Алфред Бекер
Свещеният меч (7)

Сенки в нощта

— Събуди се! — извика Леонардо и разтърси Карло за рамото.

Карло се размърда.

— Какво става? — прозя се той. — Така здраво съм заспал.

— Отвори си ушите и веднага ще разбереш какво става! — прошепна Леонардо.

— Сънувам ли, или е Великден и ние сме в църквата — какви са тези песни?

Най-сетне и господин Малдини се пробуди. Той скочи стреснат на крака. Двата коня цвилеха и се дърпаха на въжетата си. Песнопенията на непознатите здравата ги бяха изплашили.

Междувременно странниците бяха стигнали до лагера. Това беше група от двадесетина души. Сянката, която ги водеше, пристъпи напред и лунната светлина я огря.

Леонардо веднага разпозна меча с отчупения връх, който мъжът носеше през рамо.

— Брат Бартоло! — възкликна Леонардо.

Това наистина беше той. Нямаше никакво съмнение. Но какво правеше монахът тук посред нощ, облечен в дрипи? Спътниците му носеха сиви дрехи на покаяници.

Брат Бартоло направи знак с ръка и хората му спряха да припяват.

— Моля ви, приятели, спрете за миг вашите молитви. Пред нас е един гостоприемен бивак!

Сенките замлъкнаха.

Леонардо разпозна сред тях двете момчета, които събираха подаяния за монаха във Флоренция.

— Ти знаеш името ми? — обърна се брат Бартоло към Леонардо. Изглеждаше малко изненадан.

— Да, чух ви да говорите върху една бъчва във Флоренция! — отвърна Леонардо.

Момчето хвърли изпитателен поглед към меча, който монахът свали от раменете си. Леонардо се интересуваше дали по дръжката или острието има някакви гравюри, които биха свидетелствали, че мечът наистина е от времето на свети Петър. Но в тъмното нямаше как да различи никакви подробности.

Сега думата взе Чезаре Малдини.

— Много се радвам, че в тази тъмна нощ срещнах неколцина смирени люде, а не банда отрепки — рече той. — На човек, който носи монашеско расо, в края на краищата може да се има доверие.

— Доверете се на Бога и ще бъдете на сигурната страна — отвърна брат Бартоло и се прекръсти.

Господин Малдини също се прекръсти.

— Вие, разбира се, сте напълно прав — призна той.

Брат Бартоло посочи хората, които го следваха.

— Това са моите верни сподвижници, които решиха да ме следват и да водят живот в служба на Всевишния. Те имат дълъг път зад себе си и вие със сигурност не бихте им отказали своето гостоприемство!

— О… — Господин Малдини започна да се досеща, че брат Бартоло очаква от него да нахрани цялата група. — Аз все пак не съм гостилничар!

— Всички хора трябва да споделят помежду си онова, което притежават — рече брат Бартоло. — Така е казал Бог Исус Христос, защото той е споделял с апостолите хляба и виното си.

— О, да, това несъмнено е така — призна господин Малдини.

Леонардо можеше да се досети защо се колебае бащата на Карло. Той просто нямаше желание да жертва собствените си запаси, за да нахрани тези хора. От друга страна, той, естествено, не искаше да бъде взет за безсърдечен човек. Накрая господин Малдини рече:

— Е, заповядайте, вие и вашите сподвижници, около нашия огън. Това, което бихме могли да споделим с вас, за съжаление не е много. По-голямата част от ядивната стока продадох на пазара във Флоренция. Онова, което закупих с парите, не е храна. А собствените ни провизии са почти изчерпани.

— Ние се задоволяваме и с малко — отвърна смирено монахът.

Той направи знак на последователите си и те насядаха около огъня. Бащата на Карло добави още дърва, за да го разпали отново.

Случайността реши Леонардо да се озове до брат Бартоло, който пък остави до себе си меча. Господин Малдини започна да разпределя малкото храна, която им беше останала. Монахът водеше почти двадесет сподвижници.

— Накъде сте тръгнали в тази тъмна нощ през полето? — попита господин Малдини.

— Бог ни води през мрака — отвърна брат Бартоло. — Не е необходимо да се страхуваме от нищо и да се безпокоим за нищо…

— Позволете ми да ви задам един въпрос — взе думата Леонардо, който вече беше докоснал предпазливо с пръсти ръждясалия меч до себе си. Той не бе установил при това нищо особено и съвсем никаква вълшебна сила. По пръстите му остана само малко ръжда.

— Моля! — отвърна брат Бартоло, дъвчейки парчето хляб, което му даде господин Малдини.

— Вие казвате, че това е мечът на свети Петър!

— Точно така. Той е бил с него, когато Исус бил заловен в Гетсиманската градина. Ти със сигурност знаеш тази история. Юда предал Исус, като го целунал и рекъл: „Този е!“. Така римляните го разпознали. Но Петър не искал да позволи Исус да бъде отведен и посегнал към един меч…

— Към меча на някой от римските войници? — попита Леонардо.

— Естествено! Към меча на някой римлянин! — отвърна брат Бартоло. — Нима мислиш, че апостолите, които са следвали Исус, са ходели тежковъоръжени като войници?

— Питам се, дали този меч, който носите със себе си, действително е римски меч.

— Откъде би могъл да знаеш как са изглеждали мечовете на римляните? — намръщи се брат Бартоло.

— От стенописите!

— Стенописите са дело на дявола! — отсече брат Бартоло. — Те заблуждават сетивата и внушават грешни мисли!

— Но…

— Не гледай картините на хората, които наричат себе си художници и на които е позволено да окачват дяволските си творения дори в църквите! Твоята детска душа само ще бъде объркана от тях!

— И все пак мечовете на римляните са били много по-къси от този тук! — упорстваше Леонардо, сочейки ръждясалото острие на земята до брат Бартоло.

Монахът престана да дъвче.

В този момент Леонардо почувства върху себе си погледите на всички около огъня. Никой не продумваше.

— Как е името ти, момче? — попита накрая брат Бартоло.

— Аз съм Леонардо да Винчи.

— Винчи? Това не е ли едно от селата в тази област?

— Точно така. Взех това име, защото вече стана обичайно човек да си има презиме.

Брат Бартоло се усмихна.

— Така, значи ти си взел това име…

— Той е синът на господин Пиеро д’Антонио, нотариуса на Козимо де Медичи — вметна господин Малдини.

Леонардо изтръпна. Дано бащата на Карло не започне да разказва за плановете му да стане ученик на един от онези толкова омразни на монаха художници. Но господин Малдини не го стори.

— Козимо де Медичи е безбожен и зъл човек! — рече брат Бартоло.

— Той е градоначалник на Флоренция! Как може да говорите такива неща за него! — възкликна възмутен Леонардо.

— Но това е самата истина! Той покровителства всички онези художници, които рисуват своите дяволски картини. Събира книги от времето, когато все още хората са вярвали в езически богове! Със своята банка „Медичи“ Козимо направи така, че парите да управляват града! Погледни богатите граждани на Флоренция! Каква бездънна суета! Как излагат на показ богатствата си, бижутата си! Как се възхищават на картини, върху които са изобразени хора, толкова истински, та човек би могъл да си помисли, че са от плът и кръв! И как се отдават на диви, необуздани игри като калчо! Това не е богоугодно, Бог не би искал възрастни мъже да тичат подир една кожена топка и да прахосват времето си с тази детска игра, вместо да отидат в църквата и да търсят утеха от Всевишния!

— А вие откъде сте сигурен, че Бог не иска точно това? — попита Леонардо.

— Защото по време на обучението си в манастира „Сан Матео“ четях Библията — заяви монахът.

— Какъв щастливец сте вие! — възкликна Леонардо. — Тогава сигурно знаете латински, защото, доколкото знам, досега няма превод на Библията…

Леонардо едва се сдържа да не разкаже, че тъкмо Козимо де Медичи е този, от когото знае всички тези неща. Двамата бяха разговаряли за това, когато веднъж Козимо му позволи да разгледа неговата библиотека.

— Естествено, че съм учил латински! — потвърди брат Бартоло.

— А аз, за съжаление, не съм — призна тъжно Леонардо. — Затова сигурно няма да мога да стана учен в някой университет, а само в един… — Леонардо се запъна. „… Художник в ателието на маестро Верокио“, щеше да каже той, но предпочете да замълчи.

— … нотариус като баща си? — попита брат Бартоло.

— Ами… по-добре нещо друго.

— Искам да ти кажа на какъв човек служи баща ти! Козимо ни изхвърли от града! Искаше да ми забрани да разпространявам словото Божие и да твърдя, че денят на Страшния съд скоро ще дойде за грешния град Флоренция, и че затова са виновни единствено богатите! Преследваха ме до вратите на града, но както виждате, неколцина верни люде тръгнаха с мен!

— Аха, затова значи сте на път в този късен час! — поклати глава бащата на Карло.

Монахът вдигна меча и го задържа пред себе си. На лунната светлина ясно се виждаше мястото на счупването с формата на буквата „М“, единият връх на която беше по-висок от другия.

— В името на този свещен меч много измамници и грешници в града предадоха откраднатите пари, но знаете ли какво стана с тях? Градската стража си присвои всички тези грешни пари! Но ще видят те какво ще ги сполети…

 

 

Щом се развидели, Леонардо, Карло и баща му потеглиха отново на път. Брат Бартоло дълго увещава господин Малдини да му предаде парите си, за да спаси душата си.

— И какво става с всички тези пари, които събирате? — попита търговецът.

— Поемам върху себе товара да съхранявам тези опетнени с вина сребърници — сведе глава брат Бартоло. — С това отнемам голям товар от плещите на всички грешници!

— Но какво си мислите, че ще каже жена ми, ако се върна у дома без нито един флорин!

Господин Малдини поклати глава. Той очевидно никак не беше убеден в правотата на брат Бартоло. Монахът и спътниците му придружиха каруцата до следващия разклон на пътя. Там двете групи се разделиха.

— Кажете ми честно, вярвате ли, че този тип наистина е Божи пратеник? — попита Леонардо. — Някои неща в него ми изглеждат доста странни.

— Ами може и да има почтени просещи монаси, които събират помощи за бедните — рече господин Малдини. — Макар че всички ме смятат за скъперник, от време на време и аз правя дарения. Но при този брат Бартоло ми се стори доста странно това, че той иска да запази за себе си всички пари, които събира от хората…

— Колко жалко, че никой от нас не знае латински! — обади се Леонардо.

— Но защо? — почуди се господин Малдини.

— Ами защото тогава щяхме да можем да проверим дали наистина е чел Библията.