Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (1)

1.
Чародей

Демонът изрева обидено.

Амиранта, чародей от Сатумбрия, отскочи от неочакваната експлозия на мистична енергия, която бликна срещу него. Ако не беше разположил солидни защитни бариери, вече нямаше да е между живите. Демонът срещу него очевидно бе достатъчно силен, за да си пробие път през бариерата и да отхвърли магьосника към стената. Ударът бе достатъчно силен, та да остави на Амиранта за спомен огромна цицина.

В мига, когато се появяваха в тази реалност, демоните винаги излъчваха мистична енергия, достатъчна да унищожи всеки стоящ наблизо неподготвен смъртен. Това бе една от причините за поставянето на бариерите, освен, разбира се, опита просто да задържи демона на определено място. Този тук се бе появил с много по-зрелищен взрив, отколкото очакваше чародеят, и това го завари неподготвен.

Амиранта промълви едничка дума, сбор от на пръв поглед лишени от смисъл срички, образуващи заедно ключ, магично слово, освобождаващо доста сложно чародейство — трик, на който го бяха научили преди години и който често можеше да се окаже решаващ в избора между това да постави под своя воля призования демон или да стане негова жертва. Заклинането подсилваше бариерната магия.

Демонът виеше, осъзнал, че е бил призован и впримчен. Чародеят знаеше от опит, че демоните рядко възразяват на това да бъдат призовавани, тъй като смятаха този свят за лесен за плячкосване, но мразят да бъдат пленявани и поставяни под контрол. Омразата им бе един от факторите, затрудняващи изследванията на Амиранта в тази област — изучаваните от него същества непрестанно се опитваха да го убият.

Той си пое дълбоко дъх и огледа разяреното същество. Демонът не беше от познат нему тип, макар че несъмнено бе някакъв вид боен демон. Амиранта знаеше повече за демоните и тяхната природа, отколкото всеки друг простосмъртен в Мидкемия, но все още притежаваше не повече от една десета от познанията, които би искал да има. Този екземпляр беше нов за него. Макар да не можеше да се похвали с обстойни данни за всички демони в Петия кръг, той все пак разпозна някои основни черти: масивния торс, приблизително човекоподобната форма с биволска глава, или поне нещо, което наподобяваше бивол, дълги извити напред рога, придаващи му минотавроподобен изглед. Докато подхващаше едно заклинание, предназначено да обездвижи всякакъв вид демони, Амиранта се зачуди дали подобно чудовище не лежи в основата на легендата за Минотавъра.

Краката му бяха почти кози, но с това познатите черти в чудовището свършваха. От кръста надолу тялото му бе покрито с някакво черно вещество и това със сигурност не беше козина или вълна. Горната част на тялото изглеждаше сякаш изработена от черна кожа, гладка и лъскава, като че ли някой го бе остригал, боядисал и полирал. Рогата бяха кървавочервени, а очите горяха като нажежени въглени.

От ревовете, огласящи пещерата, Амиранта можеше да определи, че настроението на демона с всяка секунда се разваля все повече. Чудовището дори изглеждаше сякаш всеки момент ще си пробие път през бариерите, които би трябвало да са непроницаеми, макар че Амиранта знаеше достатъчно, за да залага твърде много на израза „би трябвало“, когато става въпрос за демони.

Приключи с подсилването на заклинанието за задържане и видя, че демонът отстъпи за миг и потрепна — но после отново се нахвърли върху преградите, придружаваше подновените си усилия с още по-ужасяващи ревове.

Очите на Амиранта леко се разшириха — единственият външен признак за изненадата му. Демонът току-що бе отхвърлил заклинание, което би трябвало да удържи всяко призовано същество. Чародеят от Сатумбрия погали замислено брадичка и смръщи вежди. По природа бе суетен и изискваше от слугата да му подрязва и оформя ежеседмично брадата и имаше представа как изглежда отстрани във всеки един момент. Оредяващата му коса го бе подтикнала да я пусне отзад до раменете, а черните вежди и заострената брадичка му придаваха достатъчно сериозен вид за професията му: Укротител на демони. Или поне държеше да изглежда такъв за онези, които бяха готови да плащат за услугите му със злато.

Нагласи пурпурната си роба, фино извезана със сребрист конец по якичката и ръкавите, прошепна поредното заклинание и зачака. Сега вече би трябвало демонът да коленичи покорно пред него… но вместо това веднага щом приключи той долови нарастващия гняв на чудовището. Въздъхна в смесица от раздразнение и объркване и се зачуди какво ли е повикал този път.

Чародеят бръкна в голямата кесия на пояса си. Беше я ушил лично преди години, като внимателно втъкаваше магия с всеки бод, под бдителния поглед на един майстор, Лейчона, във великия Град на Змийската река — това бе единственият му, първи и последен опит да изтъче магичен плат. Остана доволен от резултата: подсилената с магия за удържане кесия му позволяваше да носи камъни на силата, без да пострада от ужасяващите последствия. Беше горд с шивашките си постижения, но намери целия процес за толкова досаден и изнурителен, че вече предпочиташе да плаща на занаятчии и шивачи, за да му изработват нужните вещи срещу услуги или злато.

Потърка леко с пръст бродираните върху кесията възли, които показваха местата на скритите джобчета, бързо откри този, който търсеше, и извади камъка, който бе подготвил за подобни моменти. Вдигна го високо и произнесе заклинанието, извличащо съдържащата се в камъка сила, сетне я насочи към прибързано подсилената преграда. Докато го правеше, почувства сътресение, което премина през бариерата — демонът отново се бе стоварил с цялата си сила върху мистичната защита.

А после чудовището спря и погледна към мястото във въздуха, където се намираше бариерата, сякаш можеше да я види.

Вдигна гигантския си юмрук и го стовари със сила, способна да пръсне на парчета щит от бича кожа. Амиранта почти усети сътресението, сякаш бе преминало по въздуха и се бе стоварило върху него. А междувременно демонът удари бариерата още по-силно и Амиранта се принуди да вдигне ръка, за да я подсили отново. За своя изненада този път почувства как демоничната енергия се предава от удара чак в рамото му. Отстъпи назад и опря гръб в стената.

„Какво да правя сега?“

Демонът се нахвърли за пореден път върху бариерата и Амиранта, чародеят от Сатумбрия, си помисли, че всеки миг ще я пробие. Потисна внезапно обзелото го желание да се разсмее — неочакваните и опасни събития често му действаха по този начин, извади нов предмет от кесията и го удари в пода.

Вредоносен газ бликна сред отломките и докато се разпространяваше във въздуха, Амиранта хукна навън от дълбоката пещера, в която бе призовал чудовището. Място, специално оборудвано от него за този ритуал, защитено чрез множество бариери и други предпазни средства, издигнати за случаи като днешния.

Чародеят бързаше по тесния тунел и си повтаряше:

„Сега какво?“

Когато стигна в просторната предна част на пещерата, изолирана от външния свят с каменен лабиринт, започна да се ругае за глупавата си постъпка. Всичките му магични приспособления бяха останали в малката пещера. Беше толкова изненадан от поведението на призования демон, че ги бе зарязал на пода. Смяташе, че е напълно подготвен да се справи с евентуалните премеждия, придружаващи призоваването на демони, но нито за миг не си бе помислил, че може да се появи такъв, какъвто не е викал.

Докато клатеше глава на собствената си глупост, забави крачка и накрая спря. Поне беше оставил фенера тук, макар че дори това бе по-скоро за да му показва пътя навън, отколкото заради предположението, че ще му се наложи да си спасява кожата с бягство, ако забрави втория фенер дълбоко в пещерата.

— Понякога ми се ще да бях толкова умен, за колкото се представям — промърмори на глас.

Извърна се към тунела. Даваше си сметка, че ако не спре демона тук, чудовището ще може да избира свободно между няколкото изхода. Последствията щяха да са тежки, и не само за тези, които живееха в околностите — почти десет хиляди души след последното преброяване; щяха да са катастрофални за репутацията на Амиранта.

Губернаторът на Ланада го очакваше пред един от входовете на пещерата, придружен от многоброен отряд войници, ала едва ли подобни сили биха могли да спрат чудовището. Ако демонът излезеше, чародеят не само щеше да се прости с надеждата да получи обещаното възнаграждение, но и несъмнено щеше да понесе гнева на махараджата.

Извади от пояса си дълга пръчица от въглен и зачака. Пръчицата бе дело на един от най-изкусните майстори в Мубойското кралство и можеше да извърши седем трика, достатъчно зрелищни, за да предизвикат възхитените викове на тълпата. Но освен това в нея бяха вградени четири могъщи заклинания, които при нужда можеха да нанесат сериозна вреда. Амиранта бе почти сигурен, че тази нужда е възникнала.

От вътрешността на пещерата повя мирисът на вредоносния газ, извиращ откъм кухината за призоваване. Предназначението на газа бе да обезсилва и евентуално да обездвижи демони, като същевременно да не е особено неприятен, нито опасен за хората. Амиранта разбра, че демонът е преодолял бариерите и идва към него.

Рев разтърси стените на пещерата и сърцето на Амиранта подскочи. Гневният крясък беше толкова пронизителен, че наподобяваше стържене на стоманено острие, опряно от ковач във въртящо се точило. Ако не друго, сега губернаторът на Ланада поне щеше да стане свидетел на жадуваното представление — дори по-добро, отколкото възнамеряваше да му изнесе Амиранта.

Демонът идваше.

Един глас зад гърба на Амиранта попита:

— Да ти е нужна помощ?

— С най-голяма радост — рече чародеят.

Беше оставил Брандос да чака пред входа на пещерата: подкрепление за неочаквани случаи като този и за да не позволи на губернатора и стражите му да се втурнат „на помощ“, докато той се бори с демона.

Амиранта стисна здраво покритата с орнаменти пръчица и произнесе една-единствена дума на незнаен език. Излъчваща неистова топлина огнена топка профуча във въздуха, увисна над демона и го принуди да отстъпи и да изчезне в коридора.

— Ще ми трябват няколко секунди, за да успея да го прогоня — каза Брандос.

Макар да наближаваше петдесетте, боецът все още бе в разцвета на силите си и имаше много по-голям опит в борбата с демони, отколкото всъщност би искал. Но това чудовище, изглежда, щеше да е най-опасното, срещу което се бе изправял.

— Къде са останалите ти играчки?

— В пещерата за призоваване.

— В пещерата?!

— Да — отвърна сърдито Амиранта. — Дадох си сметка, че са там, когато вече беше късно.

— Значи ще трябва да го направим по трудния начин, а? — На лявата си ръка Брандос носеше малък кръгъл щит. Измъкна меча си с дясната. — В такива моменти все съжалявам, че не се захванах с лекарство.

Брандос знаеше, че няма да се наложи да надвива демона: достатъчно бе да го забави, колкото Амиранта да успее да го прокуди обратно в демонското царство. Въпросът бе да се спечелят не повече от минута-две, но ветеранът осъзнаваше, че дори няколко секунди може да са много време.

— Да влизаме, преди да се е върнал. Не ми се ще да го търся из страничните тунели.

Спряха само на няколко крачки от мястото, където се бе намирало чудовището. Миризмата на изпълващия пещерата газ бе почти нетърпима.

А после демонът излезе предпазливо от мрака, спря и се втренчи в тях.

След миг отвори уста и избълва поредица звуци — не доскорошните гневни изблици на ярост обаче, а ритмични и напевни.

— Този да не би да произнася заклинание? — попита Брандос.

Амиранта се заслуша и осъзна, че Брандос е прав: демонът бе заклинател!

— Трябва да сложим край на това — рече чародеят и избъбри една дума, поредната магия, запазена за подобен случай. Думата беше мистичен печат на дълго и сложно заклинание и произнасянето й освобождаваше мигновеното му действие. Ефикасността на заклинанието зависеше от няколко фактора, най-важният, от които бе силата на прилагащия магия противник, сравнена с тази на Амиранта. Един обикновен селски заклинател щеше да онемее, докато Амиранта не реши да вдигне своето чародейство. Могъщ магьосник би изгубил гласа си за минута-две. Още по-силен маг би могъл да се отърве от заклинанието с небрежно помръдване на раменете. Ала този демон бе с непознати способности.

Амиранта подхвана заклинанието за изгонване и едва бе стигнал до средата, когато демонът възвърна гласа си и се зае да нарежда своето.

— Дявол да го вземе! — промърмори Брандос, хвърли се напред и замахна към главата на демона, но в последния момент клекна и го посече през левия крак. Ръката му се разтресе чак до рамото, сякаш бе ударил дънер, ала демонът нададе болезнен вик и се дръпна навътре в тунела, забравил за заклинанието. Преди години Амиранта бе платил щедро на един магьосник от Махарта да вплете в меча заклинание за подсилване на болката при демони. Сега съжали, че не бе поръчал вместо това да подсилва нанасяните поражения, а не само да печели време.

В мига, когато Амиранта довърши заклинанието си, въздухът се изпълни с трепкаща енергия. Демонът изрева предизвикателно и каменният под се разтресе.

— Още е тук — отбеляза Брандос.

— И сам виждам — отвърна чародеят. — Използва магия, за да се задържи.

— Сега какво? — попита Брандос.

— Очевидно ще трябва да използваме някоя по-мощна магия за прогонване. Но първо се налага да го поизморим.

— Да бе — изсумтя Брандос. — Значи от мен кръвта, а от теб приказките.

— Опитай се да не прекаляваш с кръвта.

— Ще видя какво може да се направи.

Амиранта извади дълъг, подобен на писалка предмет, замахна и го удари в пода.

Мътна завеса с рубиненочервено сияние се вдигна нагоре и раздели тунела на две.

— Назад през бариерите! — извика Амиранта и Брандос не се поколеба. Беше попадал в твърде много подобни сблъсъци, за да пренебрегне инструкциите на чародея.

Докато тичаха по тесните тунели, магьосникът чевръсто разполагаше нови бариери зад тях. После отново посегна към кесията и когато извади ръка, на дланта му блещукаше мъничка светлинка. Той я изчака да се разгори до пулсираща алена сфера и после я запокити към демона тъкмо когато чудовището се появи и закрачи решително към тях.

В миг демонът бе обгърнат от трепкаща мрежа от алени нишки, предизвикващи дребни експлозии на бяла топлина на местата, където докосваше козината му. Демонът изрева така, че стените се разтресоха, а от тавана се посипаха камъчета.

Брандос се огледа уплашено, сякаш очакваше целият хълм да се срине върху тях, но се успокои, след като се увери, че тунелът е невредим, и насочи вниманието си към разярения демон.

— Мисля, че ни е малко обиден.

— Какво ли те кара да смяташ така?

Брандос замахна с меча срещу приближаващия се демон, за да осигури на Амиранта достатъчно време да изплете сложното прогонващо заклинание. За да му помогне, чародеят разпъна още няколко бариери. Демонът се дръпна, за да избегне удара, но Брандос не се опитваше да го нападне, а само да го спре.

— Назад! — заповяда Амиранта и Брандос побърза да отстъпи през невидимия праг.

Чародеят произнесе активиращата дума и пред демона се издигна нова стена, този път от пулсираща виолетова енергия. Демонът се вряза в нея и отскочи назад. Тялото му се покри с димящи рани.

Брандос знаеше, че демоните изразходват енергия, за да се лекуват, и че всеки път, когато получават рани, губят сили. Но демоните също така притежаваха дразнещата способност да черпят енергия от други източници, стига да имаха подобна възможност, така че щеше да е най-добре, ако успеят да го изтощят максимално бързо, за да може чародеят да го прогони обратно в демонското царство.

— Трябва ли да го удрям още?

— Няма да е зле — отвърна чародеят, докато приготвяше нова поредица бариери.

Брандос финтира високо, за да подмами демона да вдигне ръце, сетне се наведе рязко и го промуши в левия крак. Чудовището рухна по гръб с нов разтърсващ пещерата рев и от раната бликна тъмна кръв. Разнесе се отвратителна смрад. Брандос се дръпна назад.

— Добър удар — похвали го чародеят.

— Опитвам се да постигна максималното с минимални усилия, но лошото е, че вече остарявам — отвърна боецът, докато отстъпваше зад поредната бариера, поставена от Амиранта. Пое си дъх, избърса потта от челото си и добави: — Някой ден заради теб един от нас ще си отиде от този свят.

— Напълно възможно — съгласи се чародеят.

— Или и двамата — добави Брандос и нагласи щита си.

Този път демонът изгуби повече време да изцери раните си и двамата приеха това за добър знак. В подобни моменти демонът се нуждаеше от усамотение и колкото по-сериозно бе ранен, толкова по-продължително бе това усамотение. В тясното пространство на пещерата му се налагаше да черпи от собствените си магични запаси и така му оставаше по-малко магия срещу Амиранта и Брандос.

— Като гледам, го изтощаваме все повече — отбеляза Брандос.

— Чудесно — рече Амиранта. — Защото той също ни поизмори.

— Ще можеш ли да го прогониш?

— Само още една-две минутки.

— Добре. — Брандос пристъпи напред, премина невидимата черта на бариерата и отново нападна демона. Ударът изглеждаше лесен и демонът рефлексивно вдигна ръка, за да го отбие. Но опитният боец очакваше подобно развитие: демоните бяха напълно предсказуеми, когато въпросът опреше до немагични битки. В тяхното царство най-големият и най-силният неизменно триумфираше над останалите, разчитайки на физическото си надмощие. Поради това сред демоните рядко се случваше да възникват преки стълкновения. В царството на смъртните техните размери и необузданата им природа им осигуряваха нужното преимущество срещу дори най-силните същества. Един дракон би се справил без проблеми с подобен противник, но обикновен мечоносец се нуждаеше от хитрост и разум, за да надделее над грубата сила. Брандос завъртя китка в мига, когато демонът понечи да отбие удара, и острието остърга лявата ръка на съществото. Демонът отстъпи назад, но после изведнъж замахна със здравата си дясна ръка и едва не изтръгна рамото на Брандос от ставата.

Брандос се дръпна зад бариерата и се приготви за нова атака. Демонът се хвърли след него, но след миг спря, за да събере магична сила.

— Проклятие — промърмори Брандос. — Пак магия. — Приведе се и атакува.

Вдигна рязко щита и го заби в гърдите на демона. Все едно удари каменна стена, но демонът все пак отстъпи назад, достатъчно, та Брандос да успее да се дръпне, преди ноктестата му ръка да го обезглави.

Брандос замахна и посече протегнатата ръка на демона. И този път цъфнаха димящи рани и демонът изрева разгневено. Брандос отстъпи назад и подвикна на Амиранта през рамо:

— За пръв път идва на Мидкемия и няма защитна магия срещу стомана.

Ловко вдигна щита чак над лакътя си, прехвърли меча в лявата си ръка, а с дясната извади от пояса си кинжал, хвърли го с всичка сила и прикова с острието десния крак на чудовището към пода. Черен дим и мирис на сяра изпълни пещерата и демонът отново изрева. После млъкна, взря се в двамата човеци със сияещите си червени очи и отново подхвана заклинанието.

— Май моментът е удобен да приключваме — каза Брандос, хвана меча с дясната си ръка и отново нагласи щита. — Това приятелче е ужасно упорито!

Амиранта разполагаше с по-малко от секунда, за да вземе решение дали да продължи със заклинанието за прогонване и да рискува Брандос да бъде ударен с вероятно смъртоносна доза магия, или да го изостави и да използва друго заклинание, което бе подготвил за подобни опасни случаи.

Привързаността към приятеля се оказа по-силна от желанието да приключи схватката и той прекъсна първото заклинание и извика:

— Затвори очи!

Брандос не се нуждаеше от още подканвания. Незабавно приклекна зад щита и стисна очи.

Амиранта също зажумя и произнесе пет сричкова дума, с която освободи много мощна разрушителна мълния. От личен и доста болезнен опит знаеше, че енергията, която се пренася с алената мълния, откъснала се от протегнатата му ръка и полетяла към демона, ще проникне през кожата на чудовището и ще се разгори отвътре.

Усетиха внезапен изблик на изпепеляваща топлина, който продължи само няколко секунди, ала бе достатъчно силен, за да обгори космите на ръката на Брандос. Въздухът се изпълни с тежката миризма на изгоряло месо. Възцари се тишина.

Брандос отпусна ръце и си позволи облекчена въздишка.

— Ще ми се да не го беше правил.

— На мен също — съгласи се Амиранта. — Прогонването е много по-неизнурително.

— И по-болезнено — добави старият боец, докато оглеждаше пострадалата си ръка.

— И по-безболезнено — поправи го Амиранта, — отколкото да се унищожава демон.

Брандос поклати глава и си позволи още една дълга въздишка, след което каза:

— Някога не ти ли е хрумвало, че да викаш демони, за да можеш след това да ги прогонваш срещу заплащане, не е най-доброто приложение на твоята дарба?

Амиранта се подсмихна.

— Хрумвало ми е от време на време, но как иначе да спечеля парите, тъй необходими, за да продължа да разширявам познанията си за демоничното царство? Като си помисля само колко много научих от създанията, с които установихме по-тесни връзки.

— Като стана дума, защо не се появи някое от тях?

Амиранта сви рамене.

— Не зная. Опитвах се да повикам Крийгром… Напоследък го имам почти за домашен любимец.

— Грозен е като греха. Трябваше да го накараш да те погне, когато хората на губернатора са наблизо. Да го оставиш да се шмугне след теб в пещерата, а после да го пратиш обратно в неговия свят. Хубав план, нали? — Ухили се. — Точно това трябваше да направиш!

— Не знаех, че ще дойде боен демон.

— Използващ магия боен демон — поправи го Брандос, докато прибираше меча.

— Използващ магия боен демон — повтори като ехо Амиранта и погледна към изпълнения с гъст черен дим тунел. Обгорена демонска плът бе полепнала по стените и тавана, а вонята бе достатъчно тежка да накара дори обръгнал в битки воин да си изповръща червата. Левият крак на чудовището лежеше на пода само на няколко крачки от тях.

— Да идем да си приберем париците от губернатора, да се махнем от тази жалка провинция и да се връщаме у дома.

— У дома? — попита Брандос. — Мислех, че първо ще се помотаем малко на север.

— Не — отвърна Амиранта. — В тази история има нещо познато и обезпокоително. Нещо, което ме кара да се заровя в книгите в кабинета. Мисля, че за момента той е най-безопасното място за нас.

— Че откога се безпокоиш за собствената си безопасност?

— Откакто долових познато… присъствие зад демона.

Брандос затвори очи, сякаш преценяваше чутото.

— Усещам, че продължението никак няма да ми се понрави. Познах ли?

— Вероятно няма — съгласи се Амиранта; оглеждаше съдържанието на кесията, за да запомни какво е нужно да подмени. — Когато демонът избухна, се разхвърча цял рояк познати магични формули. Повечето бяха мои, от бариерите и заклинанията, които използвах — с изключение на две. Едната бе на демона, което следва да се очаква, чужда и напълно непозната. Но другата определено я свързвам с друг участник. — Замълча за миг, после добави: — Участник, чийто почерк ми е познат като моя собствен.

Брандос бе прекарал почти целия си живот редом с Амиранта и бе чувал много истории, така че знаеше какво ще последва. Все пак попита тихо:

— Беласко?

Амиранта кимна.

— Да. Беласко.

— Дявол го взел! — изруга тихо боецът. Лицето му внезапно се покри с бръчки, като стар пергамент или карта на преживяното през изминалите години. Косата му, някога златиста, бе побеляла на слепоочията, но проницателните му сини очи гледаха с някогашния младежки плам. Той поклати глава и рече:

— Амиранта, едно ще ти кажа: с теб никога не е скучно да се скита човек.

— Защото харесваш чудатите неща.

— То е заради компанията, в която съм попаднал.

Амиранта кимна уморено. Двамата бяха заедно от много отдавна. Беше срещнал Брандос като улично хлапе преди четирийсет и две години. Сега, въпреки че бе по-възрастен от своя спътник, чародеят изглеждаше с двайсет години по-млад. И двамата знаеха, че магьосникът ще надживее боеца с цяло поколение, но никога не говореха за това, освен когато Брандос укоряваше Амиранта, че пакостите му някой ден ще довършат и двамата. Външният вид лъжеше, защото Брандос всъщност бе този, който приличаше на баща на Амиранта.

Как познавачът на един особено тъмен вид магия бе влязъл в ролята на пастрок на неукото улично хлапе си оставаше загадка за Амиранта, но по някакъв начин Брандос бе успял да спечели привързаността му и оттогава двамата бяха неразделни.

Амиранта поведе Брандос покрай обгорелите останки на демона до пещерата, в която го бе повикал, вдигна от пода две големи кожени торби и подаде едната на стария боец. Двамата се превиха под тежестта им. Чародеят огледа съборените бариери, горящите купички с тамян и другите принадлежности за призоваване на демони и каза:

— Да не прозвучи като укор, но какво те накара да влезеш в пещерата?

— Забави се повече от обичайното и губернаторът започна да губи търпение. После отвътре се чу страшен шум и реших да вляза да видя какво става.

— Добре си направил — каза Амиранта.

Излязоха от пещерата, която се намираше в дълбока клисура на няколко мили от селцето Кенчета. Щом ги видя, губернаторът се провикна:

— Убихте ли демона?

Амиранта вдигна ръка в най-общ жест за поздрав към някоя по-високопоставена личност и отвърна:

— По-мъртъв не може и да бъде, ваше превъзходителство. Ще намерите останките му разхвърляни из тунела на стотина крачки навътре.

Губернаторът кимна и нареди на един от младшите офицери:

— Иди да провериш.

Амиранта и Брандос се спогледаха. Местните владетели обикновено се доверяваха на думата им. От друга страна, те често зърваха за кратко чудовището, а не както този път — да се задоволят само с ревове от вътрешността на тъмната пещера.

Офицерът се върна. Беше пребледнял и лицето му лъщеше от пот.

— Трябваше да го предупредя за смрадта — подметна тихо Амиранта.

— Май трябваше — съгласи се Брандос.

— Е? — попита губернаторът.

— Убили са го, ваше превъзходителство — докладва офицерът. — Късове от чудовището се въргалят навсякъде и са полепнали по стените. Останал е цял само един крак и той… не е от този свят.

— Донеси ми го — нареди губернаторът.

Офицерът махна на двама войници и рече:

— Чухте губернатора. Идете и донесете крака.

След малко двамата войници излязоха от пещерата с нещо, което приличаше на обгорял дънер. От него се разнасяше смрад, която би накарала да се обърнат и най-здравите стомаси. Губернаторът дръпна коня си назад и извика:

— Спрете!

После огледа обгорелия крак и трите грамадни пръста с остри като бръснач нокти. Каквото и да беше това, наистина не беше от този свят и най-сетне останал доволен, губернаторът кимна и каза:

— Получихме вест от съдилището на махараджата за някакъв шарлатанин, който обикалял наоколо и обещавал да отърве селцата от несъществуващи демони, призраци и други подобни зловредни явления. Ако това беше ти, сега щеше да висиш на ей онова дърво. — И посочи един бор на стотина крачки от тях. — Но тъй като няма съмнение, че кракът е от истински демон, ще сметна, че пристигането ти в областта тъкмо когато се появи демонът е щастливо съвпадение, и ще пратя сведение за това на моите господари и повелители в град Махарта.

Амиранта се поклони възможно най-почтително и Брандос побърза да последва примера му.

— Благодарим ви, ваше превъзходителство — каза чародеят. И докато губернаторът обръщаше коня си, добави: — Ваше превъзходителство, мога ли да си позволя да попитам за възнаграждението?

— Ела в двореца ми и се срещни с моя сенешал — подметна губернаторът през рамо. — Той ще ти плати. — И след тези думи препусна. Оръженосците му го последваха.

— Е, поне ни е на път — въздъхна Амиранта.

Брандос повдигна рамене и метна торбата на гърба си.

— Има моменти в живота, приятелю, когато човек трябва да се задоволи и с дребното възнаграждение. Този път поне ще ни платят. Май стана добре, че се показа този нов демон. Крийгром може да изглежда страховит, но сред демоните е заплашителен колкото кутре. Ако губернаторът бе надушил, че си играеш с него на гоненица и нямаш намерение да го убиеш… хъм, да знаеш, никак не ми се ще да завърша житейския си път на някое дърво. — Погледна бора, докато го подминаваха. — Макар че, трябва да призная, това дърво е доста красиво.

— Винаги търсиш красивото, нали?

— Все някой трябва да го прави — рече Брандос, — като се има предвид занаятът, който сме подхванали.

— Така си е — съгласи се Амиранта, докато излизаха на пътя към двореца на губернатора, от който щяха да се отправят към своя далечен дом.

 

 

Живееха край селцето от близо трийсет години. За по пет месеца всяка година Амиранта се затваряше в каменната кула на полусъборена крепост на миля извън селцето. През останалото време с Брандос скитаха по света.

Кулата му се намираше на върха на хълма Гашен Тор, най-високия хълм в околностите на селцето Талумба, отстоящо на два дена езда в източна посока от Махарта. Местните селяци нямаха нищо против съжителството с могъщия магьосник, макар занаятът му да се смяташе според мнозина за изследващ границите на злото. Те вярваха, че чародеят е пристигнал в Талумба от друга страна и че се е заселил на самотния хълм, за да избегне нечие възмездие. Говореше се, че вдигнал кулата, в която живее, с помощта на демони и че е разположил магични бариери, за да попречи на нежелани посетители да го безпокоят.

Ала истината бе много по-прозаична: за да построи кулата, Амиранта бе използвал магия, макар и не своята собствена. Двама магьосници, владеещи геомантия, бяха приложили уменията си да подредят камъните по такъв начин, че след като привършиха, бе достатъчно Амиранта да наеме един местен дърводелец, за да монтира два дървени пода, да постави врати и да изработи мебели, включително голямата маса и тежкото кресло до нея, в което сега се бе настанил магьосникът.

Той прегледа един стар текст, който бе написал преди близо столетие, и когато приключи, го побутна настрана с въздишка на съжаление. Зарея поглед през прозореца към селцето долу и червеникавото зарево на залеза и се замисли за това колко идиличен бе станал животът му през последните двайсет и няколко години — ако се изключи някое и друго премеждие като това отпреди три дни в Ланада.

Помнеше добре деня, когато пристигна тук с младия Брандос и жена му и как бе решил, споходен от внезапно хрумване, да се настани на хълма. Докато гледаше селцето и залеза, неволно се запита дали решението му не е било повлияно единствено от красивата гледка. Вярно, че залез има всеки ден и навсякъде, но от друга страна, като че ли целият му живот се основаваше на случайни събития и съмнителни решения, нерядко подтиквани от каприз — като например да даде убежище на улично хлапе, което се бе опитало да го обере преди трийсетина години.

Селцето бе единственият постоянен дом, който бе имал от детството си, време толкова отдалечено, че се налагаше да се съсредоточава, за да си спомня нещо от него. Отначало обитателите му бяха изплашени от Чародея на хълма, както го наричаха, но оттогава той неведнъж бе защитавал селото от скитащи бандити и дори не бе позволил на армията на амбициозния махараджа на Мубоя да го приобщи към своите разрастващи се владения. Изпитваше гордост, че досега се бе справял предимно с хитрост и лукавство и без да се налага да отнема нечий живот. Макар отдавна да бе надживял ежедневните грижи на обикновените хора, имаше определени граници, които не би искал да преминава.

Ако имаше опасения, те произхождаха от факта, че заниманията с тъмни изкуства нерядко могат да доведат до преследване от страна на закона. Но много по-сериозна бе загрижеността за собственото му благополучие, тъй като неведнъж се бе уверявал, че пътешествията по пътя към тъмното познание могат да костват на магьосниците много повече от неодобрението на околните. Макар да не беше набожен човек, все още държеше да се срещне с Лимс-Крагма уверен, че не е успял да опетни името си и че ще може да обясни някои свои дребни кусури. Заради професията му сигурно имаше мнозина, които не го смятаха за добър човек, но той имаше свои принципи. А и бе виждал по-добри от него да стават жертва на тъмното изкуство. То бе като наркотик за много магьосници.

Докато се наместваше в креслото, се сети, че ще трябва да отскочи до града, за да си купи нови възглавници. Огледа кабинета си. Огнището бе запалено, както винаги в студената зима, и облъхваше с топло сияние каменната стая. Зимно време в спалнята на долния етаж духаше и чародеят често оставаше да преспи в кабинета. Беше убеден, че теченията долу са заради лошо иззидания комин, но все не намираше време да го погледне и единственото, което правеше през трите месеца на зимата, бе да застила пода с дебели одеяла.

Брандос се изкатери тромаво по витата каменна стълба, построена в средата на кулата, влезе и подхвана без встъпление:

— Е, какво намери?

— Същото, от което се страхувах — отвърна чародеят, изправи се и махна към овехтелите книжа на масата. — Май ще трябва пак да поскитаме.

— На пазар в Махарта, а?

Амиранта огледа стария си приятел. Макар да бе надхвърлил петдесетте, Брандос все още изглеждаше доста як. Обветреното му лице говореше за години на битки и бе покрито с впечатляващ брой белези.

— Така е, вярно е, че ми трябват нови възглавници, но това може да почака. — Огледа книгите и продължи: — Става нещо много лошо и трябва да го обсъдим с някои хора.

— Имаш ли предвид някой конкретен човек?

— Разкажи ми за този Каспар.

Брандос се усмихна, кимна, седна на ниското столче до огъня и започна:

— Ето какво зная: около месец след изчезването на генерал Аленбурга, което стана преди десет години, споменатият Каспар от Оласко пристигнал в двореца на махараджата заедно с малка армия воини от света на цураните. Младият владетел на Мубоя дал на Каспар титлата армейски генерал, обявил, че Аленбурга е заминал да живее в някакво далечно място, и се заел да обединява страната и да завладява нови земи. Но тъкмо сега става интересно. Изглежда, Каспар успял да спечели доверието на махараджата и предложил дипломатическо решение за два конфликта, съумял да уреди спорните въпроси с кланове от Града на Змийската река и да анексира два северни града, без да пролее и капчица кръв. След продължителна война дори изковал съюз с Оканала чрез няколко умело уредени брака на издънки на кралския род, като постигнал споразумението, че наследниците на Мубоя и тези на крал Оканала ще управляват съвместно общата им империя. Пак той помогнал на Оканала да потуши два бунта, а в наши дни Оканала и Мубоя се готвят заедно да тръгнат срещу онези жестоки джуджета, които живеят в тревистите земи на запад.

— Забележителен списък с постижения за толкова кратък период на служба — потвърди Амиранта, докато се почукваше замислено с пръст по брадичката, нервен тик, който имаше още от дете. — И какво още?

— Слухове и предположения. Каспар е чужденец, от страните отвъд Сезерозападното море, и произхожда от народ на име оласко — поне така ми казаха. Управлявал там, преди да бъде свален, после се изгубил за няколко години. По някакъв начин се сближил с генерал Аленбурга, но по този въпрос не се знае много. Освен това се говори, че често изчезва за по седмица от новата столица на Мубоя и после се появява неочаквано, сякаш въобще не е отсъствал.

— Магьосничество — рече Амиранта. — Отива някъде, но никой не го вижда кога заминава и кога се връща.

— Или обича да си поспива по-дълго в покоите си — подсмихна се старият боец. — Може би с приятелки, защото се говори, че питае интерес към дамите.

Амиранта мълчеше и все така почукваше брадичката си с пръст. Брандос знаеше, че неговият пастрок обича тишината, когато размишлява, така че напусна кабинета и затрополи надолу по стълбите.

Кулата беше най-обикновена цилиндрична постройка на три етажа; в средния имаше две големи стаи, една за чародея, втората за Брандос и жена му Саманта. Брандос мина по малкия коридор, разделящ двете спални, и продължи надолу по стълбите към приземния етаж, където се помещаваха кухнята, килерът и гардеробът. В кухнята ухаеше на прясно изпечен хляб и нещо вреше в гърнето над огъня — вероятно високо ценената от Брандос пилешка яхния на Саманта.

Брандос спря на прага да се полюбува на съпругата си. Беше набита и леко пълна, но въпреки това все още можеше да пробуди с шепот плам в душата му, макар че годините бяха оставили своя отпечатък върху някогашното леко момиче в Източните владения. Носеше семпла зелена рокля и синя кърпа, завързана по обичая на техните земи. Брандос я бе срещнал в една кръчма в пристанището Шингази, на Змийска река, там където тя прави извивка към Източния бряг, на по-малко от миля от Великите скали, откъдето се разкриваше гледка към Синьото море. С малко флиртуване и повечко добро вино тя се бе съгласила да сподели леглото му.

Но вместо да я забрави, както се бе случвало с много преди нея, мислите му непрестанно се връщаха към това приятно пълничко момиче от Източните владения. След месеци несекващи въздишки по нея Амиранта най-сетне бе разрешил на своя възпитаник да отиде да я навести.

Брандос се върна след месец, женен. Отначало Амиранта не одобряваше брака им, но постепенно си даде сметка, че Брандос е намерил нещо наистина рядко и скъпоценно в това на пръв поглед простичко девойче от Източните владения. Брандос пък знаеше, че чародеят им завижда, макар никога да не го бе показал.

Брандос познаваше своя пастрок повече от всеки друг на този свят и знаеше, че само веднъж в живота си виделият и препатил магьосник се бе поддал на женски прелести. Споменът за тази случка все още го караше да се усмихва и ако не беше искреното съжаление на Амиранта за това как бе приключила тази връзка, тя щеше да си заслужава да я възпее някой бард.

Саманта погледна мъжа си и се усмихна.

— Готов ли си за вечеря?

— Да — рече той и отвърна на усмивката й.

Но докато сядаха на масата, усмивката й премина в мръщене.

— Та кога заминавате?

Брандос поклати глава. Отдавна знаеше, че за Саманта е като разтворена книга.

— Скоро, ако питаш мен. Амиранта е доста разтревожен от онова, което се случи в Ланада.

Тя кимна. Едно от качествата й бе да не обръща внимание на това, че нейният благоверен и пастрокът му си изкарват прехраната, като призовават демони в далечни земи, а сетне ги прогонват обратно срещу възнаграждение. Понякога се случваше да вършат и истинска, опасна работа, ако се намираха хора, които са готови да платят за нея, но това беше рядко: през останалото време двамата не бяха нищо повече от мошеници.

Въпреки това винаги имаше въпроси, по които Брандос и Саманта биха могли да поспорят, а също и неща, които бе по-добре да не обсъждат, и това бе от самото начало на брака им, който продължаваше вече двайсет и три години.

— Има ли смисъл да питам за причината? — подметна тя хладно. — Докато децата живееха тук, беше различно. — Млъкна и изгледа укоризнено съпруга си. — Бетан е в морето и плава един бог знае накъде. Мег живее с мъжа си в Хайпур.

— А Донал е долу в селото с внуците. Можеш да им идеш на гости — каза той. Вече усещаше накъде води всичко това.

— Да де, нали жена му ме обича като родна майка — тросна се тя.

— Е, то две жени под един покрив…

— Ще ми се заумилква пак, като се роди следващото бебче и й потрябват още две ръце, но дотогава ще гледа на мен като на натрапница. — Брандос понечи да възрази, но тя го изгледа със сините си очи и той се отказа. — Брандос, не знаеш колко самотна се чувствам тук, когато те няма по цели седмици… — Въздъхна театрално. — И нямаш представа колко съм щастлива, когато се връщате по-рано. Кога ще престанете с тези скиторения? Няма смисъл от тях, не виждаш ли?

— Права си. Но нали знаеш, че Амиранта има нужда от средства за изследванията си… за тия негови механизми, за някой стар сборник със заклинания или каквото там в момента го е заинтригувало. А и става дума за неговите пари, нали?

— И за твоите също! — почти извика тя. — Защото ти вършиш мръсната работа.

Брандос знаеше, че няма начин да избегне темата.

— Виж, по принцип съм съгласен с теб. По-добре да си стоим вкъщи, стига сме скиторили и прочее. Но този път наистина трябва да заминем.

Саманта го изгледа на кръв.

— Защо?

Брандос долови в гласа й нарастващ гняв и разбра, че трябва да й каже.

— Става дума за брата на Амиранта.

Тя премигна, после попита:

— Беласко?

Той кимна.

— Ще ти приготвя багажа — каза Саманта. — И ще ви сложа храна за пътя до града. После ще си купите още.

Внезапната промяна на поведението й бе напълно обяснима. Саманта беше чувала неведнъж тази история и знаеше, че Беласко е могъщ магьосник, със сигурност най-малкото равен на Амиранта, и че се опитва да го убие още отпреди двамата с Брандос да са се родили.