — Тупна брат си по рамото. — Лорд Томас и кралицата ми казаха, че си бил там и че най-вероятно вече си тук, и когато Томас ми предложи да ме вземе със себе си, мигом се съгласих. Да яздиш дракон! Можеш ли да си представиш!

Гуламендис се разсмя, доволен, че е видял брат си, и отвърна:

— Всъщност вече яздих.

— Ти?

— Да, и историята си я бива. Местните правят доста добро вино. Дай да вземем един мях и да седнем някъде да го опитаме, и ще ти разкажа къде бях и най-вече за един много особен остров. — Сниши глас и добави: — Мисля, че това е място, което би искал да посетиш, и то много скоро.

— Щом казваш. Но знаеш ли, току-що си дадох сметка, че ние сме единствените таредели, които са яздили дракон!

— Доста странно наистина, като се има предвид откога лорд-регентът мечтае да си има дракон вкъщи.

Разсмяха се и продължиха нагоре по склона.

 

 

Над платото духаше хапещ вятър. Пъг, Магнус и още двама магьосници стояха неподвижно.

Рандолф, мъж на средна възраст от едно селце близо до Тулан, бе най-добрият ученик на Магнус по бойна магия. Беше с къс врат, яки плещи, късо подстригана коса и огромен гръден кош. Ако не знаеше за уменията му в магичното изкуство, Пъг би го сметнал за неподходящ да бъде техен ученик.

Другият магьосник, Саймън от Крондор, беше неговата противоположност — висок и кльощав, вече на години, с прошарена руса коса, той бе специалист по много по-изтънченото изкуство да разкрива противника.

— Нищо — каза Саймън. — И да е била използвана магия по тези места, било е преди години.

— И аз не долавям нищичко — потвърди Пъг. После посочи на северозапад. — Там — там ще намерим Ахзарт, Града на жреците.

Бе изгубил половин ден, докато изчисли местонахождението на разлома за Шила. Беше забравил колко е трудно да се локализира древен разлом, ако с него не е бил поддържан постоянен контакт. Усилията му доведоха до два неуспешни опита и сериозно главоболие, преди най-сетне да успее.

След като пристигнаха, му бяха необходими още няколко часа, за да се ориентира. Магнус се зае да ги прехвърля чрез магия на различни места — придвижваха се с гигантски скокове по планетата в търсене на демонична активност.

Но не откриха.

Тезата на Пъг бе, че ако порталът от демонското царство все още е затворен, на Шила не би трябвало да има следи от живот. Ако това бе планетата, на която изследователите таредели за пръв път бяха срещнали демони, би трябвало да установят раздвижване между оригиналния портал и разлома към централния таределски свят. Да има постоянен поток от демони, пристигащи и напускащи Ахзарт.

Но цареше пълен покой.

С помощта на уменията си Магнус ги премести на един хълм, от който се виждаше Градът на жреците.

Висока стена обрамчваше древния град, ала зад нея не се забелязваше никакво движение: всичко изглеждаше запустяло, отдавна изоставено.

— В древни времена, още преди началото на писмената история — заговори Пъг, докато слизаха към града, — бил създаден портал между демонското царство и този свят. По-късно бил затворен и така възникнало това селище. Тук живеели сааурските шамани и жреци, които охранявали затворения портал. Сетне дошли и други, за да изучават магия, и това място станало свещено. Сааурците били раса на благородни воини и наброявали милиони. Кръстосвали безкрайните равнини на този свят и се занимавали с лов. Но после нещата се променили.

— Невероятен град — каза Саймън. — Може да се сравнява единствено с Кеш. — Погледна Пъг и попита: — Какви промени?

— Според легендите причината за всичко бил един обезумял жрец. Той отворил портала, пуснал първия демон и за награда бил разкъсан от него. А другите жреци не успели да затворят портала и били избити от прииждащото демонско войнство.

— Изглежда така, сякаш демоните са били готови за нашествие още преди порталът да бъде отворен — отбеляза Рандолф.

— Именно — съгласи се Пъг.

Навлязоха сред пустите руини. Единственият звук, който чуваха, бе свистенето на вятъра. Вече от много часове бяха на този свят, но не долавяха и следа от живо същество. Доколкото можеха да определят, на планетата нямаше дори насекоми. Вече бяха прекосили район, в който тъкмо бе паднал дъжд, и Пъг бе отбелязал, че в миризмата на влага липсва нещо. Саймън му отговори, че това е така, защото влажната почва изобилства от живи организми — лишеи, мъхове и спори — и водата подсилва миризмата им. Но тук нямаше и следа от тях.

Вървяха по пусти булеварди, грамадни според човешките представи. Сааурците бяха гиганти и мащабите на градовете им го потвърждаваха. Дори конете им бяха високи по двайсет стъпки. Освен това били номади и не обичали градския живот. Тъй като не обичали да се отделят от конете си, трябвало да има място и за тях.

Пъг спря, за да се ориентира, после посочи.

— Ето там се намира главният храм. — И когато тръгнаха нататък, продължи: — През този свят са преминали великите орди на ша-шахана, техния върховен водач. На тази планета океаните са по-малки, отколкото на Мидкемия, и ако се изключат няколко по-големи острова, всички останали части са достъпни за конете. Тъй като градът бил свято място, ордите го оставили непокътнат. Казват, че някои от шаманите дори дошли тук да се учат. Но по някаква причина след векове ордите променили отношението си и поискали градът да плаща данък. Когато дошли тук, за да предявят претенциите си, жреците и шаманите били разделени в това как да постъпят. Някои искали да продължат проучванията си в мир и били готови да платят, други отказали и преди да се стигне до съгласие, избухнала война. — Погледна Рандолф и продължи: — От нас ти си специалистът по бойна магия. Представи си пет хиляди жреци магьосници и шамани, изправени срещу стотици хиляди конни воини.

— Касапница — отвърна набитият мъж. — Ако магьосниците наистина са били добри, биха могли да ги удържат извън стените на града за седмица. Но после са се изтощили, номадите са разкъсали отбраната — и тогава започва клането.

— Точно това се е случило — потвърди Пъг и пак посочи. — Ето там някъде една от градските порти е била разбита. Жреците и стражата не са могли да издържат в близък бой. Ако са се предали, всичко е щяло да свърши добре — след няколко назидателни екзекуции, за да се установи властта на ша-шахана Джарва, са щели да им простят, за да се подчертае великодушието на шахана, и после ордата е щяла да си продължи по пътя. Но вместо това жреците разпечатали демонския портал с безумната надежда, че демоните ще отблъснат ордата, а след това ще могат отново да затворят портала. — Поклати глава. — Жрецът бил първата жертва на демоните. — Въздъхна, докато се изкачваше по стъпалата на величествения храм. Стъпалата бяха петдесет и от двете им страни бяха издигнати олтари за жертвоприношения на боговете и предците. — Разбира се, демоните прогонили ордата, но освен това се погрижили жреците да не могат да затворят портала. Един много храбър и умен шаман, Ханам, успял да укроти чрез хитрост и лукавство демон и го използвал, за да проникне сред останалите демони и да се свърже с майка ти и с мен, Магнус. И пак той помогна в премахването на Тугор, докато Макрос, майка ти и аз се сражавахме с Маарг, за да го удържим от другата страна на разлома.

— Тугор е бил премахнат? — попита Магнус. — Стори ми се, че едно от джуджетата го спомена. Но сигурно греша.

— Ще попитаме Амиранта, когато се върнем. Имам подозрението, че демоните са по-трудни за убиване, отколкото си мислим — въздъхна Пъг. Отведе ги при един голям павилион и спря в преддверието. Огледа се и каза: — Изглежда ми толкова различно…

Камъните вече не бяха покрити с пепел и сажди както при последното му посещение тук. Пожарите бяха унищожили каквото могат, но годините вятър и дъжд бяха измили черните петна, освен в най-дълбоките цепнатини.

Пъг спря пред каменния герб — масивен барелеф, изобразяващ сцена от някаква сааурска легенда, — подмина го и влезе в тунела зад него. Веднага щом прекрачиха прага, ги обгърна мрак. Магнус вдигна машинално ръка и около тях се появи ярко сияние.

По причини, които не можеше да обясни, Пъг предпочиташе да шепне. Покашля се смутено и рече:

— Ето там.

Сочеше подобен на пещера вход, водещ към Запечатаната крипта, където се намираше демонският портал. Последния път, когато бе посещавал това място заедно с Миранда, Макрос и сааурския велемъдър Ханам, чуждоземната раса на шангрите се опитваше да премести разлома за Мидкемия точно пред входа за демонското царство. Нападнаха ги и те побягнаха. След това Макрос и Ханам бяха пожертвали живота си, за да спрат инвазията на демоните. Пъг бе убил шангриеца, който бе създал разлома, и бе предположил, че порталът за демонското царство е затворен завинаги.

Стигнаха мястото, където се намираше порталът, и застинаха изумени. Пред стената лежеше проснат труп. Беше съсухрен, смален, но Пъг веднага го позна.

— Това е Маарг — прошепна той.

Последния път, когато бе видял демонския крал, той бе огромен, титаничен, висок почти трийсет и пет стъпки. Имаше масивна квадратна челюст, която го караше да прилича на свиреп булдог. Пламтящите му като въглени очи разглеждаха Пъг с неистова омраза. Той бе истинско олицетворение на злото.

— Сега всичко е много по-малко — тихо каза Пъг, наведе се да преобърне трупа на Маарг и установи, че почти не тежи. Лицето бе като изопнат върху костите пергамент. Когато Пъг го бе видял за последен път, то се издуваше и трептеше, сякаш пленените вътре души се опитваха да го разкъсат и да излязат на воля. Голият труп пред него бе като кукла, съшита от парчета захабена кожа.

Пъг се изправи.

— Имаше криле, които разперени щяха да опрат в стените на това подземие… — Той погледна към стените. — Невероятно.

Върху стената имаше дълбоки драскотини от нокти, сякаш след като е бил затворен, Маарг се бе опитвал да изкопае в камъка проход към своето царство.

— Какво е станало? — попита Магнус.

— Когато дядо ти загина, мислех, че порталът е затворен, но Маарг по някакъв начин се е промъкнал обратно в този свят миг преди той да се затвори напълно. Двамата с майка ти вече бяхме на Мидкемия. — Той сви рамене. — Вероятно е разкъсал всяко живо същество на този свят, а после гладът го е прогонил тук и се е опитал да се върне… — Пъг поклати глава. — Не мога да изпитвам съчувствие към подобно същество, но кончината му е била ужасна.

— Има още нещо, татко — рече Магнус.

— Какво?

— Джуджето на Амиранта се боеше ужасно от Маарг. Ако Маарг е мъртъв, кой се представя за Маарг и е успял да убеди останалите демони, че е техният крал?

Пъг изтръпна.