Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса по-тъмно (10)

8.

Сойър отново вдигна ръкава с радиостанцията към устата си.

— Тейлър, господин Грей влезе в апартамента. — Потрепери и измъкна слушалката от ухото си, навярно обсипан с порой ругатни.

„О, не… щом Тейлър се тревожи…“

— Пуснете ме да вляза, моля ви — казах на Сойър.

— Съжалявам, госпожице Стийл. Няма да се забавим много. — Бодигардът повдигна ръце отбранително. — Тейлър и момчетата тъкмо влизат в апартамента.

О, чувствах се невероятно безсилна. Стоях неподвижно, напрегнато се вслушвах и за най-малкия шум, но чувах само собственото си тежко дишане. Устата ми бе пресъхнала. Струваше ми се, че ще припадна. „Господи, не позволявай с Крисчън да се случи нещо лошо“ — помолих се наум.

Нямах представа колко време е минало. Все още не чувахме нищо. Тишината определено беше добър знак — нямаше изстрели. Започнах да обикалям фоайето и да разглеждам картините по стените, за да се разсея.

По-рано изобщо не им бях обръщала внимание: всичките символични, на религиозна тематика. Богородица с младенеца. И шестнайсетте. „Странно.“

Крисчън не беше религиозен, нали? Всички картини в апартамента му бяха абстрактни. А тези тук бяха съвсем различни. Не успяха да ме разсеят за дълго. „Къде е Крисчън?“

Втренчих се в Сойър, който ме наблюдаваше безизразно.

— Какво става?

— Нищо ново, госпожице Стийл.

Бравата изведнъж помръдна. Сойър се завъртя като пумпал и извади пистолета от презраменния си кобур.

Вцепених се. На прага се появи Крисчън.

— Чисто е — каза той и намръщено погледна бодигарда, който веднага прибра оръжието си и се отдръпна, за да ме пусне да вляза.

— Тейлър пресилва нещата — изсумтя Крисчън и ми подаде ръка. Стоях, вперила очи в него, неспособна да помръдна, изпивах с поглед всяка подробност: рошавата му коса, присвитите му очи, напрегнатата челюст, разкопчаните горни две копчета на ризата му. Струваше ми се, че съм се състарила с десет години.

— Всичко е наред, бебчо. — Той се приближи към мен, грабна ме в обятията си и ме целуна по косата. — Хайде, уморена си. В леглото.

— Ужасно се страхувах — промълвих, докато се наслаждавах на прегръдката му и вдишвах невероятно сладостния му аромат, притиснала глава към гърдите му.

— Знам. Всички сме нервни.

Сойър го нямаше, сигурно вече беше вътре.

— Честно казано, вашите бивши се оказват много опасни, господин Грей — измърморих кисело.

— Да, така е.

Влязохме в апартамента.

— Тейлър и хората му проверяват всички дрешници и шкафове. Съмнявам се, че тя е тук.

— Защо да е тук? — Струваше ми се нелогично.

— Именно.

— Може ли да влезе?

— Не виждам как. Но Тейлър понякога е прекалено предпазлив.

— Претърсихте ли твоята зала за игри?

Крисчън ме погледна бързо.

— Да. Тя винаги е заключена, обаче все пак я проверихме.

Въздъхнах дълбоко.

— Нещо за пиене? — предложи ми той.

— Не. — Бях ужасно уморена и имах едно-единствено желание — да се отпусна в леглото.

— Ела. Ще те заведа да си легнеш. Изглеждаш изтощена. — Изражението му омекна.

Намръщих се. Той нямаше ли да дойде? Сам ли искаше да спи?

Обзе ме облекчение, когато ме заведе в своята спалня. Оставих чантата си на скрина и я отворих. Най-отгоре беше писмото от госпожа Робинсън.

— Вземи. — Подадох го на Крисчън. — Не знам дали искаш да го прочетеш. Аз просто няма да му обърна внимание.

Той бързо го прегледа.

— Не съм сигурен какви празноти може да запълни тя — заяви презрително. — Трябва да поговоря с Тейлър. — Погледна ме. — Дай да ти сваля ципа на роклята.

— Ще се обадиш ли в полицията за колата? — попитах го, докато се обръщах.

Крисчън отмести косата ми, пръстите му леко се плъзнаха по голия ми гръб и дръпнаха ципа.

— Не. Не искам да замесвам полицията. Лийла се нуждае от помощ, не от полицейска намеса, а и не искам да идват тук. Просто трябва да удвоим усилията си да я открием. — Наведе се и нежно ме целуна по рамото.

— Лягай си — заповяда ми и ме остави сама.

 

 

Лежах, зяпах тавана и го чаках да се върне. Днес се бяха случили невероятно много неща, които трябваше да осмисля. Откъде да започна?

Внезапно се сепнах. Заспала ли бях? Запримигвах на мъждивата светлина, която проникваше през открехнатата врата на банята. Крисчън го нямаше. Къде беше? Вдигнах поглед. До леглото стоеше сянка. Може би жена? Облечена в черно? Не можех да кажа.

Както бях замаяна, протегнах ръка и включих лампата на нощното шкафче, после отново се обърнах, но вече нямаше никого. Разтърсих глава. Дали си го бях въобразила? Или ми се беше присънило?

Седнах на леглото и се огледах. Обзе ме неясна и коварна тревога — но наистина бях съвсем сама.

Разтърках лицето си. Колко беше часът? Къде се губеше Крисчън? Будилникът показваше, че е два и петнайсет.

Замаяно станах и тръгнах да го търся. Ама и моето въображение! Вече ми се привиждаше какво ли не. Сигурно беше реакция на събитията от вечерта.

В дневната нямаше никого, светеха само трите лампи над бара. Но вратата на кабинета беше открехната и го чух да говори по телефона.

— Не знам защо ми звъниш по това време. Нямам за какво да разговарям с теб… е, можеш да ми го кажеш сега. Няма нужда да оставяш съобщение на телефонния секретар.

Неподвижно застанах до вратата и го подслушах въпреки обзелите ме угризения. С кого разговаряше?

— Не, ти ме чуй. Помолих те и сега ти повтарям. Остави я на мира. Тя няма нищо общо с теб. Разбираш ли?

Говореше войнствено и ядосано. Поколебах се дали да почукам.

— Знам, че е така. Но говоря сериозно, Елена. Остави я на мира! В три екземпляра ли го искаш? Чуваш ли ме?… Хубаво. Лека нощ. — И тръшна слушалката.

Колебливо почуках на вратата.

— Какво има? — изръмжа Крисчън. За малко да избягам и да се скрия.

Той седеше на бюрото, стиснал главата си с ръце. Погледна разярено към вратата, но като видя, че съм аз, изражението му омекна. Очите му бяха предпазливи. Изведнъж ми се стори ужасно уморен и сърцето ми се сви.

Той запримигва и плъзна поглед надолу по краката ми, после пак нагоре. Бях само по една от неговите тениски.

— Би трябвало да носиш сатен или коприна, Анастейжа — промълви Крисчън. — Но даже по тениска изглеждаш прекрасно.

О, какъв неочакван комплимент!

— Търсех те. Ела да си легнеш.

Той бавно се изправи, все още по бяла риза и черен официален панталон. Очите му блестяха и бяха пълни с обещания… но в тях имаше и мъничко тъга. Застана пред мен и напрегнато ме погледна, без да ме докосва.

— Знаеш ли какво означаваш за мен? — прошепна. — Ако по моя вина ти се случи нещо… — Гласът му секна, дълбоки бръчки набраздиха челото му и на лицето му се изписа почти осезаема мъка. Изглеждаше невероятно уязвим — ясно личеше, че се страхува.

— Нищо няма да ми се случи — успокоих го и протегнах ръка да го погаля по лицето, прокарах пръсти по наболата му брада. Оказа се неочаквано мека. — Брадата ти расте бързо — отбелязах тихо, неспособна да скрия удивлението си от красивия мъж с изкривена психика, който стоеше пред мен.

Проследих очертанията на долната му устна, после продължих надолу към гърлото и бледата следа от червило в основата на шията му. Крисчън ме гледаше с разтворени устни, все още без да ме докосва. Прокарах показалеца си по линията и той затвори очи. Тихото му дишане се ускори. Пръстите ми се насочиха към ризата му и аз ги спуснах към следващото закопчано копче.

— Няма да те докосна. Само искам да ти разкопчая ризата — промълвих.

Крисчън отвори широко очи и ме погледна тревожно, но не помръдна и не понечи да ме спре. Съвсем бавно разкопчах копчето, като държах тъканта на разстояние от кожата му, после колебливо продължих към следващото копче и повторих действието — бавно, съсредоточена върху движенията си.

Не исках да го докосна. „Хм, искам… но няма.“ На четвъртото копче се появи червената линия и аз плахо му се усмихнах.

— Отново на позната територия. — Проследих линията с пръсти и разкопчах последното копче. Разтворих ризата му, заех се с маншетите му и свалих бутонелите с черни полирани камъни.

— Може ли да ти сваля ризата? — попитах го тихо.

Все още с разширени очи, Крисчън кимна. Вдигнах ръце и свалих ризата от раменете му. Той я доизхлузи и застана пред мен гол от кръста нагоре. Без риза сякаш възстанови равновесието си и ми се ухили.

— Ами панталона ми, госпожице Стийл?

— В спалнята. Искам те в кревата.

— Веднага ли? Вие сте неутолима, госпожице Стийл.

— Защо ли? — Хванах го за ръка, измъкнах го от кабинета му и го поведох към спалнята.

Там беше ужасно студено.

— Ти ли отвори балконската врата? — Той ме погледна намръщено.

— Не. — Нямах спомен да съм го правила. Напротив, когато се събудих, бях огледала стаята и вратата определено беше затворена.

Кръвта се оттече от лицето ми и зяпнах Крисчън с отворена уста.

— Какво има?

— Когато се събудих… тук имаше някой — прошепнах. — Реших, че си въобразявам.

— Какво?! — Крисчън ужасено се хвърли към балкона, надникна навън, после се върна в спалнята и заключи вратата. — Сигурна ли си? Кой? — попита напрегнато.

— Жена, струва ми се. Беше тъмно. Току-що се бях събудила.

— Обличай се — изръмжа Крисчън. — Бързо!

— Дрехите ми са горе.

Той изтегли едно от чекмеджетата на скрина си и измъкна долнище на анцуг.

— Обуй го. — Беше ми прекалено голям, но с него не можеше да се спори.

Крисчън извади и една тениска и бързо я нахлузи през главата си. Взе телефона от нощното шкафче и натисна два клавиша.

— Тя е тук — изсъска в слушалката.

След около три секунди Тейлър и един от другите бодигардове нахлуха в спалнята. Крисчън им разказа какво се е случило.

— Кога беше това? — делово ме попита Тейлър. Беше със сако. Кога изобщо спеше този човек?

— Преди десетина минути — измънках. Кой знае защо изпитвах угризения.

— Тя познава апартамента като собствената си длан — изсумтя Крисчън. — Сега ще отведа Анастейжа. Тя се крие някъде тук. Намерете я. Кога се връща Гейл?

— Утре вечер, господин Грей.

— Да не идва, докато не сме сигурни, че е чисто. Ясно? — изръмжа Крисчън.

— Да, господин Грей. В Белвю ли отивате?

— Няма да излагам на риск и родителите си. Резервирай ми някъде стая.

— Добре. Ще ви се обадя.

— Не ви ли се струва, че всички малко преиграваме? — попитах аз.

Крисчън ме погледна ядосано и изръмжа:

— Тя може да има пистолет.

— Крисчън, тя стоеше до леглото. Можеше да ме застреля още тогава, ако намеренията й са били такива.

Той замълча за миг, за да овладее гнева си, струва ми се, после отвърна със заплашително тих глас:

— Не съм готов да поема риска. Тейлър, на Анастейжа й трябват обувки.

Крисчън изчезна в дрешника си, докато бодигардът ме пазеше — не си спомнях името му, може би Райън — и периодично местеше поглед между коридора и балконските прозорци. След две минути Крисчън дойде с кожена пощальонска чанта, облечен по дънки и с блейзера на тънки райета. Наметна на раменете ми дънково яке.

— Ела. — Хвана ме здраво за ръка и почти трябваше да тичам, за да не изоставам.

— Не мога да повярвам, че тя се крие някъде тук — успях да кажа.

— Апартаментът е голям. Още не си го видяла целия.

— Защо просто не й позвъниш… да й кажеш, че искаш да поговориш с нея?

— Анастейжа, тя е нестабилна и може да е въоръжена — сопна ми се той.

— Значи просто ще избягаме, така ли?

— Засега да.

— А ако се опита да застреля Тейлър?

— Тейлър разбира от оръжия. И е по-бърз с пистолета от нея.

— Рей е служил в армията и ме научи да стрелям.

Крисчън повдигна вежди и за миг ме погледна изумено.

— Ти?! С пистолет?!

— Да. — Дори се обидих. — Знам да стрелям, господин Грей, тъй че се пазете. Не само от шантавите си бивши подчинени трябва да се боите.

— Ще го имам предвид, госпожице Стийл — отвърна той иронично, дори малко развеселено. Зарадвах се, че дори в тази нелепо напрегната ситуация мога да го накарам да се усмихне.

Тейлър ни чакаше във фоайето. Подаде ми малък куфар и черните ми маратонки „Конвърс“. Изненадах се, че ми е приготвил дрехи, и му се усмихнах признателно. Той ми отговори с успокоителна усмивка и аз импулсивно го прегърнах. Това го изненада и когато го пуснах, бузите му бяха поруменели.

— Пази се — прошепнах.

— Да, госпожице Стийл — малко засрамено отвърна Тейлър.

Крисчън ми се начумери и го погледна въпросително, а Тейлър се усмихна и поправи вратовръзката си.

— Съобщи ми къде си ми резервирал стая — нареди му Крисчън.

Тейлър бръкна в джоба на сакото си, извади портфейла си и му протегна една кредитна карта.

— Може би ще се наложи да я използвате, когато стигнете там.

— Добре че се сети — отсече Крисчън.

Появи се Райън и докладва:

— Сойър и Ренълдс не откриха нищо.

— Придружи господин Грей и госпожица Стийл до гаража — нареди му Тейлър.

Гаражът пустееше. Е, все пак наближаваше три през нощта. Крисчън ме настани на дясната седалка на аудито и прибра моя куфар и своята чанта в багажника. Паркираното ми в непосредствена близост ауди изглеждаше ужасно — гумите бяха нарязани, цялата кола беше залята с бяла боя. Побиха ме тръпки и изпитах благодарност към Крисчън, че ме отвежда оттук.

— В понеделник ще докарат нова — малко сърдито ме осведоми той, когато седна до мен.

— Откъде е разбрала, че колата е моя?

Крисчън ме погледна и въздъхна.

— Тя имаше ауди А3. Купувам такива на всичките си подчинени — това е една от най-безопасните коли от този клас.

„О!“

— Значи не е подарък за завършването ми?

— Анастейжа, въпреки надеждите ми ти никога не си ми била подчинена, тъй че формално това наистина е подарък за завършването ти. — Той излезе на заден и потегли към изхода.

„Въпреки надеждите му? О, не…“ Подсъзнанието ми тъжно поклати глава. Постоянно се връщахме към този въпрос.

— Още ли храниш такива надежди? — прошепнах.

Телефонът в колата иззвъня.

— Грей — лаконично каза Крисчън.

— „Феърмонт Олимпик“. На мое име.

— Благодаря, Тейлър. А, Тейлър — и се пази.

Отговорът на Тейлър се позабави.

— Да, господин Грей.

Крисчън затвори.

Сиатълските улици бяха пусти и Крисчън караше бясно по Пето авеню към междущатска магистрала 5. Щом поехме на север по нея, той настъпи газта още повече. Гърбът ми се залепи за облегалката.

Погледнах го крадешком. Беше се умълчал, потънал в размисъл. Не бях получила отговор на въпроса си. Той често поглеждаше огледалото — проверяваше дали не ни следят. Сигурно затова се движехме по магистралата. Мислех, че „Феърмонт“ е в Сиатъл.

Обърнах се към прозореца и се опитах да проясня изтощения си превъзбуден ум. Ако искаше да ми направи нещо, тя бе имала достатъчно възможности в спалнята.

— Не. Вече не храня такива надежди. Смятах, че е очевидно — прекъсна унеса ми тихият глас на Крисчън.

Примигнах и се увих по-хубаво в дънковото му яке. Не знаех дали ми е студено заради температурата навън, или защото бях вледенена вътрешно.

— Боя се, че… разбираш ли… че не ти стигам.

— Разбира се, че ми стигаш! За бога, Анастейжа, още какво да направя, за да ти го докажа?

„Да ми разкажеш за себе си. Да ми кажеш, че ме обичаш.“

— Защо си помисли, че ще те напусна, когато те излъгах, че доктор Флин ми е разказал абсолютно всичко за теб?

Той въздъхна тежко, затвори очи за миг и дълго не ми отговори.

— Нямаш никаква представа колко дълбоко е изкривено съзнанието ми, Анастейжа. И не искам да го споделям с теб.

— И наистина ли смяташ, че ще те напусна, ако знам всичко? — попитах високо и смаяно. Не разбираше ли, че го обичам? — Толкова ли е ужасно мнението ти за мен?

— Убеден съм, че ще ме напуснеш — тъжно отвърна Крисчън.

— Крисчън… това едва ли ще се случи. Не си представям да съм без теб. — „Никога…“

— Вече веднъж ме напусна. Не искам да го преживявам отново.

— Елена каза, че миналата събота сте се виждали.

— Не сме. — Той се намръщи.

— Не отиде ли при нея, когато си тръгнах?

— Не — ядосано изсумтя Крисчън. — Току-що ти казах, че не сме се срещали — и не обичам да се съмняват в думите ми. Миналия уикенд не съм ходил никъде. Седях и сглобявах безмоторния самолет, който ми подари ти. Отне ми цяла вечност — прибави тихо.

Сърцето ми отново се сви. Госпожа Робинсън беше казала, че са се виждали.

Тя лъжеше. Защо?

— Противно на онова, което си мисли Елена, аз не тичам при нея при най-малкия проблем, Анастейжа. Не тичам при никого. Може да си забелязала, че не съм от приказливите. — Крисчън здраво стисна волана.

— Карик ми каза, че не си говорил цели две години.

— Така ли?

— Опитах се да измъкна малко информация от него. — Засрамено вперих очи в пръстите си.

— И още какво ти каза татко?

— Ами, че майка ти била дежурната лекарка, която те прегледала, когато те завели в болницата. След като те намерили в онзи апартамент.

Изражението му остана безизразно… предпазливо.

— И че ти помогнали уроците по пиано. И Мия.

Името на сестра му извика на устните му нежна усмивка.

— Тя беше на половин година, когато я взеха — каза след малко. — Аз бях на седмото небе, Елиът не толкова. Защото вече трябваше да се конкурира с мен. Тя беше съвършена. — В гласа му долових тъжни благоговейни нотки. — Вече не толкова, естествено — прибави и аз си спомних успешните й опити на бала да осуети нашите неблагочестиви намерения. Изкикотих се.

Крисчън ме погледна.

— Смешно ли ви е, госпожице Стийл?

— Мия като че ли непременно държеше да ни разделя.

Той се засмя.

— Да, доста я бива. — Протегна ръка и стисна коляното ми. — Обаче накрая ние успяхме. — Усмихна се и отново хвърли поглед към огледалото. — Струва ми се, че никой не ни следи. — След което отби от магистралата, зави и пое обратно към центъра на Сиатъл.

— Може ли да те попитам нещо за Елена? — Бяхме спрели на един светофар.

Крисчън ме погледна предпазливо.

— Щом трябва. — Нацупи се, но аз не се поддадох на раздразнението му.

— Ти ми каза, че те била обичала по начин, който си намирал за приемлив. Какво имаше предвид?

— Не е ли очевидно?

— За мен не.

— Не можех да се владея. Не понасях да ме докосват. Както и сега. За един четиринайсет-петнайсет годишен пубер с развилнели се хормони това е тежък период. Тя ми показа как да изпускам парата.

„О!“

— Мия каза, че си бил побойник.

— Господи, какво му става на това мое словоохотливо семейство?! Всъщност е заради теб. — Пак бяхме спрели на светофар и той ме изгледа с присвити очи. — Бива те да измъкваш информация от хората. — Поклати глава с престорено отвращение.

— Тази информация Мия сподели сама. Даже беше много разговорлива. Боеше се да не почнеш да се биеш в шатрата, ако не ме спечелиш на търга — заявих възмутено.

— А, нямаше такава опасност, бебчо. В никакъв случай нямаше да позволя на друг да танцува с теб.

— Позволи на доктор Флин.

— Той винаги е изключение от правилото.

Крисчън влезе във внушителната потънала в зеленина отбивка пред хотел „Феърмонт Олимпик“ и паркира до старомоден каменен фонтан близо до главния вход.

— Ела. — Той слезе и извади багажа ни. Към нас се втурна камериер, който изглеждаше изненадан — несъмнено от късното ни пристигане. Крисчън му подхвърли ключовете от колата.

— На името на Тейлър — каза му. Камериерът кимна, с откровено удоволствие се метна на аудито и потегли. Крисчън ме хвана за ръка и влязохме във фоайето.

Докато стоях до него на рецепцията, се чувствах невероятно нелепо. Намирах се в най-престижния сиатълски хотел, облечена в прекалено голямо дънково яке, прекалено голямо долнище на анцуг и стара тениска… до този елегантен древногръцки бог. Нищо чудно, че рецепционистката местеше поглед от него към мен и обратно, като че ли не й излизаше уравнението. Естествено, Крисчън я изпълваше със страхопочитание. Беше се изчервила и пелтечеше. Даже ръцете й трепереха.

— Имате ли… нужда от помощ… за багажа… господин Тейлър? — цялата поаленяла, попита тя.

— Не, с госпожа Тейлър ще се справим сами.

„Госпожа Тейлър!“ Само че не носех пръстен. Скрих ръце зад гърба си.

— Вие сте в апартамента с драпериите, господин Тейлър, на единайсети етаж. Пиколото ще ви помогне за багажа.

— Няма нужда — рязко отвърна Крисчън. — Къде са асансьорите? Госпожица Алени бузки му обясни и той отново ме хвана за ръка. Набързо огледах разкошното фоайе с меки фотьойли, съвсем пусто, освен една тъмнокоса жена, която седеше на уютно диванче и подаваше хапки на бялото си териерче. Тя вдигна поглед и ни се усмихна, докато се отдалечавахме към асансьорите. Значи приемаха с домашни любимци? Странно за толкова скъпарски хотел!

В апартамента имаше две спални, официална трапезария и роял. В камината в огромната дневна горяха цепеници.

— Е, госпожо Тейлър, не знам за вас, обаче аз бих пийнал нещо — измърмори Крисчън, докато заключваше входната врата.

Остави куфара и чантата на отоманката в спалнята и се върнахме в дневната. Огънят весело пламтеше в камината. Приятна гледка. Застанах отпред, за да сгрея ръцете си, докато Крисчън се погрижи за напитките.

— Арманяк?

— Да, ако обичаш.

След малко той дойде при мен до камината и ми подаде кристална чаша.

— Какъв ден, а?

Кимнах и забелязах, че погледът му е въпросителен и загрижен.

— Добре съм — казах успокоително. — А ти?

— Е, в момента искам да изпия тази чаша, а после, ако не си много уморена, да те отведа в леглото и да се изгубя в теб.

— Струва ми се, че може да го уредим, господин Тейлър. — Усмихнах му се срамежливо.

Той седна и докато изуваше обувките си и си събу чорапите, прошепна:

— Стига сте си хапали устната, госпожо Тейлър.

Изчервих се, както се бях навела над чашата си. Арманякът беше великолепен и оставяше пареща топлина, докато се плъзгаше като коприна в гърлото ми. Когато вдигнах поглед към Крисчън, той отпиваше от чашата си и ме наблюдаваше с тъмни жадни очи.

— Никога не преставаш да ме удивляваш, Анастейжа. След ден като днешния — или вече трябва да кажа „вчерашния“ — не хленчиш, не бягаш, не вдигаш вой до небето. Свалям ти шапка — ти си адски силна жена.

— Ти си много сериозно основание да не бягам — отвърнах тихо. — Нали ти казах, Крисчън, никъде няма да ходя, каквото и да си направил. Знаеш какво изпитвам към теб.

Той сви устни, като че ли се съмняваше в думите ми, и сбърчи чело, сякаш те му причиняваха мъка. „О, Крисчън, как да те накарам да разбереш чувствата ми?“

„Остави го да те набие“ — подигравателно се обади подсъзнанието ми. Скришом му се намръщих.

— Къде ще закачиш снимките на Хосе? — попитах, за да разсея напрежението.

— Зависи. — Устните му потрепнаха. Тази тема явно му беше много по-приятна.

— От какво?

— От обстоятелствата — тайнствено отвърна Крисчън. — Изложбата му още не е свършила, така че не се налага да решавам веднага.

Наклоних глава настрани и присвих очи.

— Гледайте ме строго колкото си искате, госпожо Тейлър, но нищо няма да ви кажа — подразни ме той.

— Може да ти изтръгна истината с изтезания.

Крисчън повдигна вежди.

— Наистина, Анастейжа, струва ми се, че не бива да даваш обещания, които не можеш да изпълниш.

О, божичко, така ли си мислеше? Оставих чашата си на камината, пресегнах се и за огромна негова изненада взех чашата му и я оставих до своята.

— Ще видим — прошепнах. Изключително смело — несъмнено окуражена от арманяка — го хванах за ръка и го повлякох към спалнята. Спрях до балдахиненото легло. Той се опитваше да скрие веселата си усмивка.

— След като ме доведе тук, Анастейжа, какво ще правиш с мен?

— Първо ще те съблека. Искам да довърша онова, което започнах по-рано. — Протегнах ръце към реверите му, като внимавах да не го докосвам, и той не потрепери, но затаи дъх.

Внимателно отметнах сакото от раменете му. Очите му не се откъсваха от моите. Бяха съвсем сериозни и постепенно се разширяваха, изгарящо се впиваха в мен, предпазливи и… излъчващи желание? Можех да тълкувам погледа му по много начини. „Какво си мисли?“ Оставих сакото му върху отоманката.

— А сега тениската ти — промълвих и я вдигнах за долния ръб. Той ме улесни, като изпъна ръце нагоре и ми помогна да я изхлузя през главата му. После напрегнато ме погледна, останал само по дънки, които ужасно провокативно висяха ниско на хълбоците му. Виждаше се ластикът на боксерките му.

Погледът ми жадно се плъзна по стегнатия му корем до останките от червената линия, бледа и замазана, после нагоре към гърдите му. Повече от всичко исках да плъзна език през космите му и да опитам вкуса му.

— А сега? — с пламнали очи попита Крисчън.

— Искам да те целуна тук. — Прокарах показалец от единия му хълбок до другия.

Той рязко си пое дъх, после каза:

— Не те спирам.

Хванах го за ръка.

— Тогава по-добре легни — прошепнах и го поведох отстрани на леглото. На лицето му се изписа озадачено изражение и ми хрумна, че може би никой не е взимал инициативата с него след… нея. „Не, престани.“

Крисчън повдигна завивките, седна на ръба на леглото и ме погледна очаквателно и предпазливо. Застанах пред него, изхлузих дънковото си яке и го оставих да падне на пода, после се избавих и от анцуга.

Той потърка пръстите си с палци. Искаше му се да ме докосва, виждах го. Но успяваше да овладее желанието си. Дълбоко си поех дъх и събрала смелост, хванах тениската си, съблякох я и застанах гола пред него. Без да откъсва очи от моите, Крисчън мъчително преглътна и устните му се разтвориха.

— Божествена си, Анастейжа — промълви той.

Обхванах лицето му в шепи, повдигнах главата му и се наведох да го целуна. Крисчън нададе гърлен стон.

Щом докоснах устните му с устни, той ме хвана за хълбоците и преди да се усетя, се озовах прикована под него, краката му разтвориха моите и той ме възседна. Целуваше ме, езиците ни се преплитаха, дланта му се плъзгаше от бедрото по хълбока ми, после по корема и гърдите ми, стискаше, опипваше и съблазнително подръпваше зърното ми.

Простенах и неволно притиснах таза си към неговия, търках се в ципа на панталона му, изпънат от еректиращия му член. Той спря да ме целува и ме погледна слисано, останал без дъх. После напрегна хълбоците си и опря члена си в мен… „Да. Точно там.“

Затворих очи и изпъшках и Крисчън го направи отново, но този път и аз се притиснах към него, наслаждавах се на ответния му стон. Той пак ме целуна и продължи бавното сладостно изтезание — той се търкаше в мен, аз се търках в него. И се оказа прав… изгубих се в него… до такава степен беше опияняващо, че се изключих от външния свят. Изчезнаха всичките ми тревоги. Бях там с него в този момент — кръвта кипеше във вените ми, мощно пулсираше в ушите ми и се сливаше със задъханото ни дишане. Зарових ръце в косата му, притисках го към устата си, поглъщах го, езикът ми бе ненаситен като неговия. Прокарах пръсти надолу по ръцете, гърба и кръста му към дънките му, после дръзко пъхнах жадните си длани вътре, принуждавайки го да не спира — забравила всичко друго, освен нас.

— Още малко и ще ми смачкаш топките, Ана — прошепна Крисчън, откъсна се от мен и се надигна. Бързо смъкна дънките си и ми подаде станиолово пакетче.

— Ти ме желаеш, бебчо, и аз те желая ужасно. Знаеш какво да правиш.

С нетърпеливи ловки пръсти разкъсах станиола и му сложих презерватива. Крисчън ми се ухили с отворена уста и сиви очи, пълни с мъгла и чувствени обещания. Надвеси се над мен, потърка нос в моя, затвори очи и възхитително бавно проникна в мен.

Хванах го за ръцете и отметнах глава назад, наслаждавайки се на всеобхватното усещане за неговото обладаване. Той прокара зъби по брадичката ми, отдръпна се и отново навлезе в мен — невероятно бавно, невероятно сладостно, невероятно нежно — тялото му се притисна към моето, лактите и дланите му бяха от двете страни на лицето ми.

— Караш ме да забравя всичко. Ти си най-доброто лекарство — промълви Крисчън, като се движеше мъчително бавно.

— Моля те, Крисчън, по-бързо — прошепнах. Исках още, веднага.

— О, не, бебчо, трябва да е бавно. — Той ме целуна сладостно, нежно ухапа долната ми устна и заглуши с устата си тихите ми стонове.

Плъзнах ръце към косата му и се оставих на неговия ритъм, докато тялото му бавно и сигурно се издигаше все по-високо и после бързо и силно се спускаше в мен.

— О, Ана — изпъшка Крисчън, когато свърши, произнасяше името ми като благослов.

 

 

Главата му лежеше върху корема ми, ръцете му прегръщаха тялото ми. Пръстите ми бяха заровени в рошавата му коса. Нямах представа колко дълго сме лежали така. Беше много късно и бях ужасно уморена, ала исках да се наслаждавам колкото може повече на ведрата възбуда от любенето с Крисчън Грей, защото тъкмо това бяхме направили: нежно и сладостно се бяхме любили.

И двамата бяхме изминали дълъг път за изключително кратко време. Трудно можех да го осмисля. Всичките му перверзии ми пречеха да виждам неговото простичко, честно пътуване с мен.

— Никога няма да ти се наситя. Не ме оставяй — прошепна той и ме целуна по корема.

— Никъде няма да ходя, Крисчън, и това ми напомня, че исках да те целуна по корема — измърморих сънено.

Той се ухили.

— Вече нищо не ти пречи, бебчо.

— Май не мога да помръдна… толкова съм уморена.

Крисчън въздъхна, неохотно се премести и придърпа завивките върху нас. Надигна се на лакът и впери в мен сияещите си влюбени очи.

— Заспивай, бебчо. — Целуна ме по косата, прегърна ме и аз се унесох.

 

 

Отворих очи и светлината в стаята ме накара да примигам. Бях замаяна от недоспиване. „Къде съм? А, в хотела…“

— Здрасти — прошепна Крисчън и ми се усмихна нежно. Лежеше до мен върху завивките напълно облечен. Откога ли? Наблюдавал ли ме беше? Изведнъж изпитах невероятно силен срам и се изчервих под погледа му.

— Здрасти — отвърнах, признателна, че не лежа по корем. — Откога ме гледаш?

— Мога да те гледам как спиш часове наред, Анастейжа. Но сега съм тук само от около пет минути. — Той се наведе и нежно ме целуна. — Доктор Грийн скоро ще пристигне.

— О! — Бях забравила за неговото неуместно посредничество.

— Добре ли спа? — попита Крисчън. — Така ми се стори, както си похъркваше.

„Ох, този игрив и закачлив господин Петдесет нюанса!“

— Аз не хъркам! — Нацупих му се.

— Разбира се, че не хъркаш — ухили ми се Крисчън. Бледата линия червило още си личеше около шията му.

— Взе ли душ?

— Не. Чаках теб.

— О… добре. Колко е часът?

— Десет и петнайсет. Сърце не ми даваше да те събудя по-рано.

— Нали ми каза, че изобщо нямаш сърце?

Той се усмихна тъжно, но не отговори.

— Има закуска — палачинки с бекон. Хайде, ставай, че вече започвам да се чувствам самотен. — Крисчън ненадейно ме плесна по дупето, карайки ме да подскоча, и стана от леглото.

„Хмм…“ Неговият тип проява на нежност.

Докато се протягах, установих, че цялото тяло ме боли… несъмнено резултат от много секс, танци и клатушкане върху скъпи обувки на високи токчета. Измъкнах се от леглото и тръгнах към разкошната баня, като размишлявах за събитията от предишния ден. Преди да се върна в стаята, си облякох един от невероятно пухкавите халати, които висяха на месингова закачалка в банята.

Лийла — момичето, което приличаше на мен — беше най-плашещият образ, който роди мозъкът ми, това и нейното зловещо присъствие в спалнята на Крисчън. Какво искаше? Мен ли? Или Крисчън? С каква цел? И защо ми бе съсипала колата?

Крисчън ми бе казал, че ще получа ново ауди, също като всичките му подчинени. Тази мисъл не ми беше приятна. Но след като бях толкова щедра с парите, които ми беше дал, не можех да направя нищо.

Отидох в дневната. Нито следа от Крисчън. Открих го в трапезарията и седнах, признателна за великолепната закуска. Той четеше неделните вестници и пиеше кафе — вече си беше изял закуската. Усмихна ми се.

— Нахрани се добре. Днес ще имаш нужда от сили.

— И защо? В спалнята ли ще ме заключиш? — Богинята в мен внезапно се събуди, цялата разрошена, все едно току-що се е чукала.

— Колкото и да е привлекателна тази идея, днес ще поизлезем. Да вземем малко чист въздух.

— Не е ли опасно? — попитах невинно, като направих неуспешен опит да скрия иронията в гласа си.

Лицето му помръкна и той стисна устни.

— Там, където отиваме, не е. И не се шегувай с това. — И присви строго очи.

Изчервих се и забих поглед в закуската си. Не исках да ми се карат след вчерашните драматични събития и толкова малко сън. Нахраних се в кисело мълчание.

Подсъзнанието ми клатеше глава. Господин Петдесет нюанса не се шегуваше с моята безопасност — трябваше вече да съм го разбрала. Искаше ми се да му завъртя очи, но се въздържах.

Добре, бях уморена и сприхава. Бях преживяла тежък ден и след това не се бях наспала както трябва. Защо, о, защо той изглеждаше свеж като краставичка? Животът не беше справедлив.

На вратата се почука.

— Това трябва да е милата докторка — очевидно все още засегнат от моята ирония, измърмори Крисчън и отиде да отвори.

Не можеше ли просто да прекараме една спокойна нормална сутрин? Въздъхнах тежко, оставих половината си закуска недоядена и станах да посрещна доктор Контрацепция.

 

 

Бяхме в спалнята и доктор Грийн ме зяпаше с отворена уста. Беше облечена по-небрежно от предишния път — бледорозов кашмирен комплект от блуза и жилетка и черен панталон. Прекрасните й руси коси бяха разпуснати.

— И просто си престанала да го взимаш, така ли? Просто ей така?!

Изчервих се. Чувствах се адски глупаво.

— Да. — Гласът ми просто не можеше да звучи по-засрамено.

— Може да си забременяла — сухо ме информира тя.

„Какво?! — Светът се изплъзна изпод краката ми. Подсъзнанието ми се строполи на пода, като повръщаше, и аз се уплаших, че същото ще сполети и самата мен. — Не!“

— Ето, иди да се изпишкаш в това. — Днес се държеше делово и жестоко.

Хрисимо взех подадения ми малък пластмасов съд и замаяно отидох в банята. Не. Не. Не! Категорично… Категорично… Господи, моля те! Не!

Какво щеше да направи Крисчън? Пребледнях. Щеше да изкрейзи.

„Не, моля те!“ — помолих се наум.

Дадох на доктор Грийн урината и тя внимателно потопи в нея някаква бяла пръчица.

— Кога започна цикълът ти?

Как да мисля за такива дреболии, когато можех единствено да се взирам тревожно в бялата пръчица?

— Хм… в сряда? Не миналата, по-миналата. На първи юни.

— А кога престана да си пиеш хапчето?

— В неделя. Миналата неделя.

Гинеколожката сви устни и заяви рязко:

— Би трябвало всичко да е наред. По лицето ти виждам, че една непланирана бременност няма да те зарадва. Затова медроксипрогестеронът е добра идея, щом забравяш да си пиеш хапчето всеки ден. — Свих се под строгия й властен поглед. Доктор Грийн извади бялата пръчица и се втренчи в нея.

— Не се безпокой. Още не си овулирала и стига да си взимала съответните мерки, не би трябвало да си бременна. Слушай сега да ти обясня за тази инжекция. Миналия път я прекъснахме заради страничните ефекти, но честно казано, страничните ефекти от детето са много по-трайни и продължават с години. — Тя се усмихна, доволна от шегичката си, но аз не успях да я оценя, толкова бях зашеметена.

Лекарката се впусна в подробни обяснения за страничните ефекти, а аз седях, парализирана от облекчение, без да чувам нито дума. Струваше ми се, че предпочитам безброй непознати жени да се появяват нощем до леглото ми, отколкото да призная на Крисчън, че може да съм бременна.

— Ана! — изсумтя доктор Грийн. — Дай да го направим.

Излязох от унеса си и с готовност си навих ръкава.

 

 

Крисчън затвори вратата след нея и ме погледна предпазливо.

— Всичко наред ли е?

Безмълвно кимнах. Той ме гледаше загрижено.

— Какво има, Анастейжа? Какво ти каза доктор Грийн?

Поклатих глава и отвърнах:

— Ще можеш пак да ми го вкарваш след седем дни.

— След седем дни!?

— Да.

— Какво има, Ана?

Мъчително преглътнах.

— Нищо обезпокоително. Моля те, Крисчън, просто ме остави на мира.

Той се изправи пред мен, хвана брадичката ми, повдигна главата ми и се вгледа в очите ми в опит да разгадае паниката ми.

— Казвай — изсумтя сърдито.

— Няма нищо за казване. Искам да се облека. — Дръпнах брадичката си от пръстите му.

Той въздъхна и прокара ръка през косата си, гледаше ме намръщено.

— Хайде да вземем душ — предложи накрая.

— Добре — измърморих разсеяно и той се намръщи.

— Ела. — Хвана ме за ръка и ме поведе към банята. Явно не бях единствената в лошо настроение. Крисчън пусна душа и бързо се съблече, после се обърна към мен.

— Не знам какво те е разстроило или просто си раздразнителна от недоспиване — почна, докато развързваше колана на халата ми. — Но искам да ми кажеш. Въображението ми рисува какви ли не трагедии и това не ми харесва.

Свих устни и завъртях очи и Крисчън се вторачи в мен. „Мамка му! Уф… добре де.“

— Доктор Грийн ме нахока, че съм пропуснала да си изпия хапчето. Каза, че можело да забременея.

— Какво?! — Той пребледня и се вцепени.

— Обаче не съм. Направи ми тест. Просто се стреснах. Не мога да повярвам, че съм направила такава глупост.

Крисчън видимо се отпусна.

— Сигурна ли си, че не си бременна?

— Да.

Той въздъхна дълбоко.

— Добре. Да, напълно те разбирам — такава новина е извънредно смущаваща.

Намръщих се. „Смущаваща ли?“

— Повече се боях от твоята реакция.

Крисчън озадачено сбърчи чело.

— От моята реакция ли? Ами, естествено, изпитвам облекчение… щеше да е върхът на безотговорността и неблагоприличието да ти надуя корема.

— Тогава може би трябва да се въздържаме — изсъсках.

Той ме погледна озадачено, като че ли бях някакъв научен експеримент.

— Тази сутрин си в лошо настроение.

— Просто се стреснах, нищо повече — сприхаво повторих аз.

Крисчън ме хвана за реверите на халата, притегли ме в топла прегръдка, целуна ме по косата и притисна главата ми към гърдите си. Космите му ме погъделичкаха по бузата и отвлякоха вниманието ми. О, ако можех просто да се заровя в него!

— Не съм свикнал с всичко това, Ана — промълви той. — Естественото ми предразположение е да те скъсам от бой, обаче сериозно се съмнявам, че го искаш.

„Мама му стара.“

— Да. Не го искам. Това е достатъчно. — Притиснах се към него още по-силно и останахме цяла вечност в тази странна прегръдка, Крисчън гол, а аз по халат. За пореден път се изумявах от неговата искреност. Той не знаеше нищо за нормалните връзки, нито пък аз, освен каквото бях научила от него. Е, беше ме помолил за вяра и търпение — може би и аз трябваше да направя същото.

— Хайде, ела да се изкъпем — каза накрая Крисчън и ме пусна.

Съблече ми халата и аз го последвах под водните струи. Под душа имаше достатъчно място и за двама ни. Крисчън се пресегна за шампоана и започна да си мие косата. След това ми го подаде и аз последвах примера му.

„О, колко е приятно!“ Затворих очи и се оставих на пречистващата сгряваща вода. Докато изплаквах шампоана, усетих ръцете му да сапунисват тялото ми: раменете, ръцете, подмишниците, гърдите, гърба ми. Той нежно ме накара да се завъртя и ме притегли към себе си, като продължи надолу към корема, ловките му пръсти се плъзнаха между краката ми — „Хмм!“ — към дупето ми. О, беше невероятно приятно и интимно. Крисчън отново ме завъртя към себе си.

— Хайде — каза тихо и ми подаде душ гела. — Искам да измиеш остатъците от червилото.

Смутено отворих очи и срещнах неговите. Крисчън напрегнато се взираше в мен, целият мокър и красив. Разкошните му сиви очи не издаваха абсолютно нищо.

— Не се отдалечавай много от линията, моля те — промълви нервно.

— Добре — прошепнах, като се опитвах да осмисля мащабите на онова, което ме молеше да направя — да го докосвам по периферията на забранената зона.

Изсипах малко гел в шепата си, разтърках длани, за да направя пяна, поставих ги на раменете му и нежно изтрих червената линия от двете страни. Крисчън се вцепени и затвори очи. Лицето му остана безизразно, ала дишането му се ускори и знаех, че не е от желание, а от страх, което ме накара да побързам.

С треперещи пръсти внимателно проследих чертата надолу отстрани на гърдите му, като леко го сапунисвах и търках. Той мъчително преглътна и челюстта му се напрегна, сякаш стискаше зъби. „О! — Сърцето ми се сви и се качи в гърлото ми. — О, не, ще се разплача.“

Прекъснах, за да сипя още гел в шепата си, и го усетих, че се отпуска. Не можех да го погледна. Не можех да понеса да видя болката му — беше прекалено силна. Преглътнах конвулсивно и попитах напрегнато:

— Готов ли си?

— Да — промълви Крисчън с предрезгавял от страх глас.

Нежно поставих длани от двете страни на гърдите му и той отново замръзна.

Това беше прекалено. Бях съкрушена от доверието му към мен… от страха му, от злото, причинено на този красив, измъчен, осакатен мъж.

От очите ми бликнаха сълзи и потекоха по лицето ми, скрити от водните струи на душа. „О, Крисчън! Кой е сторил това с теб?“

Диафрагмата му бързо се издуваше и отпускаше с всеки плитък дъх, тялото му беше вцепенено, напрежението се излъчваше от него на вълни, докато дланите ми се плъзгаха по линията и я изтриваха. О, ако можех да изтрия така и болката му, щях… щях да направя всичко… нямах по-силно желание от това да целуна всеки негов белег, да излича с целувките си онези ужасни години, през които никой не се е грижил за него. Ала знаех, че не мога, и сълзите ми неканени се търкаляха по бузите ми.

— Недей. Моля те, недей да плачеш — измъчено промълви той и ме грабна в обятията си. — Моля те, недей да плачеш за мен. — И аз избухнах в ридания и зарових лице в шията му, мислех си за момченцето, изгубено в море от страх и болка, уплашено, изоставено, насилвано — наранено до пълна непоносимост.

Крисчън повдигна лицето ми и се наведе да ме целуне.

— Недей да плачеш, моля те, Ана. Това беше отдавна. Копнея да ме докосваш, но просто не мога да го понеса. Прекалено е. Моля те, моля те, недей да плачеш.

— И аз искам да те докосвам. Повече, отколкото можеш да си представиш. И сърцето ми се къса… когато те виждам такъв… толкова измъчен и уплашен, Крисчън. Обичам те ужасно много.

Той прокара палеца си по долната ми устна.

— Знам. Знам.

— Човек много лесно може да те обича. Не разбираш ли?

— Не, бебчо. Не разбирам.

— Но е така. Аз те обичам, обича те и семейството ти. И Елена и Лийла — въпреки че го проявяват по странен начин, те също те обичат. Защото си достоен за това.

— Престани. — Крисчън долепи показалец до устните ми и поклати глава. Изражението му беше измъчено. — Не мога да те слушам. Аз съм нищожество, Анастейжа. Човешка обвивка. Аз нямам сърце.

— Напротив, имаш. И аз го искам, цялото. Ти си добър човек, Крисчън, адски добър човек. Изобщо не се съмнявай в това. Виж какво си направил… какво си постигнал — изхлипах. — Виж какво направи за мен… от какво се отказа заради мен… Знам. Знам какво изпитваш към мен.

Той ме погледна с разширени, излъчващи паника очи и единственият звук около нас остана постоянното шуртене на водата, която ни обливаше.

— Ти ме обичаш — прошепнах.

Очите му се разшириха още повече и устните му се разтвориха. Той рязко си пое дъх, сякаш се задушаваше. Изглеждаше измъчен — уязвим.

— Да — промълви след миг. — Обичам те.