Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса по-тъмно (7)

5.

— Грета, коя е жената, с която разговаря господин Грей? — Тялото ми се опитваше да напусне сградата. Настръхнало беше от опасение и подсъзнанието ми крещеше да го послушам. Обаче гласът ми бе съвсем равнодушен.

— А, това е госпожа Линкълн. Двамата с господин Грей са собственици на салона — с готовност сподели Грета.

— Госпожа Линкълн? — Мислех, че госпожа Робинсън е разведена. А може би се беше омъжила повторно за някой нещастен мухльо.

— Да. Обикновено не идва тук, но днес една от колежките е болна и тя я замества.

— Знаете ли малкото име на госпожа Линкълн?

Грета ме погледна намръщено и сви яркорозовите си устни, усъмнила се в моето любопитство. Мамка му, сигурно бяха прекалила.

— Елена — почти неохотно отвърна тя.

Заля ме странно облекчение, че шестото ми чувство не ме е подвело.

Двамата още бяха увлечени в разговор. Крисчън говореше бързо, а Елена кимаше разтревожено. После успокоително го погали по ръката и прехапа долната си устна. Повторно кимване и Платинената блондинка ме погледна и ми отправи успокоителна и малко притеснена усмивка.

Гледах я смаяно. Как беше могъл да ме доведе тук?

Тя прошепна нещо на Крисчън и той хвърли бегъл поглед към мен, после пак се обърна към нея и й каза нещо. Елена кимна. Предположих, че му пожелава успех, но умението ми да чета по устните не е особено добре развито.

Той се върна при мен. Лицето му беше потъмняло от безпокойство. „Така и трябва.“ Госпожа Робинсън изчезна в задната стая и затвори вратата.

Крисчън се намръщи.

— Какво има? — Гласът му беше напрегнат, предпазлив.

— Защо не ме запозна? — Гласът ми прозвучава студено, сурово.

Крисчън зяпна. Изглеждаше така, сякаш съм измъкнала килимчето изпод краката му.

— Но аз си мислех…

— За интелигентен човек понякога си… — Не бях в състояние да намеря нужните думи. — Искам да си вървя.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Съжалявам, Ана. Не знаех, че тя ще е тук. Никога не идва. Откри нов салон в Брейвърн Сентър и обикновено е там. Днес една от жените се разболяла.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Няма да ни трябва Франко, Грета — каза Крисчън и ме последва навън.

Налагаше се да потисна желанието си да избягам. Исках да избягам бързо и надалеч. Плачеше ми се. Просто трябваше да се махна от цялата тази шибания.

Крисчън безмълвно крачеше до мен, докато се опитвах да осмисля всичко това. Благоразумно не направи опит да ме докосне. Умът ми вреше от въпроси, неполучили отговор. Щеше ли да си признае най-после този майстор на увъртането?

— Тук ли си водил подчинените си? — изръмжах.

— Някои да — тихо отвърна той.

— Лийла?

— Да.

— Салонът изглежда съвсем нов.

— Наскоро го ремонтирахме.

— Ясно. Значи госпожа Робинсън познава всичките ти подчинени.

— Да.

— Те знаеха ли за нея?

— Не. Никоя. Само ти.

— Но аз не съм твоя подчинена.

— Да, определено не си.

Спрях и се обърнах към него. Очите му бяха разширени. От страх? Устните му обаче бяха свити в тънка безкомпромисна линия.

— Разбираш ли колко е извратено това? — Гледах го гневно, гласът ми беше тих.

— Да. Съжалявам. — Имаше благоприличието да изглежда разкаян.

— Искам да се подстрижа, за предпочитане някъде, където не си чукал нито персонала, нито клиентелата.

Той потрепери.

— Така че ако ме извиниш…

— Няма да избягаш. Нали? — попита той.

— Не, просто искам да се подстрижа, по дяволите. Някъде, където да мога да си затворя очите, някой да ми измие косата и да забравя за всичкия този багаж, който те придружава.

Той прокара пръсти през косата си и каза тихо:

— Мога да наредя на Франко да дойде у нас или у вас.

— Тя е много привлекателна.

Крисчън примига.

— Да, така е.

— Още ли е омъжена?

— Не. Разведе се преди пет години.

— Защо не си с нея?

— Защото между нас всичко свърши. Казал съм ти. — Изведнъж се намръщи, вдигна показалец и извади блакберито от джоба на сакото си. Сигурно беше завибрирало, защото не го чух да звъни.

— Да, Уелч? — изсумтя Крисчън, после заслуша. Бяхме спрели на Второ авеню и аз гледах свежозелените иглички на една млада лиственица.

Покрай нас щъкаха хора, забързани по съботните си задължения и несъмнено размишляващи над собствените си лични драми. Запитах се дали сред тях има бивши подчинени, които те причакват пред службата, зашеметяващи бивши доминантки и един мъж, който не признава американските закони за право на личен живот.

— Загинал в автомобилна катастрофа ли? Кога? — прекъсна унеса ми Крисчън.

О, не! Кой? Заслушах се по-внимателно.

— Това копеле ни отрязва за втори път. Сто на сто знае. Абсолютно никакви чувства ли не изпитва към нея? — Крисчън отвратено поклати глава. — Започва да ми се изяснява… не… това обяснява защо, но не и къде. — Той се огледа, сякаш търсеше нещо, и се улових, че повтарям действията му. Нищо обаче не привлече вниманието ми. Наоколо имаше само купувачи, трафик и дървета.

— Тя е тук — продължи Крисчън. — Наблюдава ни… Да… Не. Две или четири, денонощно… Още не съм се заел с това. — Погледна ме.

„С какво да се заеме?“ Намръщих се и изражението на Крисчън стана предпазливо.

— Какво… — прошепна той и пребледня. — Ясно. Кога?… Наскоро ли? Но как?… Не е ли проверявано?… Ясно. Прати ми по имейла името, адреса и снимки, ако имаш… денонощно, още от следобед. Установи връзка с Тейлър.

И затвори.

— Е? — попитах сприхаво. Ще ми каже ли?

— Уелч се обади.

— Кой е Уелч?

— Моят съветник по сигурността.

— Аха. Какво се е случило?

— Лийла напуснала мъжа си преди три месеца и избягала с човек, който преди четири седмици загинал в автомобилна катастрофа.

— О!

— Скапаният психолог трябваше да го научи — гневно възкликна той. — Скръб, точно за това става дума. Хайде. — Подаде ми ръка и аз автоматично посегнах да я хвана, но се отдръпнах.

— Чакай малко, разговаряхме за „нас“. За нея, за твоята госпожа Робинсън.

Лицето му стана сурово.

— Тя не е „моята госпожа Робинсън“. Можем да поговорим за това вкъщи.

— Не искам да идвам у вас. Искам да се подстрижа! — извиках. Ако успеех да се съсредоточа само върху това…

Той отново измъкна блакберито от джоба си и набра някакъв номер.

— Грета? Искам Франко вкъщи след час. Помоли госпожа Линкълн… Добре. — Затвори. — Ще дойде в един.

— Крисчън!… — От устата ми се разхвърчаха слюнки от яд.

— Анастейжа, Лийла явно е получила психотичен пристъп. Не знам дали преследва теб или мен и докъде е готова да стигне. Ще идем у вас, ще вземем нещата ти и можеш да останеш при мен, докато я намерим.

— Защо да идвам у вас?

— За да мога да осигуря безопасността ти.

— Но…

Той гневно ме прекъсна:

— Ще дойдеш вкъщи даже да се наложи да те влача за косата.

Зяпнах го… не вярвах на ушите си. Петдесет нюанса във всички цветове на дъгата!

— Мисля, че го приемаш прекалено сериозно.

— Напротив. Можем да продължим този разговор вкъщи. Хайде.

Скръстих ръце и го погледнах предизвикателно. Това вече беше прекалено.

— Няма — отвърнах упорито. Не биваше да отстъпвам.

— Можеш да вървиш доброволно, иначе ще те нося. Както предпочиташ, Анастейжа.

— Няма да посмееш. — Намръщих му се. Определено нямаше да направи сцена на Второ авеню.

Той ми се усмихна, ала усмивката не стигна до очите му.

— О, бебчо, и двамата знаем, че ако ми хвърлиш ръкавицата, ще я приема с огромно удоволствие.

И изведнъж протегна ръце, грабна ме за бедрата и ме повдигна. И ме преметна през рамо още преди да съм се усетила.

— Пусни ме! — изпищях аз. О, страхотно беше да пищя.

Той тръгна по Второ авеню, без да ми обръща внимание. Здраво обвил бедрата ми с едната си ръка. А с другата ме плесна по дупето.

— Крисчън! — извиках. Хората ни зяпаха. Можеше ли да е по-унизително? — Пусни ме! Ще вървя сама! Ще вървя сама!

Той ме пусна и още преди да се е изправил, аз отпраших към квартирата си, без да му обръщам внимание. Бях кипнала от яд. Естествено, Крисчън ме настигна за секунди, но аз продължавах да го игнорирам. Какво да направя? Страшно бях ядосана, но дори не бях сигурна от какво — причините бяха толкова много.

Докато вървях към вкъщи, съставях наум списък:

1. За носенето през рамо — недопустимо за човек над шестгодишна възраст.

2. За завеждането ми в салона, на който е собственик заедно с бившата си любовница — как може да е толкова глупав?!

3. На същото място, където е водил своите подчинени — пак същата глупост.

4. Задето изобщо не съзнава, че идеята не е добра — а би трябвало да е интелигентен човек.

5. Задето има луди бивши гаджета. Мога ли да го обвинявам за това? Толкова съм бясна, че мога, да.

6. Задето знае номера на банковата ми сметка — това вече си е живо преследване.

7. За купуването на СИП — той има повече пари, отколкото здрав разум.

8. Задето настоява да остана при него — заплахата от Лийла трябва да е по-сериозна, отколкото е смятал… вчера не спомена за такова нещо.

И тогава ме осени. Нещо се беше променило. Какво можеше да е? Спрях и Крисчън спря с мен.

— Какво е станало? — попитах настойчиво.

Той свъси вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— С Лийла.

— Вече ти обясних.

— Не си. Има още нещо. Вчера не настояваше да дойда у вас. Какво е станало?

Той се размърда неловко.

— Крисчън! Кажи ми!

— Вчера е успяла да получи разрешение за носене на оръжие.

„Уф, мамка му.“ Погледнах го, примигнах и усетих, че кръвта се оттича от лицето ми. Ами ако искаше да го убие? „Не!“

— Това означава, че може да си купи оръжие — успях да кажа.

— Ана. — Гласът му бе пълен със загриженост. Той сложи ръце на раменете ми и ме притегли към себе си. — Съмнявам се, че тя ще направи някоя глупост, обаче… просто не искам да поемам такъв риск с теб.

— Опасността не е за мен… Ами ти? — прошепнах.

Крисчън ми се намръщи, а аз го прегърнах и силно го притиснах към себе си, заровила лице в гърдите му. Той очевидно нямаше нищо против.

— Да вървим — тихо каза Крисчън и ме целуна по косата. И цялата ми ярост изчезна — но не беше забравена. Просто беше отстъпила пред опасността с него да се случи нещо лошо. Самата мисъл за това беше непоносима.

 

 

Набързо събрах малко багаж в едно куфарче и сложих лаптопа, блакберито, айпода и балона „Чарли Танго“ в раницата си.

— И „Чарли Танго“ ли ще идва? — попита Крисчън.

Кимнах и той ми се усмихна снизходително.

— Итън се връща във вторник — казах аз.

— Итън? Кой Итън?

— Братът на Кейт. Ще отседне тук, докато си намери квартира в Сиатъл.

Крисчън ме гледаше безизразно, но забелязах нахлулия в очите му лед.

— Е, добре, че ще си при мен. Така той ще е по-нашироко.

— Не знам дали има ключове. Ще трябва да го чакам тук.

Той не каза нищо.

— Това е всичко — казах. — Готова съм.

Крисчън взе куфара ми и излязохме. Улових се, че се озъртам през рамо, докато заобикаляхме отзад към паркинга. Не знам дали ме беше обзела параноята, или някой наистина ме наблюдаваше. Крисчън отвори дясната врата на аудито и каза:

— Качвай се.

— Няма ли аз да карам?

— Не. Аз ще карам.

— Не одобряваш ли как шофирам? Само не ми казвай, че знаеш колко съм изкарала на писмения изпит… Не бих се изненадала при твоята склонност към следене. — Може би знаеше, че едва съм издържала теста.

— Качвай се в колата, Анастейжа — гневно изсумтя той.

— Добре. — Припряно се вмъкнах в купето. „Честно, успокой се, моля ти се.“

Може би и той изпитваше същото неспокойно усещане. Че ни наблюдава някакъв тъмен субект — е, светла брюнетка с кафяви очи, която има удивителна прилика с моя милост и, напълно възможно, носи огнестрелно оръжие.

Крисчън потегли.

— Всичките ти подчинени ли бяха брюнетки?

Той се намръщи.

— Да. — Гласът му прозвуча неуверено. Предположих, че си мисли: „Накъде клони с това?“.

— Просто се чудех.

— Казах ти. Предпочитам брюнетките.

— Госпожа Робинсън не е брюнетка.

— Сигурно тъкмо затова — отвърна той. — Завинаги ме е отвратила от блондинките.

— Майтапиш се.

— Да. Майтапя се — сопна се Крисчън.

Безизразно се зазяпах през прозореца. Навсякъде виждах брюнетки, обаче нито една от тях не беше Лийла.

Значи харесва само брюнетки. Защо ли? Дали извънредно ефектната, въпреки че беше стара, госпожа Робинсън наистина го беше отвратила от блондинките? Поклатих глава — този извратен Крисчън Грей!

— Разкажи ми за нея.

— Какво те интересува? — Гласът му се опитваше да ме предупреди да се откажа.

— Разкажи ми за деловите ви отношения.

Той видимо се отпусна, доволен, че ще говори за работа.

— Аз съм само финансов партньор. Бизнесът с козметични салони не ме интересува особено, обаче тя го направи успешен. Аз само инвестирах и й помогнах да започне.

— Защо?

— Дължах й го.

— О?

— Когато напуснах Харвард, тя ми даде назаем сто бона, за да започна бизнес.

„Мамка му… пък е и богата.“

— Защо напусна университета?

— Не беше за мен. Изкарах две години. За съжаление родителите ми не проявиха такова разбиране.

Намръщих се. Господин Грей и д-р Грейс Тревелиан да не са одобрили… Не си го представях.

— Явно не си сбъркал, че си напуснал. Какво следваше?

— Политология и икономика.

Хмм… логично.

— Значи тя е богата, а? — измърморих.

— Тя беше отегчена съпруга на старец, Анастейжа. Мъжът й беше богат — една от големите риби в търговията с дървен материал. — Ухили ми се хищно. — Не й даваше да работи. Нали разбираш, контролираше живота й. Някои мъже са такива.

— Стига бе! Няма мъж, който да иска да контролира живота на жена си! — Едва ли бях в състояние да придам повече сарказъм на отговора си.

Крисчън се ухили още по-широко.

— И тя ти даде назаем парите на мъжа си, така ли?

Той кимна и по устните му плъзна дяволита усмивчица.

— Ужасно.

— Той си получи своето — отвърна навъсено Крисчън, докато влизахме в подземния гараж на „Ескала“.

„О?“

— Как?

Крисчън поклати глава, сякаш пропъжда особено противен спомен, и паркира до джипа ауди „Куатро“.

— Хайде. Франко ще дойде скоро.

 

 

В асансьора Крисчън ме погледна и попита делово:

— Още ли ми се сърдиш?

— Много.

Той кимна.

— Добре. — И се загледа право пред себе си.

Тейлър ни чакаше във фоайето. Как винаги разбираше кога и къде? Взе куфара.

— Уелч обаждал ли се? — попита Крисчън.

— Да, господине.

— И?

— Всичко е уредено.

— Чудесно. Как е дъщеря ти?

— Добре е, благодаря, господине.

— Радвам се. Чакаме един фризьор, ще дойде в един — Франко Делука.

— Госпожице Стийл. — Тейлър ми кимна.

— Здравей, Тейлър. Дъщеря ли имаш?

— Да, госпожице Стийл.

— Колко е голяма?

— На седем.

Крисчън ме погледна нетърпеливо.

— Живее при майка си — поясни Тейлър.

— О, разбирам.

Той се усмихна. Неочаквано. Тейлър да е баща? Последвах Крисчън в хола, заинтригувана от тази информация.

Огледах се. Не бях идвала тук, откакто си тръгнах.

— Гладна ли си?

Поклатих глава. Крисчън ме погледна и се отказа да спори.

— Трябва да се обадя по телефона. Настанявай се.

— Добре.

Той изчезна в кабинета си и ме остави да стоя в грамадната художествена галерия, която наричаше свой дом, и да се чудя какво да правя.

„Дрехи!“ Взех раницата си, качих се в спалнята си и проверих в дрешника. Беше пълен — всичко съвсем ново, с етикетите. Три дълги официални рокли, три до коленете и още три всекидневни. Сигурно струваха цяло състояние.

Погледнах етикета на една от дългите рокли: две хиляди деветстотин деветдесет и осем долара. „Мамка му!“ Свлякох се на пода.

Не че е в мой стил. Стиснах главата си с ръце и се опитах да осмисля последните няколко часа. Защо, о, защо се влюбих в човек, който си е направо побъркан — красив, адски секси, по-богат от Крез и луд, та дрънка?

Извадих блакберито от раницата и се обадих на майка.

— Ана, скъпа! Отдавна не сме се чували. Как си, мила?

— Ами…

— Какво има? Още ли не сте се сдобрили с Крисчън?

— Сложно е, мамо. Мисля, че е луд. Това е проблемът.

— Разкажи ми. Мъжете понякога просто не можеш ги разбра. Боб се чуди дали е трябвало да се пренасяме в Джорджия.

— Какво?!

— Да, говори за връщане във Вегас.

О, и другите си имаха проблеми. Не само аз.

Крисчън се появи на прага.

— Тук ли си? Помислих, че си избягала. — Облекчението му беше очевидно.

Вдигнах ръка, за да му покажа, че говоря по телефона.

— Извинявай, мамо, трябва да свършвам. Ще ти се обадя пак.

— Добре, мила. Обичам те!

— И аз те обичам, мамо.

Затворих и го погледнах. Той се намръщи.

— Защо се криеш тук?

— Не се крия. Отчаяна съм.

— Отчаяна?

— От всичко това, Крисчън. — Махнах към дрехите.

— Може ли да вляза?

— Дрешникът си е твой.

Той отново се намръщи, влезе и седна по турски срещу мен.

— Това са просто дрехи. Ако не ти харесват, ще ги върна.

— Труден си за издържане, знаеш ли?

Крисчън се почеса по брадичката… по наболата си брадичка. Сърбяха ме пръстите да го докосна.

— Знам. Мъча се — промълви.

— Много си мъчен.

— Вие също, госпожице Стийл.

— Защо го правиш?

Очите му се разшириха и предпазливият му вид се завърна.

— Знаеш защо.

— Напротив, не знам.

Крисчън прокара пръсти през косата си.

— Голяма досадница си.

— Можеш да имаш чудесна подчинена брюнетка. Която ще те пита: „Какво точно желаете, господине?“, стига, разбира се, да си й позволил да говори. Тогава защо аз, Крисчън? Просто не мога да го проумея.

— Ти ме караш да гледам по друг начин на света, Анастейжа. Не ме искаш заради парите ми. Даваш ми… надежда — прошепна той.

Какво?! Господин Загадъчния се завръща?

— Надежда за какво?

Крисчън сви рамене.

— За още. — Гласът му беше гърлен и тих. — И си права. Свикнал съм жените да правят точно каквото им казвам, и то веднага. Това бързо се изтърква. В теб има нещо, Анастейжа, което ме зове на някакво дълбоко, непонятно равнище. Като сирена. Не мога да ти устоя и не искам да те изгубя. — Хвана ръката ми. — Не бягай, моля те — имай малко вяра в мен и малко търпение. Моля те.

Изглеждаше толкова уязвим… Наведох се напред и нежно го целунах по устните.

— Добре. Вяра и търпение. Това мога да понеса.

— Чудесно. Защото Франко е тук.

 

 

Франко беше дребен мургав гей. Веднага го харесах.

— Толкова красива коса! — възторгна се той с безобразен, навярно престорен италиански акцент. Сто на сто от Балтимор или някъде там, обаче ентусиазмът му беше заразен. Крисчън ни заведе в банята, припряно излезе и донесе стол от стаята.

— Ще ви оставя насаме — измърмори той.

— Grazie, господин Грей. — Франко се обърна към мен. — Bene, Анастейжа, какво ще правим с теб?

 

 

Крисчън седеше на дивана, потънал в някакви таблици. В хола се носеше тиха класическа музика. Страстно пееше жена и изливаше душата си с песента. Направо да ти секне дъхът. Крисчън вдигна поглед и се усмихна.

— Видя ли! Нали ти казах, че ще му хареса! — възкликна въодушевено Франко.

— Изглеждаш възхитително, Ана — оценяващо заяви Крисчън.

— Моята работа тук е приключена — възкликна фризьорът.

Крисчън се изправи и пристъпи към нас.

— Благодаря, Франко.

Франко ме грабна в съкрушителна прегръдка и ме целуна по бузите.

— Никога не позволявай на никой друг да те подстригва, bellissima Ана!

Засмях се, засрамена от фамилиарността му. Крисчън го изпрати до вратата и се върна.

— Радвам се, че я остави дълга — каза той, докато идваше към мен с грейнали очи, и хвана един кичур между пръстите си.

— Толкова е мека — продължи. Гледаше ме. — Още ли ми се сърдиш?

Кимнах и той се усмихва.

— Точно за какво ми се сърдиш?

Извъртях очи към тавана.

— Целия списък ли искаш да чуеш?

— Списък ли има?

— При това дълъг.

— Може ли да го обсъдим в леглото?

— Не. — Нацупих му се детински.

— Тогава на обяд. Гладен съм, и не само за храна. — Ухили ми се сладострастно.

— Няма да позволя да ме отвлечеш със секс.

Крисчън потисна усмивката си.

— Какво конкретно ви безпокои, госпожице Стийл? Изплюйте камъчето.

„Добре.“

— Какво ме безпокои ли? Ами, сериозно нарушеното ми от теб право на личен живот, фактът, че ме заведе на някакво място, където работи твоята бивша любовница и където си водил да се обезкосмяват всичките си любовници, че се отнесе грубо с мен на улицата като че ли съм шестгодишна — и отгоре на всичко позволи на твоята госпожа Робинсън да те докосне! — Гласът ми се беше издигнал до кресчендо.

Той повдига вежди и доброто му настроение се стопи.

— Страхотен списък! Но само за да изясним още веднъж — тя не е моята госпожа Робинсън.

— Тя може да те докосва — натъртих.

Крисчън сви устни.

— Защото знае къде.

— Какво означава това?

Той прокара пръсти през косата си и за миг затвори очи, сякаш търсеше някакво божествено напътствие. Преглътна мъчително.

— С теб нямаме никакви правила. Никога не съм имал връзка без правила и никога не знам къде ще ме докоснеш. Това ме изнервя. Твоето докосване… — Млъкна, за да намери думи. — То просто означава повече… много повече.

„Повече ли?“ Отговорът му беше абсолютно неочакван, обърка ме и онази думичка с голямото значение отново увисна помежду ни.

Моето докосване означавало… повече. Как да устоя, когато ми говори такива неща? Сивите очи търсеха моите, боязливо.

Колебливо протегнах ръка и боязънта прерасна в тревога. Крисчън отстъпи назад и аз отпуснах ръка.

— Желязна граница — прошепна той. Изглеждаше измъчен, дори паникьосан.

Нямаше как да не изпитам смазващо разочарование.

— Ти как щеше да се чувстваш, ако не можеше да ме докосваш?

— Опустошен и онеправдан — незабавно отговори Крисчън. „О, милият ми!“ Поклатих глава, усмихнах му се успокоително и той се отпусна.

— Някой ден ще трябва да ми обясниш защо точно тази граница е желязна.

— Някой ден — повтори Крисчън и за стотна от секундата като че ли се освободи от уязвимостта си.

Как можеше да превключва толкова бързо? Не познавах по-непостоянен човек.

— Та да продължим с твоя списък. За нарушаването на правото ти на личен живот. — Устните му се свиха, докато размишляваше.

— Защото знам номера на банковата ти сметка ли?

— Да. Това е възмутително!

— Правя пълна проверка на всичките си подчинени. Ще ти покажа. — Обърна се и тръгна към кабинета си.

Покорно го последвах. Бях смаяна. Той извади от една заключена кантонерка кафява папка. На етикета бе отпечатано: АНАСТЕЙЖА РОУЗ СТИЙЛ.

Мама му стара! Гневно се вторачих в него.

Той извинително сви рамене, после каза тихо:

— Можеш да я вземеш.

— О, божичко, адски съм ти благодарна! — изсумтях. Запрелиствах папката. Той имаше копие на акта ми за раждане, за бога, моите железни граници, на трудовия ми договор — Господи! — номера на социалната ми осигуровка, биография, сведенията от трудовата ми книжка.

— Значи знаеше, че работя в „Клейтън“.

— Да.

— Не е било съвпадение. Не си се отбил случайно.

— Да.

Чудех се дали да се ядосам, или да се чувствам поласкана.

— Това е извратено. Разбираш ли го?

— Аз не го приемам така. Трябва да внимавам с това, което правя.

— Но това са лични данни!

— Аз не злоупотребявам с тази информация. Всеки може да се сдобие с нея, ако поиска, Анастейжа. За да владея положението, ми трябва информация. Винаги съм действал така. — Изражението му беше сдържано, непроницаемо.

— Напротив, злоупотребяваш с нея. Депозира в сметката ми двайсет и четири хиляди долара, които не желаех.

Той силно стисна устни.

— Нали ти казах: толкова взе за колата ти Тейлър. Невероятно, знам, но е така.

— Но аудито…

— Анастейжа, имаш ли представа колко печеля?

Изчервих се.

— Защо да имам? Аз нямам нужда да знам банковия ти баланс, Крисчън.

Очите му омекнаха.

— Знам. Това е едно от нещата, които обичам в теб.

Изгледах го смаяно. „Обича в мен ли?“

— Печеля приблизително сто хиляди долара на час, Анастейжа.

Зяпнах. Това са неприлично много пари.

— Двайсет и четири хиляди долара са нищо. Колата, книгите, дрехите — те са нищо. — Гласът му беше мек.

Гледах го. Той наистина нямаше представа. Невероятно.

— Ако беше на мое място, как щеше да се почувстваш от цялата тази… щедрост? — попитах.

Той ме изгледа безизразно — и ето, тъкмо това беше с две думи неговият проблем — съпричастност или пълната й липса. Помежду ни увисна мълчание.

Накрая Крисчън сви рамене.

— Не знам. — Изглеждаше искрено слисан.

Сърцето ми се разтопи. Ето го — разковничето на неговите петдесет нюанса, определено. Той не можеше да се постави на мое място. Е, вече знаех.

— Не е приятно. Тъй де, ти си много щедър, но се чувствам неловко. Казвала съм ти го достатъчно често.

Крисчън въздъхна.

— Искам да ти дам целия свят, Анастейжа.

— Трябваш ми само ти, Крисчън. Без никакви добавки.

— Те са част от сделката. Част от която съм аз.

Уф, така нямаше да стигнем доникъде.

— Ще ядем ли? — попитах. Това напрежение помежду ни беше изтощително.

Той се намръщи.

— Естествено.

— Ще сготвя.

— Добре. Хладилникът е твой.

— Госпожа Джоунс не работи ли през уикендите? Искаш да кажеш, че събота и неделя я караш на сандвичи?

— О, не.

— А какво ядеш?

Крисчън въздъхна.

— Моите подчинени готвят, Анастейжа.

— Ох, разбира се. — Изчервих се. Как можеше да съм толкова глупава! Усмихнах му се мило. — Какво ще благоволи да обядва господинът?

— Каквото сготви мадам — отвърна той сърдито.

 

 

Проучих внушителното съдържание на хладилника и се спрях на омлет по испански. Даже имаше варени картофи — идеално. Бързо и лесно. Крисчън още беше в кабинета си, несъмнено се ровеше в личния живот на някоя нещастна нищо неподозираща глупачка и събираше информация. Тази мисъл беше неприятна и остави в устата ми горчив вкус. Той наистина прекаляваше.

Исках музика, ако ще готвя — и нямаше да готвя като подчинена! Отидох при камината и взех айпода на Крисчън. В него сто на сто още имаше парчета, избрани от Лийла — ужасяваше ме дори самата мисъл за това.

„Къде е тя? — запитах се. — Какво иска?“

Потреперих. Какво наследство! Не бях в състояние да го проумея.

Скролнах дългия списък. Исках нещо весело. Хмм, Бионсе — не ми се струваше да е по вкуса на Крисчън. „Лудо влюбена“. О, да! Много подходящо. Натиснах клавиша за повторение и включих на външни високоговорители.

С танцуваща походка се върнах в кухнята, взех една купа, отворих хладилника и извадих яйцата. Счупих ги и започнах да ги разбивам, като през цялото време танцувах.

Повторно атакувах хладилника, взех картофи, шунка и — да! — грах от фризера. Всичко щеше да ми влезе в работа. Сложих един тиган на котлона, налях малко зехтин и продължих да бия яйцата.

Само Крисчън ли беше такъв? Може би всички мъже са като него, жените ги озадачават. Просто не знам. Навярно не откривах топлата вода.

Щеше ми се Кейт да беше тук, тя със сигурност щеше да знае. Вече много се бавеше на Барбадос. Трябваше да се прибере в края на седмицата след извънредната си ваканция с Елиът. Зачудих се дали двамата още се желаят като отначало.

„Едно от нещата, които обичам в теб.“

Спрях да бия яйцата. Той го беше казал. Това означаваше ли, че има още неща? Усмихнах се за пръв път, откакто бях видяла госпожа Робинсън — истинска, искрена, широка усмивка.

Крисчън ме прегърна изотзад и ме сепна.

— Интересен избор на музика — измърка той, докато ме целуваше под ухото, после зарови нос в тила ми и вдиша дълбоко. — Косата ти ухае божествено.

Под лъжичката ми се надигна желание. „Не!“ Изхлузих се от прегръдката му.

— Още съм ти сърдита.

Крисчън се намръщи.

— Докога ще продължаваш така? — попита и прокара пръсти през косата си.

Свих рамене.

— Поне докато се нахраня.

Устните му трепнаха весело. Той се обърна, взе дистанционното от плота и изключи музиката.

— Ти ли си качил тази песен в айпода? — попитах.

Той поклати глава, намръщи се и разбрах, че е била тя — Призрачното момиче.

— Не смяташ ли, че се е опитвала да ти каже нещо?

— Е, като се замисля, сигурно е било така — призна той.

Доказателство. За липсата на съпричастност. Подсъзнанието ми скръсти ръце и отвратено зацъка с език.

— Защо песента още е на айпода?

— Харесва ми. Ако искаш, ще я изтрия.

— Не, няма нищо. Обичам да готвя на музика.

— Какво обичаш да слушаш?

— Изненадай ме.

Той отиде при айпода, а аз отново се заех с биенето на яйцата.

След малко стаята се изпълни с божествено сладостния емоционален глас на Нина Симоне. Една от любимите песни на Рей: „Ще те омагьосам“.

Изчервих се и се обърнах към Крисчън. Какво се опитваше да ми каже? Та той отдавна ме беше омагьосал. О, божичко… видът му се бе променил, лекомислието беше изчезнало, очите му бяха по-тъмни, напрегнати.

Наблюдавах го хипнотизирана, докато той бавно като хищник, какъвто си беше, се приближаваше към мен в такт със страстния ритъм на музиката. Бос, само с разпасана бяла риза, дънки и зноен вид.

Нина изпя „ти си мой“ и в този миг Крисчън стигна до мен. Намеренията му бяха ясни.

— Крисчън, моля те — прошепнах. Телта за яйцата в ръката ми беше излишна.

— За какво ме молиш?

— Не го прави.

— Какво да не правя?

— Това.

Стоеше пред мен и ме гледаше.

— Сигурна ли си? — прошепна той, взе телта от ръката ми и я остави в купата с яйцата. Сърцето ми се беше качило в гърлото. „Не го искам… искам го… ужасно.“ Толкова дразнещ, възбуждащ, желан. Откъснах очи от хипнотизиращия му поглед.

— Искам те, Анастейжа — промълви Крисчън. — Обожавам, мразя и въпреки това обожавам да се карам с теб. Всичко това е съвсем ново за мен. Трябва да знам, че всичко е наред. Не ми е известен друг начин.

— Чувствата ми към теб не са се променили — отвърнах тихо.

Близостта му беше непреодолима, вълнуваща. Ето го познатото привличане, всичките ми синапси ме тласкат към него, богинята в мен е на върха на своята страстност. Вторачена в космите, които се подаваха от разкопчаната му риза, прехапах долната си устна, безпомощна, разкъсвана от желание — исках да опитам вкуса му.

Толкова близо — ала не ме докосваше. Усещах топлината му с кожата си.

— Няма да те докосна, докато не кажеш „да“ — каза той. — Но точно сега, след тази адски отвратителна сутрин, ми се иска да потъна в теб и просто да забравя всичко друго, освен нас.

„О, божичко… Нас!“ Вълшебно съчетание, едно кратичко, но могъщо местоимение, което сключва сделката. Вдигнах глава и се взрях в красивото му сериозно лице.

— Ще те докосна по лицето — прошепнах и видях изненадата в очите му, преди да кимне. Почти незабележимо.

Вдишах ръка, погалих го по бузата, прокарах пръсти по наболата му брада. Крисчън затвори очи и издиша, отпусна лице в шепите ми.

Наведе се бавно и устните ми автоматично се повдигнаха, за да срещнат неговите.

— Да или не, Анастейжа? — прошепна той.

— Да.

Устата му меко се долепи до моята, принуди устните ми да се разтворят, ръцете му ме обгръщаха, притегляха ме към него. Дланта му се плъзна нагоре по гърба ми, пръстите му се заровиха в косата на тила ми, а другата ръка притисна дупето ми и ме прилепи към него. Изстенах.

— Господин Грей. — Тейлър се прокашля и Крисчън веднага ме пусна.

— Да, Тейлър? — Гласът му беше леден.

Отворих очи и видях Тейлър на вратата на хола. Изглеждаше притеснен. С Крисчън като че ли безмълвно си казаха нещо.

— В кабинета ми — каза Крисчън след миг и Тейлър бързо тръгна натам.

— Ще го отложим за по-късно — прошепна ми Крисчън, преди да го последва.

Дълбоко си поех дъх, за да се овладея. Можех ли поне за малко да му устоя? Поклатих глава, отвратена от себе си и признателна за намесата на Тейлър, въпреки че изпитвах срам.

Зачудих се какво се е налагало да прекъсва в миналото Тейлър. Какво ли е виждал? Не исках да мисля за това. Обядът. Ще приготвя обяда.

Започнах да режа картофите. Какво искаше Тейлър? Лийла ли беше причината да дойде?

Двамата се появиха след десет минути. Омлетът тъкмо беше готов. Крисчън изглеждаше угрижен.

— Ще ги инструктирам в десет — каза на Тейлър.

— Ще сме готови — отговори Тейлър и си тръгна.

Взех две затоплени чинии и ги сложих на кухненския остров.

— Обяд?

— Да, благодаря — отвърна Крисчън, докато се настаняваше на едно от високите столчета. Наблюдаваше ме внимателно.

— Проблем ли има?

— Не.

Намръщих се. Не искаше да ми каже. Сложих храната и седнах до него, примирена, че ще остана в неведение.

— Вкусно е — одобрително промърмори Крисчън, след като опита омлета. — Искаш ли вино?

— Не, благодаря. — „Докато съм до теб, главата ми трябва да е бистра, Грей.“

Наистина беше вкусно, въпреки че не бях чак толкова гладна. Но ядях, понеже знаех, че в противен случай Крисчън ще се заяжда. Накрая той наруши замисленото ни мълчание и включи класическото парче, което бях слушала преди това.

— Какво е това? — попитах.

— Кантелуб, „Песните на Оверн“. Тази се казва „Байлеро“.

— Прекрасна е. На какъв език е?

— На старофренски — всъщност на окситански.

— Ти знаеш френски, разбираш ли я? — В ума ми нахлуха спомени за безупречния френски, на който говореше на вечерята у родителите му…

— Някои думи, да. — Крисчън се усмихна, видимо отпуснат. — Това беше мантрата на майка ми: „музикален инструмент, чужд език, бойно изкуство“. Елиът знае испански, ние с Мия — френски. Елиът свири на китара, аз — на пиано, Мия — на чело.

— Леле-мале! А бойните изкуства?

— Елиът тренира джудо. Когато беше на дванайсет, Мия тропна с крак и се отказа. — Споменът го накара да се усмихне.

— Ще ми се и моята майка да беше толкова организирана.

— Доктор Грейс е страхотна, когато се отнася за успехите на децата й.

— Сигурно много се гордее с теб. Аз бих се гордяла.

По лицето му пробяга сянка и той за миг като че ли се притесни. Погледна ме предпазливо, сякаш е навлязъл в непознати води.

— Реши ли какво ще носиш довечера? Или трябва да дойда и да ти избера нещо? — Гласът му изведнъж бе станал безцеремонен.

„Леле! Май е сърдит. Защо? Какво съм казала?“

— Хм… още не съм. Сам ли избра всичките онези дрехи?

— Не, Анастейжа. Дадох списък и ръста ти на една консултантка в „Нийман Маркъс“. Би трябвало да ти станат. Просто за информация, за тази вечер и следващите няколко дни съм поръчал извънредна охрана. Смятам, че това е разумна мярка, като се има предвид, че поведението на Лийла е непредсказуемо и че тя е в неизвестност някъде по сиатълските улици. Не искам да излизаш сама. Съгласна?

Примигнах.

— Съгласна. — „Какво стана с: «Трябва да те имам сега», Грей?“.

— Добре. Ще ги инструктирам. Не би трябвало да се забавя много.

— Тук ли са?

— Да.

„Къде?“

Крисчън вдигна чинията си, остави я в мивката и излезе. Какво ставаше, по дяволите? Той беше като няколко различни личности в едно тяло. Това не е ли симптом за шизофрения? Трябваше да проверя в Гугъл.

Почистих чинията си, бързо я измих и се върнах в моята спалня, като взех папката с етикет АНАСТЕЙЖА РОУЗ СТИЙЛ. Отново огледах дългите рокли. А сега де? Коя от трите?

 

 

Лежах на леглото и гледах лаптопа, айпода и блакберито. Толкова много техника! Заех се да прехвърля плейлиста на Крисчън от айпода на лаптопа, после отворих Гугъл, за да посърфирам в Мрежата.

— Какво правиш? — тихо попита Крисчън от вратата.

За миг се паникьосах. Дали да му покажа уебсайта, в който съм влязла — „Множествена личност: симптоми“?

Крисчън се изтегна до мен и погледна дисплея.

— Специално ли четеш този сайт? — осведоми се небрежно.

Безцеремонният Крисчън беше изчезнал — завръщаше се шеговитият Крисчън. Как да вървя в крак с това, по дяволите?

— Проучване. На една сложна личност. — Отправих му възможно най-безизразния си поглед.

Устните му потрепнаха в усмивка.

— Каква сложна личност?

— Моят личен проект.

— Сега личен проект ли станах? Допълнително занимание? Може би научен експеримент? Пък аз си мислех, че съм всичко. Обиждате ме, госпожице Стийл.

— Откъде знаеш, че си ти?

— Налучквам.

— Истината е, че ти си единственият извратен и непостоянен маниак на тема контрол, когото познавам интимно.

— Мислех, че съм единственият човек, когото познаваш интимно. — Той повдигна вежди.

Изчервих се.

— Да. Точно така е.

— Успя ли вече да стигнеш до някакви заключения?

Изтегнал се беше до мен, отпуснал глава на лакътя си. Изражението му беше меко, дори весело.

— Смятам, че се нуждаеш от сериозна терапия.

Крисчън се пресегна и нежно прибра косата зад ушите ми.

— Аз пък смятам, че се нуждая от теб. Заповядай. — И ми подаде червило.

Намръщих се озадачено. Червилото бе курвенски червено, изобщо не беше моят цвят.

— Това ли искаш да си сложа?

Той се засмя.

— Не, Анастейжа, освен ако ти не искаш. Не съм сигурен, че е твоят цвят — довърши иронично.

Седна по турски на леглото и изхлузи ризата през главата си. „О, божичко.“

— Идеята ти за пътна карта ми допада.

Погледнах го неразбиращо. Каква пътна карта?

— Забранените зони — отвърна той.

— А, аз се шегувах.

— Аз пък не се шегувам.

— Искаш да чертая по теб с червило ли?

— Измива се. Макар и трудно.

Това означаваше, че мога свободно да го докосвам. На устните ми заигра смаяна полуусмивка.

— Какво ще кажеш за нещо по-постоянно? Например перманентен маркер?

— Мога да си направя татуировка. — Очите му заблестяха шеговито.

Крисчън Грей с татуировка? Загрозяваща прелестното му тяло, когато и без това вече имаше толкова много белези, и то не само в буквалния смисъл? Категорично не!

— Никакви татуировки! — Засмях се, за да скрия ужаса си.

— Тогава давай с червилото — ухили се Крисчън.

Изключих компа и го преместих настрани. Можеше да се окаже забавно.

— Ела. — Той протегна ръце към мен. — Седни отгоре ми.

Изух си обувките, надигнах се и изпълзях до него. Той се отпусна по гръб на леглото, но със свити колене.

— Облегни се на краката ми.

Покатерих се върху него и го възседнах, както бе наредил. Очите му бяха разширени и предпазливи. Но му беше и забавно.

— Изглеждаш доста… въодушевена — отбеляза иронично.

— Винаги съм жадна за информация, господин Грей, а и това означава, че ще се отпуснеш, защото ще знам къде минават границите ти.

Крисчън поклати глава, като че ли не можеше съвсем да повярва, че ще ми позволи да чертая по тялото му.

— Отвори червилото — нареди ми.

О, превключил беше на командорски режим. Обаче не ми пукаше.

— Подай ми ръката си.

Подадох му лявата си ръка.

— Дясната. С червилото. — Крисчън завъртя очи.

— Очи ли ми въртиш?

— Аха.

— Държите се изключително грубо, господин Грей. Познавам някои хора, които стават адски агресивни, когато им въртят очи.

— Виж ти. — Гласът му беше ироничен.

Подадох му ръката с червилото и той изведнъж се надигна. Озовахме се нос до нос.

— Готова ли си? — попита Крисчън с тих шепот, който накара всичко в мен да се свие и да се напрегне. „О, божичко!“

— Да — успях да кажа. Близостта му бе съблазнителна, уханието му се смесваше с аромата на моя душ гел. Той насочи ръката ми нагоре по извивката на рамото си.

— Натисни — прошепна Крисчън и устата ми пресъхна, докато водеше ръката ми надолу, от горния край на рамото си, покрай ставата и надолу отстрани на гърдите. Червилото оставяше широка яркочервена следа. Той спря в основата на гръдния си кош и зави през корема си. Напрегна се и се взря, привидно безизразно, в очите ми, ала под невъзмутимия му вид съзирах напрежението му.

Отвращението му беше под строг контрол, зъбите му бяха стиснати, очите му присвити.

— И нагоре от другата страна — промълви, когато червилото бе по средата на корема му, и пусна ръката ми.

Повторих огледално линията, която бяхме начертали от лявата му страна. Опиянявах се от доверието, което ми оказваше, но това чувство бе помрачено от факта, че можех да преброя свидетелствата за болката му. Седем малки кръгли бели белега осейваха гърдите му и гледката на това ужасяващо и зловещо оскверняване на красивото му тяло бе мъчителна. Кой би направил такова нещо на дете?

— Ето, готово. — Опитвах се да овладея емоциите си.

— Не, не е — отвърна Крисчън и с дългия си показалец начерта линия около основата на шията си. Проследих я с аленото червило. Когато свърших, се взрях в сивите дълбини на очите му.

— А сега на гърба — прошепна той и се размърда, за да сляза от него, после се завъртя и седна по турски с гръб към мен.

— Прокарай по гърба ми линия, успоредна на тази на гърдите ми. — Гласът му беше нисък и дрезгав.

Изпълних нареждането и пресякох с алена черта гърба му през средата, като в същото време преброих още белези, обезобразяващи прекрасното му тяло. Общо девет.

„Мамка му!“ Трябваше да се боря с непреодолимата потребност да целуна всеки от тях и да спра сълзите, напиращи в очите ми. Що за звяр го беше направил? Главата му беше наведена и тялото му напрегнато, докато довършвах кръга около гърба му.

— И около врата ли? — промълвих.

Крисчън кимна. Начертах под линията на косата му нова линия, която се свързваше с тази в основата на шията му.

— Свърших — прошепнах. Струваше ми се, че той носи странна жилетка с телесен цвят, поръбена с курвенско червени ленти.

Раменете му се отпуснаха и той бавно се обърна към мен.

— Това са границите — каза тихо. Очите му бяха тъмни, зениците му разширени… от страх ли? Или от желание? Искаше ми се да му се нахвърля, но се овладях и го погледнах удивено.

— Те не ми пречат. В момента ми се иска да се нахвърля върху теб — промълвих.

Той ми се усмихна дяволито и протегна ръце в безмълвен жест на съгласие.

— Е, госпожице Стийл, целият съм ваш.

Изписках от детинска радост и се катапултирах в прегръдките му, като го повалих по гръб. Той се разсмя като момче, изпълнен с облекчение, че премеждието е свършило. Някак си се озовах под него.

— А сега да се върнем на онова, което отложихме — заяви Крисчън и устата му отново намери моята.