Реймънд Фийст
Връхлита страховит легион (16)

16.
Съюзници

Драконът се издигна със скок в небето.

Томас го бе уверил, че в случай на нужда ще го повика отново.

Всички наблюдаваха със страхопочитание как гигантското същество се смалява в синия небосвод.

Пъг погледна хората около себе си и сърцето му се сви. Ето ги най-любимите му същества: жена му, децата, които бе успял да опази, и най-стария му приятел. Както неведнъж се бе случвало в миналото, в душата му се надигаше усещането за назряваща беда. Само Накор знаеше толкова, колкото и Пъг, но Накор бе мъртъв. Миранда също бе в течение на много неща, макар че той бе принуден да крие от нея една болезнена истина — че е обречен да е свидетел на това как всички, които обича, ще умрат преди него.

Беше разкрил пред Томас някои от нещата, свързани с бог Банат, бе казал малко и на отец-епископа — и най-вече, че през по-голямата част от живота си се е старал да подпомогне оцеляването на този свят. Не се съмняваше, че дори Богът на крадците и лъжците да не стои директно зад случващото се сега, все пак е замесен по някакъв начин. Опита се да преодолее надигащата се в него печал с довода, че причината за нея е невъзможността да сподели тайната си с другите. Вече нямаше нито едно живо същество, което да знае какво бреме носи на плещите си.

Кимна на Томас и спътника му и каза:

— Елате. Имаме да обсъдим доста неща. — Обърна се към отец-епископа. — И ти можеш да се присъединиш към нас. — Кимна и на Амиранта да дойде, а на Сандрина каза: — Ти иди си намери нови дрехи и оръжие.

Тя кимна, все още стресната от видяното преди малко. Пъг повика един от учениците и му нареди да се погрижи за нуждите на Сандрина. После се извини на останалите и дръпна Миранда настрани. Двамата поговориха тихо и накрая тя кимна и си тръгна.

Пъг покани гостите си да го последват и ги заведе в една вътрешна градина с пейки — място, подходящо за усамотени беседи. Макар на острова да нямаше човек, комуто Пъг да не се доверява, някои от учениците бяха твърде млади и склонни да клюкарстват.

— Ако някой желае освежителни напитки — рече той, — ще пратя да ни поднесат.

Амиранта и отец-епископ Крийган кимнаха, но Томас и Гуламендис отказаха.

— Е, добре — рече Пъг и огледа присъстващите един по един. — Твърде често в живота си съм смятал, че става въпрос за случайност, но сетне се е оказвало, че всичко е било дело на по-висши сили. Мога да ви разкажа за неща, които или ще ви изненадат, или ще ви изплашат, но това не пречи да са самата истина. Нещо ни е събрало на този съвет, нещо, свързано с боговете, или може би със съдбата. — Погледна странния елф от друг свят и продължи: — Да започнем с най-новия ни гост. Гуламендис, разкажи ни своята история.

Гуламендис огледа тримата човеци, после погледна Томас, който кимна. Елфът пое дъх и заразказва. Започна отдалече, с историята на своя народ, и завърши с това, което ги бе довело тук.

Времето сякаш спря за Амиранта, отец-епископ Крийган и Пъг, докато елфът им описваше историята на народа си. Разказваше за тежкия живот на малка група бежанци, напуснали тази планета, за да се устроят на чужд, непознат свят. За това как елфите засадили седем фиданки и ги нарекли Седемте звезди, как построили около тях своя първи град и как постепенно разширявали властта си.

Историята му придоби епични размери, когато стигна до момента, в който елфите станали господари на целия свят. Разказваше за това как изкуството процъфтявало, как се развивала музиката, лечителството и занаятите. Как срещнали други раси — И не скри колко твърди били спрямо тях таределите. Как изтребвали до крак всички, които отказвали да им се подчинят. А се подчинявали много малко.

Как подчинените раси постепенно измрели и след няколко столетия на всички светове на Клановете на Седемте звезди останали да живеят само елфи.

Пъг изглеждаше напълно невъзмутим, но Томас, който го познаваше добре, виждаше, че е дълбоко развълнуван и обезпокоен. Таределите бяха сурови и непрощаващи създания — и на всичко отгоре твърде могъщи.

— Близо хилядолетие сме се радвали на непрестанно процъфтяване и мир — продължаваше Гуламендис. — После открихме един нов свят. Свят без живот, макар някога там животът да е бил в изобилие. Видяхме останки от сгради, следи от изчезнали цивилизации. Натъкнахме се и на портал между звездите, от тип, който ни беше непознат. Тези, които работеха с портала, разкриха тайните му и го отвориха към друг свят. И там бяха демоните.

Огледа присъстващите и попита:

— Някой от вас сблъсквал ли се е с демон?

— Всеки, при един или друг случай — отвърна Пъг.

— Ти можеш да ги призоваваш, нали? — обърна се Гуламендис към Амиранта.

— Да — каза Амиранта. — Мога.

— Значи знаеш по-добре от другите какво е необходимо, за да се прехвърли демон от техните царства в нашето измерение.

— Знам — потвърди Амиранта. — Това е сложна и трудна за овладяване магия.

Елфът продължи с усмивка, която можеше да се нарече иронична:

— Затова има толкова малко като нас с теб. Оцеляват само тези с дарбата да го правят. — Помълча малко, сетне заговори отново: — Ние сме изследователи и много векове сме използвали нашите транспортни портали, които наричате „разломи“, за да достигаме други светове. Повечето от тези светове са необитаеми, но ние не сме се отказали. Някъде преди двеста години някои заговорили, че трябва да открием този свят, който наричаме роден, света, на който се е появил нашият народ. Имало и други, които смятали, че светът е разрушен по време на войната между валхеру — той погледна Томас — и новите богове. Други обаче мечтаели да го открият, съхранен и красив, какъвто е в древните сказания. И така до днес. — Погледна отново Томас. — Макар че се опасяваме, че на този свят ще срещнем предишните си господари. — Пое си дълбоко дъх. — Докато не срещнах Томас, и аз вярвах, че ако тук се изправим срещу валхеру, вече имаме достатъчно сили, за да ги победим. — Сведе очи. — Страхувам се обаче, че тъкмо гордостта ни е причината да станем жертва на демоните.

— Разкажи за демоните — подкани го Пъг.

— Един от нашите изследователи се натъкна на свят, опустошен до невъзможност. Голи скали, пусти океани и само следи от някогашно съществуване.

— Какво ви накара да си помислите това? — попита отец-епископ Крийган.

— Макар че този свят беше пуст, се натъкнахме на руини от огромни градове. Намерихме предмети, принадлежали на съществата от този свят. В градовете имаше запустели градини със затлачени напоителни канали. Пресметнахме колко вода е текла по тях и разбрахме, че този сега прашен и пуст свят някога е бил покрит със зеленина. Видяхме поля, също с напоителни канали, над които сега свирепстват горещи ветрове и отвяват дори пясъка. От степента на разрушение на постройките преценихме, че бедствието е настъпило преди повече от век. Ала от великата раса, обитавала този свят, не открихме и следа. Дори кости. Нищо, което да ни подскаже какви са били и как са изглеждали. Предполагаме, че не са били великани, защото вратите им са по нашите мерки, ала същевременно са строили гигантски паметници, грандиозни каменни пирамиди. Намерихме произведения на изкуството, рисунки и гоблени, но по тях също не може да се съди за създателите им, защото повечето са абстрактни. И все пак от всичко, което открихме, предполагаме, че това е била раса, родееща се с джуджетата. Може би са имали библиотеки и училища, ала не намерихме нищо такова. Градовете им са опустошени от пожарища и можем само да се чудим кой е причинителят на тази общопланетна катастрофа. В една катакомба, под голяма каменна плоча, открихме изписани на стената знаци. Боята е устояла на времето. На нашите Хранители на познания им трябваха години, за да разчетат написаното, и то гласи: „Защо нашите богове ни изоставиха? Защо сме обречени да загинем?“ И после една дума, която не успяха да преведат, следвана от „… са пред тази зала. Скоро ще настъпи краят. Ако някой прочете това, отронете сълза за…“ и още една дума, която не успяхме да разчетем.

— Демони? — попита Амиранта.

— По-късни данни ни наведоха тъкмо на тази мисъл.

— Ако демоните по някакъв начин са се добрали до този свят и са започнали да го опустошават — каза Пъг, — накрая всички живи същества са били изтребени. И тогава те са се нахвърлили един срещу друг. А последният е издъхнал от глад.

Амиранта и Гуламендис се спогледаха и чародеят каза:

— Никога не съм срещал демон, който се е задържал някъде достатъчно дълго, че да умре от глад.

Елфът се усмихна и кимна в знак, че е съгласен.

— Случвало се е да храня някои, докато са ми полезни, но когато приключа, ги прогонвам обратно в тяхното царство. Докато не се срещнахме с Демонския легион, никога не се бях замислял как би се държал един свободен демон в нашия свят.

— На мен пък ми се е налагало да гоня свободни демони — отвърна Амиранта. — Без да се хваля, ще кажа, че съм отървал този свят от няколко зли създания.

— Не се и съмнявам — обади се със сух глас отец-епископът.

Амиранта отново насочи вниманието си към Гуламендис.

— Ако някой не особено опитен и слабоволев Укротител на демони надцени способностите си, може да изпусне призования демон. През последните няколко години преследвах поне десетина такива.

На вратата на градината се появи Джоми и Пъг му махна да влезе.

— Миранда замина — докладва червенокосият. — Каза ми да ти предам, че ще се върне скоро. — Огледа се и попита: — Да си вървя ли?

— Не, остани — каза Пъг. — Скоро ти също ще се забъркаш във всичко това.

Джоми кимна и седна до Томас.

— Сред моите сънародници аз съм донякъде низвергнат — призна Гуламендис. Забеляза, че Амиранта се усмихва с разбиране, и добави: — Мнозина винят мен и други като мен за нещастията, които ни споходиха.

— Макар да разполагате с доказателства, че демони са нападали и други светове, преди да се появят на вашия, така ли?

Гуламендис кимна и каза тъжно:

— Моите сънародници по природа са по-склонни да търсят виновни, отколкото да се справят с проблемите.

— Доскоро не се бяхме сблъсквали с проблемите, за които говориш — отбеляза Амиранта. — Дори сега не съм убеден, че става въпрос за заплаха с подобни мащаби. Почти съм сигурен, че моята неочаквана среща с демона бе дело на определен човек, който цели да предизвика хаос с някакви свои цели.

— Почти или съвсем? — попита Гуламендис.

— Съвсем. Той се намеси, докато призовавах демон, и едва не ме погуби. Опитах се да повикам познат демон, а вместо това се изправих срещу опасен боец, какъвто не бях виждал никога.

— Невероятно. — Елфът поклати глава. — Не бях чувал някой да се намесва по подобен начин при заклинание за призоваване. Случвало се е да ме прекъсват, но никога… да променят процеса. — Той присви очи. — Това би изисквало магия с невероятна сила…

— И умение — добави чародеят. — Промените в заклинанието трябва да се извършват в строго определени моменти.

Двамата експерти по демони очевидно бяха на прага да потънат в дискусия върху тънкостите на занаята си, така че Пъг реши да се намеси.

— Изумен съм не по-малко от вас, но трябва да обсъдим един много по-важен въпрос — а именно: защо?

— Защо? — повтори Амиранта. — Както вече казах, брат ми се опитва да ме убие от години.

— Брат ти? — попита Гуламендис.

— Ще обясня — рече Амиранта и се обърна към Пъг. — Учуден съм, че е развил подобни умения, а не че се опитва да ме убие.

— Защо точно сега обаче? — попита Пъг. — След всички тези години и по начин, който със сигурност ще предизвика хаос? Ако е толкова могъщ, колкото казваш, и знае къде си, защо просто не хвърли върху теб огнена топка или нещо подобно?

— Заклинанията за огън са част от проактивните магии — обясни Амиранта и Гуламендис кимна в знак на съгласие. — Но разбирам за какво говориш. Би могъл да стовари някоя канара върху мен, докато вървя през планините.

— Освен ако не може да те вижда — добави Джоми. И когато всички се извърнаха към него, побърза да вметне: — Извинявам се.

— Няма за какво — рече Пъг. — Идеята ти е добра.

— Което означава, че ме вижда с магия, а не чрез зрението си — каза замислено Амиранта.

— Значи може да е навсякъде — каза Гуламендис. — Но за да те засече, е необходимо ти да направиш някое заклинание.

— Точно това си мислех — рече Пъг. — Въпросът е как успява да те проследи, докато викаш демон?

Гуламендис поклати глава.

— Това ще изисква невероятно умение… дори според представите на моите сънародници.

— Вече двеста години изучавам различни магии — каза Пъг — и непрестанно откривам нови неща. Въпреки това не мога да си представя как го е постигнал брат ти.

— Може би защото познава магичния ми почерк. Както ти познаваш почерците на жена ти и синовете ти.

— Но как разбира къде точно се намираш, когато се заемеш с някое заклинание?

— Тъкмо в това е въпросът — отвърна Амиранта.

— Шпиони? — подхвърли Джоми.

— Само Брандос и вероятно жена му Саманта знаят къде се срещам с демоните. Вярвам им като на членове на моето семейство.

— А какво ще кажеш за демони шпиони? — попита Джоми. — Не зная точно как работят тези заклинания, но може би той държи някъде демон, който го предупреждава, когато ти призовеш друг демон.

Амиранта и Гуламендис го погледнаха стреснато. Първи заговори човешкият Укротител на демони.

— Нямам представа дали…

— Дали е възможно въобще — уточни елфът.

Джоми сви рамене.

— Вие сте експертите по демоните. Вие кажете.

Гуламендис като че ли малко се ядоса от забележката му, но не каза нищо.

— Както посочи Пъг — рече Амиранта, — има още много неща, които не знаем.

— Защо не попитате тогава? — обади се Джоми.

— Кого да попитаме? — хладно каза Гуламендис.

— Ами демоните. — Джоми се ухили.

Амиранта се ококори. После се засмя и възкликна:

— О, богове и бездни!

Звездният елф се намръщи, но след миг също се разсмя.

— Изглежда, нашият млад приятел е забелязал нещо, което пропускаме — каза Амиранта. — Прекалено много се съсредоточаваме върху творенията и забравяме да се позанимаем със съществата, които използваме в работата си.

— Тоест? — попита Крийган.

— Тоест — повтори Амиранта и се надигна, — защо просто не повикаме някой демон и не започнем да му задаваме въпроси!

И с един-единствен жест и дума направи заклинание и насред помещението блъвна облак черен дим и от него се появи джудже със синкава кожа.

— Налнар! — извика Амиранта. — Призовавам те!

— Господарю — отвърна създанието и огледа останалите.

Гуламендис се засмя доволно и каза:

— Това е Чокин.

— Чокин? — попита Пъг.

— Имах едно джудже, което ми служеше. Всъщност бяха две, Чоял и Чокин. Този ми прилича на Чокин.

Джуджето се обърна към Гуламендис и попита с висок и писклив гласец:

— Чокин?

— Познаваш ли Чокин? — попита Амиранта.

Налнар закима и отвърна:

— От една кръв сме, но той е по-голям от мен. Чоял пък е по-млад.

— Братя ли сте? — попита Гуламендис.

— Какво е братя? — отвърна с въпрос джуджето.

— От една майка и един баща — обясни чародеят.

— Майка? Баща? Не те разбирам, господарю.

— Изглежда, те нямат родители — рече Джоми, втренчил очарован поглед в дребното същество от демонското царство: първото, което — колкото и да му се струваше странно — не се опитваше да го убие.

— Какво искаше да кажеш с това, че сте от една кръв? — настоя Амиранта.

— Пръкнали сме се едновременно. Чоял, Чокин, Ланлар, Джодо, Такеш, Тадал, Нимно, Джадру и аз, Налнар! Деветима. Но Джодо и Ланлар ги няма вече. Седем само останахме. — Сведе глава и на лицето му се изписа печал.

— Какво стана с твоите… братя? — попита Амиранта.

— Изядоха ги — отговори джуджето. И после попита: — Защо господарят вика Налнар?

Амиранта се обърна към Пъг.

— Има ли нещо, с което да го почерпим? По-разговорчив е, докато се храни.

— Разбира се. Какво да донесат?

Амиранта погледна джуджето, на чието лице вече се четеше ентусиазъм, и рече:

— Просто сирене и хляб, може би и наденички и плодове, изобщо каквото има.

Джуджето изглеждаше развълнувано от идеята за хапване. Пъг използва уменията си, за да повика един от учениците, и му нареди да донесе храна от кухнята.

Докато чакаха, дойде Сандрина, с нови дрехи и прекрасна лъскава броня. Дори си бе поставила нагръдник с герба на ордена. Отец-епископ Крийган погледна Пъг и каза:

— Впечатляващо. Откъде намерихте нагръдника?

— То да е само той — каза Сандрина. — Откъде са намерили броня, която да ми е по мярка?

Пъг се подсмихна.

— Имаме си източници.

Джуджето заподскача развълнувано и се развика:

— Садрина! Налнар обича Сандрина!

Тя го изгледа учудено.

— Налнар? — Присви очи към Амиранта и добави: — Пак ли твоите фокуси?

Амиранта не каза нищо.

— Стигнахме до извода, че въпреки обширните познания на Амиранта и Гуламендис за демоните все още сме невежи относно тяхното царство — обясни Пъг. — Затова решихме да разпитаме един от неговите обитатели.

— Опитът ми с тези дребосъци — каза Сандрина — ме е убедил, че са малко по-интелигентни от кучета, но склонни към простащини и неподчинение. — Погледна Амиранта. — Защо не Дартея? Сигурен съм, че доста често сте си бъбрили двамката.

— Дартея? — попита Джоми. — Коя е Дартея?

Сандрина не сваляше отровен поглед от Амиранта. Чародеят изглеждаше засрамен. Тя продължи:

— Не всички обитатели на демонското царство са толкова грозни. Някои са дори… красиви.

— Сукуб ли? — възкликна с отвращение отец-епископът.

— Сукуб? — повтори Джоми. — Какво е сукуб?

— Сукубите са женски демони — обясни нетърпеливо отец-епископ Крийган, — които се отличават с невероятна красота и умение да прелъстяват.

Амиранта си пое дъх и заговори:

— Тези легенди са доста пресилени. — Огледа присъстващите и продължи: — Всеки демон оцелява, както може, в зависимост от дарбата, която той… или тя притежава. Сукубите са… надарени със способността да наподобяват жени с рядка хубост, принадлежащи към различни раси. Но това е само илюзия.

— Брат ми щеше да е очарован от подобна илюзия — засмя се Гуламендис. — Това е по неговата специалност.

— О, стига приказки! — тросна се Амиранта. — Вече прехвърлих стоте и отдавна престанах да се занимавам с подобни неща. Надживях сума ти любовници и ако реша да потърся утеха с човек, за когото съм сигурен, че ще е до мен поне през следващите сто години, това си е моя работа.

Сандрина се изчерви. Очевидно едва сдържаше гнева си, но премълча. Амиранта се обърна към нея.

— Казах ти го три пъти вече, но ще го повторя пак. Ако съм те обидил по някакъв начин, съжалявам. — Смръщи вежди и добави: — Но не съм ти се клел във вярност. Щом не можеш да ми простиш, това е твой проблем, а не мой. — Обърна се към Пъг: — Нещо против да се върнем към темата, която обсъждаме?

Пъг имаше достатъчно житейски опит, за да познае кога става въпрос за сериозни взаимоотношения, така че кимна и рече:

— Ако обичаш, говори с твоя слуга.

Междувременно Налнар вече се бе нахвърлил върху храната и поглъщаше лакомо хляба, сиренето и плодовете. Амиранта въздъхна, погледна още веднъж Сандрина и се обърна към джуджето:

— Налнар, разкажи ми за тези, с които си се пръкнал.

— За кои по-точно, господарю? — попита джуджето, без да спира да мляска.

— Ами за Чода, Нимно… — спря, понеже не можеше да си спомни имената на останалите. — За всички от твоето котило.

— Да ти разкажа? Какво да ти разкажа, господарю?

— Разкажи ни за живота ви. Какво правиш, когато не те викам тук. И всички вие.

— Ами ние… живеем, умираме, бием се… — Очите на Налнар блеснаха. — Ние просто… започваме. Няма ни, после ни има. Стотици от нас плуват в мястото на началото. Бием се. Ядем. Растем. От стотиците оцеляват петдесет. И изпълзяват от мястото на началото и се бият с тези, които са големи и гладни. Но ние бяхме най-хитри, деветимата. Събрахме се заедно и убихме тези, които дебнеха, и ги разкъсахме. Станахме силни и бяхме заедно. Тези, които дебнеха, побягнаха от нас и се нахвърлиха върху слабите. — Налнар сви рамене. — А ние напуснахме мястото на началото и се скрихме.

— Скрихте се? — повтори Амиранта. — От кого се скрихте?

— От всички, които са по-големи, по-силни и по-гладни — отвърна джуджето, бодна с нокът парче сирене и го лапна.

— Жаден съм! — Изгледа с присвити очи Амиранта и попита:

— Вино?

— Не! — отсече Амиранта, погледна Пъг и обясни: — Ужасен е, когато е пиян. — Обърна се към джуджето. — Ще пиеш вода.

— Вода — повтори Налнар.

Пъг даде знак на ученика при вратата и той излезе и бързо се върна с чаша вода.

Джуджето пи жадно, после хвърли чашата, огледа присъстващите и се захили ехидно. Амиранта махна нетърпеливо с ръка и го прокуди.

— Защо? — попита Пъг.

— Нашата храна и водата ни по някакъв начин ги опияняват и стават прекалено дръзки — обясни Гуламендис. — Храним ги рядко, като награда за службата им и след като сме приключили с тях.

— Вече не ни беше от полза — допълни Амиранта. — И щеше да започне да лъже. По-добре да се прибере да изтрезнее в царството си.

— Имал съм сходни затруднения с джуджета — обади се елфът.

— Трябва ни повече информация — каза Томас.

Гуламендис склони почтително глава.

— Да, древни, прав сте. Моя грешка е, че не проявих по-голямо любопитство.

— Както и моя — добави Амиранта. — Но се питам за твоите сънародници, Гуламендис. Когато сте се натъкнали на демоните, защо не сте опитали да научите повече за тях?

— Можеш ли да си сигурен в твоите източници на информация сред демоните? — попита Гуламендис.

Амиранта сви рамене.

— Досега този въпрос не ме е вълнувал.

— Именно.

— Вероятно са имали други, по-неотложни грижи — отбеляза помирително Пъг.

— Така е — съгласи се Гуламендис. — А и както вече ви казах, статутът ми сред моя народ не е особено висок. Пък и след като се изправихме срещу Демонския легион, никой не е искал помощ от такива като мен. По-скоро някои от нас бяха екзекутирани…

— Екзекутирани? — попита Томас. — Как е възможно?!

Гуламендис изглеждаше объркан от въпроса.

— По заповед на лорд-регента. Някои бяха затворени и подложени на изтезания, други се разделиха с живота си веднага. Съборът на лорд-регента, поне преобладаващата част от членовете му, вярват, че ние сме виновни за нашествието.

На лицето на Томас се изписа смесица от объркване и гняв.

— Екзекутирани — прошепна той. — Елф да убива елф. — Погледна таредела в очите. — Смятам в някой от идните дни да разговарям с твоите господари и най-вече с този лорд-регент.

Гуламендис никак не хареса посоката, в която тръгна разговорът, и отвърна:

— Опитах се да науча каквото мога от демоните, които призовавах, но времето беше ограничено. Бях затворен и поставен под стража. Успях да повикам само Чоял, едно от моите джуджета, за съвсем кратка среща през нощта и го пратих до кухнята да открадне храна и вода, за да не издъхна в клетката.

— И как оцеля? — попита Пъг.

— Аз съм гаранция за живота на моя брат.

— Обясни, ако обичаш — рече Пъг.

— Когато Демонският легион съвсем ни притисна, стана ясно, че трябва да търсим безопасно убежище. Андкардия, нашият главен свят, скоро щеше да падне и лорд-регентът и неговият Събор го разбраха много преди да стане достояние на населението. На площадите на нашите градове се организираха многолюдни паради, развяваха се знамена на победата и върху воините, поели към бойното поле, се сипеше дъжд от цветя. Прилагаха се всички познати магии и заклинания — имаме дори машини за неутрализиране на демонските заклинания, за да могат нашите воини да доближат противника и да го изтребят, имаме смъртосеещи кули, които изпускат снопове чиста енергия, изпепеляваща всичко, що е от плът. Построихме и пратихме срещу тях ужасяващи бойни машини. И въпреки това демоните продължаваха да настъпват.

— Да се върнем на онзи свят, който са открили твоите сънародници — предложи Пъг. — С унищожената цивилизация. Ако това не е била първата ви среща с демоните, тогава коя е тя?

— Нашите транспортиращи портали показват съвсем лека степен на отклонение. Не съм запознат с проблема, тъй като тази магия ми е чужда. Ти вероятно разбираш какво са имали предвид нашите специалисти по портали, но аз не. Зная само, че през следващите години бе взето решение да се построи център, към който да се свържат всички светове, централизирана зала на магията, през която всеки, решил да пътува от един свят на друг, лесно да намери своя маршрут. Скоро след това бе достатъчно само да се пристъпи през портала към този централен свят, наречен Комилис, и оттам да се достигне нужното направление.

Пъг го слушаше и кимаше.

— Така сте избегнали необходимостта от десетки разломи, защото всеки свят ще се нуждае само от един и магьосниците на Комилис ще могат да наглеждат порталите.

— Именно — потвърди Гуламендис. — Но когато нашата изследователска група откри света на демоните…

— Те превзели портала и се добрали до централния свят — каза Сандрина.

Гуламендис премълча, но от изражението му си личеше, че е станало точно това. После заговори отново:

— Битката за централния град на Комилис продължи години. Но демоните удържаха достатъчно дълго центъра, за да могат да се прехвърлят и на други наши светове.

— Не се ли опитахте да разрушите порталите? — попита Пъг.

— Опитахме — рече Гуламендис, — но беше твърде късно. Вече си бяха пробили път.

— Ами ако превземат портала от Андкардия до Мидкемия, преди да успеете да го затворите? — попита Пъг. — Тогава ще дойдат и тук.

— Или вече са тук — рече Амиранта.

— Мисля, че ако са тук, ще го усетиш — каза Гуламендис.

— Не е задължително — отвърна Амиранта. — Демонът, за който ти разказах, онзи, при чието повикване се намеси и брат ми — виждал ли си някога такъв?

— Не съм сигурен, но мисля, че не.

— Боен демон, който едновременно с това владее и магия?

— Не. — Елфът поклати глава. — Не съм виждал.

— Имам теория — каза Амиранта. — Може да е само предположение, но съвпада с нещата, които знаем.

— Да я чуем — каза Пъг.

— Мисля, че съществува и трета страна, която се меси в това — заяви чародеят.

— Брат ти? — попита Пъг.

Амиранта поклати глава.

— Може би, но е малко вероятно. Беласко може да е всякакъв, но не е фанатик. Но пък с готовност би служил на други, които са. Разказът на Сандрина за провалилото се призоваване ми говори, че някой отчаяно се опитва да доведе демони в нашия свят и е готов да рискува и да прави грешки — дори с катастрофални последици, — за да постигне целта си. Искам да кажа, че ако призоваващият е бил малко по-умел или надарен, демоните щяха да се задържат тук много по-дълго.

— И да порастат и да наберат сила — допълни Гуламендис.

— Което не е най-важното — рече чародеят. — Мисълта ми е, че тази трета непозната страна знае за съществуването на нашия свят и се опитва да доведе тук демони и да предизвика хаос, за да постигне целта си. Нещо повече — може въобще да не е свързана с опасността, за която дойде да ни предупреди нашият приятел елф.

— Защо смяташ така? — попита отец-епископ Крийган, забравил за миг подозренията си към Амиранта.

— Защото ако съм възстановил правилно хронологията на събитията, едните предхождат другите с близо десет години. — И погледна въпросително Джоми.

— Така е — потвърди червенокосият благородник. — Преди десет години за пръв път се натъкнахме на тази банда на Черните кепета на брега на полуострова.

— Брат ти е дошъл тук преди година, нали? — обърна се Амиранта към Гуламендис. Елфът кимна. Амиранта огледа присъстващите и добави: — А демоните са се опитвали да се прехвърлят тук още преди той да е открил Родния свят.

— Не съм сигурен, че между тези два проблема съществува връзка — заяви Пъг, — но дори и да има, не знаем каква е.

— Не можем обаче да позволим на безумци да се скитат на воля и да призовават демони, когато им хрумне — рече Амиранта. — Ако Демонският легион проследи Звездните елфи до този свят… — И поклати глава.

— Значи имаме два проблема — обобщи Джоми.

— Какво ще правим? — попита Томас. Въпросът му беше отправен към Пъг.

Пъг се поколеба за миг. Беше водач на Конклава на сенките и от него се очакваше да взема решения, но въпреки това понякога изпитваше затруднения да се разпорежда с хора, имащи сила и опит, вместо да ги остави да дадат свои предложения за това как да се действа. Накрая каза:

— Отец-епископ Крийган, Амиранта, Сандрина и тези, които биха искали да ги придружат, трябва да отидат в Акракон и да се заемат с търсене на този, който призовава демоните тук.

— И аз ще ида, ако не възразяваш — заяви Джоми. — Видях онова чудовище да излиза на брега преди десет години и смятам, че е крайно време да разберем що за стока са тези Черни кепета.

Пъг кимна, после се обърна към Томас.

— Мисля, че двамата с теб трябва да придружим нашия гост елфа и да поздравим новодошлите. А също и да преценим доколко реална е опасността да ги последва Демонският легион.

— Може да има някои затруднения — посочи Гуламендис.

— Вече ни спомена за тях — каза Томас. — Но нямаме избор. Не можем да останем бездейни при заплахата от нашествие с подобни мащаби. Островното кралство също ще реагира, след като Алистан от Натал докладва на принца в Крондор. Без съмнение ще пратят от Каре или Тулан конен отряд, за да разузнае. Джуджетата на Долган също ще пратят някого да държи под око твоите сънародници.

— Не смятам, че това ще остане без последствия — рече мрачно Гуламендис.

— Защо? — попита Пъг.

— Защото лорд-регентът нареди всеки, който премине без разрешение границата ни и навлезе в нашата долина, да бъде убиван на място.

— Какво!? — възкликна Томас. — Вашата долина?

— Нашият народ е пред заплаха от изтребление — отвърна Гуламендис. — Готови сме да се окопаем дълбоко и да воюваме с всеки, който се изправи срещу нас — хора, джуджета и дори елфи, макар и да сме роднини с тях. По-добре ми позволете да се явя сам пред Събора и да докладвам, че съм осъществил контакт и че вие сте заинтересувани да попречите на демоните да се появят тук.

Томас погледна Пъг и той кимна.

— Добре — заяви Бойният вожд на Елвандар. — Мога да повикам дракон и да те откарам недалеч от вашите гранични постове.

— Не е необходимо — каза Повелителят на демони. — Ще призова прилеп. — Видя изражението на Пъг и побърза да добави:

— Ще е напълно под мой контрол и ще го пратя обратно веднага щом пристигна.

— Свободен си да отпътуваш когато пожелаеш — каза Томас, — но предупреди вашите водачи, че ще пристигна при вас до три дни. Връщам се при моята кралица и после ще отпътувам за вашия нов дом. Ще доведа и членове на съвета, а после ще седнем с вашия регент и ще обсъдим какви действия да предприемем, ако се появи Демонският легион. Но, Гуламендис, смятам, че вашите водачи трябва да променят отношението си към онези, които доближават границата на планините около поселището ви. Въпреки увереността на твоите сънародници в тяхното превъзходство вие сте съвсем малочислена група, пострадали сте сериозно от тежка война и се нуждаете от помощ. Трябва да се отнасяте с уважение към тези, които идват при вас, водени от любопитство или по случайност. — Пропусна да го отбележи, но беше ясно, че в противен случай ще е недоволен не само той, а и валхеру. Елфът кимна, поклони се на присъстващите и се обърна към Амиранта:

— Трябва при първа възможност да си поговорим. Имаме да обменим много опит.

— Съгласен — рече чародеят и на свой ред се поклони почтително.

Докато се приготвяше да си тръгне, Гуламендис продължи:

— Пъг, има много неща, които научих от теб и от всички вас. Но аз не съм типичен представител на своя народ. — Кимна към Томас и продължи: — Твоят приятел може да ти разкаже за един наш разговор и тогава ще разбереш, че бях съвсем искрен, когато казах, че не бихме гледали с добро око на нежелани гости, докато не се уверим, че сме в безопасност. — Вдигна лице към небето и добави: — Родният дом. Смятах го за мит, а ето ме тук, под небето на моите предци. — Погледът му отново се спря на Томас. — Лорд Томас, не мисля, че съм най-добрият посредник. Моите сънародници все още ме винят за нашествието на демоните. Каквото и да им казвам, няма да се откажат от идеята, че там някъде има портал, през който нахлуват тези чудовища.

— Портал? — попита Пъг. — Не ни спомена за това.

— Защото е почти мит, просто слух. Говори се, че един Укротител на демони, преди да бъде екзекутиран, поискал да го изправят пред Събора на регентите и заявил, че е сигурен, че демоните идват в нашия свят през свой портал. Не признал откъде черпи тази информация, макар че може да го е научил от някое от призованите чудовища. Но ако е така и се докаже, поне ще простят на тези като мен, които са се посветили на тази наука.

— Аз зная, че има такъв портал — заяви със спокоен глас Пъг.

За пръв път на лицето на Гуламендис се изписа надежда.

— Откъде знаеш?

— Бях там.