Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса по-тъмно (9)

7.

Мама му стара, наистина ли го направих? Сигурно беше от алкохола. Пих шампанско, плюс четири чаши различни вина. Хвърлих поглед към Крисчън, който енергично аплодираше. Пфу, страшно щеше да се ядоса, а напоследък бяхме започнали да се разбираме. Подсъзнанието ми най-после реши да се появи и лицето му беше като в картината на Едвард Мунк „Вик“.

Крисчън се наведе към мен. На лицето му беше залепена широка фалшива усмивка. Той ме целуна по бузата и се доближи, за да прошепне в ухото ми с извънредно студен сдържан глас:

— Не знам дали да падна в краката ти, или да те напляскам до посиняване.

О, знаех какво ми се иска в момента. Погледнах го и примигнах иззад маската си. Исках да прочета онова, което е в очите му.

— Избирам втората опция, моля — промълвих отчаяно, докато аплодисментите стихваха. Устните му се разтвориха и той рязко си пое дъх. „О, тази изваяна уста — искам я върху себе си, веднага.“ Копнеех до болка за него. Крисчън ми отправи сияйна искрена усмивка, която ме накара да се задъхам.

— Страдаш, нали? Ще трябва да видим какво можем да направим по този въпрос — каза той, докато прокарваше пръсти по линията на челюстта ми.

Докосването му отекна много дълбоко в мен — там, където онази болка се беше размножила и пораснала. Прииска ми се да му се нахвърля веднага, още там, ала трябваше отново да насочим вниманието си към търга.

Почти не бях в състояние да седя неподвижно. Крисчън прехвърли ръка през рамото ми, палецът му ритмично галеше гърба ми и пращаше сладостни тръпки по гръбначния ми стълб. Другата му ръка стисна моята, повдигна я към устните си, после я отпусна в скута си.

Бавно и незабелязано, тъй че схванах играта му чак когато вече бе късно, той плъзна дланта ми нагоре по крака си и я притисна към еректиралия си член. Ахнах и панически стрелнах поглед около масата, но всички очи бяха вперени в сцената. „Слава богу, че съм с маска!“

Възползвах се от ситуацията и бавно започнах да го милвам, пръстите ми го опипваха. Крисчън държеше ръката си върху моята и криеше дръзките ми действия, а палецът му леко се плъзгаше по тила ми. Устата му се отвори и той тихо изпъшка — единствената реакция, която можех да свържа с моето неопитно докосване. Ала тя означаваше невероятно много за мен. Крисчън ме желаеше. Всичко надолу от пъпа ми се сви. Започваше да става непоносимо.

Едноседмичната почивка на езерото Адриана в Монтана беше последният пункт от търга. Естествено, господин и доктор Грей имаха къща в Монтана и наддаването бързо ескалира, но аз почти не му обръщах внимание. Усещах го как се уголемява под пръстите ми и това ме караше да се чувствам невероятно могъща.

— Продадено за сто и десет хиляди долара! — победоносно обяви церемониалмайсторът. Цялата шатра избухна в аплодисменти и аз неохотно се присъединих към тях, както и Крисчън, което провали нашите забавления.

Той се обърна към мен и устните му потръпнаха.

— Готова ли си? — произнесе само с устни, докато възторжените овации продължаваха.

— Да — по същия начин отговорих аз.

— Ана! — извика Мия. — Време е!

„Какво?! Не. Не пак!“

— За какво е време?

— За търга на първия танц. Хайде! — Тя се изправи и протегна ръка.

Погледнах Крисчън, който, стори ми се, се мръщеше на Мия, и не знаех дали да се смея, или да плача, но спечели смехът. Избухнах в пречистващ момичешки кикот — за пореден път ни попречваше розовият парен локомотив, каквато беше Мия Грей. Крисчън се втренчи в мен и след миг на устните му се появи едва забележима усмивка.

— Първият танц ще бъде с мен, нали така? И няма да е на дансинга — похотливо прошепна той в ухото ми. Кискането ми утихна, заменено от очакване, което разпали пламъците на желанието ми. „О, да!“ Богинята в мен изпълни идеален троен салхов на своята ледена пързалка.

— С нетърпение го очаквам. — Наведох се и залепих лека целомъдрена целувка на устните му. Изправих се и установих, че нашите сътрапезници са изумени. Но пък досега не бяха виждали Крисчън с дама.

Той се усмихна широко. И изглеждаше… щастлив.

— Хайде, Ана — продължи да досажда Мия. Поех протегнатата й ръка и я последвах на сцената, където се бяха събрали още десет млади жени; със смътна тревога забелязах, че Лили е сред тях.

— Господа, гвоздеят на вечерта! — изкънтя гласът на церемониалмайстора над шумотевицата на разговорите. — Моментът, който чакате всички! Тези дванайсет прелестни дами се съгласиха да продадат първия си танц на онзи, който предложи най-висока цена!

„О, не.“ Изчервих се от глава до пети. Не бях осъзнала какво означава това. Ужасно унизително!

— За добра кауза е! — прошепна ми Мия, доловила смущението ми. — Пък и Крисчън ще спечели — засмя се тя. — Не мога да си представя, че ще допусне някой да предложи повече от него. През цялата вечер не откъсва очи от теб.

Да, трябваше да се съсредоточа върху добрата кауза и върху това, че Крисчън ще спечели. Не му липсваха и съответните средства.

„Но това означава да похарчи още пари за теб!“ — изръмжа ми моето подсъзнание. Ала аз не исках да танцувам с никой друг — не можех да танцувам с никой друг — пък и той нямаше да харчи пари за мен, а щеше да ги дари за благотворителност. „Като двайсет и четирите хиляди долара, които Крисчън вече похарчи ли?“ — присви очи подсъзнанието ми.

По дяволите. Като че ли импулсивният жест с наддаването ми се беше разминал. Защо се карах сама със себе си?

— А сега, господа, моля, елате насам и добре разгледайте коя дама ще е ваша за първия танц. Дванайсет хубавки и приветливи моми.

„Божичко!“ Почувствах се като на пазар за животни. Пред ужасения ми поглед най-малко двайсет мъже се насочиха към сцената, включително Крисчън, който с грациозна лекота мина между масите, като спираше да поздрави някои хора по пътя. Щом участниците в търга се събраха, церемониалмайсторът започна:

— Дами и господа, както изискват традициите на маскарада, ще запазим тайната на самоличността зад маските и ще разкриваме само малките имена. Започваме с прелестната Джейда.

Джейда се кикотеше като ученичка. Може би нямаше да се отличавам чак толкова много в тази среда. Тя носеше от глава до пети тъмносиня тафта и съответната маска. Двама млади мъже пристъпиха в очакване напред. Щастливка.

— Джейда знае перфектно японски, има свидетелство за пилот изтребител и е участвала в олимпийски състезания по гимнастика… хмм. — Церемониалмайсторът намигна. — Какви са предложенията ви, господа?

Джейда го зяпаше смаяно — очевидно церемониалмайсторът говореше пълни глупости. Тя срамежливо се усмихна на двамата конкуренти.

— Хиляда! — извика единият.

Наддаването много бързо стигна до пет хиляди долара.

— Един път… два пъти… продадено на господина с маската! — високо обяви церемониалмайсторът. И, разбира се, понеже всички мъже носеха маски, избухнаха смехове, аплодисменти и овации. Джейда отправи сияйна усмивка на купувача си и напусна сцената.

— Виждаш ли? Забавно е! — прошепна Мия. — Но все пак се надявам, че Крисчън ще те спечели… Нямаме нужда от мелета — добави небрежно.

— Мелета ли? — повторих ужасено.

— О, да. Като млад той се палеше много лесно. — Тя сви рамене.

Крисчън да се бие?! Изтънченият, фин и обожаващ хоралите от епохата на Тюдорите Крисчън? Не можех да си го представя. Церемониалмайсторът привлече вниманието ми със следващото представяне — млада жена в червено с дълга катраненочерна коса.

— Господа, позволете да ви представя прекрасната Марая. Какво ще правим с Марая? Тя е опитна тореадорка, свири професионално на чело и е шампионка на овчарски скок… какво ще кажете за това, господа? Колко предлагате за танц с възхитителната Марая?

Докато Марая прострелваше церемониалмайстора с гневен поглед, един маскиран мъж с руса коса и брада високо извика:

— Три хиляди долара!

Имаше едно контрапредложение, но първият танц с нея се продаде за четири хиляди.

Крисчън ме наблюдаваше като ястреб. Побойникът Тревелиан-Грей, кой да си го помисли?!

— Кога? — попитах Мия.

Тя ме погледна неразбиращо.

— Кога се е бил Крисчън?

— Като тийнейджър. Докарваше родителите ми до побъркване, прибираше се вкъщи със сцепени устни и насинен. Изключиха го от две училища. Противниците му получаваха доста тежки травми.

Зяпнах я.

— Не ти ли е казвал? — въздъхна тя. — Крисчън имаше доста лоша слава сред моите приятели. Няколко години направо беше персона нон грата. Но на петнайсет-шестнайсет годишна възраст всичко приключи — сви рамене Мия.

„Мама му стара.“ Поредната част от пъзела си заставаше на мястото.

— Е, колко предлагате за разкошната Джил?

— Четири хиляди долара — извика гърлен глас отляво. Джил радостно изписка.

Престанах да следя търга. Значи Крисчън е имал такива проблеми в училище — побоища. Зачудих се защо. Вперих очи в него. Лили ни наблюдаваше внимателно.

— А сега позволете да ви представя красивата Ана.

„Уф, мамка му, това съм аз.“ Нервно погледнах Мия и тя ме избута в центъра на сцената. За щастие не се спънах, но адски се засрамих, когато се озовах пред очите на всички. Крисчън ми се хилеше. Копелето му с копеле.

— Красивата Ана свири на шест музикални инструмента, знае перфектно китайски и си пада по йога… Е, господа? Кой… — Още преди да довърши, Крисчън го прекъсна, втренчен в него през отворите на маската си.

— Десет хиляди долара.

Чух Лили смаяно да ахва зад мен.

„Уф, еба си.“

— Петнайсет.

Какво?! Всички се обърнахме като един към високия безупречно облечен мъж вляво от сцената. Запримигвах към Крисчън. Мамка му, разбираше ли нещо? Но той се почесваше по брадичката и иронично се усмихваше на непознатия. Очевидно го познаваше. Непознатият му кимна любезно.

— Е, господа! Тази вечер имаме много високи ставки. — Церемониалмайсторът се обърна грейнал към Крисчън. Възбудата му ясно се виждаше през отворите на Арлекиновата му маска. Получаваше се страхотно представление, само че на мой гръб. Дорева ми се.

— Двайсет — тихо контрира ставката Крисчън.

Разговорите в навалицата бяха утихнали. Всички бяха втренчени в мен, Крисчън и загадъчния господин до сцената.

— Двайсет и пет — каза непознатият.

Можеше ли да е по-неловко?!

Крисчън го наблюдаваше безизразно, но му беше забавно. Всички погледи бяха вперени в него. Какво щеше да направи? Сърцето ми се качи в гърлото. Призля ми.

— Сто хиляди долара — заяви той и гласът му отекна високо и ясно.

— Какво става тука бе! — изсъска зад мен Лили. От тълпата се надигна смаяно и в същото време развеселено ахване. Непознатият се засмя и вдигна ръце в знак, че се предава. Крисчън му се ухили. С периферното си зрение видях, че Мия весело подскача на място.

— Сто хиляди долара за прелестната Ана! Първи път… втори път… — Церемониалмайсторът се вторачи в непознатия, който поклати глава с престорено съжаление и галантно се поклони.

— Продадено! — триумфално възкликна церемониалмайсторът.

Крисчън пристъпи напред под оглушителни аплодисменти и овации, за да поеме ръката ми и да ми помогне да сляза от сцената. Погледна ме с весела усмивка, целуна кокалчетата на пръстите ми и след като го хванах под ръка, ме поведе към изхода.

— Кой беше онзи? — попитах.

— Един човек, с когото може да се запознаеш по-късно. Сега искам да ти покажа нещо. Имаме около половин час до края на търга. После ще трябва да се върнем на дансинга, за да се насладя на танца, за който си платих.

— Адски скъп танц — промълвих неодобрително.

— Сигурен съм, че ще си струва и последния цент. — Той ми се усмихна дяволито. О, имаше божествена усмивка и онази болка отново разцъфна в тялото ми.

Излязохме на моравата. Мислех, че отиваме към хангара за лодки, но за мое разочарование, изглежда, се насочвахме към дансинга, където заемаха местата си музикантите от биг бенда. Бяха двайсетина, а около тях се мотаеха неколцина гости, които пушеха — но тъй като основните събития се разиграваха в шатрата, не привлякохме особено внимание.

Крисчън ме отведе зад къщата и отвори стъклената врата на голяма удобна дневна, която не бях виждала досега. Минахме по пустия коридор към витото стълбище с изящни перила от полирано дърво, качихме се на втория етаж, а след това по друго стълбище — на третия. Там Крисчън отвори една бяла врата и ме въведе в една спалня.

— Това беше моята стая — каза тихо, докато заключваше вратата.

Стаята беше голяма, гола, почти без мебелировка. Стените бяха бели, както и мебелите: двойно легло, бюро и стол, лавици, отрупани с книги и спортни награди — ако се съдеше по вида им за кикбокс. По стените висяха плакати за филми: „Матрицата“, „Боен клуб“, „Шоуто на Труман“ и два плаката на кикбоксьори в рамки. Единият се казваше Джузепе Денатале — никога не бях чувала за него.

Вниманието ми обаче привлече бялата дъска над бюрото, на която бяха закачени безброй снимки, знаменца на „Маринърс“ и отрязъци от билети. Късче от младия Крисчън. Погледът ми се върна върху разкошния мъж, който стоеше в средата на стаята. Той ме погледна мрачно, замислено и секси.

— Никога не съм водил момиче тук.

— Никога ли? — прошепнах аз.

Той кимна.

Конвулсивно преглътнах и болката, която ме смущаваше през последните няколко часа, отново се събуди, жива и неустоима.

Видът му на синия килим с тази маска… беше невъобразимо еротичен. Желаех го. Веднага. По какъвто и да е начин. Трябваше да се насиля да не се нахвърля върху него и да разкъсам дрехите му. Той бавно се приближи към мен.

— Нямаме много време, Анастейжа, и както се чувствам в момента, няма да имаме нужда от много време. Обърни се да ти съблека роклята.

Подчиних се и вперих очи във вратата, благодарна, че я беше заключил.

— Не си сваляй маската — прошепна той, докато се навеждаше към мен.

В отговор тялото ми се напрегна и аз простенах. А още дори не ме беше докоснал.

Крисчън хвана горния ръб на роклята ми, пръстите му се плъзнаха по кожата ми и докосването отекна в цялото ми тяло. С едно бързо движение свали ципа и като придържаше роклята, ми помогна да се измъкна от нея, после се обърна и ловко я преметна на облегалката на един стол. Съблече си сакото и го постави върху роклята ми. Спря и се вгледа в мен за миг, изпиваше ме с очи. Бях само по корсет и бикини и се наслаждавах на чувствения му поглед.

— Знаеш ли, Анастейжа — тихо каза Крисчън, докато се приближаваше към мен и развързваше папийонката си, тъй че тя увисна от двете страни на врата му, после разкопча горните три копчета на ризата си. — Адски ти бях сърдит, когато купи моя подарък за търга. Какви ли не идеи ми минаха през главата. Трябваше да си напомня, че наказанието е свалено от менюто. Но после ти сама прояви желание. Защо го направи?

— Защо проявих желание ли? Не знам. Неудовлетвореност… прекалено много алкохол… достойна кауза — отвърнах и свих рамене. А може би за да привлека вниманието му?

Тогава се нуждаех от него. Сега се нуждаех още повече. Болката се усилваше и знаех, че той може да я успокои, да укроти този ревящ лигавещ се звяр в мен със звяра в себе си. Той бавно облиза горната си устна. Исках този език да лиже мен.

— Заклех се пред себе си, че повече няма да те пляскам, даже да ме умоляваш.

— Моля те — казах умолително.

— Но после разбрах, че в момента сигурно ти е много неловко и не си свикнала с това. — Ухили ми се многозначително, арогантното му копеле, обаче не ми пукаше, защото беше абсолютно прав.

— Да — прошепнах аз.

— Значи може да имаме известна… свобода. Ако го направя, трябва да ми обещаеш нещо.

— Каквото пожелаеш.

— Ще произнесеш ключова дума, ако се наложи, и тогава само ще те любя, съгласна ли си?

— Да. — Задъхвах се. Исках ръцете му върху себе си.

Той преглътна, после ме хвана за ръка и ме поведе към леглото. Отметна покривката, седна, взе една възглавница и я постави до себе си. Погледна ме, изправена до него, и изведнъж рязко ме дръпна надолу, тъй че паднах върху скута му. Леко се премести, тъй че тялото ми да е на леглото с гърди върху възглавницата и с лице, обърнато настрани. После се наведе над мен, отметна косата от рамото ми и прокара пръсти през снопа пера на маската ми.

— Сложи си ръцете зад гърба — нареди.

„О!“ Той си свали папийонката, бързо завърза с нея китките ми и ги отпусна отзад върху кръста ми.

— Наистина ли го желаеш, Анастейжа?

Затворих очи. За пръв път, откакто се познавахме, наистина го желаех. Нуждаех се от него.

— Да — прошепнах аз.

— Защо? — Крисчън започна да гали дупето ми с длан.

Изстенах още щом ръката му установи контакт с кожата ми.

„Не знам защо… Ти ми каза да не се задълбочавам. След ден като днешния — спорът за парите, Лийла, госпожа Робинсън, досието за мен, пътната карта, този пищен бал, маските, алкохолът, сребърните топчета, търгът… искам и това.“

— Трябва ли да има причина?

— Не, бебчо, не трябва — отвърна той. — Просто се опитвам да те разбера. — Лявата му длан стегна кръста ми, а дясната се отлепи от дупето ми и силно ме плесна точно над началото на бедрата. Пронизалата ме болка директно се сля с копнежа между тях.

„О, божичко…“ Изстенах. Крисчън ме удари пак на абсолютно същото място. Отново изстенах.

— Две — прошепна той. — Ще стигнем до дванайсет.

„О, Господи!“ Усещането се различаваше от предишния път — толкова плътско, толкова… необходимо. Крисчън галеше дупето ми с дългите си пръсти, а аз бях безпомощна, преметната върху него и подпряна на леглото, зависеща от неговата милост и от собствената си свободна воля. Той пак ме удари, малко настрани, и още веднъж, от другата страна, после спря, бавно смъкна бикините ми и ги изхлузи от краката ми. Нежно прокара длан по дупето ми, преди да продължи да ме пляска — всеки парещ удар по мъничко утоляваше желанието ми… или го разпалваше… не знаех. Оставих се на ритъма им, поемах всеки удар, наслаждавах се на всеки удар.

— Дванайсет — промълви Крисчън с нисък дрезгав глас. Отново ме погали по дупето, прокара пръсти надолу към влагалището ми и пъхна два пръста в мен: въртеше ги в кръг и ме измъчваше.

Високо простенах. Тялото ми взе връх и аз свърших, конвулсивно свивайки се около пръстите му. Беше невероятно силно, неочаквано и бързо.

— Точно така, бебчо — одобрително промълви той и развърза китките ми, докато аз лежах задъхана и изнемощяла върху него. Пръстите му продължаваха да са в мен.

— Още не съм свършил с теб, Анастейжа — каза Крисчън и се измести, без да вади пръстите си. Спусна коленете ми на пода, тъй че да се надвеся над леглото. После коленичи зад мен и си свали ципа. Измъкна пръстите си от влагалището ми и чух познатото разкъсване на станиоловото пакетче. — Разтвори си краката — изръмжа Крисчън и аз се подчиних. Той ме погали отзад и проникна в мен.

— Ще стане бързо, бебчо — прошепна Крисчън, хвана ме за хълбоците и започна да влиза и излиза от мен.

— О! — извиках аз, но беше вълшебно. Той директно стигаше до болката между краката ми, правеше го многократно и с всеки рязък сладостен тласък я угасяваше. Усещането бе умопомрачително, тъкмо от каквото се нуждаех. Оттласквах се назад да го посрещна и аз, тласък за тласък.

— Ана, недей — изсумтя той в опит да ме накара да застана неподвижно, но аз го желаех прекалено силно и се притисках към него, синхронизирайки тласъците си.

— Мамка му, Ана — простена той, докато свършваше, и това ме накара отново да свърша, хвърли ме в изцеляващ оргазъм, който сякаш продължи безкрайно, изстиска ме докрай и ме остави изтощена и задъхана.

Крисчън се наведе и ме целуна по рамото, после се измъкна от мен. Прегърна ме, отпусна глава по средата на гърба ми и двамата останахме така, коленичили до леглото. Колко време? Секунди? Дори минути, докато си поемем дъх. Болката в слабините ми я нямаше и изпитвах единствено успокояваща, приятна ведрина.

Крисчън се раздвижи и ме целуна по гърба.

— Струва ми се, че ми дължите един танц, госпожице Стийл.

— Хмм — отговорих. Наслаждавах се на отсъствието на болка и на приятната възбуденост.

Крисчън седна и ме притегли в скута си.

— Нямаме много време. Хайде. — Целуна ме по косата и ме накара да се изправя.

Измърморих, обаче седнах на леглото и вдигнах бикините си от пода. Лениво отидох до стола, за да си взема роклята. С безпристрастен интерес забелязах, че по време на акта не съм си събула обувките. Крисчън вече завързваше папийонката си, след като беше оправил тоалета си и леглото.

Докато се обличах, разгледах снимките на таблото. Крисчън изглеждаше страхотно още като нацупен тийнейджър: с Елиът и Мия на ски писта, сам в Париж — Триумфалната арка издаваше местонахождението му, в Лондон, Ню Йорк, Големия каньон, операта в Сидни, дори на Великата китайска стена. Господарят Грей беше обиколил света още съвсем млад.

Имаше отрязъци от билети за различни концерти: Ю Ту, Металика, Върв, Шерил Кроу, „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев в изпълнение на Нюйоркската филхармония — каква еклектика! А в ъгъла — паспортна снимка на млада жена. Черно-бяла. Стори ми се позната, но не можех да си я спомня. Не беше госпожа Робинсън, слава богу.

— Коя е тази? — попитах.

— Няма значение — отвърна той, докато си обличаше сакото и оправяше папийонката си. — Да ти вдигна ли ципа?

— Ако обичаш. Тогава защо е на таблото ти?

— Недоглеждане от моя страна. Как ми е папийонката? — Крисчън повдигна брадичка като момченце. Засмях се и му я поправих.

— Сега е идеална.

— Като теб — прошепна той, грабна ме в обятията си и страстно ме целуна. — По-добре ли си?

— Много по-добре, благодаря, господин Грей.

— Удоволствието беше изцяло мое, госпожице Стийл.

 

 

Гостите се събираха на дансинга. Крисчън ми се ухили — бяхме успели тъкмо навреме — и ме поведе върху шахматната настилка.

— А сега, дами и господа, време е за първия танц. Господин и госпожа Грей, ако сте готови?

Карик утвърдително кимна, беше прегърнал Грейс.

— Дами и господа, участници в търга на първия танц, готови ли сте? — Всички кимнахме. Мия беше с мъж, когото не познавах. Зачудих се какво се е случило с Шон.

— Тогава да започваме. Микрофонът е твой, Сам!

На сцената излезе млад мъж, посрещнат с топли аплодисменти. Обърна се към бенда и щракна с пръсти. Разнесе се познатата мелодия на „Влязла си ми под кожата“.

Крисчън ми се усмихна, грабна ме в обятията си и заплува по дансинга. О, танцуваше невероятно, беше толкова лесно да го следваш! Докато ме въртеше, двамата се хилехме един на друг като идиоти.

— Обожавам тази песен — прошепна той, гледаше ме в очите. — Струва ми се много подходяща. — И стана сериозен.

— Ти пък за малко да ми съдереш кожата — отвърнах.

Крисчън сви устни, ала не успя да скрие усмивката си.

— Нямах представа, че можете да сте толкова груба, госпожице Стийл — скара ми се престорено.

— Аз също, господин Грей. Според мен всичко това се дължи на изключително образователните ми преживявания в последно време.

— И за двама ни са такива. — Отново стана сериозен. Все едно на дансинга бяхме само ние и бендът. Намирахме се в собствения си затворен свят.

Когато песента свърши, заръкопляскахме. Певецът Сам грациозно се поклони и представи оркестъра си.

— Може ли да ви прекъсна?

Познах мъжа, който наддаваше за мен на търга. Крисчън неохотно ме пусна, но явно го досмеша.

— Моля. Анастейжа, това е Джон Флин. Джон, Анастейжа.

„Мамка му!“

Крисчън се усмихна и се отдалечи.

— Здравейте, Анастейжа — каза доктор Флин и по гласа му разбрах, че е британец.

— Здравейте.

Бендът засвири нова песен и доктор Флин ме взе в прегръдката си. Беше много по-млад, отколкото бях предполагала, въпреки че не виждах лицето му. Носеше маска, подобна на Крисчъновата. Беше висок, но не колкото Крисчън, и не се движеше с неговата грациозна лекота.

Какво можех да му кажа? Да го попитам защо е толкова изкривена психиката на Крисчън ли? Защо е наддавал за мен? Исках да го попитам само това, но кой знае защо ми се струваше невъзпитано.

— Радвам се най-после да се запознаем, Анастейжа. Забавлявате ли се? — попита той.

— Забавлявах се — прошепнах.

— О, надявам се, че не съм аз причината за промяната на настроението ви. — Доктор Флин ми отправи кратка топла усмивка, която ми помогна да се поотпусна.

— Вие сте психоаналитикът, доктор Флин. Вие ми кажете.

Той се усмихна.

— Това е проблемът, нали? Че съм психоаналитик?

Изкисках се.

— Не знам какво мога да ви разкрия, затова малко ме е страх и се чувствам неловко. А всъщност много искам да ви разпитам за Крисчън.

Доктор Флин се усмихна.

— Първо, сега сме на бал и не съм на работа — прошепна ми заговорнически. — И второ, не мога да говоря с вас за Крисчън. Пък и ще отиде чак до Коледа.

Ахнах смаяно.

— Това е лекарска шега, Анастейжа.

Засрамено се изчервих и после малко се ядосах. Той се майтапеше на гърба на Крисчън.

— Току-що потвърдихте нещо, което съм казвала на Крисчън… че сте скъп шарлатанин — подметнах аз.

Доктор Флин избухна в смях.

— Виж, тук може би сте познали.

— Британец ли сте?

— Да. Лондончанин.

— Как се озовахте тук?

— По щастливо стечение на обстоятелствата.

— Доста сте потаен, както виждам?

— Всъщност нямам нищо за криене. Аз съм изключително скучен човек.

— И сте много скромен.

— Това е британска особеност. Елемент от националния ни характер.

— Аха.

— И аз бих могъл да ви обвиня в същото, Анастейжа.

— Че съм скучна ли, доктор Флин?

— Не, Анастейжа. Че сте доста потайна.

— Нямам нищо за криене. — Усмихнах се.

— Искрено се съмнявам. — Психоаналитикът неочаквано се намръщи.

Изчервих се, но песента свърши и Крисчън отново се появи до мен. Доктор Флин ме пусна.

— Беше ми много приятно да се запознаем, Анастейжа. — Отново ми отправи топлата си усмивка и усетих, че съм издържала някакъв таен тест.

— Джон — каза Крисчън и му кимна.

— Крисчън. — Доктор Флин отвърна на кимването, обърна се и изчезна в тълпата.

Крисчън ме притегли към себе си за следващия танц.

— Много по-млад е, отколкото очаквах — прошепнах му. — И е ужасно недискретен.

Крисчън наклони глава настрани.

— Недискретен ли?

— О, да, разказа ми всичко — подразних го.

Крисчън се напрегна.

— Е, в такъв случай ще ти донеса чантата. Сигурен съм, че не искаш да имаш нищо общо с мен — каза тихо.

Заковах се на място.

— Нищо не ми е казал! — признах панически.

Крисчън запримигва, после на лицето му се изписа облекчение и той отново ме притегли в прегръдките си.

— Тогава да продължим да се забавляваме. — Усмихна ми се широко и успокоително и ме завъртя по дансинга.

Защо си беше помислил, че ще искам да го напусна? Нямаше логика.

След още два танца установих, че се налага да ида до тоалетната.

— Няма да се бавя.

По пътя си спомних, че съм оставила чантата си на масата, затова тръгнах към шатрата. Беше празна. В дъното имаше само една двойка, която всъщност не биваше да бъде смущавана! Посегнах за чантата си.

— Анастейжа! — сепна ме мек глас и когато се обърнах, видях жена с дълга тясна рокля от черно кадифе. Носеше уникална маска, която покриваше цялото й лице до носа, включително косата й. Беше изумителна, с разкошен златен филигран.

— Радвам се, че сте сама — тихо каза тя. — Цяла вечер искам да поговоря с вас.

— Съжалявам, не знам коя сте.

Тя свали маската и освободи косата си.

Мамка му! Госпожа Робинсън!

— Извинете, че ви стреснах.

Зяпнах я. „По дяволите — какво иска тази жена?“

Не знаех какъв е установеният обичай при среща с доказани педофили. Тя мило ми се усмихна и ми даде знак да седна на масата. И тъй като ми липсваше каквато и да е отправна точка, се подчиних от зашеметена любезност, благодарна, че още нося маската си.

— Ще бъда кратка, Анастейжа. Знам какво мислите за мен… Крисчън ми каза.

Наблюдавах я безизразно, без да издавам нищо, но се радвах, че знае. Това ми спестяваше обясненията и госпожа Робинсън щеше да премине направо по същество. Отчасти бях страшно заинтригувана какво може да ми каже.

Тя замълча за миг, погледна над рамото ми и каза:

— Тейлър ни наблюдава.

Крадешком хвърлих поглед и го видях на прага. Сойър беше с него. Гледаха навсякъде другаде, освен към нас.

— Вижте, нямаме много време — припряно продължи госпожа Робинсън. — Трябва да сте наясно, че Крисчън е влюбен във вас. Никога не съм го виждала такъв, никога.

„Какво? Влюбен в мен ли?“ Не. Защо ми го казваше? За да ме успокои ли? Не разбирах.

— Няма да ви го признае, защото сигурно самият той не го осъзнава, въпреки онова, което му казах, но Крисчън си е такъв. Не обича да мисли за позитивните чувства и емоции, които изпитва. Прекалено е съсредоточен върху негативните. Но пък вие навярно също сте го разбрали. Не се смята за достоен.

Бях изумена. „Крисчън влюбен в мен?! Не ми го е казал… а тази жена му е обяснила как се чувства?!“ Адски странно.

Пред очите ми пробягаха стотици образи: айподът, полетът с безмоторния самолет, всичките му действия, закрилническото му поведение, стоте хиляди долара за един танц. Това любов ли беше?

И да го чуя от тази жена… честно казано, стана ми кофти. Предпочитах да го чуя от него.

Сърцето ми се сви. Чувствал се недостоен. Защо?

— Никога не съм го виждала толкова щастлив и е очевидно, че и вие имате чувства към него. — На устните й за миг се появи усмивка. — Това е чудесно и желая и на двама ви всичко най-хубаво. Но исках да ви кажа, че ако пак му причините болка, ще ви намеря и тогава няма да ви бъде никак приятно.

Тя се вторачи в мен и леденостудените сини очи се впиха в моите, опитваха се да проникнат под маската и в черепа ми. Заплахата й беше толкова удивителна, толкова необичайна, че от устните ми неволно се изтръгна смаян кикот. Най-малко очаквах да ми каже тъкмо това.

— Смешно ли ви е, Анастейжа? — стъписано попита госпожа Робинсън. — Да го бяхте видели миналата събота!

Усмивката ми изчезна и лицето ми помръкна. Мисълта за нещастния Крисчън не беше приятна. Миналата събота го бях напуснала. Сигурно бе отишъл при нея. Призля ми. Защо седях тук и слушах тези глупости… тъкмо от тази жена? Бавно се изправих, като напрегнато се взирах в нея.

— Смея се на дързостта ви, госпожо Линкълн. Ние с Крисчън нямаме нищо общо с вас. И ако го напусна и дойдете да ме търсите, ще ви чакам — не се съмнявайте. И може би ще ви дам да опитате от собствения ви лек — от името на петнайсетгодишното дете, което сте насилвали и чиято психика сигурно сте изкривили още повече.

Тя ме гледаше смаяно.

— А сега, ако ме извините, имам по-приятни занимания, вместо да си губя времето с вас. — Разтърсвана от гняв и адреналин, се обърнах и тръгнах към входа на шатрата, където стоеше Тейлър. В същия момент се появи Крисчън. Изглеждаше загрижен.

— Тук ли си? — възкликна той, после видя Елена и се намръщи.

Подминах го, без да кажа нищо, и му дадох възможност да избира — нея или мен. Крисчън взе правилното решение.

— Ана! — Спрях и се обърнах към него, докато ме настигне. — Какво има? — На лицето му се бяха появили тревожни бръчки.

— Питай бившата си — изсъсках язвително.

Устните му се стиснаха и очите му станаха ледени.

— Питам теб — тихо и заплашително каза той.

Двамата яростно вперихме очи един в друг.

Виждах, че ще се стигне до скандал, ако не му кажа.

— Тя ме заплаши, че ще ме намери, ако отново ти причиня болка — сигурно с нагайка — изсумтях.

На лицето му се изписа облекчение, устните му се отпуснаха.

— Сигурен съм, че не ти е убягнала иронията на тази история. — Виждах, че полага усилия да не се засмее.

— Не е смешно, Крисчън!

— Да, права си. Ще поговоря с нея. — Лицето му стана сериозно, въпреки че продължаваше да се бори с напиращия в гърлото му смях.

— Нищо подобно няма да правиш. — Скръстих ръце, отново обзета от гняв.

Той примига, изненадан от избухването ми.

— Виж, знам, че си свързан с нея финансово, обаче… — Млъкнах. Какво исках от него? Да се откаже от госпожа Робинсън ли? Да престане да се вижда с нея? Можех ли да го направя? — Трябва да отида до тоалетната. — Стрелнах го с поглед, сърдито стиснала устни.

Крисчън въздъхна и наклони глава настрани. Не можеше да изглежда по-секси. Заради маската ли беше, или просто си беше такъв?

— Моля те, не се ядосвай. Не знаех, че тя е тук. Каза, че нямало да дойде. — Гласът му звучеше успокоително, все едно говореше на дете. Той протегна ръка и прокара палец по нацупената ми долна устна. — Не позволявай Елена да ни провали вечерта, моля те, Анастейжа. Тя наистина вече е стара история.

„Стара е най-точното определение!“ — сурово си помислих аз. Крисчън повдигна брадичката ми и нежно допря устните си до моите. Въздъхнах в знак на съгласие и примигах. Той се изправи и ме хвана за лакътя.

— Ще те изпратя до тоалетната, за да не те обезпокоят пак.

Поведе ме през моравата към разкошните временни тоалетни.

Мия ми беше казала, че са ги докарали за случая, но нямах представа, че са чак толкова луксозни.

— Ще те изчакам тук, бебчо — прошепна той.

Когато излязох, настроението ми се беше оправило. Бях решила да не допусна госпожа Робинсън да ми развали вечерта, защото тя навярно целеше тъкмо това. Крисчън разговаряше по телефона на известно разстояние от неколцина гости, които се смееха и си приказваха. Когато се приближих, чух напрегнатия му глас.

— Защо промени решението си? Нали се уговорихме. Е, остави я на мира… Това е първата нормална връзка в живота ми и не искам да я излагаш на опасност заради някаква криворазбрана загриженост за мен. Остави я на мира! Сериозно, Елена. — Замълча за миг и изслуша отговора. — Не, разбира се, че не — отвърна сърдито, вдигна поглед и видя, че го наблюдавам. — Трябва да затварям. Приятна вечер. — И натисна клавиша.

Наклоних глава и вдигнах вежди. Защо й се обаждаше?

— Как е старата история?

— Възрастови изменения — сардонично отвърна Крисчън. — Искаш ли да потанцуваме още? Или искаш вече да си ходим? — Погледна си часовника. — Фойерверките ще започнат след пет минути.

— Обичам фойерверки.

— Значи ще останем да ги гледаме. — Крисчън ме прегърна и ме притисна към себе си. — Не й позволявай да застава между нас, моля те.

— Тя се тревожи за теб — промълвих.

— Да. Аз също се тревожа за нея… като приятел.

— Струва ми се, че за нея това е нещо повече от приятелство.

Той се намръщи.

— Анастейжа, ние с Елена… сложно е. Имаме общо минало. Но нищо повече, само минало. Колко пъти да ти повтарям: тя ми е добра приятелка. И толкова. Моля те, забрави за нея. — Целуна ме по косата и за да не проваля вечерта, аз сложих точка на въпроса. Просто се опитвах да разбера.

Хванати ръка за ръка се върнахме при дансинга. Бендът все още свиреше с пълна пара.

— Анастейжа.

Обърнах се и видях, че зад нас е застанал Карик.

— Ще ми направиш ли честта да танцуваш с мен? — Протегна ръка към мен. Крисчън сви рамене и се усмихна, пусна ме и аз оставих баща му да ме изведе на дансинга. Сам запя „Полети с мен“. Карик ме прегърна през кръста и леко ме завъртя.

— Исках да ти благодаря за щедрото дарение за нашата програма, Анастейжа.

Ако се съдеше по гласа му, подозирах, че това е заобиколен начин да попита дали мога да си го позволя.

— Господин Грей…

— Моля те, наричай ме Карик, Ана.

— Направих го с най-голямо удоволствие. Неочаквано получих малко пари, които не ми трябват. А и каузата е изключително благородна.

Той ми се усмихна и аз използвах възможността да му задам някой и друг невинен въпрос. „Carpe diem“^[1] — прошепна ми подсъзнанието ми.

— Крисчън ми разказа малко за миналото си, затова реших, че е редно да подпомогна вашата работа — прибавих с надеждата, че това ще насърчи Карик да разбули донякъде загадката, каквато представляваше синът му.

— Така ли? — изненада се Карик. — Това е необичайно. Ти определено му оказваш много положително влияние, Анастейжа. Струва ми се, че никога не съм го виждал толкова… толкова… жизнерадостен.

Изчервих се.

— Извинявай, не исках да те засрамя.

— Е, моят скромен опит показва, че той е необикновен човек — прошепнах аз.

— Така е — тихо се съгласи Карик.

— Ако се съди по неговите думи, ранното му детство явно е било ужасно травмиращо.

Карик се намръщи и се уплаших, че съм прекалила.

— Жена ми беше дежурна в болницата, когато й го завели от полицията. Бил кожа и кости, силно дехидратиран. Не искал да говори. — Пак се намръщи, потресен от ужасния спомен, въпреки жизнерадостния ритъм на музиката. — Всъщност не проговори цели две години. Накрая му въздейства свиренето на пиано. А, и идването на Мия, естествено. — Карик ми се усмихна нежно.

— Той свири прекрасно. И е постигнал невероятно много. Сигурно сте страшно горди с него — отбелязах. „Мама му стара. Не проговорил цели две години!“

— Изключително. Той е много решителен, много способен, много умен младеж. Но между нас да си остане, Анастейжа, безгрижният му вид, какъвто е тази вечер и какъвто би трябвало да е на тази възраст, най-много ни зарадва с майка му. Днес с нея си говорихме за това. Струва ми се, че трябва да благодарим на теб.

Изчервих се като домат. Какво трябваше да отговоря на такова изказване?

— Той винаги си е бил самотник. Вече си мислехме, че така и няма да го видим с някое момиче. Както и да го правиш, моля те, не преставай. Искаме да го виждаме щастлив. — Карик ненадейно млъкна, сякаш този път той беше прекалил. — Извинявай, не исках да те карам да се чувстваш неловко.

Поклатих глава.

— И аз искам да го виждам щастлив — отвърнах, понеже нямах представа какво друго да кажа.

— Е, много се радвам, че тази вечер си тук. Наистина ми е приятно да ви виждам заедно.

Когато последните акорди на „Полети с мен“ заглъхнаха, Карик ме пусна и се поклони, а аз му отговорих с реверанс.

— Стига си танцувала със старци. — Крисчън отново изникна до мен. Карик се засмя.

— Не съм чак толкова стар, сине. И аз съм имал своите славни моменти. — Намигна ми шеговито и потъна в навалицата.

— Моят старец май те харесва — тихо каза Крисчън, докато наблюдаваше отдалечаването на баща си.

— Че какво да не ми харесва? — Изпърхах кокетно с клепки.

— Добре казано, госпожице Стийл. — Той ме притегли в прегръдката си. Бендът засвири „Трябваше да си ти“.

— Танцувай с мен — прелъстително ми прошепна Крисчън.

— С удоволствие, господин Грей.

Усмихнах му се и той отново ме понесе по дансинга.

 

 

В полунощ слязохме до брега между шатрата и хангара за лодки, където се бяха събрали другите участници в бала, за да гледат фойерверките. Отново поел задълженията си, церемониалмайсторът ни позволи да свалим маските, за да виждаме по-добре. Крисчън ме прегръщаше с една ръка. Усещах, че Тейлър и Сойър са наблизо, сигурно защото бяхме в тълпата. И сигурно гледаха навсякъде другаде, освен към кея, където двама специалисти в черно правеха последни приготовления. Мисълта за Тейлър ми припомни за Лийла. Може да беше някъде тук. „Мамка му.“ Тази мисъл вледени кръвта ми и аз се сгуших в Крисчън. Той ме погледна и ме притисна по-силно към себе си.

— Добре ли си, бебчо? Да не ти е студено?

— Нищо ми няма. — Огледах се и освен Тейлър и Сойър видях и другите двама телохранители, чиито имена бях забравила. Стояха наблизо. Крисчън ме премести пред себе си и ме прегърна с две ръце през раменете.

Изведнъж над кея закънтя жизнерадостна класическа музика и във въздуха се стрелнаха две ракети, избухнаха с оглушителен трясък над залива и го осветиха с ослепителен дъжд от оранжеви и бели искри, които се отразиха в спокойната вода. Зяпнах, когато изхвърчаха още няколко ракети и експлодираха в пъстър калейдоскоп.

Не си спомнях да съм виждала толкова внушителни фойерверки, освен навярно по телевизията, а на екран никога не е толкова красиво. Всичко беше в тон с музиката. Залп след залп, взрив след взрив, блясък след блясък, а тълпата реагираше с ахкане и охкане. Направо неземна прелест.

На понтона в залива изригнаха няколко сребърни фонтана от светлина, извисиха се на пет-шест метра, като променяха цвета си в син, червен, оранжев и отново в сребърен — и докато музиката достигаше кресчендо, продължаваха да излитат ракети.

Лицето започваше да ме боли от нелепата изумена усмивка, която сякаш си бях залепила. Погледнах Крисчън: и той изглеждаше по същия начин — дивеше се като дете на поразителното шоу. За финал в мрака полетяха шест ракети, взривиха се едновременно и ни окъпаха в разкошна златиста светлина. Гостите отговориха с въодушевени аплодисменти.

— Дами и господа — извика церемониалмайсторът, когато овациите стихнаха. — В края на тази прекрасна вечер ще прибавя само още нещо: благодарение на вашата щедрост събрахме общо един милион осемстотин петдесет и три хиляди долара!

Отново изригнаха спонтанни аплодисменти и на понтона се появи надпис от сребърни струи искри, който засия над водата: „ДА СЕ СПРАВИМ ЗАЕДНО Ви благодари!“.

— О, Крисчън… страхотно беше! — възкликнах, а той се наведе да ме целуне.

— Време е да тръгваме — прошепна. Думите му криеха обещание.

Изведнъж се почувствах ужасно уморена.

Той погледна стоящия наблизо Тейлър и двамата безмълвно си казаха нещо.

— Да поостанем малко. Тейлър иска да изчакаме тълпата да се разотиде.

„Аха.“

— Фойерверките сигурно са му стрували страхотно напрежение — прибави Крисчън.

— Не обича ли фойерверки?

Той ме погледна нежно и поклати глава, но не ми обясни нищо.

— Та значи в Аспен — каза Крисчън и разбрах, че се опитва да отвлече вниманието ми от нещо. Успя.

— О!… Не съм платила — ахнах аз.

— Можеш да пратиш чек. Имам адреса.

— Наистина те ядосах.

— Да, ядоса ме.

— Ти си виновен с твоите играчки…

— Но пък доста добре се позабавлявахте, госпожице Стийл. Извънредно задоволяващ резултат, доколкото си спомням. — Усмихна се похотливо. — Между другото, къде са те?

— Сребърните топчета ли? В чантата ми.

— Искам си ги. Те са прекалено мощно средство, за да ги оставя в твоите невинни ръчички.

— Да не се безпокоиш, че може пак доста добре да се позабавлявам, само че с някой друг?

Очите му проблеснаха опасно.

— Надявам се, че такова нещо няма да се случи. — В гласа му прозвучаха студени нотки. — Но не, Ана, твоето удоволствие е единственото ми желание.

Леле.

— Нямаш ли ми доверие?

— Имам ти доверие. Е, може ли да си ги получа?

— Ще си помисля.

Той присви очи.

Откъм дансинга отново се донесе музика, но вече беше ди-джей — мощно танцувално парче с безпощадно кънтящи баси.

— Искаш ли да танцуваме?

— Наистина съм уморена, Крисчън. Предпочитам да си тръгваме, ако нямаш нищо против.

Той хвърли поглед към Тейлър, който кимна, и се насочихме към къщата след двама пияни гости. Добре че Крисчън ме хвана за ръка — краката ме боляха от умопомрачително високите токчета на тесните обувки.

В този момент се появи Мия.

— Нали не си отивате?! Истинската музика тъкмо започва. Хайде, Ана. — И ме хвана за ръка.

— Анастейжа е уморена, Мия — сгълча я Крисчън. — Прибираме се. Пък и утре ни очаква важен ден.

„Така ли?“

Сестра му се нацупи, но изненадващо не настоя повече.

— Трябва да дойдете другата седмица. Може да отидем в мола, а?

— С удоволствие. — Усмихнах й се, макар разсеяно да се зачудих как ще се получи, след като работя, за да се издържам.

Тя ме целуна, после прегърна Крисчън, с което изненада и двама ни. И ме удиви още повече, когато го хвана за реверите. Той я погледна снизходително.

— Харесва ми да те виждам толкова щастлив — мило каза Мия и го целуна по бузата. — Чао. Забавлявайте се. — И отпраши към своите очакващи я приятели — сред които Лили, която изглеждаше още по-кисела без маската си.

Разсеяно си помислих къде е Шон.

— Ела да кажем лека нощ на родителите ми, Ана. — Крисчън ме поведе сред гостите към Грейс и Карик, които мило и сърдечно се сбогуваха с нас.

— Ела ни пак на гости, Анастейжа, беше ни много приятно — любезно каза Грейс.

Реакцията им с Карик малко ме объркваше. За щастие родителите на Грейс вече се бяха оттеглили и ми беше спестен поне техният ентусиазъм.

Двамата с Крисчън спокойно и уморено излязохме ръка за ръка пред къщата, където десетки коли чакаха да приберат гостите. Погледнах господин Петдесет нюанса. Изглеждаше щастлив. Наистина беше много приятно да го виждам такъв, макар да ми се струваше необичайно след толкова необикновен ден.

— Нали не ти е студено? — попита той.

— Не, благодаря. — Закопчах сатенената си наметка.

— Тази вечер ми достави огромно удоволствие, Анастейжа. Благодаря ти.

— И на мен. Особено някои моменти — отвърнах с усмивка.

Крисчън също ми се усмихна и кимна, после челото му се набразди от бръчки.

— Не си хапи устната — предупреди ме така, че накара кръвта ми да закипи.

— Какво имаше предвид, като каза, че утре ни очаквал важен ден? — попитах.

— Доктор Грийн ще дойде да те види. Освен това имам изненада за теб.

— Доктор Грийн ли?!

— Да.

— Защо?

— Защото не мога да понасям презервативи — тихо отвърна Крисчън. Очите му блестяха на меката светлина на книжните фенери и наблюдаваха реакцията ми.

— Това си е моето тяло — измърморих ядосана, че не ме е попитал.

— Но е и мое — промълви той.

Погледнах го. Изглеждаше съвсем сериозен. Да, моето тяло беше негово… знаеше го по-добре от мен.

Протегнах ръка и Крисчън потръпна съвсем леко, но остана неподвижен. Хванах папийонката му, дръпнах я и я развързах. Внимателно разкопчах горното копче на ризата му.

— Изгледаш много секси така — прошепнах. Всъщност той винаги си изглеждаше секси, но сега имаше особено възбуждащ вид.

Крисчън се усмихна.

— Искам да те заведа у дома. Хайде.

До колата Сойър му подаде един плик. Той го погледна намръщено, после се обърна към мен, докато Тейлър ми помагаше да се кача. Кой знае защо изглеждаше облекчен. Крисчън също се качи и ми подаде неразпечатания плик. Тейлър и Сойър заеха местата си отпред.

— Адресиран е до теб. Някой от персонала го дал на Сойър. Несъмнено е от поредното разбито сърце. — Сви устни. Тази мисъл очевидно му беше неприятна.

Вторачих се в плика. От кого ли беше? Разкъсах го и бързо прочетох писмото на слабата светлина. „Мама му стара, от нея е!“ Защо не ме оставеше на мира?!

„Може би съм Ви подценила. Както и Вие — мен. Обадете ми се, ако изпитвате желание да запълните празнотите — може да обядваме заедно. Крисчън не иска да разговарям с Вас, но аз с огромно удоволствие ще Ви помогна. Не ме разбирайте погрешно. Одобрявам, повярвайте ми — но внимавайте да не му причините болка… Причинявали са му достатъчно болка. Позвънете ми: (206) 279–6261.“

Госпожа Робинсън

„Мамка му, подписала се е «госпожа Робинсън»! Той й е казал. Копелето му с копеле.“

— Казал ли си й?

— Какво на кого да съм казал?

— Че й викам госпожа Робинсън? — изсумтях.

— От Елена ли е? — смая се Крисчън. — Това е нелепо — изръмжа и прокара пръсти през косата си. Виждах, че е ядосан. — Утре ще се заема с нея. Или в понеделник — добави ядно.

И въпреки че се срамувах да го призная, в известен смисъл бях доволна. Подсъзнанието ми мъдро кимна. Елена го вбесяваше и това можеше само да е добре — определено. Реших засега да не му казвам нищо. Прибрах писмото в чантата си и с жест, който със сигурност щеше да оправи настроението му, му подадох топчетата.

— До следващия път — прошепнах.

Крисчън ме погледна и въпреки че в мрака не виждах ясно лицето му, ми се стори, че се подхилва. Хвана ръката ми и я стисна.

Втренчих се през прозореца в тъмнината, замислена за този дълъг ден. Бях научила страшно много за него, бях събрала много липсващи подробности — салоните, пътната карта, детството му — но имаше да откривам още повече. Ами госпожа Робинсън? Да, тя се тревожеше за него, при това искрено, както изглеждаше. Виждах го, виждах, че и той се тревожи за нея — само че не по същия начин. Вече не знаех какво да си мисля. От цялата тази информация ме заболя главата.

 

 

Крисчън ме събуди точно когато спирахме пред „Ескала“.

— Да те пренеса ли на ръце? — попита ме нежно.

Сънено поклатих глава. Как пък не!

Докато се качвахме с асансьора, се облегнах на него и отпуснах глава на рамото му. Сойър стоеше пред нас и неловко пристъпваше от крак на крак.

— Тежък ден, а, Анастейжа?

Кимнах.

— Уморена ли си?

Кимнах.

— Не си много приказлива.

Кимнах и той се усмихна.

— Ела, ще те сложа да си легнеш. — Хвана ме за ръка и слязохме от асансьора, но спряхме във фоайето, когато Сойър вдигна ръка. Моментално се разсъних. Бодигардът каза нещо в ръкава си. Нямах представа, че носи радиостанция.

— Ясно, Тейлър — каза той и се обърна към нас. — Господин Грей, гумите на аудито на госпожица Стийл са срязани и колата е залята с боя.

„Мама му стара! Колата ми!“ Кой можеше да го е направил? И още щом въпросът се избистри в ума ми, разбрах, че знам отговора. Лийла. Погледнах Крисчън и видях, че е пребледнял.

— Тейлър се безпокои, че извършителят може да е влязъл в апартамента и още да е там. Иска да провери.

— Ясно — каза Крисчън. — Какъв е планът на Тейлър?

— В момента се качват с Райън и Ренълдс със сервизния асансьор. Ще претърсят помещенията и ще ни пуснат да влезем. Аз трябва да чакам с вас, господин Грей.

— Благодаря, Сойър. — Крисчън ме прегърна още по-силно. — Този ден става все по-интересен — въздъхна ядно и зарови нос в косата ми. — Виж, не мога да стоя тук и да чакам. Сойър, погрижи се за госпожица Стийл. Не я пускай вътре, докато не ти съобщят, че е чисто. Сигурен съм, че Тейлър пресилва нещата. Тя не може да е влязла в апартамента.

„Какво?!“

— Не, Крисчън! Трябва да останеш с мен — казах умолително.

Той ме пусна.

— Прави каквото ти казвам, Анастейжа. Чакай тук.

— Не!

— Сойър! — само каза Крисчън.

Бодигардът отвори вратата на фоайето, пусна го да влезе, после я затвори и се изправи пред нея, безизразно втренчен в мен.

„Мама му стара, Крисчън!“ В ума ми се разиграха всевъзможни ужасяващи сценарии, но не можех да направя нищо друго, освен да стоя и да чакам.