Алфред Бекер
Свещеният меч (11)

Тайната на гората

Леонардо и Карло прекараха нощта в една монашеска килия. В помещението имаше само едно обикновено легло, грубо скована маса, стол и нищо друго. Капакът на малкия прозорец стоеше отворен и в килията влизаше лунна светлина.

Това беше килията на един монах, който бе починал преди време. Той още нямаше заместник в общността на абат Симеоне.

Леонардо и Карло едва се сместиха на леглото.

Леонардо спа зле, но не защото му беше тясно, а понеже не можеше да спре да мисли за думите на абата. Представяше си как брат Бартоло е напуснал манастира в някоя безлунна нощ и е стигнал до гората.

Сигурно много пъти е слушал истории за сражението. Нищо чудно да е потърсил останки от битката. Намерил е меча там някъде. Отпърво си е помислил, че може да даде метала за претопяване и така да припечели нещо, преди да му дойде блестящата идея да превърне това ръждясало старо оръжие в свещения меч на свети Петър — свещена реликва, предмет, толкова свят, че да внушава респект на всички.

Ние също ще се огледаме из тази гора, докато пътуваме утре към Винчи, реши Леонардо.

 

 

На следващата сутрин момчетата се сбогуваха сърдечно с монасите и потеглиха обратно за Винчи.

— Изобщо не ми се мисли какво ни очаква, когато се появим у дома! — тревожеше се Карло.

На Леонардо изобщо не му се слушаха оплакванията на Карло.

— Стига си хленчил, Карло! Станалото — станало! Естествено, че всички са се притеснили за нас, но предлагам да изчакаш, за да видим с очите си колко ужасно ще е положението ни, вместо да си представяме какво ни очаква. Така ще ни бъде двойно по-тежко!

— Във всеки случай не ми се вярва, че скоро ще ни пуснат да излезем извън селото с Марчела! — не спираше Карло.

Леонардо също имаше подобни подозрения и тъкмо затова мислеше, че е много важно да разкрият докрай тайната на мнимия монах, преди да се върнат у дома.

Двамата не говореха много, потънали в мислите си. Марчела напредваше в бавен тръс по пътя. Нямаше смисъл да я пришпорват. Дългото пътуване с двете момчета на гърба и с всички обиколки от предишния ден я бяха изтощили и тя не можеше да ходи много бързо.

Марчела не беше си починала достатъчно, макар че монасите от „Сан Матео“ се погрижиха добре за нея.

Най-сетне момчетата стигнаха горичката, която хората наричаха със страховитото име Гората на мъртвите.

Леонардо дръпна юздите на Марчела и скочи на земята.

— Трябва да се огледаме тук, Карло!

— Ти нали не говориш сериозно, Леонардо!

— Карло, Бартоло е намерил своя меч именно тук…

— Да, това е напълно възможно, но какво от това? Ако сега се върнем във Винчи и разкажем, че този човек е бивш джебчия, а мечът му е само ръждясала останка от сражение между рицари отпреди стотина години, все едно — никой няма да ни повярва!

— Но те трябва да ни повярват! — настояваше Леонардо. — И затова трябва да се огледаме за доказателства.

Карло също скочи от гърба на Марчела и я върза за един храст. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да отклонява Леонардо от плана му.

— И какви доказателства ще търсим? — попита примирено той. — Ти вероятно имаш някаква идея.

— Ще разбера това, едва когато ги открия — отвърна Леонардо.

Момчето тръгна през храсталака. Пред него имаше стена от преплетени бодливи клони. Първата му цел беше прастарото, полуизгнило колело от каруца, облегнато на едно дърво.

Карло го следваше неохотно. Един клон го удари в лицето.

— Ама че гадост! — ядоса се той.

Тогава внезапно почвата под краката му поддаде и той пропадна с крясъци в някаква дупка, оплетен в храстите, които се огънаха с пукот под тежестта на тялото му.

— Ама това си е същински капан! — извика Карло. — Отгоре са струпани клони и храсти и човек не вижда ямата. И аз, глупакът, стъпих право в нея!

Той се опита да се изправи, но съвсем се оплете в трънака.

— А ти какво стоиш и гледаш, Леонардо, няма ли да ми помогнеш!

— Тук някой е копал! — констатира Леонардо.

— Ама, разбира се, че е копал. Ти да не би да смяташ да чакаш, докато той се върне да прибере улова си?

— Ти, както винаги, преувеличаваш! — махна с ръка Леонардо. — Ямата е съвсем плитка и изобщо не е подходяща за лов. Дори дребни животни биха се измъкнали с лекота от нея.

Леонардо помогна на Карло да се измъкне от трънливите клони, които се бяха налепили по него. Карло непрекъснато надаваше викове, защото бяха доста бодливи.

— Внимавай да не ми скъсаш дрехите! Доста скъпи са, да знаеш! И без това ще си имам достатъчно ядове у дома!

Накрая Карло беше почистен от бодлите и изваден от ямата. Леонардо се огледа. Тук почвата беше много по-мека, отколкото на други места в гората.

— Огледай се добре, Карло! Може би ще открием нещо, което да ни помогне в нашето разследване!

— Ще ми кажеш ли ти, умнико, какво общо има тази яма с нашия брат Бартоло?

— Много просто — мисля, че той е копал тук. Хората са суеверни. Те избягват тази местност и затова той се е надявал да открие ценни предмети в земята. Метал от мечове, бойни брадви и копия например! Би могъл да ги продаде на някой ковач за претопяване.

— Аха, а след това е натрупал храсти и клони отгоре, за да не прави впечатление — съгласи се Карло.

— Точно така! Може би дори е искал да се върне още веднъж, за да вземе още неща… Шлемовете на загиналите рицари или дори някой по-скъп предмет.

— Гледай сега, в момента брат Бартоло има много по-лесен начин да печели пари, вместо да рови в калта на това зловещо място.

В този момент Карло се интересуваше само от драскотините, които му бяха останали от падането. Той опипваше раните си с изкривено от болка лице.

Търсенето на Леонардо според него се проточи твърде дълго.

— Надявам се да не си забравил, че би трябвало да се приберем у дома най-късно до вечерта — напомни той на приятеля си.

Леонардо отчупи един клон и разрови с него земята. Така поне не се налагаше да рови с ръце. Почвата наистина беше много мека, като преорана.

Внезапно той се натъкна на нещо твърдо. Порови още малко и откри ръждясал шлем с огромна вдлъбнатина в него.

— Тези хора са се били безмилостно — промълви момчето.

— Не искам да те прекъсвам, но сраженията, които са водили войските на папата и императора, никак не ме интересуват!

— В земята сигурно са погребани страшно много останки! — размишляваше Леонардо на глас. — Оръжия, скъпоценности и брони. Може би, ако се изрови всичко това, може да се разбере какво точно се е случило тук…

— Леонардо, в момента не ме интересува нищо, което не е свързано с брат Бартоло — измърмори Карло.

Леонардо продължи да рови в меката почва. Не след дълго той се натъкна на нещо, което отпърво взе за връх на копие.

Той се наведе и го вдигна от земята.

— Какво е това? — полюбопитства Карло.

— Ръждясало парче метал — отговори замислено Леонардо. — Отначало си помислих… — Той млъкна и се почеса с едната ръка по брадичката, докато с другата ръка вдигна парчето метал пред очите си.

То беше разядено от ръждата и при все това формата му изглеждаше някак позната.

— Погледни това, Карло! Прилича на счупено!

— Ако имаш предвид…

— Прилича на острие на меч! А сега обърни внимание на мястото на счупването, Карло! Погледни внимателно!

Карло въздъхна и се намръщи. И тогава внезапно забеляза онова, което беше привлякло вниманието на приятеля му.

— Ама ти да не искаш да кажеш…

— Карло, това може да е счупеното острие на меча, с който се перчи брат Бартоло. С това парченце бихме могли да докажем, че той е измамник и е намерил меча тук, в Гората на мъртвите!

Карло опипа ръждясалото място на счупването.

— Сигурен ли си наистина?

— Виж тук! Погледни формата. Внимателно огледах меча на Бартоло и запомних всички подробности. Мястото на счупването има формата на буквата „М“ с един висок и един по-нисък връх. То доста точно съответства на формата на това късче метал.

Леонардо прибра острието на меча в едната от торбите с провизии, които носеха със себе си.

След това двете момчета продължиха по пътя за Винчи.

Леонардо непрекъснато се опитваше да накара Марчела да ускори ход, но всичките му опити оставаха безуспешни.

Часовете минаваха и слънцето започна да се спуска бавно към хоризонта.

— Съвсем скоро ще се стъмни. — Карло тревожно оглеждаше небето, докато почиваха край един поток и чакаха Марчела да засити жаждата си.

На един разклон на пътя поспориха известно време коя посока да изберат, стигнаха до компромисно решение, поеха по единия от двата пътя и за щастие, навреме се досетиха, че трябва да се върнат обратно.

Когато най-сетне стигнаха родното Винчи, отдавна вече се беше стъмнило.

Последната част от пътя Карло измина, изпълнен с мрачни предчувствия за разправиите, които го очакват у дома.

— Просто изчакай, Карло — повтаряше му Леонардо.

— Баща ми сигурно вече е обиколил цялата околност! — клатеше глава Карло, измъчван от закъснели угризения.

— Мен едва ли са ме търсили — вдигна рамене Леонардо. — Баща ми сигурно още не се е върнал от Флоренция, а дядо, дори да е бил много разтревожен, няма кон, с който да тръгне по следите ми.

И Леонардо потупа Марчела по врата.

Появиха се първите къщи на Винчи и това даде сили дори на изтощената Марчела да направи едно последно усилие.

 

 

На селския площад се беше събрала тълпа. Те говореха един през друг на трептящата светлина на факлите.

— Какво става пак в нашето село? — попита загрижено Карло.

— Не е на добро това, че всички тези хора са се събрали пред нашата къща — отвърна притеснено Леонардо.

Отпърво никой не забеляза тяхното завръщане.

Леонардо дръпна юздите на Марчела и скочи от гърба й. Карло го последва.

— Облекчете душата си и дайте парите си, защото те са тежък товар за вас! — чу се настойчивият глас на брат Бартоло. — Излезте и се покайте! Приемете вината си, че не сте вярвали достатъчно! Синът ви е слуга на Козимо де Медичи, градоначалника на порочния град Флоренция! Не бива да допуснете Божия гняв, който ще се изсипе върху него, да сполети и вас!

Леонардо дочу с ужас, че сред тълпата се надигнаха и други гласове. Гласове, които съвсем сериозно предлагаха да се подпали и къщата на дядо му.

— Да прогоним слугите на Медичите от Винчи! — провикна се някой под прикритието на тъмнината, уверен, че по-късно никой няма да може да каже кой е бил подстрекателят.

— Къде е този господин Пиеро? — провикна се друг.

— Ами във Флоренция, къде другаде, при господаря си!

— Дано там да го сполети Божието наказание!

На вратата се появи дядото на Леонардо.

— Вървете си по домовете! — рече той и продължи, обърнат към брат Бартоло: — Нямам нищо, което бих могъл или пък бих искал да ви дам!

— Значи за вас няма значение, че цялото село Винчи ще бъде сполетяно от Божия гняв, както несъмнено ще стане с Флоренция? Наистина ли ви е безразлично? — провикна се брат Бартоло и се огледа. Сетне вдигна свещения меч на свети Петър към небето. — Кълна се в тази светиня! Гневът на Всемогъщия ще се стовари върху това прокълнато село и върху всички, които живеят тук. И то само защото неколцина грешници отказват да се покаят…

Леонардо се обърна към Карло и прошепна:

— Изглежда, пристигаме тъкмо навреме!

Той се метна на Марчела, за да изглежда по-висок и по-голям и за да говори отвисоко, защото иначе едва ли някой щеше да го чуе.

— Този човек е измамник! — извика Леонардо с всички сили. — Той никога не е бил монах, макар че носи дрехата на брат, която са му дали в манастира „Сан Матео“.

През тълпата премина удивен шепот.

— Млъкни, сине на Сатаната! — провикна се Бартоло необичайно силно. — Вие видяхте, че го поканих при нас, както някога е постъпил Исус със Захей…

— Точно така, само дето нито вие сте Исус, нито пък притежавате меч, който наистина е свещен! — отвърна все така силно Леонардо. — И затова искате да ме накарате да замълча! — Леонардо извади счупеното острие от торбата си. — Бях в манастира „Сан Матео“ и приятелят ми Карло може да потвърди, че нищо от това, което казвам, не е измислица!

Почервенял като рак под всички погледи, които за няколко мига се обърнаха към него, Карло отвърна с дрезгав неуверен глас.

— Всяка негова дума е истина!

Думите му почти не се чуха сред всеобщото брожение.

— Я да млъкваш! — провикна се един от последователите на мнимия монах и пожъна одобрението на част от тълпата.

— Не, оставете го да говори! — настоя гостилничарят. — Аз подслоних брат Бартоло и последователите му и ги храня вече няколко дни и бих искал да знам дали в това обвинение има някаква истина!

— Аз също! — обади се големият Рикардо, един от надничарите, които помагаха на селяните при събирането на реколтата, пътувайки от село на село. В околността имаше още неколцина Рикардовци, та затова него го наричаха големия Рикардо. Той беше доста висок и стърчеше поне с една глава над повечето жители на Винчи. — Бях си спестил пет медни монети, които сега дрънчат в онази торба! — добави той и посочи едно от двете момчета, които събираха парите за брат Бартоло.

— Съвсем лесно може да се докаже! — викна отново Леонардо. Той побутна Марчела още няколко крачки напред. Хората се разстъпиха. — Бях в манастира „Сан Матео“. Преди време там потърсил убежище един бивш джебчия от Сиена на име Бартоло. Как мислите, брат Бартоло, дали абат Симеоне ще ви разпознае, ако го помоля да дойде тук?

Бартоло преглътна паникьосано.

— Това е клевета! — извика той и внезапно започна силно да се поти.

— Един ден вие сте напуснали манастира и на всичкото отгоре сте обрали монасите! При бягството си сте минали през едно място, което наричат Гората на мъртвите. Нищо чудно и тук хората да са чували или виждали това място!

— Това не беше ли мястото, където преди много време се е водила кървава битка? — попита гостилничарят.

— Знам това място! — намеси се господин Малдини, който до този миг стоеше съвсем накрая на площада и наблюдаваше отдалече какво се случва пред къщата на Леонардови. Досега не му се беше удало да говори със сина си, пък и Карло нямаше голямо желание точно в този миг да бъде близо до баща си. — Минавал съм оттам с колата си, но това беше преди години.

— Там сте намерили вашия меч, Бартоло! — заяви Леонардо. — Това е меч на рицар, който е загинал в битката преди сто години. Това не е свещеният меч, който свети Петър е отнел от римски войник в Гетсиманската градина! Намерих там този връх от меч и ако той се окаже липсващото острие на вашия меч, няма да се наложи да викаме тук абат Симеоне, за да ви разобличи!

За миг настана пълна тишина. Бартоло се огледа.

— Е, какво чакате, брат Бартоло? Защо просто не покажете меча си и ако онова острие там не си пасва с меча, то тогава това момче наистина ще се окаже лъжец! — извика едно от момчетата в дреха на покаяник, което събираше парите.

От тълпата се надигнаха силни гласове в подкрепа на тази подкана, които също настояха Бартоло да покаже меча си.

Но човекът в расото изобщо нямаше такива намерения!

Той вдигна меча с двете си ръце и го насочи към Леонардо. Сетне го размаха заплашително.

— Стой далеч от мен! — изкрещя той. — Това острие може и да е ръждясало, но не чак толкова, че да не строша черепа на всеки, който приближи до мен!

— Мислех, че разчитате изцяло на чудотворната сила на свещения меч! — провикна се ехидно дядото на Леонардо. — А сега внезапно предпочитате да се доверите на силата на мускулите си и дори искате да се биете като хванат натясно крадец!

— Ами той очевидно е просто един крадец! — обади се една жена.

Бартоло отстъпи назад. Никой не смееше да приближи към него, защото той размахваше заплашително меча във въздуха. Когато осъзна, че никой от последователите му не вярва вече в правотата на думите му, той най-позорно побягна. Миг по-късно се обърна и размаха меча към разярения гостилничар, който го беше последвал.

— Оставете го да бяга! — извика дядото на Леонардо. — Достатъчно е, че остави зад гърба си един изпепелен дом, не бива сега да има мъртви или ранени!

— В края на краищата парите са при нас! — добави господин Малдини и се обърна към едно от момчетата в дрехи на покаяници. — Или може би и вие се гласите да изчезнете с тях?

Момчето поклати глава. То беше онемяло от изумление.

— Аз… аз наистина вярвах в това, което разправяше брат Бартоло… — прошепна той. — Изглеждаше… толкова убедителен! Имаше обяснение за всичко и познаваше Светото писание.

— Той никога не е бил монах — оповести Леонардо. — Но очевидно е слушал внимателно, когато братята в манастира са чели Библията!

— Утре ще си поговорим за това с теб — закани се дядо му, но момчето знаеше добре какво означаваше това. Дядо му всъщност не искаше повече да обсъждат случая и на следващия ден изобщо нямаше да отвори дума за това, че Леонардо и Карло бяха изчезнали за два дни, без никой да знае къде са.

Карло не можеше да се похвали със същия късмет, както научи по-късно Леонардо. Въпреки благополучната развръзка баща му бил много ядосан. Той обикалял няколко часа из околността с единия от конете, които иначе впрягаше в каруцата си, за да търси изчезналите момчета. Но не открил никого, който да ги е виждал, и трябвало да се върне без никаква вест.

Парите, които привържениците на мнимия монах бяха събрали, бяха преброени от трима жители на Винчи. Гостилничарят направи предложение част от парите да се използват, за да се възстанови опожареният дом на господин Пиеро.

— Ние, все едно, никога няма да разберем кой от привържениците на този измамник е подпалил къщата — рече той. — Но и никой от нас не се осмели да им попречи.

Останалото трябваше да се разпредели между онези, които бяха дали спестяванията си на Бартоло.

Ясно стана, че отново ще трябва да прибегнат до помощта на господин Пиеро, за да се изготвят списъци, в които щеше да се отбележи колко точно е дал и получил всеки.

 

 

Господин Пиеро се върна във Винчи на следващия ден и за своя голяма изненада не откри в селото нито брат Бартоло, нито сподвижниците му.

— Всъщност бях решил да говоря с Козимо де Медичи за тази история — разказа бащата на Леонардо. — Но той изобщо не беше във Флоренция тези дни. Секретарят му ме увери, че ще докладва за случая, но не е трудно да се досети човек, че това нямаше да доведе доникъде.

— Не вярвам, че Козимо би могъл да помогне в този случай — поклати глава старецът. — Дори да бе пратил тук всички флорентински войници. Защото най-голямата сила на Бартоло се дължеше на това, че хората му вярваха. Умението му да убеждава хората го правеше толкова опасен.

— Е, сега вече едва ли някой ще му повярва — рече доволно Леонардо.

— За това си напълно прав — съгласи се дядо му. — Историята на измамата му ще се разпространи също тъй бързо, както и легендата за свещения меч на свети Петър.

 

 

Няколко дни по-късно, докато яздеха с Марчела из околността, Леонардо и Карло намериха меча, захвърлен край пътя. Преди това им се наложи дълго да молят и убеждават за разрешение както дядото на Леонардо, така и бащата на Карло. Момчетата бяха предупредени най-строго и от двамата никога повече да не си позволяват да удължават един малък излет до изчезване за цели два дни и с това да поболеят семействата си от грижи.

Мечът беше захвърлен край стария римски път за Флоренция. На това място той беше само един по-добър черен път, който заприличваше на блато, когато валеше. Момчетата забелязаха случайно оръжието сред високите треви.

Леонардо скочи от гърба на Марчела.

— Та това е свещеният меч! — провикна се той.

— Да не би да искаш да вземеш това парче ръждиво желязо? — почуди се Карло. — Дали пък да не го продадем на ковача!

— Ти вече мислиш също тъй користно, както мнимият брат Бартоло! — укори го Леонардо и поклати енергично глава. — Не, няма да го носим на ковача, но сега аз мога да довърша това, което исках да направя вечерта на нашето завръщане!

— Нямам представа какво си намислил!

— Трябва ми доказателството, Карло!

— Ох, Леонардо, какво има да доказваш още! С поведението си Бартоло на практика призна всичко!

— Въпреки това искам да знам дали върхът пасва!

Леонардо не носеше върха на меча. Той го пазеше в стаята си. Наложи се двете момчета да се върнат колкото се може по-бързо във Винчи.

Леонардо нямаше търпение да получи своето доказателство. Той остави Карло да завърже коня и се втурна по стълбата. Носеше ръждясалия меч на рамо. Качи се в стаята си и остави оръжието на масата. Сетне извади с треперещи ръце счупеното острие от едно сандъче, скрито под леглото му.

През това време в стаята влезе и Карло.

— Е, какво става? — попита той. — Настъпи ли големият момент?

— Да, точно така!

Леонардо постави внимателно отчупения връх до назъбения край на меча.

Той… изобщо не пасваше.

Както и да нагласяше Леонардо двете части, дори да се предположеше, че с времето двата края допълнително са се нащърбили, пак не можеше да се приеме, че парчетата са от един и същ меч, защото те бяха различно широки. Върхът беше по-тесен с почти цял пръст.

— Как съм могъл така да се заблудя! — възкликна Леонардо, като не вярваше на очите си. — А бях твърдо убеден! Но този връх просто не е от този меч!

Карло въртеше глава, онемял от изумление.

— Да, ти беше толкова убеден, че дори мнимият монах повярва, че действително държиш в ръцете си липсващия връх на неговия меч. Иначе нямаше да се остави да го разобличим така лесно!

— И въпреки това аз не разбирам… — прошепна Леонардо в пълно недоумение. Сетне рязко се обърна към Карло. — Трябва още веднъж да отидем в Гората на мъртвите! Бартоло по същество сам призна, че историята се е случила така, както предположих аз. Значи истинският връх трябва да е там някъде.

Но Карло вдигна предупредително ръце.

— Без мен, Леонардо! Няма да ме въвлечеш още веднъж в тази история!