Алфред Бекер
Свещеният меч (6)

Обратно към Винчи

Леонардо и Карло най-сетне намериха пътя към пазара, където беше сергията на Чезаре Малдини. Но пазарният ден отдавна беше приключил и господин Малдини вече прибираше стоката си в каруцата.

Той беше здравата ядосан заради закъснението на двете момчета.

— Е, поне ще ми помогнете да прибера масата! — измърмори той.

Масата се състоеше от една дървена табла и две подпори, които също бяха натоварени в колата. Понеже делата на Чезаре Малдини напоследък вървяха повече от добре, той замени двуколката, в която можеше да впрегне само един кон, с нова каруца с четири колела и два коня.

Конете бяха оставени за през деня в един обор под наем. Там се грижеха добре за тях и така той нямаше допълнителни грижи.

— Вече можеш да доведеш конете, Карло — обърна се Малдини към сина си.

— Добре, тате!

— А ти, Леонардо, ще ми помогнеш да натоваря последните неща.

Леонардо кимна. Сетне се зае да помага на търговеца. Повечето кошници и кани бяха празни, защото господин Малдини беше успял да продаде почти всичко, което беше донесъл от Винчи. Най-вече плодове и месо от селяните от околността на Винчи. Ала Чезаре Малдини не само продаваше, но и купуваше. Той купуваше преди всичко неща, каквито нямаше във Винчи и в съседните села. Бижута, например, достатъчно евтини, за да могат хората на село да си ги позволят. Естествено, това не бяха предмети от злато или сребро, а верижки от мед, на които висяха амулети с образа на Исус и Мария.

— А къде се губихте цял ден? — попита Чезаре Малдини, докато двамата с Леонардо товареха върху каруцата таблата. — Нали не биваше да се отдалечавате от пазара! Сигурно пак сте се изгубили в околните улички.

— Трябва да ни простите — извини се Леонардо. — Но случайно минахме покрай ателието на Андреа дел Верокио, в което един ден ще се обучавам.

— Аха… — поклати глава Чезаре Малдини. — Това вече е друго нещо. Напълно разбирам, че си искал да направиш нещо за своята кариера.

— Не виждам сред стоката ви реликви — рече Леонардо. — Няма ли да е доста печелившо да продавате реликви?

Чезаре Малдини се разсмя.

— Ако Винчи беше село, в което живеят богати хора, тогава — да, може би. Но повечето хора там са бедни селяни, които нямат пари за такива неща. А малцината, които се справят по-добре, купуват тези неща тук, във Флоренция. — Малдини поклати енергично глава. — Преди години се сдобих с пет кичура коса от апостолите. Имаха дори удостоверителни писма от един епископ. И какво, мислиш, се оказа накрая?

— Нямам идея — призна Леонардо.

— Епископът изобщо не беше подписвал тези удостоверения, а къдриците сигурно бяха на жената на търговеца или на някоя друга случайна жена! Но това в никакъв случай не бяха косите на апостолите. И понеже веднъж вече паднах в този капан, никога вече няма да се оставя да ме подведат с такива глупости! За тези неща нямаш никаква гаранция, че не са измама! Дори подписът на епископите може да бъде фалшифициран! Тези разбойници не се спират пред нищо…

 

 

Не след дълго колата беше готова за път. Карло и баща му впрегнаха конете, сетне и тримата се настаниха върху капрата на каруцата и потеглиха.

Цяла вечност си проправяха път през гъстото движение, за да достигнат една от градските врати.

По време на това пътуване Леонардо отново се замисли как може да бъде подобрен град като Флоренция. Най-добре ще е да го сринат до основи и всичко да се построи отново, мина му през главата. Много му се искаше да сподели мислите си с Карло, но моментът не беше подходящ. Господин Малдини изрично беше помолил Леонардо да не държи своите безкрайни речи по време на пътуването.

— Ти направо можеш да побъркаш човек с измишльотините си — казваше търговецът. — А аз имам по-важни неща за обмисляне, вместо да се чудя как да благоустроя Флоренция или да конструирам всички онези фантасмагорични машини, които ражда главата ти!

Леонардо трябваше да се примири. Той не искаше да спори с бащата на най-добрия си приятел. Трябваше да е доволен, че изобщо го взеха със себе си във Флоренция!

Най-сетне преминаха градската порта и каруцата се затъркаля по неравния път към Винчи. Чезаре Малдини пришпори конете.

— Така или иначе, ще се приберем късно след полунощ — рече той.

— Съжалявам, че закъсняхме — обади се Карло.

— Няма значение. Конете толкова често са минавали по този път, че ще го намерят и в тъмното.

Леонардо не каза нищо. Та нали главната вина за закъснението беше негова. Той познаваше добре пътя и знаеше, че конете няма да успеят да ги закарат до Винчи преди полунощ. По-вероятно беше да се изморят и да забавят ход и да се наложи да спрат за няколко часа сред полето. Това означаваше, че щяха да пристигнат във Винчи едва на следващата сутрин, а не, както се надяваше Малдини, още същата нощ.

Слънцето беше станало по-бледо и се спускаше към хоризонта.

Стана така, както предвиждаше Леонардо. След като се стъмни, конете забавиха ход и Чезаре Малдини трябваше непрекъснато да ги подканва да вървят. Те издържаха докъм полунощ. Сетне на тримата пътници не им остана нищо друго, освен да спрат и да си направят бивак за пренощуване.

Карло и Леонардо събраха дърва за огъня. Докато хапваха от провизиите, които носеха със себе си за пътуването, Леонардо наблюдаваше пеперудките, привлечени от светлината на огъня. Те танцуваха своя призрачен танц около пламъците. Направи му впечатление, че първо удряха с крилцата си, за да се задържат във въздуха, след това внезапно преставаха да размахват крилца и се спускаха надолу. Но малко преди да достигнат огъня или земята, те отново започваха да движат крилцата си и отлитаха нагоре.

Леонардо се интересуваше много от летенето. У дома, в стаята си, той имаше няколко дузини скици и рисунки на различни видове летателни машини. Летателни машини, с които някой ден хората щяха да летят също както птиците и насекомите.

Как беше възможно една обикновена пеперуда да може да лети, а човекът, говорещо и мислещо същество, да е напълно безпомощен в летенето?

Леонардо упорито изучаваше летенето на насекомите и птиците. Особено го очароваха водните кончета, а сега — и танцът на пеперудките.

— Изчезвайте, гадни твари! — изръмжа господин Малдини и се опита да ги пропъди с ръка.

— Най-сетне разбрах как става! — възкликна Леонардо, който внимателно бе наблюдавал движенията му, но веднага прехапа устни. Не трябваше да говори толкова много, за да не ядосва господин Малдини.

Карло и баща му го погледаха изненадани.

— За какво по-точно говориш? — полюбопитства Карло.

— Пеперудките! Те внезапно спират да движат крилцата си и падат надолу, за да не може никой да ги улови! — обясни Леонардо. — Човек очаква да летят все направо и затова не успява да ги удари!

— Не мислиш ли, че е по-вероятно пеперудките просто да не умеят да летят добре? — усъмни се Карло.

— Не, не вярвам. Поведението им трябва да има някакъв смисъл, макар да изглежда, че се щурат като пияни из въздуха.

Сега се намеси господин Малдини, който слушаше намръщен разговора на момчетата.

— Странни неща се въртят из главата ти, Леонардо — измърмори той и вдигна рамене. — Мисля, че няма никакво значение защо тези гадини танцуват из въздуха! Главното е да не ме приближават и да не ми досаждат.

— Има толкова много интересни неща в природата — отвърна Леонардо. — И могат да се научат толкова много неща от нея! Някой ден и хората ще се издигнат в небесата и ще летят…

— Забравяш, че хората нямат криле! — отсече господин Малдини. — Бог не ни е дал криле и няма какво да говорим повече!

— Да, възможно е! Но имаме достатъчно разум, за да си изработим сами криле. Дори не е необходимо да ги изобретяваме, природата ни е дала достатъчно примери!

Господин Малдини вдигна вежди.

— О, не! Това ми звучи като някакво доста фантастично изобретение, толкова фантастично, че не мога да си представя как някой ден би могло да се осъществи.

— Има толкова много различни видове криле в природата! — възрази Леонардо. — Трябва само да се разбере как функционират и да се прецени какво от тях може да се използва при човека! И това е всичко!

— Ами след като е толкова просто, както излиза от твоите думи, тогава не разбирам как така досега никой не е успял да полети, Леонардо!

Леонардо вдигна рамене.

— Все някой трябва да бъде пръв. Аз щях да съм много по-напреднал в изследванията си, ако дядо ми даваше повече свобода. Но той ми забрани да скоча от таванския прозорец със самоделния си парашут…

— Парашут? — попита ужасен господин Малдини. — Но какво е това? Никога не съм чувал за такова нещо!

— Това е едно голямо парче платно с шнурове, за които Леонардо е окачил разни неща! — обясни Карло.

— Те не падат на земята, а се спускат бавно, защото платът се пълни с въздух! — допълни Леонардо. — Е, добре, една от каните се счупи. Но в това няма нищо чудно, тя и без това беше пукната…

— И въпреки това в никакъв случай не бих рискувал да си счупя краката при такива експерименти! — заяви господин Малдини. — Разбирам много добре дядо ти. — И той продължи, обърнат към Карло: — Като чувам какви ги вършите вие, двамата, в дома на стареца, започвам да се тревожа за теб!

— О, няма никаква причина за тревога! — отвърна Карло.

— Всички тези неща звучат доста опасно.

— Аз не участвам в опасни неща — увери го Карло. — Честна дума! Освен това нали чу, че дядото на Леонардо винаги е нащрек и предотвратява най-лошото!

Погледът, който хвърли Карло след тези думи към приятеля си, казваше само едно: „Как може да разказваш такива неща на баща ми!“.

— Ще поговоря с майка ти дали да ти разрешаваме това в бъдеще — поклати глава Чезаре Малдини.

— Но досега не се е случило нищо страшно! Трябва да признаеш това! — възрази Карло.

— Нищо, за което да съм чул — отвърна господин Малдини. — Но това може би се дължи на обстоятелството, че не съм много често у дома и не научавам за доста от вашите геройства.

 

 

Тримата легнаха да поспят няколко часа. Огънят пращеше, над тях светеше луната.

Леонардо дълго наблюдава танца на пеперудките, който се виждаше съвсем ясно на лунната светлина. Някой ден, мислеше си той, и хората ще могат да летят като тях. И може би аз ще съм този, който ще успее да конструира летателен апарат, който ще прави поне онова, което е съвсем естествено за пеперудките.

Другите вече бяха заспали, а Леонардо още лежеше буден. Господин Малдини похъркваше, от време на време изпръхтяваха конете, а Леонардо продължаваше да си мисли за летателните машини, които щеше да построи. И както си фантазираше, без да усети, и той заспа.

В сънищата му всичко беше толкова просто. Той построяваше машините с няколко замаха. И всичко проработваше още от първия път така, както беше планирано, и най-вече не изникваха непредвидени проблеми, както стана с шиша за печено, който Леонардо направи за дядо си. Той беше конструиран така, че надигащият се от огъня топъл въздух въртеше колело с крила, подобно на вятърна мелница. С негова помощ печеното непрекъснато се въртеше над огъня и не загаряше. Но шишът за печено често блокираше и по месото оставаха овъглени части. От много време вече Леонардо се опитваше да го подобри, но досега не беше постигнал задоволителен резултат.

Обаче летателните машини в сънищата му бяха перфектни. Те работеха безупречно и целият свят се чудеше как така досега никой не се е сетил да ги построи!

В съня си Леонардо се издигна високо във въздуха с една от тези летателни машини, прекоси полето и не след дълго видя под себе си река Арно и Флоренция. Колко малко изглеждаше всичко отвисоко! Флоренция, за която казваха, че е един от най-значителните за времето си градове на света, приличаше на голямо село.

Леонардо вече беше потънал толкова дълбоко в съня, че не го възприемаше като сън, а като действителност, когато внезапно дочу някакъв много странен звук, подобен на дълбоко бучене. Трудно му беше да го оприличи на нещо. Звукът ставаше все по-силен и Леонардо проумя, че става дума за гласове. Хор от гласове, които припяваха нещо. Той ги чуваше откъслечно, но все едно те нямаха никакъв смисъл. Хорът ставаше все по-силен. Гласовете повтаряха някакъв напев и най-сетне Леонардо осъзна, че не бяха от съня.

Той се събуди стреснат и седна на земята. Лагерният огън едва тлееше и беше станало доста хладно. Карло и баща му спяха все така дълбоко, но един от конете беше неспокоен. Той пръхтеше непрекъснато, вдигнал глава с наострени уши.

Нищо чудно при този шум, помисли си Леонардо.

От тъмнината изникнаха неясни силуети. Отначало това бяха само тъмни сенки, но нямаше съмнение, че странните напеви идват тъкмо от тях.

Те вече бяха съвсем близо до лагера на тримата пътници. Сенките ту изчезваха в тъмнината между храстите и дърветата, ту отново се появяваха. Лунната светлина ги огряваше на моменти, но все едно те не можеха да бъдат разпознати.

Сърцето на Леонардо препускаше също тъй бързо, както и мислите му. Що за същества бяха това? Разбойници? Но той не беше чувал за разбойници, които припяват църковни песни и редят молитви…