Алфред Бекер
Свещеният меч (10)

В манастира „Сан Матео“

На следващия ден господин Пиеро замина отново за Флоренция, където го чакаха неотложни дела, така че изобщо не му остана време да се погрижи за онова, което беше останало от къщата. Баща му обеща да събере ратаи от околността, които искат да припечелят малко пари, и да подготви всичко необходимо за строежа.

— Но преди това ще изчакам, докато Божият пратеник и бандата му напуснат Винчи — заяви той. — Така, както стоят нещата в момента, никой не би посмял да дойде да помага, дори срещу пари!

Мнозина в селото бяха на мнение, че е добре господин Пиеро да не се мярка наоколо през следващите няколко дни. Може би това щеше да поукроти гнева, който изпитваше брат Бартоло срещу семейство Медичи и слугите им. Господин Пиеро искаше да вземе Леонардо със себе си във Флоренция, но най-изненадващо синът му не пожела да го придружи. Леонардо всъщност имаше съвсем други планове. Беше си наумил да научи повече за брат Бартоло. Интересуваше го най-вече дали мечът, който уж свети Петър беше държал, наистина е от римско време.

Ако се окажеше, че историята с меча не е истинска, хората щяха да се усъмнят и във всички други твърдения на брат Бартоло.

Леонардо реши да отиде в манастира „Сан Матео“, в който беше живял брат Бартоло. Той се надяваше някой там да му разкаже повече за монаха и за неговия меч.

Естествено, момчето не сподели плановете си с дядо си. Каза му само, че ще поязди Марчела. Дядо му все едно щеше да забележи, че този излет ще продължи малко повече от обичайното. Защо тогава да го тревожи предварително с намеренията си?

Леонардо приготви две ленени торби с провизии, върза ги една за друга и ги метна през гърба на Марчела. След това поведе коня към дома на семейство Малдини, защото изобщо нямаше намерение да измине дългия път до манастира „Сан Матео“ сам. Надяваше се да убеди Карло да дойде с него.

— Не знам дали това е добра идея — усъмни се Карло, докато си говореха пред дома на Малдини. Те почти шепнеха, защото, естествено, никой не биваше да дочуе какво си е наумил Леонардо.

— Карло, трябва да предприемем нещо!

— Да, вероятно си прав… и все пак…

— Нали се сещаш, че след като изядат запасите на селския гостилничар, брат Бартоло и хората му ще се сетят за стоката на баща ти?

— Ами да, всъщност да!

— Макар че най-вероятно баща ти няма да ти разреши да дойдеш с мен, ако му признаем честно накъде сме тръгнали, накрая той все пак ще ти бъде много благодарен, Карло!

— Ако Бартоло наистина е измамник, ти, разбира се, си прав.

— Ами тогава какво чакаме!

Карло се поколеба още само миг.

— Добре. Ще кажа само, че ще се поразходим из околността… — Тук Карло посочи двете торби с провизии, които Леонардо беше приготвил за краткия им излет. — Надявам се само никой да не им обърне внимание и да се запита защо си взел толкова много храна!

Леонардо махна пренебрежително с ръка:

— Главното е да не ни мине път някой от бандата на брат Бартоло и да ни отмъкне всичко!

 

 

И така, двете момчета поеха към манастира „Сан Матео“. Леонардо беше слушал много внимателно дядо си, докато той му обясняваше как се стига до манастира. Цяла една вечер след това той рисува по памет карта, която сега беше взел със себе си.

— Е, добре, главното е, че знаеш къде отиваме — рече Карло, щом научи за картата.

Той беше седнал на гърба на Марчела зад Леонардо. Както обикновено, двамата яздеха без седло, само с юзда и сбруя.

В едно от съседните села чуха хората да говорят колко се радват, че брат Бартоло и хората му най-сетне са се махнали оттук и са се пренесли във Винчи.

— Очевидно Бартоло и тук не е изменил на навиците си — подсмихна се Карло. — И след като са изяли всички запаси на местните и са им прибрали парите, скътани за черни дни, просто е продължил със свитата си нататък… Знаеш ли какво започвам да си мисля?

— Нямам идея, така че казвай направо, Карло!

— Може би са запалили къщата на баща ти, за да изплашат здравата хората във Винчи.

— Искаш да кажеш, за да си развържат кесиите дори такива стиснати хора като твоя баща? — подсмихна се Леонардо.

— Ами да, точно така!

— Всъщност този брат Бартоло трябва да е натрупал доста пари вече — замисли се Леонардо. — Дори ако градската стража му е взела всичко, което неговите хора са събрали във Флоренция.

— Ами зависи… — отвърна Карло. — Броят на последователите му също расте. И ако наистина дели всичко с тях…

— Вярваш ли в това, Карло?

— Откъде да знам. От друга страна, човек, който е готов да пали къщи, едва ли би се замислил, ако му се отвори възможност да изчезне с всички пари.

Двамата продължиха да яздят по пътя. Отначало картата, която беше нарисувал Леонардо, изглеждаше съвсем точна. После обаче между нея и действителността се появиха големи различия. Там, където трябваше да има гора, имаше полета, а хълмовете от скицата на Леонардо се оказаха на съвсем друго място. Освен това момчетата се озоваха на тесен и хлъзгав селски път, а не на широк път, строен още по времето на римляните, както твърдеше дядото.

— Според мен ние с теб сме сбъркали пътя — заяви по някое време Карло. — Какво ще кажеш да попитаме някого? Наоколо трябва да има чифлици и села.

Но Леонардо предпочиташе да се придържат към онова, което беше му разказал дядо му. Може би грешката беше в картата. Може би той просто беше сбъркал посоките.

Леонардо се опитваше да си припомни колкото се може по-добре разказа на дядо си.

Когато най-сетне съзряха чифлик край пътя, Карло се наложи.

— Ще попитаме! Може би там някой знае дали все още сме на прав път, Леонардо.

Леонардо отстъпи. Яздеха вече половин ден и отдавна трябваше да са пристигнали. Селянинът не знаеше къде в околностите има манастир, но един от ратаите му знаеше накъде да упъти момчетата.

— Монасите в този манастир водят много уединен живот. И понеже си произвеждат сами почти всичко и не купуват от нашата стока, ние почти не ги виждаме!

Стана ясно, че Леонардо и Карло са объркали посоката на последния кръстопът. Трябваше да се върнат обратно чак дотам.

— После пътят минава през една много тъмна гора. Ние тук я наричаме Гората на мъртвите… Но не се бойте! Храсталаците са много гъсти наистина, но пътят през гората не продължава дълго — успокои ги ратаят. — Някои страхливци разправят, че там имало призраци…

— Но откъде идва това страшно име? — попита загрижено Карло.

— А, това са само приказки! — махна с ръка ратаят. — Преди много време там се е случило нещо. Но това наистина е било много отдавна. Преди сто и повече години…

— Там на времето се е водило кърваво сражение — намеси се селянинът. — И някои хора вярват, че душите на мъртвите, които не са намерили покой и досега, нощем се надигат от земята.

— Ако наистина ви е страх, ще трябва да направите доста голяма обиколка — обясни им ратаят, подсмихвайки се.

— Ами! Не се страхуваме! — заяви наперено Леонардо.

— Точно така! — потвърди Карло, но не прозвуча много убедително.

 

 

— Не мислиш ли, че ще е най-добре просто да се върнем във Винчи и да отложим пътуването до „Сан Матео“ за друг ден? — попита Карло, след като се отдалечиха от чифлика и ратаят вече не можеше да ги чуе.

— Твърде далече стигнахме, за да се връщаме. По-добре да свършим работата още днес — настоя Леонардо.

— Да, но ако тръгнем обратно, ще успеем да се приберем, преди да се е стъмнило!

Леонардо въздъхна.

— И тогава ще трябва да обясним къде сме били! Мислиш ли, че след това ще имаме друга възможност да отидем до „Сан Матео“? Във всеки случай едва ли ще е скоро.

— Това, разбира се, също е вярно — призна мрачно Карло.

— Нали и ти искаш да разбереш каква е истината за този монах и свещения му меч, Карло!

— Е, да…

— И разни стари истории за сражение отпреди сто години и за призраци на мъртъвци няма да те спрат да откриеш истината! Такива истории се разказват на малките деца, за да не ходят сами в гората, но в тях няма и грам истина! А ако все пак срещнем някой призрак, Марчела ще покаже колко бързо може да препуска!

Карло махна с ръка.

— Доколкото си спомням, не много бързо, Леонардо. Нали вече имахме възможност да проверим това…

 

 

Двете момчета последваха напътствията на ратая и стигнаха мястото, където пътят минаваше през Гората на мъртвите.

— Погледни само! Дори само думата гора е силно преувеличена — посочи Леонардо с ръка пред себе си. — Горичка е по-точното определение.

— И все пак тук се е случило нещо ужасно — напомни му Карло. — Хайде, пришпорвай Марчела, за да минем по-бързо оттук.

— Добре! — отвърна неохотно Леонардо.

Гъсталакът между дърветата изглеждаше непроходим. На места пътят почти се губеше сред храстите. На един прастар ствол беше подпряно отдавна прогнило колело от каруца. Между спиците му бяха избуяли филизи.

— Това сигурно е от битката! — възкликна Карло. — Може би колело от оръдие.

— Не знам дали преди сто години са използвали оръдия — усъмни се Леонардо. — Може би това е едно съвсем обикновено колело от каруца, което се е счупило и някой просто го е оставил тук!

— Опитваш се да ме успокоиш!

— О, Карло, не бъди такова дете!

Силен крясък накара и двамата да подскочат. В следващия миг от клоните над главите им излетя една сврака и размаха шумно криле между клоните на дърветата.

— Признай си, Леонардо! Ти се изплаши не по-малко от мен! — обади се Карло, след като се съвзе от уплахата си.

 

 

Двете момчета стигнаха манастира „Сан Матео“ по мръкнало. Манастирът стърчеше самотно на един хълм. Наблизо течеше рекичка, виждаше се и мелницата, където монасите си мелеха брашното.

Самият манастир се състоеше от няколко сгради, обградени от висока каменна стена. Напълно възможно беше да е издигнат върху основите на древна римска крепост, подобно на много села и чифлици в околността. Така беше и с Винчи, макар че от старата крепостна стена не беше останало почти нищо, защото селяните я използваха за каменоломна.

Карло и Леонардо преминаха през портите и се озоваха във вътрешния двор на манастира, сподирени от изненаданите погледи на монасите. Те очевидно наистина живееха много усамотено и не посрещаха често гости. Толкова по-добре, помисли си Леонардо. Тогава би трябвало съвсем ясно да помнят брат Бартоло.

— Ей, вие двамата, какво правите тук? — заговори ги монах с дълбок, топъл и приветлив глас.

Беше почти напълно плешив, така че тонзурата, която имаха другите монаси, вече почти не личеше на главата му.

Затова пък лицето му беше гъсто обрасло. Сиво-бяла брада се спускаше до гърдите му.

— Аз съм Леонардо да Винчи, а това е приятелят ми Карло Малдини — представи се Леонардо и посочи приятеля си.

Той скочи от гърба на Марчела. Карло предпочете да остане върху кобилата.

— Аз съм абат Симеоне и ръководя този манастир. При нас почти никога не идват външни хора. Толкова по-изненадан съм, че две деца са могли да намерят пътя дотук — рече белобрадият монах.

Расото му приличаше на расото на брат Бартоло и също като него абатът го носеше препасано с шнур. Краката му бяха обути в обикновени сандали от кожа, а на гърдите му висеше дървен кръст.

— Никак не беше лесно да намерим пътя до тук — призна Леонардо. — Дори се загубихме и се наложи да разпитаме хората от околността, но в края на краищата ви намерихме.

— Щом вие двамата идвате чак от Винчи, тази нощ едва ли ще успеете да се върнете обратно — замисли се абат Симеоне. — Твърде късно е вече да тръгвате на път. Но вие сте добре дошли да пренощувате в манастира. Ще се погрижим за коня, ще получите и нещо за хапване. Тук живеем много просто, но е по-добре, отколкото да пренощувате на открито!

— О, да, така е! — възкликна Карло. — Но ще си имаме неприятности у дома, Леонардо. Моите родители със сигурност много ще се разтревожат.

— Май е трябвало да помислите за това, преди да тръгнете на толкова дълъг път — поклати глава абат Симеоне. — Но станалото — станало. Няма смисъл да се каем, вместо това трябва да използвате положението си по най-добрия начин. Рано сутринта, на развиделяване, можете да тръгнете обратно. След това ще имате цял ден и ако не объркате пътя, ще пристигнете по светло.

— Вие знаете къде е Винчи? — попита Леонардо.

— О, да! Преди много години, като млад свещеник, замествах тамошния отец на богослуженията. Аз не съм само монах, аз съм ръкоположен и за свещеник. Хубаво местенце е Винчи, макар че нямам представа как изглежда днес. Не съм бил там повече от трийсет или трийсет и пет години. А сега заповядайте вътре и бъдете наши гости.

Абат Симеоне вече се беше обърнал, за да тръгне пред двете момчета.

— Имаме гости, брат Марко! — извика той на един от по-младите монаси, който тъкмо прекопаваше зеленчуковата градина, но отдавна хвърляше любопитни погледи към гостите.

Внезапно Леонардо стана много сериозен.

— Почакайте, абат Симеоне! — обади се той.

Белобрадият абат спря и се обърна към момчето.

— Не може ли да почака, докато седнем на масата? Аз съм прегладнял също като теб.

— Не, всяко нещо с времето си — настоя Леонардо. — Трябва непременно да ви кажа защо двамата с приятеля ми сме тук. Става дума за един от вашите братя.

— Така ли? — Абатът се намръщи, бръчките на челото му се вдълбаха още по-силно.

— Става дума за брат Бартоло. Той обикаля околността с един ръждясал меч със счупен връх.

— Който меч вдига, от меч умира — рече абат Симеоне. — Никой член на нашата общност не би вдигнал оръжие! При никакви обстоятелства!

— Да, но брат Бартоло твърди, че това е мечът, който свети Петър отнел от един римски войник, когато римляните заловили Исус в Гетсиманската градина.

— Никога досега не съм чувал за такава реликва — отвърна абат Симеоне. — Естествено, знам историята за залавянето на Исус в Гетсиманската градина, когато Петър посегнал към меча. Но че този меч е запазен и до днес, това е новина за мен!

— Познавате ли този брат Бартоло? Наистина ли е учил в този манастир и е бил ръкоположен тук? Моля ви, непременно трябва да знам всичко за този човек.

— И защо, ако ми е позволено да попитам? Само заради този меч с очевидно съмнителен произход? — Абат Симеоне махна пренебрежително с ръка. — Хората лесно се оставят да бъдат подведени, особено докато са млади като теб! На твое място не бих обръщал твърде много внимание на този човек, който нарича себе си брат Бартоло.

— Невъзможно е човек да не му обърне внимание, абат Симеоне. Той снове из околността и внушава на хората, че ще изтърпят ужасяващи мъки в ада, ако не се покаят.

— Е, всеки човек би трябвало да търси опрощение — намръщи се абатът.

— А дали трябва да заплаща за това с пари? — попита Леонардо.

Абат Симеоне замълча.

— По-добре първо влез, Леонардо. Нали така беше името ти? — рече накрая той.

— Да, но…

— … но ти първо искаш отговори на своите въпроси.

Леонардо кимна.

— Нали затова изминахме толкова път до тук.

— И въпреки това — ела първо вътре. И може би ще намериш отговор на някои от въпросите си. Един от нашите събратя ще се погрижи за коня ви.

Леонардо трябваше да отстъпи. Очевидно нямаше смисъл да настоява повече. Малко по-късно двете момчета седяха на дългата маса, редом с всички монаси. Храната беше проста — хляб, сирене и вода. Но беше много вкусна.

— И така, ти ме попита за някой си брат Бартоло — върна се абат Симеоне към въпросите на Леонардо. — Ние тук действително имахме един човек, който се казваше Бартоло. Той остана известно време при нас, а после си тръгна. Той обаче не беше монах. Никога не е бил замонашван и не е приемал да бъде смирен и беден.

— Той вече в никакъв случай не е беден! — намеси се Карло.

— Разкажете ми всичко, което знаете за този Бартоло, абат Симеоне — настоя Леонардо. — Това може да е същият човек, за когото ви говорих!

— Не ми се иска да е така! — махна с ръка абат Симеоне. — Но добре, ще ти разкажа. Един ден при нас се появи един много беден и дрипав човек. Дрехите висяха на парцали от него и затова ние му дадохме расо.

— Той учи ли латински при вас? — попита Леонардо.

— О, не, Леонардо! Той дори не може да чете. Но вършеше наравно с нас всекидневната работа. Не искаше да говори за миналото си. Но обичаше да слуша, когато четях Библията и превеждах на другите монаси. Идва време, когато най-сетне някой ще преведе Библията от латински на езика на народа. Някои от притчите вече са преведени на италиански, но не и цялото Свето писание. Кой знае, може би Всевишният ще ми даде достатъчно години, за да успея да завърша това дело.

— Кога напусна вашия манастир този Бартоло? — осведоми се Леонардо.

— Ах, да, това беше наистина странна история — призна абат Симеоне. — Той изчезна една нощ, без да предупреди никого. Не бива да се спират пътниците и ние със сигурност не правим това с никого.

— Но ако бяхме заподозрели, че ще вземе със себе си запасите ни и на всичкото отгоре ще открадне малкото пари, които нашето братство притежава, непременно щяхме да му поискаме сметка! — намеси се един от другите монаси. Беше по-млад, с кафява коса, която се виеше на къдрици, и синьо-зелени очи.

— Това е брат Алваро — обясни абат Симеоне. — Той идва от далечна Испания, но това никак не му личи, като го слуша човек как говори нашия език.

— И вие не знаете нищо повече за Бартоло? — попита разочаровано Леонардо.

— Ами знаеш ли, ние почти не излизаме от манастира — отвърна абат Симеоне. — Но по-късно чухме от селяните от околността различни слухове за този човек. Едни разказваха, че бил откраднал няколко кокошки, други, че някога бил джебчия от Сиена, който едва се измъкнал от наказание там. Какво от всичко това е истина и кое не, аз, естествено, не мога да ти кажа.

— Да-а-а, това не е много.

— Съжалявам, че напразно сте били толкова път, момчето ми. Но това не бива да ви попречи да се насладите на вкусната храна! — По лицето на абат Симеоне се разля добродушна усмивка и той добави: — Бог да ви пази и напътства!

— О, да, ще имаме нужда от закрила утре, когато тръгнем обратно! — прошепна Карло, който много съжаляваше, че беше придружил Леонардо в това пътуване. Но това всъщност не се случваше за пръв път. Леонардо всеки път успяваше да го убеди някак и да го въвлече в някоя от своите щуротии.

Леонардо отхапа от хляба и задъвка замислено. Той дъвчеше все по-бавно, потънал в мислите си. Сетне внезапно обърна глава към абат Симеоне.

— Имам още един въпрос, на който непременно трябва да ми отговорите, абат Симеоне!

Абатът се усмихна меко.

— С удоволствие, стига да мога!

— Когато човек пътува насам от Винчи и избере краткия път, той преминава през една горичка, в която дърветата растат много нагъсто и навсякъде е обрасло с храсталаци. Хората наричат това място Гората на мъртвите…

Абат Симеоне кимна.

— Знам за какво говориш. Мястото се нарича така, защото там преди повече от сто години рицарската войска на императора се е сражавала с войските на папата. Това била страховита битка, в която и от двете страни паднали много мъртви.

— И оттогава хората избягват това място, защото им изглежда страшно.

— Точно така. Но който вярва във Всевишния, не бива да се поддава на това суеверие.

— Възможно ли е Бартоло да е поел по този път, след като е напуснал манастира ви?

— Но да. Защо не?

— А възможно ли е там той да е намерил онзи ръждясал меч, за който твърди, че е свещеният меч на свети Петър, макар че този меч изглежда съвсем различен от всички изображения на римски мечове, които някога съм виждал?

Няколко мига абат Симеоне гледа изненадано Леонардо. Накрая вдигна вежди и рече:

— Тогава той е един лош измамник, който въвежда хората в заблуждение…

— … за да им измъкне парите, без да се налага да си прави труда да им тършува из джобовете! — завърши нетърпеливо Леонардо изречението на абата. — Нещо повече, те дори му ги дават доброволно! Никой измамник не би могъл да се похвали с по-добър подход!