Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (12)

12.
Оцеляване

Единственото, което чувстваше, бе болка.

Някакъв смътен подтик я караше да предприеме нещо, но тя не можеше да определи какво точно. Дори да диша бе ужасно трудно, а болката я прорязваше като нож. В далечината някой изстена.

Болката зад спуснатите й клепачи я държеше будна. Стори й се, че нечии ръце я повдигат внимателно. Бяха силни, но нежни. Устните й докоснаха вода.

Жажда. Гърлото й бе като пергамент, очите й сякаш бяха пълни със засъхнал пясък. Опита се да ги отвори, но дори за това не й стигнаха силите. Един глас прошепна тихо:

— Аха, май ще те бъде.

Отново една нежна, но силна ръка повдигна брадичката й и до устните й се допря съд с вода. Тя отпи дълбоко и болката се върна.

От устните й се изтръгна стон. Тя отново се помъчи да отвори очи и този път успя. Виждаше размазано, отделни образи идваха на фокус и тя се опитваше да ги разпознае.

— Не бързай — произнесе тихият глас.

Сандрина отпи само глътчица. Водата имаше метален вкус и тя осъзна, че това е вкусът на засъхнала кръв, вероятно нейната. Помъчи се да помръдне, но болката я преряза.

Този път едва не се разплака. Нямаше частица от тялото й, която да не я боли, никога досега не бе изпадала в по-тежко състояние, а през годините бе преживяла доста неща. Премигна и усети, че някой докосва с влажна кърпа лицето й и внимателно й избърсва очите.

Неясните очертания взеха да придобиват по-конкретна форма и тя видя, че се намира в сумрачно подземие. Самотна светлинка, трепкаща в кандило, хвърляше жълтеникави отблясъци върху сиво-черните стени. Все още не можеше да различи чертите на човека, надвесен над нея, тъй като светлината бе зад гърба му.

— Май ще те бъде — повтори той шепнешком.

— Какво стана? — попита тя и гласът й бе по-скоро болезнена въздишка.

— Ще се престоря, че те разбирам — каза мъжът и приседна на проснатото на пода одеяло, до кандилото. Сега вече го виждаше по-добре, макар че лявото й око все още бе замъглено. Когато го затвори, картината се подобри.

Изглеждаше стар, ала същевременно в докосванията му се усещаше нещо, което подсказваше, че е съхранил доста сила за възрастта си. Имаше изсечено лице, остър нос и хлътнали очи под надвиснали вежди, а квадратната му брадичка бе обрасла със сива брада. Нямаше нищо привлекателно в него, ала си личеше, че на младини е имал завидна осанка. Някои жени намираха това за по-привлекателно от хубавото лице.

Ръцете му не спираха да работят, докато говореше.

— Някой ужасно е държал да ти види сметката. — Наля още вода в металната купа. — Промушили са те няколко пъти, след това са те съблекли и са те хвърлили от скалите.

Сандрина почти не можеше да помръдне. Тялото й бе натежало и отпуснато като купчина парцали. Издаваше някаква странна, непозната миризма. Езикът едва помръдваше в устата й.

— Кой… си ти?

— Аз ли? — попита старецът и се усмихна. — Аз съм си аз. Хората тук не обичат чужденци.

— Значи аз съм открила… — Отпусна глава назад и затвори очи. — Аз…

— Ти трябва да си починеш — рече той. — Извадих те от водата преди три дни. Не бях сигурен, че ще оцелееш. — Засмя се и добави: — Да знаеш само на какво приличаш, момиче.

Тя усети, че отново й причернява, но преди това успя да каже:

— Не си първият, от когото го чувам.

 

 

Времето се нижеше в периоди на дълбока просъница и краткотрайно връщане в съзнание. Сандрина знаеше, че е разговаряла с мъжа поне веднъж, може би и повече пъти, но не помнеше нищо от това, което си бяха казали. Най-сетне се пробуди с ясен ум, макар че още я болеше, когато се опита да седне. Беше завита с купчина кожи от тюлен или видра и лежеше върху дюшек от мръсни парцали. Окървавената й пелерина бе свита на топка и подложена за възглавница. Едва сега осъзна, че е гола, ако се изключеха бинтовете. Едва ли бе моментът да се притеснява за благоприличието. Болеше я навсякъде и тя се зае да огледа пораженията. Имаше няколко рани, някои доста дълбоки. Повдигна превръзката на лявото си бедро и отдолу видя грубо зашита порезна рана. Ако се съдеше по болката в гърба, там също имаше рана и когато се закашля, я заболя толкова, че едва не изгуби съзнание.

Болеше я при всяко по-дълбоко вдишване. Но това не бе острата, пронизваща болка на прясната рана, а приглушеното терзание на вече зарастващата. За първи път в живота си съжали, че не се е научила на някои лечебни заклинания. Би мога да ускори процеса на оздравяване, ако раните не бяха особено тежки, но щеше да се нуждае от съсредоточаване и сила, две неща, които в момента й липсваха.

Беше сама. Надигна се бавно и подпря една от кожите на стената за облегалка. Задачата бе изнурителна, но се справи. Беше й омръзнало да лежи. Освен това бе време да получи отговори на някои въпроси.

Унесе се в дрямка и когато се пробуди, мъжът бе приклекнал при разпаления огън, където кипеше гърне с вода. Погледна я и се захили.

— Раци! — обяви тържествено. — Казах ти, че няма да те държа само на супа.

Използваше някакво доста интересно гърне, плитко като тава. Тя се зачуди как пламъците не проникват вътре, но предположи, че докато е пълно с вода, няма такава опасност.

— Откъде взе раци? — попита отпаднало.

Той посочи входа на пещерата.

— Долу при скалите има малко езеро и при отлив те остават в него. Понякога остава и риба, но трябва да я ловя с голи ръце, а това не е никак лесно. А виж, раците… — той махна небрежно с ръка, — достатъчно е да ги издебнеш отзад, за да не те ощипят. — Бръкна в торбата, извади един рак и го пусна в кипящата вода. — Нямаме масло — рече и се разсмя, сякаш бе казал голяма шега.

Макар да му бе благодарна, че й е спасил живота, Сандрина не се съмняваше, че е леко побъркан.

— Как ме намери? — попита тя пресипнало.

Чул гласа й, той се надигна, взе един мях с вода и я приближи.

— Бях го оставил тук до теб, но не си го видяла. — Остави я да пие до насита. Водата беше горчива, богата на минерали и все пак утоли жаждата й. — Търсех раци — продължи след малко мъжът, — а вместо раци намерих теб. На скалите. Беше почти умряла. После те донесох тук.

Тя присви очи. Не изглеждаше толкова силен, че да я носи, но може би се лъжеше?

— Последното, което помня, бе, че убих един бандит, може би бяха двама, и някой ме нападна отзад. — Тя млъкна за момент, сетне добави: — Бях твърде самоуверена.

Старецът се разсмя, сух, лаещ звук.

— Аз пък нямам никаква самоувереност! Аз съм мишка! Крия се в пукнатините, зад стени, под подове!

— Важното е, че си оцелял — отбеляза Сандрина, докато старецът бъркаше с пръчка раците в кипящата вода. Той извади един, пусна го върху парче кожа и му счупи черупката с няколко удара със заострен камък. Сетне й поднесе месото.

— Да, оцелях — каза и в гласа му се долови огорчение. — Оцелях.

— Кой си ти? — попита Сандрина.

— Кой съм аз? — отвърна той. Облегна се назад и обмисли въпроса. — В близкото село ме наричат отшелник — когато въобще ме забелязват. — Той се огледа, сякаш можеше да вижда през стените на пещерата. — Преди много време съм дошъл от планините.

— Преди колко много?

— Преди много — повтори той, сякаш това бе напълно достатъчно.

— Имаш ли име?

Отново му се наложи да помисли. Накрая рече:

— Имах, но тъй като много отдавна никой не го е използвал, не мога да си го спомня.

Тя се намести и смръщи вежди от болка.

— Май са ми счупени ребрата.

— Предполагам, че са те ритали. Но сигурно Рутия е бдяла над теб — рече той. Имаше предвид Богинята на късмета.

Тя се разсмя и мигом съжали. Болеше я навсякъде.

— Наистина трябваше да си мъртва — рече старецът и кимна енергично. — Шест дълбоки рани, всяка от които би трябвало да те убие. И още доста по-плитки, от които си изгубила страшно много кръв. Мисля, че са те повалили в несвяст, после са те съблекли и са те рязали. С нещо си ги ядосала.

— Сигурно защото убих един от тях, а може би двама.

— Това ще да е. — Той кимна. — Това ги е ядосало. И след като са те съблекли и са ти взели дрехите, са те хвърлили от скалите. Мислели са, че вече си мъртва. И би трябвало да загинеш на скалите, но заради прилива си паднала в една плитчина близо до селото. — Кимна отново. — Рутия!

— При първа възможност ще поднеса дарове пред олтара й. — Сандрина не се шегуваше. Хранеше искрена вяра, макар че възгледите на нейния орден не съвпадаха напълно с вярата в тази богиня: нейните хора приемаха хаоса и липсата на равновесие в света за нещо естествено.

— Добре ще е да го сториш — съгласи се отшелникът. — Водата е много студена и това малко е поспряло кръвотечението. А вълните са те изхвърлили на брега. И аз те намерих и те донесох тук. — Той се пресегна и взе нещо, което приличаше на вързоп от кожа и парцали. — Виж какво ти направих.

Тя не знаеше какво точно й предлага, но все пак каза:

— Благодаря ти.

— Можеш да го носиш, когато се почувстваш по-добре.

И тогава Сандрина започна да си дава сметка: беше на поне две седмици езда от най-близкия храм и дори наблизо да имаше кешийски представители на властта, в което се съмняваше, едва ли щяха да се заинтересуват от някакво момиче, загърнато в парцали — пък макар и да твърди, че е Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Пеша бе на месец от каквато и да било помощ дори ако събере достатъчно сили да върви, а без оръжие и пари шансовете й да се добере до храма бяха нищожни.

Тя се облегна назад и въздъхна, после бавно задъвка. Ракът беше изненадващо вкусен, макар и малко солен.

— Е, какво ще кажеш? — попита старецът.

— Че ще трябва да намеря тези, които са постъпили така с мен.

Той я погледна втрещено, сякаш е обезумяла.

— Защо?

— Защото ми взеха оръжията, дрехите и един много добър кон. Искам си ги.

Той се изсмя, сепна се, после се разсмя отново, този път с цяло гърло. А когато спря да се смее, каза:

— Само не казвай, че не съм те предупреждавал. Искаш твърде много от Рутия, а тя и без това вече се е погрижила за теб.

— Може би — отвърна Сандрина. — Но когато приключа, те ще са тези, които ще молят за пощада.

Дояде рака в мълчание.

 

 

Дните продължаваха да се редят един след друг и най-сетне усещането й за хода на времето се върна. Нямаше представа колко дълго е лежала в пещерата, но предполагаше, че са минали три седмици, може би дори месец. Тялото й бе покрито с белези, някои от грубия конец, с който я бе зашил отшелникът. И друг път за нея се бяха грижили разни целители — от опитните майстори на Храма до прости селски врачки с техните билки и отвари. Ала никога досега не се бе възстановявала от по-тежки рани в толкова примитивни условия.

Когато почна да вади конците от зарасналите рани с игла, изработена от рибешка кост, си помисли, че трябва да благодари на отшелника, както и на Богинята — и че може би трябва да включи в благодарностите си и Рутия. Това, че бе жива, бе несъмнено доказателство за съществуването на добронамерена сила, която бди над нея.

Докато отшелникът се прибере, бе извадила почти всички конци, до които можеше да стигне. Протегна му иглата от рибешка кост и кимна към гърба си. Той се приближи, наведе се и с опитни движения измъкна конците от раната. Сандрина усети, че по гърба й се стекоха няколко капки кръв, но поне вече можеше да се движи, без шевовете да се опъват.

Навлече примитивната рокля, която й бе ушил старецът, и каза:

— Така е много по-добре.

— На твое място бих почакал още малко. Някои от раните са доста дълбоки.

— Познавам добре тялото си — успокои го Сандрина. — Ако бях почакала още малко, шевовете щяха да започнат да се врязват в кожата. А ти нямаш голям избор от хирургични инструменти тук.

Кой знае защо, това му се стори смешно и той се разсмя.

— Някога имах. — Изведнъж се сепна и наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо. — Дали съм имал?

Каквото и да бе сполетяло този човек много отдавна, беше изгубено безвъзвратно, дори за него. Трагедия, болест или отмъстителен бог, каквато и да бе причината, спомените му бяха изтрити. Но от друга страна, той бе проявил към нея загриженост, каквато не можеше да се очаква от непознат. Би искала да му се отплати по някакъв начин, но нямаше нищичко. Беше я намерил гола както в деня, когато се е родила. И все пак не можеше да остави този въпрос нерешен.

— След като си уредя сметките с моите убийци, бих ли могла да направя нещо за теб?

Той помисли малко, после каза:

— Искам да имам истинско гърне. — Изведнъж очите му се разшириха от вълнение и той възкликна: — Не! Чайник! — Кимна енергично. — Да, хубав железен чайник! — Хрумна му нова мисъл. — И нож също! Нож, за да мога да чистя рибата. Да, това ще е чудесно.

Сърцето й се сви. Желанията му бяха толкова скромни и благодарността му дори само задето му бе обещала я трогна.

— Ще ги имаш, и дори повече — прошепна тя.

В пещерата се възцари тишина. Мъжът хвърли още съчки в огъня. Навън слънцето се спускаше към хоризонта и мракът бързо се сгъстяваше. Тя легна по гръб и затвори очи. Имаше нужда от почивка. Най-много след ден или два щеше да напусне тази пещера — имаше едни хора, хора с черни шапки, които трябваше да умрат.

 

 

Сандрина премести тоягата в другата си ръка. Тоягата бе единственото й оръжие и тя се чувстваше гола и беззащитна в кожата от видра, която носеше. Едно е да спиш завита с нея, друго — да е единствената броня, с която разполагаш.

Вече пристъпваше съвсем уверено, укрепила силите си, доколкото това можеше да стане с диета от раци, миди и коренища. Жадуваше за свястна храна, но знаеше, че по-важното е първо да си върне дрехите и оръжието и да се разплати за новите белези, които носеше по тялото си. Надяваше се, че с коня й всичко е наред — това бе едно от най-добрите животни, които бе имала. Беше не само млад и енергичен, но можеше да е зъл и агресивен към противниците й.

Приближи странноприемницата отзад, от последното място, което помнеше и което бе логичната начална точка за преследването на нейните нападатели. Надяваше се, че Енос и семейството му не са пострадали, въпреки че се бяха оказали наистина неприятни хора.

Не се виждаха светлини. Беше по здрач и ако нямаше пътници, Ивет щеше да е в кухнята и да приготвя вечеря за мъжа си и синовете им. Но когато доближи прозорчето, вече предчувстваше, че със семейството не всичко е наред. Изтича при задната врата на къщата. Тя зееше отворена.

В кухнята откри първия труп, вече вмирисан, на Ивет. Жената лежеше просната на пода с извита под неестествен ъгъл глава. Сандрина бързо определи, че някой я е сграбчил отзад и й е счупил врата. Дрехите й бяха непокътнати, така че поне не я бяха изнасилили, преди да я погубят. Не че това променяше нещо — освен че смъртта й е била бърза и сравнително безболезнена.

Сандрина не знаеше защо са я убили: може би задето й бе предложила храна и подслон, или пък за да прикрият следите от убийството на един Непреклонен рицар. А може би заради удоволствието от убиването. Беше почти сигурна, че вътре в странноприемницата ще открие труповете на бащата и двете момчета. Зачуди се дали няма да намери някое от онези смехотворни оръжия, които ги бе видяла да използват срещу бандитите.

Откри три меча и един очукан щит в шкафа за храна в кухнята. Оръжията имаха толкова жалък вид, че убийците ги бяха зарязали, макар че бяха претършували навсякъде за храна. Все пак намери торба просо. Дори мисълта за тази примитивна храна накара устата й да се напълни със слюнка. Трябваше да напали огън и да кипне вода. Но по-късно. Сложи торбата до печката и продължи с претърсването.

В друг ъгъл на кухнята откри чиния с ябълка. Беше се спаружила, но Сандрина я захапа лакомо. Въздъхна. Не знаеше какво я чака през следващите няколко часа, но поне нямаше да е гладна смърт.

Излезе навън въоръжена с щита и най-добрия от трите меча — макар че дори той беше тъп — и отиде при прозорчето на стаята си. Ориентира се къде точно бяха тримата с мъжете, които беше убила по време на кратката битка, и определи къде е стоял този, който е наблюдавал всичко, а сетне я бе нападнал изотзад. Ето там! Фиксира мястото в съзнанието си, излезе и забърза нататък. Заради краткото време между битката и нападението това бе най-логичното място, където да дебне непознатият нападател.

Огледа района на чезнещата светлина. Скоро щяха да изгреят луните и можеше да поеме на път — но по-важното бе да реши накъде да тръгне.

 

 

Изчака търпеливо да изгрее голямата луна, скоро след това последвана от средната. Малката щеше да се появи след няколко часа и макар че още не беше Трилунна светлина, беше достатъчно светло, за да се ориентира. Тя огледа склоновете на хълмовете зад странноприемницата — издигаха се към източните планини, — за да набележи пътеки нагоре, и бързо откри каквото търсеше. Имаше дере между два невисоки хълма, което продължаваше нагоре като бразда по планината. Ако нощта бе мъглива или дъждовна, едва ли щеше да го забележи.

Заради сумрака не беше лесно да определи точно посоката и разстоянието, а и съзнанието й още бе леко замъглено. Неща, които би трябвало да си припомня лесно, често изискваха определени усилия. Предполагаше, че причината е в удара по главата или от падането й върху скалите. Тези негодници щяха да си платят за всичко това.

Стисна по-здраво ръждясалия меч. Би тръгнала след тях дори ако бе въоръжена само с тоягата.

 

 

Два часа след изгрев-слънце най-сетне се натъкна на следи от шест или седем коня, единият от които почти сигурно бе нейният. Сега вече беше сигурна, че е на прав път. Даваше си сметка, че раните и времето, прекарано на легло, са я отслабили, и знаеше, че мечтата й да влезе право в лагера на бандитите и да ги накаже си остава само мечта и нищо повече. В Храма я бяха научили на някои заклинания, но те изискваха сила на волята и концентрация, на каквато в момента не беше способна. И все пак жреците, монасите и сестрите от ордена бяха втълпили тези заклинания дълбоко в съзнанието й и при подходящи условия, подхранвана от гнева, вероятно би могла да ги използва. Ако пък се провалеше и я убиеха… Порталът на душата! Тя изведнъж си спомни, че го няма. Държеше го при другите си ценности в кесията. Прокле се заради глупостта си. Не биваше да позволява да я убият, поне засега. Мисията й не беше завършена и нямаше начин да прати събраните сведения на отец-епископа в Крондор.

Отново се ядоса на себе си, че бе действала толкова невнимателно. И друг път си бе имала работа с главорези и бандити и знаеше, че би трябвало да огледа мястото за някой трети, който държи конете или стои на пост отстрани, преди да нападне онези двамата. Ако го беше направила, нямаше да се стигне дотук.

Въздъхна. Сега не беше моментът да съжалява за случилото се.

Вървя още час по пътеката, преди да чуе гласове. Почти веднага и без да разбере причината за това, настръхна. Защото не бяха обичайни гласове от лагер, каквито очакваше — приглушени разговори, тропот на спънати коне, може би смях и дрънчене на почиствано оръжие, — а ритмични напеви. Не знаеше езика, но нещо в звученето му я накара да стисне зъби. Не беше кешийски, нито от Кралството. Сандрина говореше добре доста езици и можеше да различи още повече, но сега дори не бе сигурна, че чува човешка реч.

Пътеката навлизаше в тясна клисура между два зъбера и тя предположи, че от другата страна има малка долина. Избра левия склон и се закатери по скалата. Ако оттатък бе разположен пост, не искаше да попадне право в засадата. Но остана изненадана, когато надзърна зад ръба и не видя часовой, макар че това щеше да е най-подходящото място.

А после изведнъж се оказа свидетел на ужасяваща сцена. Нямаше постове, нито часовой, защото нито един мъж или жена със здрав разсъдък не би приближил това място.

Мъж с тъмнооранжева роба с черен ширит — ако се съдеше по вида му, беше магьосник — стоеше прав, вдигнал над главата си черен дървен жезъл. На върха на жезъла имаше някаква кристална сфера, пулсираща със зла пурпурна светлина. Дори само като я гледаше, Сандрина почувства парене в очите.

Преглътна горчива слюнка и едва се овладя да не повърне.

В другия край на пътеката стояха няколко бандити. Бяха облечени в разнородни дрехи, но всички изглеждаха обръгнали, опитни воини. Най-вероятно това бяха добре платени наемници и бивши войници, но не и фанатици. Повечето бяха извърнали глави, за да не гледат касапницата пред тях, а тези, които я гледаха, бяха пребледнели.

Около голям плосък камък бяха коленичили неколцина свещеници и жрици, с разтворени широко раса, за да се виждат голите им гърди и гърбове. Зад тях стояха други, чиито гърбове бяха покрити с кървави дири от бичуване, плътно до коленичилите пред тях. Изглежда, това бе някакъв мъчителен ритуал за поднасяне на кръв, но на кого?

В средата на камъка бяха струпани човешки тела. Поне десетина мъже и жени, Сандрина разпозна и детска ръка и предположи, че е на някое от момчетата на Енос. Беше претърсила за тях странноприемницата и когато не ги откри, си помисли с надежда, че може да са се спасили. Нападателите бяха изненадали Ивет в кухнята и я бяха убили, за да не вдигне тревога. След това вероятно бяха заловили мъжа и синовете му. Ако се съдеше по броя на труповете, бяха докарали и жители на селцето.

На върха на купчината се гърчеше тялото на последния оцелял: ръцете и краката му бяха завързани с въжета, всяко изопнато от някой от монасите долу.

Магьосникът приключи с напевите и изведнъж във въздуха над дърпащия се мъж се появи нещо. Жертвата нададе ужасен вик, зърнала страховитото чудовище с паякоподобни крайници, остър клюн и огромни криле като на прилеп, което увисна над него и след миг кацна на корема му.

Демонът отметна глава и нададе рев, от който зъбите на Сандрина затракаха. Неколцина от войниците неволно отстъпиха назад. Демонът изви глава, за да погледне отблизо жертвата си, с което заприлича на огромен черен лешояд, сетне с изненадваща бързина вдигна една от дългите си възлести ръце и я заби в гърдите на нещастника. Сандрина чу познатия звук на разкъсвана плът и трошащи се кости, но писъците на мъжа секнаха в мига, когато дробовете му бяха изтръгнати от гърдите. Ала преди животът да го напусне, той стана свидетел на това как му изваждат сърцето.

Сандрина бе виждала много ужасни неща в живота си от упадъка и насилието в детството й в бордея до десетки кървави битки. Беше гледала мъже да умират в собствените си изпражнения, довършвани, за да не се мъчат, от своите приятели, беше виждала убити деца и цели опустошени села, нападнати заради малкото им припаси, но нищо не можеше да се сравнява с това пиршество на злото пред нея.

Помощниците склониха глава пред магьосника и отново подновиха напевите. Демонът разпери криле, литна и кацна на жезъла и магьосникът се олюля под тежестта му — вероятно чудовището бе по-тежко, отколкото изглеждаше. Но как тогава можеше да лети?

Това е магия, укори се тя. Не биваше да разсъждава толкова повърхностно. Това творение бе призовано от някой свят, където природните закони са съвсем различни. И все пак отстрани изглеждаше, сякаш магьосникът се олюлява.

Изведнъж той падна и с гневен вик чудовището изчезна, оставяйки след себе си мазно димно петно и неприятна воня.

Викът, надигнал се от свещениците, бе вик на деца, изгубили родната си майка.

Магьосникът понечи да се надигне, ала свещениците се нахвърлиха върху него с голи ръце, други замахнаха с камшиците си и той падна отново. А после те го разкъсаха с голи ръце.

Сандрина си пое бавно дъх. Щеше й се да има поне малко представа за това, което ставаше долу.

Ако се съдеше по израженията на войниците, те също бяха потресени. Мнозина от тях бяха хванали дръжките на мечовете си, сякаш очакваха всеки миг да ги нападнат. И тогава Сандрина забеляза нещо, което досега бе пропуснала. На главите си мъжете носеха всякакви неща — шапки, кепета, пристегнати кърпи — но всички те бяха черни. Тези мъже бяха Черните кепета, за които говореха селяните, същите, за които я бе предупреждавал и отец-епископът.

Тя се дръпна назад и се сниши зад една скала. Защо банда главорези би дошла в това усамотено място? Защо биха влезли в съюз с групичка почитатели на демони? И каква бе целта на кървавия ритуал, на който бе станала свидетел?

Знаеше, че час по-скоро трябва да се върне в Крондор, но и че трябва да потърси отговорите на тези въпроси. Отец-епископът щеше да я разпитва часове наред, а засега тя не знаеше почти нищо. Може би някой в Храма би могъл да обясни по-добре нещата, които бе видяла, което означаваше, че трябва да овладее отвращението си и да продължи да гледа. Пое си дъх и отново надигна глава.

Едно бързо преброяване установи, че главорезите са около трийсет, а членовете на зловещия култ — двайсетина. Земята бе осеяна с обезобразени трупове, между тях и този на магьосника. Тя пропълзя встрани в сенките зад скалата. Светлината на луните бе достатъчно силна, за да я забележат, ако някой случайно погледне към нея. Но от друга страна, те бяха сигурни, че е мъртва, и следователно бдителността им щеше да е притъпена.

Свещениците се загърнаха в расата си, без да обръщат внимание на кървавите резки по гърбовете си. Сандрина се зачуди дали не знаят някои целебни заклинания, защото иначе повечето от тях щяха да се тръшнат с висока температура още до вечерта. А може би просто не ги интересуваше.

Култовете бяха анатема за организираните храмове. Почти винаги се основаваха на ориентирани към злото учения или на някоя недоказана еретична теория. И сееха безверие и страх. Като Непреклонен рицар Сандрина невинаги се приемаше за служител на Храма и дори когато я разпознаваха като член на религиозен военен орден, хората не смятаха, че може да прибягва до магия. Едно нещо бяха свещениците и жриците от храмовете в големите градове. На градските свещенослужители, монасите и дяконите по принцип се гледаше като на основата на всяко общество. Но в малките селца всеки, който използваше магия или знаеше заклинания, всяваше само страх.

Ако отец-епископът не й забранеше, тя бе готова лично да докладва в храма на Лимс-Крагма в Крондор за това, което се случваше тук. Никой не хранеше по-малка поносимост към злата магия на смъртта от последователите на Богинята на Смъртта, които вярваха, че тя единствена трябва да определя кога хората да се явяват на съд пред нея. Повечето мъртвешки магии, или некромантии, покваряваха или почерняха напускащата тялото на умиращия душевна енергия, с което нанасяха пряко оскърбление на Богинята, тъй като тази душа нямаше да достигне Залата й, където да бъде съдена и преродена. Сандрина не се съмняваше, че Храмът на Лимс-Крагма ще прати цял отряд Теглещи мрежата, техния военен орден, за да се справят с този проблем.

И все пак тя трябваше да е вярна преди всичко и най-вече на своя Храм.

Както очакваше, войниците тръгнаха отделно: разговаряха тихо и се стараеха да се държат на разстояние от членовете на култа. Последните също се насочиха на изток от мястото, където се бе състояло кървавото жертвоприношение. Тя почака, докато се отдалечат, сетне се спусна долу, за да ги последва.

Стиснала в едната си ръка нащърбения меч, а в другата щита, Сандрина пое след Черните кепета.

 

 

Краката я боляха все по-силно. Изпитваше неимоверна отпадналост, комбинация от умората, още незаздравелите напълно рани, недояждането и жаждата, както и непрестанното напрежение. Но поне бе открила това, което търсеше: лагера на Черните кепета. Там имаше още хора: десетина души, които, изглежда, бяха пленници, и двама пазачи. На пленниците, вероятно местни селяни, бе възложено да вършат черната работа — наглеждаха огньовете, готвеха, почистваха дрехите, оръжията и снаряжението. В лагера цареше мрачна тишина: изглежда, вестта за това, което бяха направили жреците, се бе разпространила.

Сандрина видя коня си — беше вързан в дъното на лагера. Изглежда, бандитите се бяха разположили тук отдавна — имаше няколко колиби и дори една по-голяма къща. Тримата воини, които влязоха в нея, вероятно бяха главатари на наемниците, за каквито ги смяташе Сандрина. Това може би беше по-добре, защото за разлика от религиозните фанатици, наемниците знаеха кога да се откажат.

Първата мисъл, която й хрумна, бе да изтича долу, да яхне коня си и да препусне, но освен ако всички обитатели на лагера не спяха дълбоко, нямаше никакви шансове да успее. Не по-малко я интересуваше и у кого може да е кесията й. Ако някой от главорезите бе намерил Портала на душата, би могъл да го сметне за обикновен скъпоценен камък. Приличаше на тъмен рубин или сапфир, в зависимост от светлината, но ако попаднеше в ръцете на магьосник, той бързо щеше да разбере, че това е висша магия, и вероятно щеше да се опита да го унищожи.

Какво да прави? Разкъсваше се между задължението да докладва за местонахождението на лагера и желанието да научи колкото се може повече. Освен това не разполагаше с никаква екипировка за пътуване надалече и трябваше да замести с нещо откраднатото оръжие и броня. Би могла да повали някой часовой и да вземе каквото може от него.

Зачака лагерът да утихне. Пленниците, които поднасяха храна и вода, се присвиваха уплашено, когато ги повикваха или заговаряха. Войниците се държаха с тях надменно. Сандрина не знаеше на какво се дължи това поведение, но несъмнено не беше на щастливо съвместно съществуване.

Зае се да преценява възможностите. Най-добре беше да почака, докато всички в лагера заспят. Но най-силно я измъчваше миризмата на топла храна.

Събирането на информация бе от жизнено значение, но едва ли би могла да го осъществи, ако умре от глад и изтощение. Тя въздъхна и се опита да се настани удобно, доколкото това бе възможно на твърда земя.

 

 

Минаха часове, но едва когато голямата луна се заспуска към хоризонта, а малката се подаде в другия край, последните обитатели на лагера си легнаха. От вратата на къщата струеше светлина. Сандрина бе определила, че един от главатарите — главорез с черна брада, който се бе нагиздил с множество златни пръстени и имаше златни вериги на врата — е вероятният главнокомандващ на наемниците. Той и още двама се прибраха в къщата след вечеря.

Сандрина се запрокрадва към лагера. Изтощени от следобедното кръвопускане, монасите, членове на жестокия култ, се бяха прибрали в кожените си шатри, а войниците — в колибите. Сандрина се приближи до най-голямата, онази, която приличаше на къща, и долепи ухо до стената.

— Помниш ли кръчмата в Ролдем? — чу нечий глас.

— Коя кръчма? В Ролдем е пълно с кръчми — отвърна друг.

— Знаеш коя. Онази, в която играехме на лин-лан и ти се сби с един моряк от Кралския флот, който се опита да прибере част от залога си, когато мислеше, че никой не го гледа.

— А, да. Та какво? — отвърна другият.

— Там правеха едно задушено агнешко с грах и още нещо в него — някаква подправка. Направо да си оближеш пръстите.

— Да, сещам се. И лук слагаха. Много лук. И какво?

— Ами яде ми се, какво.

Намеси се трети глас:

— Може да седите цяла нощ и да си говорите за вкусни манджи, но това няма да промени нищо. — Третият глас бе нисък и дрезгав и несъмнено излъчваше авторитет. Това беше гласът на главатаря. Сандрина си даваше сметка, че рискува живота си, като стои тук. Но пък никога не й бе липсвала дързост, а и се нуждаеше от оръжия, броня и кон, за да оцелее при връщането в Игра.

— Тъй де — рече първият глас.

Мъжът, когото Сандрина смяташе за главатар, продължи:

— Не виждам друг начин. Трябва да ги избием колкото се може по-бързо, преди да започнат да използват магия, после да вземем каквото можем и да се махнем оттук.

— Тъй де — повтори първият глас.

Но вторият се намеси:

— Дори след смъртта на Пърдън останалите са все тъй опасни, а и да не забравяме Беласко. Не прилича на човек, склонен да забрави измяна. Пък и ни плати със злато.

— Плати ни със злато — потвърди главатарят, — за да поддържаме тук реда. Но не и за да пием демонска пикня. Ние не сме като тях. Може да сме кучета, но сме свободни кучета, а не негови.

В стаята се възцари мълчание. Сетне главатарят продължи:

— Има и друго. Един от старчоците от Стрелата ми разказа за една шайка като нашата, пратена тук преди десетина години. Разправяше, че доплавали дотук от Островите на залеза, заредили се с провизии и после продължили към Върховете.

— Какви върхове? — попита първият глас.

— Върховете на Куор, идиот такъв.

— О, не знаех — рече извинително първият.

— Как може да прекараш четири месеца на лагер в едно място и да не знаеш как се нарича?

— Никой не ми е казвал!

— Онази случка с момичето с бронята — заговори главатарят. — Като си помисля, няма начин да не е храмов рицар.

— Е, и? — попита вторият глас.

— Ако някой праща тук рицар да разследва какво става, нещата не са никак добре. — За кратко настъпи тишина, после той продължи: — Съгласих се да тероризирам местните и ако се наложи, да видя сметчицата на някой тукашен констабъл, пък даже и да е дошъл от Итра. Но ще ви кажа, че съм виждал как се бият храмовите рицари. Преди десетина години в Кеш имаше един култ към смъртта, почитателите му се бяха настанили в Хансулийското пристанище. От Лимс-Крагма дойдоха няколко рицари и последствията бяха страшни. Помагат си с магия и не вземат пленници. Изклаха всички почитатели на култа като агнета.

— Магия! — рече първият глас, сякаш изричаше проклятие.

— Но пък златото си го бива — посочи вторият.

— Не и ако си мъртъв. Не можеш да му се радваш тук, трябва да идеш в някой град, където няма и да те погледнат, ако в джоба ти не дрънкат жълтици.

Отново се възцари тишина, сетне вторият глас попита:

— Какво ще правим?

— На заранта, преди другите да станат, искам да събудите Блайкени, Уолъс, Гаргън и онзи дребен безпощаден плъх Алистар. Ще ги ударим внезапно и с всичка сила и ще им видим сметката, преди да са се събудили. Сетне ще се разправим със селяците, вземаме каквото си заслужава и поемаме на юг. Не зная за вас, но аз се качвам на първия кораб, без да ме е грижа накъде отплава. Може да ида чак в Новиндус. Или на Островите на залеза. Защото ще ви кажа, че се задава нещо лошо, и не ми се ще да се забърквам в него. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкоз по-добре.

— Ами златото? — попита вторият глас.

— Нали трябваше да е в Пърдън — рече главатарят.

— Магьосникът? — попита първият глас.

— Да — отвърна главатарят. — Та ако никой не му е тършувал из нещицата, след като го разкъсаха, задето не призова правилния демон, трябва още да си е там.

— Колко е? — поинтересува се вторият глас.

— Какво значение има? — попита главатарят. — Злато е, приемат го навсякъде. Ако на някое от момчетата не му харесва, нека остане тук и да види кого ще прати Беласко в замяна на Пърдън. И нека обяснят на следващата орда кръвопийци какво е станало с предишната.

— Хубаво — рече вторият глас. — Време е.

— Не — възрази главатарят. — Ще изчакаме да се развидели. Трябва да сме на седлата по светло и да поемем на юг.

— Колко остава до изгрев-слънце? — попита вторият глас.

Сандрина погледна нагоре към втората луна и сама си отговори.

Имаше час да измисли какво да направи.