Алфред Бекер
Свещеният меч (3)

Крадецът в тъмната улица

Леонардо се провираше бързо през тълпата, която прииждаше към площада. Не биваше да изпуска крадеца от очите си. Той вече го изгуби веднъж в навалицата, но го откри малко по-късно. Изобщо не мислеше за Карло, сега нямаше голямо значение дали приятелят му ще успее да го следва. Ако двете момчета се изгубеха, можеха да се срещнат по-късно на сергията на търговеца Малдини на пазара.

В кесията, която винаги носеше на колана си, Леонардо пазеше няколко наистина ценни неща, от които в никакъв случай не можеше да се лиши. Там бяха няколкото медни монети, които беше спестил с много лишения, но и няколко предмета с още по-голяма стойност за него. Например един оловен куршум. Историята на този оловен куршум беше следната: ловците на Козимо де Медичи, господаря на Флоренция, бяха стреляли с него с аркебуз по един фазан. Този фазан беше подарен на бащата на Леонардо в знак на признателност за добрата му работа като нотариус. Тъй като господин Пиеро, естествено, нямаше време да сготви фазана, птицата в края на краищата се озова на трапезата на дядо му. Там именно Леонардо намери в месото куршума и го запази като ценен спомен. Той беше от чисто олово, а това означаваше, че може да го разтопи и да излее от него молив. Леонардо обаче не беше много сигурен дали наистина трябва да направи това. В края на краищата оловното топче можеше да се използва и за амуниция за някоя от многобройните метателни машини, които вече беше измислил, или за парното оръдие, което възнамеряваше да направи някой ден.

Освен оловния куршум в торбичката имаше череп на мишка, който Леонардо беше почистил с голямо старание и много усилия, докато остана само чиста кост. Мишият череп всъщност беше в торбичката по една-единствена причина — Леонардо искаше да му е подръка, ако му потрябва. Напоследък сбирката му от животински кости беше станала толкова голяма, че той вече не помнеше къде какво е прибрал.

И най-сетне в кожената торбичка пазеше едно надраскано стъкло от очила, което получи от някакъв пътуващ търговец. През него почти не можеше да се вижда, но пък то му служеше за палене на огън.

Крадецът щеше да прояви интерес само към няколкото медни монети. Останалите съкровища на Леонардо едва ли биха му свършили работа и най-големият страх на Леонардо беше, че той просто ще ги изхвърли. Той вероятно дори не притежаваше необходимите познания, за да се досети, че от оловния куршум могат да се направят пари.

Междувременно Леонардо продължаваше да си проправя път през тълпата. Вече беше достигнал края на площада, където навалицата не беше толкова гъста. Той, естествено, не можеше да следи развоя на мача между белите от Санто Спирито и сините от квартала Санта Кроче. Но по всичко личеше, че играта напълно е излязла от контрол.

Покрай него мина отряд на градската стража, но Леонардо не вярваше, че неколцината стражи ще успеят да възстановят реда на площада и да прекратят боя пред катедралата.

Момчето спря и се огледа. На ъгъла стоеше жена, която наблюдаваше неразборията пред катедралата и клатеше глава.

— Ако благородниците не харесваха толкова много играта с топка, тя отдавна щеше да е забранена! — рече тя на друга жена. — Всеки път се случва едно и също! Най-големите площади са задръстени от хора и човек изобщо не може да се добере до пазара!

Карло най-сетне настигна Леонардо. Момчето едва дишаше. Понечи да каже нещо, но от гърлото му излезе само хъхрене. Леонардо посочи с ръка пред себе си. Крадецът тъкмо завиваше зад ъгъла на една къща.

— Ето го!

Леонардо се втурна енергично след момчето, което явно вече изобщо не се притесняваше, че някой може да го е проследил. Беше се облегнал на стената на къщата и опитваше да развърже кожената връв, с която Леонардо беше вързал кесията. Това беше доста трудно, понеже Леонардо беше измислил сложен възел, за да затрудни всеки, който се опита да я отвори.

Очевидно момчето нямаше нож, така че не съществуваше опасност да разреже кожената кесия, за да се докопа по-бързо до съдържанието й.

Леонардо почервеня от гняв. Как си позволява това хлапе просто да му вземе кесията, в която пази най-ценните си неща! Дори човек да е беден, това не е причина да стане крадец, мислеше си ядосан той.

Внезапно момчето вдигна поглед. Изплаши се и хукна да бяга. Втурна се надолу по павираната улица.

— О, не! — изпъшка Карло, защото беше ясно, че преследването ще продължи. Тъкмо беше успял да си поеме дъх и се радваше, че изобщо е успял да настигне Леонардо.

И наистина, без да се колебае дори и миг, Леонардо се впусна след крадеца.

— Стой, бандит такъв! — викна той.

Всъщност искаше да вика с всички сили, защото се надяваше някой да му помогне. Може би дори някой от градската стража, който случайно минава наблизо. Но за да може да следва момчето, трябваше да тича толкова бързо, че не му оставаха сили за викане. Леонардо се радваше, че още може изобщо да тича. Карло го следваше на известно разстояние, като се молеше преследването да приключи най-сетне.

Крадецът наистина беше бърз. По-бърз от повечето момчета във Винчи. Иначе не би имал шанс, бандитът му с бандит, мислеше си Леонардо. Хората във Флоренция едва ли обичаха да ги обират!

Момчето с кърпената риза спря за миг и се обърна. Искаше да прецени на какво разстояние са преследвачите му. То очевидно владееше отлично занаята си, защото направи неприличен жест към Леонардо. После сви в една тясна уличка и продължи да тича колкото му държаха мръсните крака.

Малко по-късно Леонардо стигна до уличката. Тя беше толкова тясна, че в нея изобщо не проникваше дневна светлина. Макар че над града грееше слънце, тук беше почти тъмно.

Леонардо се втурна по уличката. Момчето обаче беше изчезнало. След един завой уличката внезапно свърши. Леонардо се озова пред каменна стена. Наблизо, пред входа на една от къщите седеше старец. Леонардо го заговори.

— Видяхте ли оттук да притичва момче с кърпена риза? — попита той.

Старецът се засмя. Лицето му беше в сянка и едва сега Леонардо забеляза, че нещо с очите му не е наред. Той гледаше към Леонардо, но изглежда, изобщо не го виждаше.

Междувременно Карло настигна Леонардо и спря задъхан.

— Не съм виждал никого — отвърна старецът. — И то от много време вече…

— Той е сляп, Леонардо! — възкликна Карло и Леонардо най-сетне разбра какво не е наред. Човекът гледаше през тях, сякаш ги няма.

Зад стената ставаше нещо. Чуваха се развълнувани викове на множество хора.

— Не видях никого — повтори старецът. — Но знам, че преследвате Никола Крадеца!

— Но… — измънка Леонардо, объркан.

— Чух го. Мога да различа стъпките му сред всички други и знам къде изчезна.

— Кажи ни тогава! — настоя Леонардо.

— Дайте ми медна монета!

— Всичките ми пари са в този Никола! — извика отчаяно Леонардо. — Откъде да ти намеря медна монета?

— Приятелят ти сигурно има — настояваше на своето слепецът. — Той е застанал вдясно от теб и е доста изненадан, че зная толкова точно какво прави в този миг. Сигурно вече е ококорил очи и гледа ужасено към мен!

Слепецът очевидно искаше да използва предимството си. Но двете момчета изобщо не позволиха да ги разиграва. Може този човек да чуваше по-добре от зрящите хора, но що се отнася до израза на лицето на Карло, твърдението му си беше чиста догадка.

— Леонардо, няма да си дам медните монети, за да си върнеш мишия череп! — заяви Карло. — Просто забрави за това!

— Череп на мишка? Да не би да го носиш, защото има магьосническо действие — оживи се слепецът. — В такъв случай трябва да вдигна цената. И на твое място бих побързал, защото Никола е добър приятел с уличния търговец Паскуале, а той продава такива магически предмети за нула време!

— Какъв подлец! Иска да спечели от нещастието ни! — възмути се Карло.

Но Леонардо вече беше съвсем другаде в мислите си. Погледът му се плъзна по стената, която се издигаше пред тях. Направи му впечатление, че в нея липсват няколко камъка. Празнините бяха като стъпала, които можеха да се използват, за да се покатери човек по стената и да я прескочи.

— Знам къде е изчезнал крадецът! — установи мрачно Леонардо.

Карло го погледна изненадан.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казвам!

Той пъхна десния си крак в едно от стъпалата и започна да се катери. Стана учудващо лесно. Стъпалата бяха така подредени, че лесно можеха да бъдат достигнати от момче с неговия ръст. Може би крадецът Никола беше извадил собственоръчно камъните от стената. Това едва ли го беше затруднило, защото хоросанът беше стар и се ронеше. Миг по-късно Леонардо беше на върха на стената. Той надникна в малък вътрешен двор. Видя опънато въже с пране и тесен сенчест проход, който водеше към улицата. От улицата долиташе препирня. Множество гласове говореха един през друг. Там явно ставаше нещо и вероятно това беше причината, поради която в двора нямаше никого. Нито играещи деца, нито жените, които бяха прострели прането и обикновено се навъртаха наоколо, за да го държат под око. Нямаше следа обаче и от крадеца Никола.

Леонардо скочи долу и се приземи с лекота в една леха. Карло също се изкатери върху стената и скочи до него, но не толкова леко. Той падна на земята и изохка.

— Удари ли се? — сепна се Леонардо.

— Можеше да е по-зле! — изръмжа Карло с лице, което казваше точно обратното и закуцука след приятеля си.

— Леонардо, в това вече няма никакъв смисъл! Няма да откриеш крадеца! Той отдавна е отпрашил през девет планини в десета. Или по-точно, през девет стени зад десета, както е по-удачно да се казва във Флоренция.

— Няма да се предам толкова лесно! — упорстваше Леонардо, докато бързаха по тесния проход.

Шумът се усили. Отпред явно се беше събрала тълпа. Да не би и тук да се играе футболен мач? Нищо чудно. Нали във Флоренция има четири различни квартала, всеки от които излъчва по един отбор. Докато белите и сините се биеха за топката пред катедралата, напълно възможно беше на друг флорентински площад да се играе друг мач.

— Леонардо! Ако е истина това, което каза слепецът, този уличен търговец отдавна е спазарил твоя миши череп и другите неща, които мъкнеш винаги със себе си! Кажи ми как ще открием крадеца? Та от него няма и следа! Най-късно на следващата пресечка вече няма да знаем накъде е поел! Освен това на село има достатъчно мъртви мишки, на които би могъл да смъкнеш кожата!

— Първо, отне ми много време и беше доста трудно да сваля кожата, без да повредя черепа, и никак не съм сигурен, че ще успея да го направя още веднъж. И второ, никога вече няма да получа такъв оловен куршум! Или мислиш, че някой от градската стража ще ми подари някой от своите?

— Не…

— Именно! А във Винчи няма нито един аркебуз.