Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминалните загадки на Леонардо (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und die Bruderschaft des heiligen Schwerts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Свещеният меч

ИК „Фют“, София, 2013

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-842-7

История

  1. — Добавяне

Къси и дълги мечове

Карло и Леонардо гледаха известно време след Никола, докато той се скри в тълпата.

— Обзалагам се, че само се престори на разкаян, а в действителност ще използва блъсканицата, за да измъкне колкото се може повече плячка от джобовете на хората — обади се Карло.

Леонардо обаче беше на друго мнение.

— Мисля, че този монах и ръждясалият му меч действително го впечатлиха.

— Да не би и ти да вярваш на тази глупост?

— Ами виж сега, ако не беше навалицата, нямаше да се стърпя да попитам този брат Бартоло дали не би ми заел меча си. Бих могъл да се опитам да измеря силата, която се крие в това оръжие! Още не знам как, но всъщност би трябвало да е възможно!

— По-добре забрави за това, Леонардо! Като гледам, за да ти разреши да правиш експерименти с меча му, брат Бартоло ще ти поиска такава цена, че няма да стигнат не само твоите, но и всичките спестявания на дядо ти и баща ти.

Леонардо въздъхна дълбоко.

— О, да, аз също подозирам, че просто няма да мога да си позволя това…

Двете момчета тръгнаха да се измъкват от тълпата, докато монахът с чудотворния меч все още раздаваше опрощение на разкаялите се грешници.

Глъчката се чуваше дълго след като се отдалечиха от площада.

— Знаеш ли всъщност къде се намираме? — огледа се внезапно Карло, докато вървяха по една тясна улица. Беше широка точно колкото да мине една каруца. Обаче, когато минаваше каруца, пешеходците трябваше да се изпокрият във входовете на къщите, а коларят можеше само да се надява, че насреща му няма да се зададе друга каруца.

Обикновено коларите избягваха тези тесни улици, защото точно там беше най-голяма опасността да бъдат нападнати и ограбени. Но понякога просто нямаха друг избор. Най-вече, когато големите площади и широките улици бяха задръстени.

— Честно казано, никога не съм бил тук — призна Леонардо. — Но Флоренция е толкова голям град, с толкова преплетени улици, че винаги има нещо ново за откриване.

Насреща им се зададе с голяма скорост конска каруца. Това беше вече третият конски впряг, от който трябваше да се скрият, откакто бяха влезли в улицата. Това може би означаваше, че съвсем наблизо се играе друг футболен мач и коларите бяха принудени да карат по тесните улички, за да избегнат задръстванията. Леонардо и Карло бързо се вмъкнаха в един вход. Там вече се бяха скупчили няколко деца на възраст между четири и шест години, които изгледаха с ококорени очи двете непознати момчета.

— Дий! — пришпори коларят конете си. Без изобщо да се съобразява с пешеходците, той профуча покрай входа с децата с главоломна скорост.

Наблизо заби църковна камбана.

— Трябва да се връщаме на пазара при татко — напомни Карло. — В края на краищата той не ни взе във Флоренция, за да се забавляваме, а за да му помагаме при товаренето!

— Да, разбира се… — съгласи се Леонардо.

Но Карло познаваше достатъчно добре приятеля си, за да се досети, че той всъщност мисли за нещо съвсем друго.

— Наистина ще бъде много невъзпитано, ако закъснеем! — добави Карло, малко ядосан.

— О, не, в никакъв случай няма да закъснеем — увери го Леонардо.

— Напротив! — настоя Карло. — Ако сме се загубили, ще се случи точно това. Затова предлагам да попитаме някого за пътя!

— Някой, който ще ни прати кой знае къде и на всичкото отгоре ще поиска няколко монети за това? По-добре да си бях оставил парите на този крадец — възрази Леонардо. — Не, ще се справим сами. Все някога ще излезем на някоя голяма улица, която със сигурност ще ни отведе до някоя още по-голяма. А когато най-сетне съзрем Арно, ще знаем със сигурност къде сме.

Каруцата се отдалечи с трясък по уличката, а двете момчета продължиха пътя си. Леонардо заговори, че ще е по-практично, ако може да се установява със сигурност дали свещените предмети са истински.

— Едната възможност, естествено, е да се провери дали реликвите наистина притежават чудотворно действие, но това още няма да е доказателство, че са истински!

— Сигурен съм, че има църковни учени, които могат да определят с точност дали една реликва е истинска — рече Карло. — Например, ако един епископ или дори папата каже, че няколко косъма, кости или капки кръв наистина са от Исус или Мария или че един гвоздей наистина е бил използван при разпъването на Христос, бихме могли да се доверим, че това е истина. А баща ми казва, че ако притежаваш реликва, която си има удостоверително писмо от епископ, това е много добра инвестиция! Цената с годините са покачва.

— Въпреки това трябва да има някаква възможност сам да провериш дали са истински — настояваше Леонардо. — Питам се дали всички реликви, които се предлагат из Флоренция, биха могли да бъдат истински. Не говоря за този меч, а за всички кости, косми, капки кръв, парцалчета от дрехата на Исус, тръните от трънения му венец! В края на краищата е имало само един Исус и само дванадесет апостола, а не стотици!

— Навсякъде има измамници — съгласи се Карло.

Малко по-късно двете момчета стигнаха една широка улица, която ги отведе до друга, още по-широка.

— Вече съм бил тук! — огледа се Леонардо.

— Чудесно, тогава сигурно знаеш как да стигнем до пазарния площад, защото, честно казано, на мен това не ми е съвсем ясно.

— Хм… — продължаваше да се оглежда Леонардо. — Не познавам града чак толкова добре. Но съм напълно сигурен, че вече съм виждал тази улица! Само да можех да си спомня кога и при какви обстоятелства.

Внезапно Леонардо се разбърза. Макар че го боляха краката, Карло го последва, без да се оплаква. Щом Леонардо вървеше толкова бързо, той вероятно си беше спомнил пътя и щяха да стигнат на пазара навреме, за да помогнат на баща му да натовари каруцата.

Тогава внезапно Леонардо зави в тясна странична уличка.

Карло спря и подпря ръце на кръста си.

— Я чакай, ти сериозно ли правиш това?

— Какво искаш да кажеш? — попита смутен Леонардо. Той забеляза, че Карло вече не го следва и се обърна назад.

— Нали тъкмо стигнахме голямата улица, защо пак да се връщаме из тези сокаци? Да не би да искаш отново да се изгубим?!

Леонардо въздъхна.

— Не, естествено, че не искам! Но сега вече знам къде се намираме. И когато стигнем онзи ъгъл, ей там отсреща, ще съм напълно сигурен! Така че, ела!

Леонардо тръгна напред. Вървеше с доста широки крачки. Макар и неохотно, Карло го последва. Всъщност нямаше друг избор.

— Ох, защо ли ми трябваше да тръгвам с теб! — мърмореше си той под нос, не за пръв път впрочем.

На ъгъла той все пак успя да настигне приятеля си. Леонардо беше спрял и сочеше с пръст едно ателие в друга, още по-тясна уличка. Беше подслонено в приземния етаж на стара двуетажна къща.

Чуваха се гласове. Освен това удари, които звучаха така, сякаш поне трима чираци дялат парче скала с чук и длето.

— Това е ателието на маестро Андреа дел Верокио! — възкликна Леонардо. — Знаех си, че съм минавал по тези улици!

Баща му го беше представил в това ателие за живопис и скулптура преди няколко месеца и Андреа дел Верокио обеща, че ще вземе Леонардо за чирак, когато навърши необходимата възраст.

Дотогава обаче имаше доста време. Леонардо сега беше едва на десет години и по мнението на маестро Верокио беше твърде млад. Не помагаше дори очевидният талант за рисуване на момчето.

Естествено, Леонардо беше разказал вече подробно за това посещение на приятеля си.

— Нали не си решил сега отново да наминеш през ателието? — притесни се Карло. — Просто нямаме време…

— Само за малко — обеща Леонардо.

— Ще закъснеем за пазара!

— Само защото ще погледна през прозореца? Хайде, Карло, ти сам не си вярваш!

Леонардо прекоси улицата и се приближи до един от отворените прозорци на работилницата. Във Флоренция само домовете на богатите търговци и църквите имаха стъкла на прозорците. Повечето прозорци се затваряха само с дървени капаци. Тук-таме можеха да се видят и провесени ленени кърпи.

Леонардо надникна в ателието. Чираците на големия художник и скулптор Андреа дел Верокио работеха върху различни творби. Виждаха се множество полуготови скулптури. Окончателният им вид вече можеше да се разпознае, но естествено, формите бяха още съвсем грубо издялани от камъка. Тепърва предстоеше изящното ваене.

Заради постоянната работа с длетата всичко наоколо беше посипано с бял прах. Но в работилницата имаше и множество живописни платна върху стативи. Повечето от тях представяха библейски сцени — Мария, Йосиф и детето Исус, Исус, който лекува един недъгав човек, Исус на разпятието…

Леонардо гледаше възхитен. Известно му беше, че често върху една картина се трудят много ученици. Всяко ателие си имаше специалисти по определени елементи от картината. Талантлив художник на небе правеше небето на всички картини, които излизаха от ателието. Други пък се бяха специализирали върху лицата.

— Леонардо, какво чакаш? — прошепна му Карло, който стоеше до него. — Да не мислиш, че на хората им доставя удоволствие да ги гледаш, докато работят?

Леонардо изобщо не реагира на думите му. Той се беше вторачил в една картина, която изобразяваше сцената на разпятието. Леонардо, естествено, знаеше библейската история и беше виждал вече поне дузина подобни сцени. Всъщност картината не беше особено оригинална. Онова, което прикова вниманието му, не беше разпънатият Христос, а един римски войник, който се намираше в левия ъгъл на платното.

Той държеше копие в лявата си ръка. Десницата му стискаше дръжката на меч. Беше вдигнал глава към Исус, но изразът на лицето му още не можеше да се види. Там засега се виждаше само бяло платно. Вероятно самият маестро рисуваше лицата…

До този момент Леонардо не беше съзрял маестро Верокио.

— Може би ще ми кажеш какво точно става в главата ти в момента — обади се Карло.

— Виждаш ли меча на римлянина там на картината?

— Оня мъж без лице?

— Да, предполагам, че маестро Верокио сам ще нарисува лицето.

— Не разбирам какво толкова има в този меч. Изглежда съвсем обикновен!

— Карло, ти да не си ослепял?

— Не, но може да оглушея, ако ми изкрещиш още веднъж в ухото. Освен това ще трябва да изслушам и обвиненията на баща си, защото вече няма съмнение, че ще закъснеем, а те едва ли ще прозвучат по-приятно за ушите ми.

— Нали помниш меча на монаха, който уж бил на Петър.

— Помня го.

— Ако това наистина е мечът, с който Петър се е опитал да предотврати залавянето на Исус, това трябва да е римски меч, нали така?

Карло въздъхна.

— Да, вероятно. Но не разбирам какво значение има това!

— Много просто! Погледни меча на онзи римлянин там! Той е много по-къс от двуръчния меч, който носеше брат Бартоло!

Карло вдигна рамене.

— О, Леонардо, какво ти става… Има по-къси и по-дълги мечове, а вероятно и такива, които не са нито дълги, нито къси. Какво значение има това? Да не би да мислиш, че мечът на брат Бартоло…

— … не е римски меч и следователно не е могъл да принадлежи на Петър!

Внезапно някой извика на Леонардо и Карло. Момчетата се стреснаха и отскочиха назад.

— Хей, вие, какво правите на прозореца?

Викът идваше от срещуположната страна на помещението, където една врата водеше към вътрешността на ателието. Вратата беше отворена. Зает с римлянина от картината и неговия меч, Леонардо изобщо не бе забелязал мъжа в тъмен елек и светла ленена риза, който се беше появил там.

— Маестро… Верокио… — заекна Леонардо.

Той веднага разпозна собственика на ателието. Маестро Верокио се намръщи и приближи към прозореца. Той не можеше да го затвори, защото вътре нямаше да влиза достатъчно светлина, за да работят учениците му. И без това доста често се налагаше да се осветява ателието със скъпи свещи. Не само когато трябваше да се завърши бързо някоя поръчка и се налагаше да се работи цяла нощ, но и в случаите, когато слънцето не грееше достатъчно силно. Работата на художника зависеше от добрата светлина. Леонардо вече разбираше добре това.

По начина, по който го гледаше маестро Верокио, Леонардо се досети, че майсторът не го е познал. Впечатлението, което му беше направило момчето, явно не беше толкова силно, както си мислеше то. Нито при посещението, когато господин Пиеро беше представил Леонардо, нито по-късно, когато той беше посетил още веднъж сам ателието на маестрото.

Наистина ли е възможно маестрото напълно да е забравил за мен, чудеше се Леонардо.

— Аз съм! Леонардо! — рече той. — Не ме ли познавате?

— Леонардо ли? — измърмори Верокио. — Все ми е едно как се казва това улично хлапе. Ако обичаш, престани да отклоняваш учениците ми от работата им!

Леонардо не повярва на ушите си.

— Вие действително ли не си спомняте за мен? Аз съм Леонардо да Винчи, синът на господин Пиеро д’Антонио, нотариус на семейство Медичи! Вече ме представиха веднъж във вашето ателие…

Бръчките по челото на Верокио се вдълбаха още повече. Той потърка очи. Очите му бяха зачервени и изглеждаха изморени.

— А, сега си спомних! — призна накрая Верокио. — Това беше онзи фантазьор, който искаше да взема за ученик десетгодишния му син и си въобразяваше, че е достатъчно само да ми пъхне под носа препоръка от Козимо де Медичи и въпросът е уреден, сякаш талантът няма никакво значение! — Верокио се засмя и поклати глава. — Ама че хора има…

— Маестро Верокио, та вие харесахте моите рисунки! Как може сега да говорите такива неща! — възмути се Леонардо.

Верокио се взря за миг в момчето и накрая кимна.

— Истина е, помня твоите рисунки. А ти помниш ли, че се уговорихме да дойдеш след няколко години! — Той огледа момчето от главата до петите. — Косите ти са пораснали, паднали са ниско над очите ти, затова не можах веднага да те позная. Но очевидно не си станал много по-голям! И как би могъл, не са минали и няколко месеца, откакто бяхте в ателието ми, ти и баща ти! Затова сега се омитай оттук и ела отново най-рано след три, дори по-добре след пет години! Тогава ще ти бъде даден шанс, при мен винаги има работа за талантливи ученици.

— Само един момент още, маестро Верокио! — извика Леонардо толкова силно, че сега всички в ателието се обърнаха към него и престанаха да работят.

— Какво сте ни зяпнали! Работете! — викна им Верокио и в следващия миг помещението отново се изпълни с ударите на чуковете, а сръчните ръце на учениците му се заеха да нанасят боите върху живописните платна. — Банда мързеливци! — измърмори Верокио. Сетне се обърна към Леонардо. — Независимо от това, какво искаш от мен, ти във всеки случай постигна две неща: първо, отклони от работа учениците ми, и второ, вече запомних името ти, Леонардо да Винчи!

— Не исках да попреча нито на вас, нито на учениците ви — извини се Леонардо, но това изобщо не успокои маестрото. — И в никакъв случай не съм дошъл тук да ви убеждавам да ме вземете за ученик още сега…

— Това ме радва, защото в никакъв случай нямаше да се съглася! — прекъсна го Верокио.

— Днес съм тук съвсем случайно и имам един въпрос към вас за една от вашите картини! Моля ви, трябва да ми отговорите! След това няма да ви досаждам повече!

— Е, добре — съгласи се Верокио. — Какво искаш да знаеш?

— Оня меч там, на картината… нима така са изглеждали римските мечове?

— Да. Но защо?

— Откъде знаете?

— Запазени са статуи и стенописи от онова време, на които са изобразени римски войници. Там може да се види какво е било въоръжението им. Това ли беше въпросът ти? Имам много работа, моето момче.

— Имам още един въпрос, маестро Верокио! Кажете, моля, виждали ли сте римски меч, който да прилича на двуръчен меч? Меч, който е толкова тежък, че трябва да бъде държан с двете ръце?

— Ей, момче, какво си се захванал с мен? Аз да не съм римлянин? — Верокио потърка с ръка лицето си и поклати глава. — Интересувам се повече от лицата, отколкото от мечовете… Оръжията тук рисува калфата ми Емануеле. Той по-рано е работил при градската стража на Пиза и добре познава оръжията.

Маестро Верокио повика калфата, който работеше в съседното помещение. Емануеле се появи с палитра в лявата ръка и четка в дясната. Миришеше силно на боя.

— Маестро, повикахте ли ме?

— Я повтори въпроса си, Леонардо! — рече Верокио.

Е, сега поне запомни името ми, каза си момчето, преди да започне да обяснява на Емануеле своя проблем.

— Става дума за брат Бартоло, онзи монах, който твърди, че притежава меча на свети Петър и може да прави чудеса с него. Чудех се дали изобщо римляните са имали такива мечове, защото ръждясалото оръжие на монаха изглежда доста по-различно от този меч тук! Аз във всеки случай не съм виждал по картините римлянин с толкова голям двуръчен меч…

— И аз не съм виждал — призна Емануеле. — Но това още нищо не доказва. Напълно възможно е по римско време да е имало толкова големи мечове, а повечето художници просто да не знаят за това!

— Емануеле е прав! — рече Верокио. — Интересът към епохата на гърците и римляните се появи едва напоследък. Много неща още не знаем! Но край на разговорите! Тези картини и скулптури няма да бъдат завършени с разговори, а с работа!