Алфред Бекер
Свещеният меч (1)

Опасна Флоренция

— Внимавай! Внимавай къде стъпваш, Леонардо! — извика Карло.

Леонардо едва успя да заобиколи купчината конски тор насред улицата.

— Ето какво става, когато човек се заплесне и не си гледа в краката! — рече назидателно Карло.

В следващия миг и двете момчета отскочиха встрани. Карло сграбчи приятеля си за рамото и го дръпна назад. Край тях профуча каруца, теглена от два коня. Конете изцвилиха силно. Колелата на каруцата едва не премазаха крака на Леонардо.

— Мили боже, размина ни се на косъм! — изпъшка Карло. — Виждаш ли какво може да ти се случи, докато витаеш из облаците, вместо да внимаваш! Флоренция е голям град! Всеки миг трябва да си нащрек!

— Добре де, добре…

— Но ти знаеш това по-добре от мен! Идваш тук много по-често, откакто баща ти е нотариус на Козимо де Медичи!

— Бях се замислил… — призна Леонардо. — Виж тези тесни улички! По мостовете, които прекосяват Арно, редовно има задръствания и коларите се карат непрестанно, докато единият не отстъпи! Погледни хаоса, който цари на пазара. Истинско изпитание е за търговците да стигнат до сергиите си!

Момчетата вървяха по улицата, точно до къщите, за да не се озоват отново в опасна близост с някой конски впряг.

— Честно казано, не те разбирам, Леонардо. В градовете е така! У дома, във Винчи, човек спокойно може да се изтегне насред селския площад и да изкара един следобеден сън, без да го прекъснат! Но тук има твърде много хора!

— Е, Винчи все пак е само едно село…

— Точно това казвам и аз!

— Във Флоренция се срещат търговските пътища от цял свят, тук се правят сделки със сушена треска от Норвегия, с подправки от Индия и килими от Персия…

— И с почти същите килими, но тъкани в Англия и наполовина по-евтини — додаде Карло.

— Точно така!

— И всички тези хора искат да се озоват на един и същ пазарен площад по едно и също време! Ясно е, че ще има навалица!

Леонардо кимна.

— Да, тъкмо върху това размишлявах. Пазарът трябва да се организира по-добре. Разбираш ли? Хората трябва да могат да стигат бързо до площадите, до банките и до магазините, без това да е опасно за живота им!

Карло въздъхна шумно.

— Решението е много просто, Леонардо!

— Така ли?

— Трябва да си отваряш очите на четири и да внимаваш! Тогава нищо няма да ти се случи! За това не са необходими никакви изобретения!

— О, напротив! — възрази Леонардо. — Колко глупаво, че нямам подръка хартия! Щях да ти скицирам някои от идеите, които ми хрумнаха.

Карло не повярва на ушите си. Това шега ли беше?

— Сега? Тук! На път за най-оживения флорентински пазар? Леонардо, ти си луд!

Но всъщност такъв си беше неговият приятел — чудат и преливащ от странни идеи. Карло въздъхна и добави:

— Добре че нямаш хартия!

 

 

Търговецът Малдини, бащата на Карло, редовно пътуваше с каруца до Флоренция, за да продава стоките си на пазара и да купува нова стока, която после препродаваше из околните села. Понякога той вземаше Карло и Леонардо със себе си в големия град.

Напоследък Леонардо използваше всяка възможност да пътува до този удивителен град. Тук можеха де се видят несравнимо повече неща, отколкото във Винчи, където беше роден и където живееше.

Леонардо пътуваше много често и с баща си, господин Пиеро, който наскоро беше станал нотариус на Козимо де Медичи, градоначалника на Флоренция. Мисълта, че един такъв град би могъл да бъде проектиран по-добре, отдавна вълнуваше момчето.

— Виждаш ли купола на катедралата там, долу? — попита Леонардо и протегна ръка.

— Естествено, че го виждам! — отвърна Карло. Как би могъл да не види купола на катедралата? Та нали катедралата беше най-високата сграда в града! Той помълча, помълча и додаде: — Но честно казано, не разбирам какво общо има този купол с нас и твоите странни планове за подобряване на устройството на града.

Но Леонардо вече беше някъде далеч в мислите си. Така ставаше винаги, когато го погълнеше нещо, което му се струваше изключително важно. Карло добре познаваше това негово състояние. След известно време приятелят му внезапно щеше да си признае какво е обзело съзнанието му така силно — едната половина на идеята му щеше да бъде опасна, а за да изпълнят другата половина, най-вероятно щеше да се наложи здравата да се изпоцапат.

— Куполът на тази катедрала е най-големият в целия познат ни свят! Представи си само, тази катедрала е била построена, защото искали да издигнат най-голямата катедрала в света. Но когато стигнали до покрива, установили, че не могат да построят толкова голям купол, без той да се срути под собствената си тежест.

— Откъде знаеш тези неща?

— От Козимо де Медичи. Нали баща ми работи често за градоначалника и веднъж той ми позволи да разгледам библиотеката му…

Карло се намръщи.

— Но защо тогава ми задаваш тези странни въпроси? Всеки може да види купола!

— Да! Именно! Днес всеки може да види купола! Но преди това в продължение на цели сто години катедралата стояла без покрив. Били се отказали да го строят, защото никой нямал идея как да издигнат толкова голям купол. Представяш ли си? Поколения хора минавали всеки ден покрай тази църква и се питали дали все пак няма начин катедралата на Флоренция да се сдобие с покрив! И един ден най-сетне нещата се променили — един архитект открил начин да се издигне този огромен купол! С мен се случва същото, разбираш ли?

— Не — поклати глава Карло. — Честно казано, не разбрах нито дума от това, което ми каза.

— Ама съвсем просто е! Толкова пъти вече съм идвал във Флоренция. С мен се случва същото, което се е случвало с всички тези хора, които цели сто години минавали покрай катедралата без покрив и си блъскали главите как да я завършат.

— О, мисля, че повечето от тези хора само са се надявали да не вали по време на служба — рече Карло.

Леонардо обаче не искаше да слуша такива неща. Той махна пренебрежително с ръка.

— Мисълта ми беше, че аз вече много пъти съм минавал през този лошо организиран град, в който не можеш да направиш и крачка, без да стъпиш в конски тор. Град, в който навсякъде се натъкваш на задръствания и в който крадците използват навалицата, защото в този хаос могат да се измъкнат без никакъв проблем, след като са прибрали своето! И така, аз непрекъснато гледам това и днес най-сетне ми дойде идея как може да се въведе ред в хаоса!

— Ах, Леонардо…

— Знаеш ли, изобщо не е сложно. Трябва да се изгради мрежа от тунели под града. По тези тунели каруците ще превозват товарите си, а по улиците ще е забранено да преминават товарни коли.

— И какво ще се промени? — вдигна рамене Карло. — Тогава задръстванията просто ще се преместят в подземните тунели.

— О, не! Каруците ще се движат по точно определено разписание. Освен това в един впряг ще се обединят няколко коли. Да предположим, че баща ти трябва да закара стоките си до пазара. Той ще остави колата си при една от градските порти. Там, естествено, ще трябва да се изгради площад за престой на колите, който да се охранява. Но градската стража и без това няма какво да прави, освен в случаите, когато Флоренция е нападната от врагове, така че това едва ли ще е проблем!

Лицето на Карло изразяваше съмнение.

— Те едва ли ще са възхитени от това! — възрази той.

— Във всеки случай, стоките на твоя баща ще бъдат разтоварени още при портите на града и ще бъдат спуснати в подземните тунели със специални съоръжения за повдигане и спускане на товари, а сетне ще бъдат натоварени на специални коли.

— И кой ще прави всичко това, Леонардо?

— Ами, виж сега, във Флоренция и без това има много хора, които нямат работа и ще бъдат доволни, ако могат да припечелят някой и друг флорин. Това ще има своите предимства и за търговци като баща ти — тези хамали най-сетне ще имат пари да си купуват от техните стоки.

— Не знам, Леонардо…

— А след това стоките ще бъдат пренасяни по тунелите до пазара или някое друго място в града. Всяка кола ще се движи по един и същ маршрут в точно определено време. Така няма да се получават задръствания. А из целия град ще трябва да бъдат построени съоръжения, които ще спускат в тунелите товари или ще ги издигат на повърхността. Така по улиците на Флоренция вече няма да има конски тор. Измислил съм нещо и за пешеходците. Защо е необходимо хората да вървят толкова дълго по улиците и да се изморяват?

— И какво си намислил?

— Много просто: вместо хората ще се движат улиците! Повечето главни улици във Флоренция са прави. По тях ще има широки ленти от някакъв много стабилен материал, които ще са опънати върху ролки и непрекъснато ще се движат. Това ще бъдат ленти за превозване на пешеходци. Просто се качваш на лентата или сядаш на нея и се придвижваш докъдето е необходимо. И понеже лентите ще се движат бавно, щом приближиш своята цел, ще можеш да слезеш, без да падаш! Естествено, всяка улица трябва да има по две такива ленти — по една за всяка посока.

— Ах, Леонардо! Идеята ти е забележителна и все пак…

— Така със сигурност няма да има задръствания и навалица! Хората ще достигат пазарните площади много по-лесно. И за баща ти ще е по-лесно! Сега той е на пазара при своята сергия, но хората на площада са толкова много, че не всички успяват да стигнат до него. Според моя план сергиите на търговците ще се намират до подвижните ленти. Хората ще могат да стигат до тях върху лентите, ще слизат там, където искат да купят нещо, ще го купуват, ще плащат и отново ще се качват на лентите!

— А ролките на тези подвижни ленти? Те не могат да се въртят от само себе си! Някакво вълшебно заклинание ли ще ги движи, а, Леонардо?

— Хм, това, разбира се, е проблем! — призна Леонардо и се почеса по носа.

Той вече беше измислил множество фантастични машини, които биха могли да улеснят живота на хората. Имаше безброй рисунки и скици в стаята си у дома. Но всеки път се изправяше пред един и същ проблем — такива идеи можеха да се осъществят само ако хората притежават достатъчно мощен източник на сила, която да задвижва машините. Ето сега му беше необходима движеща сила, достатъчна, за да пренася хиляди хора върху подвижни ленти през града. Какво ли би могло да свърши работа тук?

— Обзалагам се, че дори ти нямаш решение! — засмя се триумфално Карло. — Освен ако не си магьосник!

— Не съм — отвърна Леонардо. — Признавам, че отначало действително не откривах никакво решение, но после внезапно някаква пелена се вдигна от очите ми и аз го видях! Флоренция е разположена на двата бряга на река, нали така? А Арно има доста силно течение! По бреговете й биха могли да бъдат построени воденици. Водата ще върти воденичните колела, а те пък ще задвижват зъбчати колела, които ще задвижват други зъбчати колела и така накрая силата на реката ще се предава на ролките, които ще движат лентите за пешеходците!

— Не знам дали това наистина може да стане, Леонардо…

— Е, добре, признавам, че градът ще трябва да се преустрои, за да се поставят лентите за пешеходци, и в градския съвет ще трябва доста да си поблъскат главите и сигурно ще има много съмнения. Но затова пък накрая ще се получи идеалният град!

— Внимавай!

Леонардо отново едва не стъпи право в купчина конски тор, защото беше толкова погълнат от мислите си и говореше така вдъхновено, че не си гледаше в краката. На всичкото отгоре през цялото време размахваше ръце. Сега той отдръпна крака си в последния момент, загуби равновесие и размаха още по-силно ръце, за да не падне.

— И когато бъдат построени лентите за пешеходци, такива неща вече няма да се случват! — заяви той най-хладнокръвно.

Точно в този миг чуха крясъци.

Мощен рев от стотици човешки гърла заглуши всички други шумове на площада. Мъжки, женски и детски гласове — един през друг.

Нещо прелетя във въздуха. Леонардо вдигна поглед, съзря тъмната сянка, която се носеше към него с шеметна скорост, но не успя да избегне сблъсъка.

Нещо го удари здраво по челото и той падна на земята.