Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса по-тъмно (5)

3.

Единственото хубаво в това да съм без кола беше, че в автобуса на път за работа можех да включа слушалките в айпода си, който бе на сигурно място в чантата ми, и да слушам всички прекрасни мелодии, които ми бе дал Крисчън. Когато стигнах в издателството, лицето ми бе нелепо ухилено.

Джак вдигна поглед към мен и ахна.

— Добро утро, Ана. Направо… сияеш. — Думите му ме объркаха. „Крайно неуместно!“

— Спах добре, благодаря, Джак. Добро утро.

Веждите му се свъсиха.

— Моля те, прочети ги и подготви отзиви за тях до обяд. — И ми подаде четири ръкописа. Като видя ужасеното ми изражение, прибави: — Само първите глави.

— Разбира се. — Усмихнах се облекчено и Джак също ми се усмихна. Широко.

Включих компютъра, за да започна работа, докато си допивам латето и изяждам един банан. Имах имейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: И Бог да ми е на помощ…

Дата: 10 юни 2011, 08:05

До: Анастейжа Стийл

„Много се надявам, че си закусвала.

Нощес ми липсваше.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

 

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Стари книги…

Дата: 10 юни 2011, 08:33

До: Крисчън Грей

„Докато ти пиша, ям банан. Не съм закусвала от няколко дни, така че това е напредък. Обичам приложенията на Британската библиотека — започнах да чета «Робинзон Крузо»… и разбира се, обичам те.

А сега ме остави на мира — опитвам се да работя.“

Анастейжа Стийл

Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: Само това ли яде?

Дата: 10 юни 2011, 08:36

До: Анастейжа Стийл

„Можеш повече. Ще имаш нужда от много енергия, за да ме молиш.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

 

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Напаст

Дата: 10 юни 2011, 08:39

До: Крисчън Грей

„Господин Грей, опитвам се да работя, за да си изкарвам прехраната. И ще молиш ти!“

Анастейжа Стийл

Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: Точно така!

Дата: 10 юни 2011, 08:36

До: Анастейжа Стийл

„Е, госпожице Стийл, аз обичам предизвикателствата…“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

 

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Отегчена…

Дата: 10 юни 2011, 16:05

До: Крисчън Грей

„Броя мухите.

Как си?

Какво правиш?“

Анастейжа Стийл

Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: За твоите мухи

Дата: 10 юни 2011, 16:15

До: Анастейжа Стийл

„Трябваше да дойдеш на работа при мен.

Нямаше да броиш мухи.

Сещам се за някои неща, които би могла да правиш…

Занимавам се с еднообразните сливания и придобивания.

Скука.

Електронната ти поща в СИП се следи.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Уф, мамка му! Нямах представа. А той откъде знаеше, по дяволите? Намръщено проверих имейлите, които си бяхме разменили, като ги изтривах в движение.

Точно в пет и половина Джак се изправи до бюрото ми. Петък беше ден, свободен от официалния дрескод, затова той носеше дънки и черна риза.

— На по чашка, Ана? Обикновено обръщаме набързо по една в бара отсреща.

— Кои „ние“? — попитах обнадеждено.

— Повечето… Ще дойдеш ли?

По неизвестна причина, която нямах желание да анализирам прекалено детайлно, ме обзе облекчение.

— С удоволствие. Как се казва барът?

— „Петдесет“.

— Майтапиш се.

Джак ме погледна учудено.

— Не се майтапя. Някакво особено значение ли има за теб това число?

— Не, извинявай. Ще дойда.

— Какво ще пиеш?

— Бира.

— Супер.

Отидох в тоалетната и пратих имейл на Крисчън от блакберито си.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Там ти е мястото

Дата: 10 юни 2011, 17:36

До: Крисчън Грей

„Отиваме в бар, който се казва «Петдесет».

Мога да изровя цяла мина от импровизации на тази тема.

С нетърпение очаквам да ви видя там, господин Грей.“

А. х

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: Рискове

Дата: 10 юни 2011, 17:38

До: Анастейжа Стийл

„Миньорството има изключително много професионални рискове.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

 

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Какви рискове?

Дата: 10 юни 2011, 17:40

До: Крисчън Грей

„С други думи?“

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: Просто…

Дата: 10 юни 2011, 17:42

До: Анастейжа Стийл

„Наблюдение, госпожице Стийл.

До скоро.

По-добре рано, отколкото късно, бебчо.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Погледнах се в огледалото. Каква разлика само за един ден! Бузите ми бяха добили цвят, очите ми блестяха. Ефектът на Крисчън Грей. Един малък имейл двубой с него оказваше тъкмо такова въздействие върху момичетата. Ухилих се на огледалото и изпънах светлосинята си риза — онази, която ми бе купил Тейлър. Днес носех и любимите си дънки. Повечето жени в службата носеха или дънки, или клоширани поли. Щеше да се наложи да отделя пари за една-две клоширани поли. Може би щях да го направя този уикенд, като осребря чека, който ми бе дал Крисчън за Уанда, моята мила костенурка.

Щом излязох от сградата, чух името си.

— Госпожица Стийл?

Обърнах се. Една млада жена предпазливо се приближи до мен. Приличаше на призрак — толкова бледа и странно безизразна.

— Госпожица Анастейжа Стийл? — повтори тя. Лицето й бе неподвижно, въпреки че говореше.

— Да?

Жената спря на метър от мен. Гледаше ме. Аз също я гледах — като хипнотизирана. Коя беше? Какво искаше?

— Да? — повторих. Откъде знаеше името ми?

— Просто исках да ви видя. — Гласът й бе зловещо мек. Също като мен, тя имаше тъмна коса, рязко контрастираща със светлата й кожа. Очите й бяха кафяви като бърбън, но безжизнени. В тях нямаше абсолютно никакъв живец. Красивото й бяло лице бе набраздено от скръб.

— Съжалявам, поставяте ме в неудобно положение — казах, като се мъчех да не обръщам внимание на предупредително побилите ме тръпки. Отблизо тя изглеждаше странно, размъкната, неподдържана. Дрехите й бяха с два номера по-големи, отколкото трябва, включително марковият й шлифер.

Тя се засмя, странен фалшив грак, който само подхрани безпокойството ми.

— Какво повече имате от мен? — попита тъжно.

Безпокойството ми се превърна в страх.

— Съжалявам… коя сте вие?

— Аз ли? Никоя. — Тя вдигна ръка, прокара пръсти през дългата си до раменете коса и ръкавът на шлифера й се набра, разкривайки лекьосан бинт на китката й.

„Мама му стара!“

— Приятен ден, госпожице Стийл. — Жената се обърна и се отдалечи.

Останах вцепенена на мястото си, загледана след крехката й фигура, докато тя не се изгуби сред минувачите.

„Какво беше това?“

Объркана, пресякох улицата към бара, като се опитвах да проумея случилото се, а подсъзнанието ми надигна грозната си глава и ми изсъска: „Тя има нещо общо с Крисчън“.

„Петдесет“ беше просторен безличен бар със знаменца и плакати на баскетболни отбори по стените. Джак беше на бара с Елизабет, втория главен редактор Кортни, двама от отдел „Финанси“ и Клер от „Обслужване“. Клер беше с вечните си сребърни обеци-халки.

— Здрасти, Ана! — Джак ми подаде бутилка бира.

— Наздраве… благодаря — измънках, все още потресена от срещата си с Призрачното момиче.

— Наздраве. — Чукнахме се с шишетата и той продължи разговора си с Елизабет. Клер ми се усмихна мило и попита:

— Е, как си след първата седмица?

— Добре, благодаря. Всички сте много мили.

— Днес изглеждаш много по-щастлива.

— Понеже е петък — побързах да отговоря. — Ти… какво ще правиш през уикенда?

 

 

Моят патентован метод за разсейване подейства. Спаси ме. Оказа се, че Клер има шестима братя и сестри и ще ходи на голямо семейно събиране в Такома. Тя се разприказва, а аз си дадох сметка, че не съм разговаряла с жена на моята възраст, откакто Кейт замина за Барбадос.

Разсеяно се запитах как ли е Кейт… и Елиът. Да не забравя да питам Крисчън дали се е чувал с него. А пък Итън, братът на Кейт, се връщаше идния вторник и щеше да отседне в нашия апартамент. Крисчън сто на сто нямаше да е доволен. Избутах срещата със странното Призрачно момиче на заден план.

Елизабет ми подаде втора бира.

— Благодаря.

С Клер се разговаряше много лесно — тя обичаше да говори — и още преди да се усетя, вече бяха на третата бира благодарение на единия от „Финанси“.

Когато Елизабет и Кортни си тръгнаха, Джак се присъедини към нас с Клер. Къде беше Крисчън? Единият от „Финанси“ заговори за нещо с Клер.

— Смяташ ли, че взе правилното решение, като дойде при нас, Ана? — Гласът на Джак беше гальовен и той беше застанал малко прекалено близо. Бях забелязала обаче, че го прави с всички.

— Седмицата беше много приятна, благодаря, Джак. Да, мисля, че взех правилното решение.

— Ти си изключително умно момиче, Ана. Ще стигнеш далече.

Изчервих се.

— Благодаря. — Какво друго да кажа?

— Далече ли живееш?

— До Пайк Маркет.

— Значи сме почти съседи. — Усмихна се, приближи се още повече, облегна се на бара и почти ме приклещи на мястото ми. — Имаш ли планове за уикенда?

— Ами… хм…

Усетих го, преди да го видя. Сякаш цялото ми тяло бе настроено към неговото присъствие: отпускаше се и се възпламеняваше едновременно — странна вътрешна двойственост — и ме изпълваше онова странно пулсиращо електричество.

Крисчън преметна ръка през раменете ми в привидно небрежна проява на нежност — но аз знаех, че не е само това. Той предявяваше претенции за собственост — и в този случай аз ги посрещнах с радост. Лекичко ме целуна по косата и прошепна:

— Здравей, бебчо.

Обзе ме облекчение, чувство за сигурност и възбуда. Той ме притегли към себе си и аз вдигнах поглед към него. Той безизразно наблюдаваше Джак. След това отново насочи вниманието си към мен и ми отправи дяволита усмивка, последвана от бърза целувка. Беше с тъмносиньото си сако на тънки райета, дънки и бяла риза. Направо да го изям.

Джак неловко се отмести назад.

— Джак, това е Крисчън — измънках извинително. Защо се извинявах, по дяволите? — Крисчън, това е Джак.

— Аз съм гаджето — каза Крисчън, докато се ръкуваха, с лека усмивка, която всъщност не стигаше до очите му. Погледнах Джак, който мислено преценяваше прекрасния мъжествен екземпляр пред себе си.

— Аз съм шефът — арогантно отвърна Джак. — Ана спомена само за бивше гадже.

„Уф, мамка му. Не бива да играеш на тази игра с господин Петдесет нюанса.“

— Е, вече не съм бивш — хладнокръвно отвърна Крисчън. — Хайде, бебчо, да вървим.

— Останете да пийнете нещо с нас — лицемерно го покани Джак.

Идеята едва ли беше добра. Защо ли беше толкова неловко?

Погледнах Клер, която, естествено, зяпаше Крисчън с отворена уста и откровено плътско одобрение. Дали някога щях да престана да обръщам внимание на въздействието му върху другите жени?

— Имаме си програма. — Той се усмихва загадъчно.

Нима? По тялото ми пробягаха тръпки на очакване.

— Може би някой друг път — прибави Крисчън. — Хайде — каза ми и ме хвана за ръка.

— До понеделник — казах на Джак, Клер и двамата от „Финанси“ и като полагах всички усилия да не обръщам внимание на недоволната физиономия на Джак, излязох с Крисчън.

Тейлър беше на волана на аудито, което чакаше до тротоара.

— Защо ми се стори, че си мерите оная работа? — попитах Крисчън, докато той ми отваряше вратата.

— Защото си беше точно така — измърмори той и ми отправи загадъчната си усмивка, после затвори вратата.

— Здравей, Тейлър — казах аз и погледите ни се срещнаха в огледалото.

— Госпожице Стийл — отвърна той с топла усмивка.

Крисчън се настани до мен, хвана ръката ми и леко целуна кокалчетата на пръстите ми.

— Привет — каза тихо.

Бузите ми пламнаха. Знаех, че Тейлър ни чува, и се благодарях, че не вижда изпепеляващия, възпламеняващ бикините ми поглед, който ми отправи Крисчън. Трябваше да призова на помощ целия си самоконтрол, за да не се хвърля върху него направо на задната седалка.

„О, задната седалка… хмм.“

— Привет — прошепнах с пресъхнала уста.

— Какво ти се прави тази вечер?

— Нали каза, че сме имали програма?

— А, аз знам какво ми се прави, Анастейжа. Питам какво ти се прави на теб.

Излъчих му го без думи.

— А, виждам — с лукаво похотлива усмивка каза той. — Значи… молене. У нас ли искаш да молиш, или у вас? — Наклони глава настрани и ми отправи своята ужасно секси усмивка.

— Много сте самонадеян, господин Грей. Но този път можем да идем у нас. — Бавно си прехапах устната и лицето му помръкна.

— Тейлър, към госпожица Стийл, ако обичаш.

— Да, господине — отговори шофьорът.

— Е, как мина денят ти? — попита Крисчън.

— Добре. Твоят?

— Добре, благодаря.

Нелепо широката му усмивка беше огледало на моята. Той отново целуна ръката ми.

— Изглеждаш прелестно.

— Ти също.

— Шефът ти, Джак Хайд, бива ли го в работата му?

Леле! Каква внезапна промяна на темата! Намръщих се.

— Защо? Пак ли мерене на оная работа?

— Този човек иска да ти смъкне гащичките, Анастейжа — иронично каза Крисчън.

Изчервих се и нервно погледнах към Тейлър.

— Е, той нека си иска каквото му скимне… Защо изобщо водим този разговор? Знаеш, че не проявявам никакъв интерес към него. Той ми е само шеф.

— Точно това е въпросът. Той иска нещо, което е мое. Затова трябва да знам дали го бива в работата му.

Свих рамене.

— Да, струва ми се. — Накъде клонеше с всичко това?

— Е, по-добре да те остави на мира, иначе ще се озове по задник на тротоара.

— О, Крисчън, какви ги говориш? Той не е направил нищо нередно… — И все пак… Стоеше прекалено близо до мен.

— Ако направи нещо, веднага ми кажи. Това се нарича „тежка аморална простъпка“ — или „сексуален тормоз“.

— Просто пихме по чаша след работа.

— Сериозно. Само да направи нещо — и е вън.

— Нямаш такава власт. — Честно! И преди да му забеля очи, прозрението ме връхлетя като товарен камион. — Нали, Крисчън?

Той ми отправи загадъчната си усмивка.

— Ти купуваш издателството! — прошепнах ужасено.

В отговор на паниката в гласа ми усмивката му изчезна.

— Не точно.

— Купил си го. СИП. Вече.

Крисчън премигна предпазливо.

— Възможно е.

— Купил ли си го, или не си?

— Купих го.

„Какво пък, по дяволите?“

— Защо? — ахнах уплашено. О, това вече беше прекалено.

— Защото мога, Анастейжа. Искам да гарантирам сигурността ти.

— Но нали каза, че няма да се месиш в кариерата ми!

— И няма.

Рязко измъкнах ръката си от неговата.

— Крисчън… — Не намирах нужните думи.

— Сърдиш ли ми се?

— Да. Разбира се, че ти се сърдя. — Кипнах. — Тъй де, кой отговорен бизнес ръководител взима решения въз основа на това с кого се чука в момента? — Пребледнях и нервно хвърлих поглед към Тейлър, който стоически не ни обръщаше внимание.

Мамка му! Само какъв момент за повреда на филтъра между мозъка и устата!

Крисчън отвори уста, после я затвори и ми се намръщи. Взирахме се гневно един в друг. Атмосферата в колата се вледени от неизречени думи и потенциални обвинения.

За щастие неловкото ни пътуване не трая дълго и Тейлър спря пред моя апартамент.

Измъкнах се от аудито, без да чакам да ми отворят вратата. Чух как Крисчън измърмори на Тейлър:

— Мисля, че ще е добре да изчакаш тук.

Усещах го зад себе си, докато ровех в чантата си за ключовете.

— Анастейжа — каза той, сякаш съм диво животно, което трябва да укроти.

Поех дъх и се обърнах към него. Толкова му бях сърдита, че гневът ми бе осезаем — нещо мрачно, заплашващо да ме задуши.

— Първо, от известно време не сме се чукали — от много отдавна, имам чувството — и второ, исках да се занимавам с издателска дейност. СИП е най-печелившото от четирите издателства в Сиатъл, но е на върха и ще изпадне в стагнация — трябва да започне да се разклонява.

Гледах го ледено. Очите му бяха напрегнати, дори заплашителни, обаче адски секси. Можех да се изгубя в суровите им дълбини.

— Значи сега си мой шеф — изсумтях.

— Формално съм шеф на шефа на твоя шеф.

— Формално това също е тежка аморална простъпка — фактът, че се чукам с шефа на шефа на моя шеф.

— И в момента се караш с него. — Крисчън свъси вежди.

— Защото е пълен задник — изсъсках.

Той отстъпи назад и ме изгледа удивено. „Уф, мамка му!“ Дали не прекалих?

— Задник ли? — промълви и изражението му се развесели.

„По дяволите! Бясна съм ти, не ме разсмивай!“

— Да. — Мъчех се да запазя морално оскърбения си вид.

— Задник?! — повтори Крисчън. На устните му вече трепкаше усмивка.

— Не ме разсмивай, когато съм ти бясна! — извиках.

И той се усмихна, ослепителна двайсет и четири каратова американска усмивка, и аз не можах да се овладея и също се разсмях. Как да не се поддам на радостта, която виждах в усмивката му?

— Това, че се хиля като луда, не значи, че не съм ти адски сърдита — измърморих задъхано, като се мъчех да спра да се кикотя като гимназиална мажоретка. „Въпреки че никога не съм била мажоретка“ — помислих си горчиво.

Той се наведе към мен и ми се стори, че ще ме целуне, но не го направи. Зарови нос в косата ми и вдиша дълбоко.

— Както винаги, госпожице Стийл, вие сте неочаквана. — Изправи се и ме погледна. В очите му танцуваше смях. — Е, ще ме поканиш ли вътре, или ще ме изпъдиш, задето съм упражнил демократичното си право на американски гражданин, предприемач и потребител да си купя каквото си искам, по дяволите?

— Разговарял ли си с доктор Флин за това?

Той се засмя.

— Ще ме поканиш ли, или няма, Анастейжа?

Опитах се да си придам възмутен вид — хапането на устните помага — но се усмихвах, докато отварях вратата. Крисчън се обърна, махна на Тейлър и аудито потегли.

 

 

Странно бе Крисчън Грей да е в жилището ми. Апартаментът сякаш беше прекалено малък за него.

Още му бях сърдита — неговото дебнене нямаше граници. Хрумна ми, че сигурно затова му е известно и за следенето на електронната поща в СИП. Сигурно знаеше повече от мен за издателството. Отвратително!

Какво да правя? Защо той изпитваше такава нужда да гарантира сигурността ми? За бога, нали съм възрастен човек… е, почти. Какво да направя, за да го успокоя?

Докато го гледах как крачи из стаята като хищник в клетка, гневът полека ме напусна. Присъствието му тук, в дома ми, след като си бях мислила, че всичко между нас е свършило, ме разтапяше. Обичах го и сърцето ми беше преизпълнено с опияняващ възторг. Крисчън се оглеждаше, преценяваше обстановката.

— Приятна квартира.

— Родителите на Кейт са й я купили.

Крисчън разсеяно кимна и дръзките му сиви очи се спряха върху моите, впиха се в тях.

— Ъъъ… искаш ли нещо за пиене? — попитах нервно.

— Не, Анастейжа, благодаря. — Очите му потъмняха.

Защо бях толкова нервна?

— Какво ти се прави, Анастейжа? — меко попита той и пристъпи към мен, диво и възбуждащо. — Знам на мен какво ми се прави — прибави тихо.

Заотстъпвах, докато не се блъснах в бетонния кухненски остров.

— Още съм ти сърдита.

— Знам. — Крисчън ми отправи дяволита извинителна усмивка и аз се разтопих… Е, може и да не му бях чак толкова сърдита.

— Искаш ли нещо за ядене? — попитах.

Той бавно кимна.

— Да. Теб. — Всичко надолу от кръста ми се стегна. Съблазняваше ме дори само гласът му, но този поглед, този лаком поглед, който ми казваше: „Искам те веднага…“. Божичко!

Крисчън застана пред мен, без да ме докосва, вторачен в очите ми, и ме окъпа в топлината, излъчваща се от тялото му. В мен пробяга тъмно желание. Почти се задушавах от горещина, чувствах се объркана, краката ми омекнаха. Исках го.

— Яла ли си днес? — прошепна той.

— Изядох един сандвич на обяд — успях да кажа. Не ми се приказваше за храна.

Крисчън присви очи.

— Трябва да се храниш.

— В момента наистина не съм гладна… за храна.

— А за какво сте гладна, госпожице Стийл?

— Струва ми се, че знаете, господин Грей.

Той се наведе и аз пак си помислих, че ще ме целуне, ала не го направи.

— Да те целуна ли искаш, Анастейжа? — съвсем тихо прошепна в ухото ми.

— Да — промълвих.

— Къде?

— Навсякъде.

— Ще се наложи да си малко по-конкретна. Предупредих те, че няма да те докосна, докато не ме помолиш и не ми кажеш какво да правя.

Бях изгубена — той не играеше честно.

— Моля те — прошепнах.

— За какво ме молиш?

— Да ме докоснеш.

— Къде, бебчо?

Беше толкова мъчително близо, уханието му беше опияняващо. Протегнах ръка и Крисчън веднага се отдръпна.

Не, не — каза укорително и изведнъж очите му тревожно се разшириха.

— Какво има? — „Не… ела!“

— Не. — Той поклати глава.

— Изобщо ли? — Не можех да скрия копнежа в гласа си.

Крисчън ме погледна неуверено и колебанието му ме окуражи. Пристъпих към него и той отново се отдръпна, вдигна ръце с дланите напред, отбранително, но усмихнато.

— Виж, Ана. — Това беше предупреждение. Той сприхаво прокара пръсти през косата си.

— Понякога нямаш нищо против — отбелязах жално. — Дали да не взема маркер и да обозначим забранените зони?

Крисчън повдигна вежди.

— Добра идея. Къде ти е спалнята?

Кимнах в съответната посока. Нарочно ли променяше темата?

— Взимаш ли си хапчетата?

„Уф, мамка му. Хапчетата.“

При моето изражение лицето му уни.

— Не — изпъшках.

— Ясно. — Той стисна устни. — Хайде да идем да хапнем нещо.

— Нали щяхме да си лягаме? Искам да си легна с теб!

— Знам, бебчо. — Крисчън се усмихна и изведнъж се хвърли към мен, сграбчи ме за китките и ме притегли в обятията си, притисна тялото си към моето.

— Трябва да ядеш, аз също — прошепна. Гледаше ме с изгарящите си очи. — А и… очакването е ключът към съблазняването, а в момента много си падам по забавеното задоволяване.

„Ха, и откога?“

— Вече съм съблазнена и си искам задоволяването сега. Моля те. — Почти хленчех.

Крисчън ми се усмихна нежно.

— Храни се. Много си слаба. — Целуна ме по челото и ме пусна.

Това беше игра, част от някакъв зъл замисъл. Намръщих му се.

— Още съм ти сърдита, че си купил СИП, а сега съм ти сърдита и защото ме караш да чакам. — Нацупих се.

— Ти си една сърдита женичка, така ли? Ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш добре.

— Знам след какво ще се почувствам по-добре.

— Анастейжа Стийл, смаян съм. — Говореше малко подигравателно.

— Стига си ме дразнил. Не играеш честно.

Той потисна усмивката си, като прехапа долната си устна. Беше просто възхитителен… закачливият Крисчън, който си играе с моето либидо. Ако бях по-добра прелъстителка, щях да знам какво да направя, но ми пречеше това, че не мога да го докосвам.

Богинята в мен присви очи и се замисли. Трябваше да поработим по този въпрос.

С Крисчън се гледахме — аз възбудена, смутена и изпълнена с копнеж, а той спокоен и весел за моя сметка — и се сетих, че вкъщи няма нищо за ядене.

— Мога да сготвя нещо — само че ще трябва да идем на пазар.

— На пазар?

— Да.

— Нямаш ли храна тук? — Лицето му стана сурово.

Поклатих глава. Пфу, изглеждаше доста сърдит.

— Тогава да вървим на пазар — строго каза той, обърна се и тръгна към вратата.

 

 

— Кога за последен път си бил в супермаркет?

Крисчън — следваше ме послушно с кошница в ръка — се огледа.

— Не си спомням.

— Госпожа Джоунс ли ти пазарува?

— Мисля, че Тейлър й помага. Не съм сигурен.

— Китайска кухня обичаш ли? Става бързо.

— Китайска кухня звучи добре. — Крисчън се ухили. Несъмнено се бе досетил за тайния ми мотив за бързо хранене.

— Отдавна ли работят при теб?

— Тейлър от четири години. И госпожа Джоунс е горе-долу оттогава. Защо нямаш нищо за ядене у вас?

— Знаеш защо — измърморих и се изчервих.

— Ти ме напусна, да не си забравила? — неодобрително каза Крисчън.

— Знам — отвърнах тихо. Не исках да си спомням.

Стигнахме на касата и мълчаливо застанахме на опашката.

„Ако не го бях напуснала, щеше ли да ми предложи мекия вариант?“ — помислих си разсеяно.

— Имаш ли нещо за пиене? — върна ме в настоящето въпросът му.

— Бира… ако не се лъжа.

— Ще взема вино.

Божичко. Не бях сигурна какво вино продават в „Ърнис“. Крисчън се върна с празни ръце и отвратена физиономия.

— Наблизо има приличен магазин за алкохол — казах бързо.

— Ще видя какво предлагат.

Може би просто трябваше да идем у тях — тогава нямаше да имаме всички тези проблеми. Изпратих го с поглед, докато решително и с изящно спокойствие излизаше от супермаркета. Две влизащи жени спряха и го зяпнаха. „О, да, изпивайте с очи моя Петдесет нюанса“ — унило си помислих.

Исках го бързо в леглото ми, но Крисчън се правеше на интересен. Сигурно така би трябвало да се държа и аз. Богинята в мен неистово закима в знак на съгласие. И докато си чаках реда на опашката, измислихме план. Хмм…

 

 

На връщане от супермаркета Крисчън носеше торбите с покупки. Изглеждаше странно. Нищо общо с обичайния му шефски вид.

— Видът ти е много… домашен — казах, когато влязохме в апартамента.

— Досега никой не ме е обвинявал в това — иронично отвърна той и остави торбите на кухненския остров. Докато аз ги изпразвах, той извади бутилка бяло вино и започна да търси тирбушон.

— Обстановката още е нова за мен. Мисля, че тирбушонът е в онова чекмедже ей там. — Посочих с брадичка.

Струваше ми се толкова… нормално. Двама души се опознават, вечерят. И в същото време толкова странно. Страхът, който винаги изпитвах в негово присъствие, беше изчезнал. Вече бяхме правили заедно толкова много неща — изчервих се само като си помислих за тях — и все пак едва го познавах.

— За какво мислиш? — извади ме от унеса ми Крисчън, докато оставяше раираното си сако на дивана.

— За това колко малко те познавам.

Очите му омекнаха.

— Познаваш ме повече от всеки друг.

— Съмнявам се. — Госпожа Робинсън се появи неканена и напълно нежелана в ума ми.

— Вярно е, Анастейжа. Аз съм изключително затворен човек.

Подаде ми чаша бяло вино.

— Наздраве.

— Наздраве — отвърнах и отпих глътка.

Той прибра шишето в хладилника и попита:

— Искаш ли помощ?

— Не, няма нужда… седни.

— С удоволствие ще ти помогна. — Изражението му беше искрено.

— Можеш да нарежеш зеленчуците.

— Аз не готвя — осведоми ме той и подозрително погледна ножа, който му подадох.

— Предполагам, че не ти се налага. — Поставих пред него дъската за рязане и няколко червени чушки. Крисчън ги зяпна смутено.

— Никога ли не си рязал зеленчуци?

— Не.

Ухилих се.

— Смееш ли ми се?

— Това явно е нещо, което аз мога, а ти — не. Да си го признаем, Крисчън — за пръв път ти е. Ето, ще ти покажа.

Допрях се до него и той се отдръпна. Богинята в мен забеляза и се ухили.

— Ето така. — Нарязах една чушка, като внимателно отделих семето.

— Изглежда съвсем лесно.

— Не би трябвало да те затрудни — подметнах иронично.

Той ме погледна безизразно, после се зае със задачата си, а аз продължих да приготвям пилешките късчета. Крисчън започна да реже, предпазливо, бавно. „Божичко, ще останем в кухнята цяла нощ!“

Измих си ръцете и взех китайския тиган, олиото и другите необходими неща, като многократно се отърквах в него — с хълбок, лакът, гръб, ръце. Леки, привидно невинни докосвания. Всеки път той се вцепеняваше.

— Знам какво правиш, Анастейжа — каза сърдито, все още зает с първата чушка.

— Нарича се „готвене“, струва ми се. — Изпърхах с клепки. Взех друг нож, застанах до него, обелих и нарязах чесън, лукчета и зелен фасул, като непрекъснато се отърквах в него.

— Много те бива — измърмори той, когато започна втората чушка.

— В рязането ли? — Пак му изпърхах с мигли. — Дългогодишна практика. — За пореден път се отърках в него, сега със задник. И отново го накарах да се вцепени.

— Ако го направиш още веднъж, Анастейжа, ще те опъна направо на пода.

Леле! Действаше.

— Първо ще трябва да ме помолиш.

— Предизвикваш ли ме?

— Може би.

Крисчън бавно остави ножа. Очите му пламтяха. Наведе се покрай мен и изключи котлона. Олиото в тигана почти незабавно спря да пращи.

— Май ще ядем по-късно — каза той. — Прибери пилето в хладилника.

Никога не бях очаквала да чуя такива думи от Крисчън Грей — и само той можеше да ги произнесе толкова възбуждащо, адски възбуждащо. Взех купата с пилешките хапки, доста неуверено я покрих с една чиния и я прибрах в хладилника. Когато се обърнах, той беше до мен.

— Е, ще ме молиш ли? — прошепнах и го изгледах смело в потъмняващите очи.

— Не, Анастейжа. — Крисчън поклати глава. — Няма да има молене. — Гласът му беше мек, съблазняващ.

Стояхме и се взирахме един в друг, изпивахме се с очи — атмосферата между нас се наелектризира, почти пропукваше, ние мълчахме и само се гледахме. Прехапах устна, когато желанието за този мъж отмъстително ме завладя, възпламени кръвта ми, задъха ме, събра се между бедрата ми. Виждах реакциите си отразени в неговата поза, в очите му.

Крисчън ме сграбчи за дупето и ме притегли към себе си. Ръцете ми посегнаха към косата му. Устните му се впиха в моите. Той ме блъсна в хладилника и чух неясно протестиращото издрънчаване на бутилки и буркани вътре, докато езикът му намираше моя. Простенах в устата му и едната му ръка се зарови в косата ми. Зацелувахме се яростно.

— Какво искаш, Анастейжа? — промълви Крисчън.

— Теб — отвърнах задъхано.

— Къде?

— В леглото.

Той се откъсна от мен, грабна ме на ръце и бързо, сякаш без никакво усилие, ме отнесе в спалнята. Остави ме да стъпя до леглото, наведе се и включи лампата на нощното шкафче. Припряно се огледа и спусна кремавите завеси.

— А сега? — попита тихо.

— Люби ме.

— Как?

„Божичко!“

— Трябва да ми кажеш, бебчо.

„Мама му стара!“

— Съблечи ме. — Вече се задъхвах.

Той се усмихна, закачи с показалец деколтето на ризата ми и ме притегли към себе си.

— Добро момиче — прошепна и без да откъсва пламтящите си очи от моите, бавно започна да разкопчава ризата ми.

Колебливо поставих длани на бицепсите му, за да запазя равновесие. Той не възрази. Ръцете му бяха безопасно място. Когато приключи с копчетата, го пуснах, за да смъкне ризата през раменете ми. Тя падна на пода. Пръстите му се насочиха към дънките ми, разкопчаха копчето, смъкнаха ципа.

— Кажи ми какво искаш, Анастейжа. — Очите му тлееха, устните му бяха полуотворени, дишането му — плитко и ускорено.

— Целувай ме от тук до тук — промълвих и прокарах показалец от ухото и надолу по гърлото си. Той отметна косата ми от огневата линия и се наведе, полагаше леки сладостни целувки по линията, очертана от пръста ми, после обратно.

— Дънките и бикините ми — промълвих и Крисчън се усмихна до гърлото ми, преди да коленичи пред мен. О, чувствах се невероятно могъща. Той внимателно ми смъкна дънките и бикините, докато си събувах обувките. Останах само по сутиен. Крисчън спря и ме погледна въпросително, но не се изправи.

— А сега, Анастейжа?

— Целувай ме — прошепнах.

— Къде?

— Знаеш къде.

— Къде?

О, той нямаше милост! Засрамена, бързо посочих между бедрата си и той лукаво се ухили. Затворих очи, унизена и в същото време невъобразимо възбудена.

— С удоволствие — засмя се Крисчън. Започна да ме целува и даде воля на езика си, на своя носещ наслада ловък език. Изпъшках и вплетох пръсти в косата му. Той не спря, езикът му обикаляше клитора ми, влудяваше ме, още и още, все в кръг… „Аххх… минали са само… колко?… О…“

— Крисчън, моля те — умолявах го. Не исках да свърша първа. Силите щяха да ме напуснат.

— Какво ме молиш, Анастейжа?

— Да ме любиш.

— Тъкмо това правя — прошепна той и лекичко ми подухна.

— Не. Искам те в мен.

— Сигурна ли си?

— Моля те.

Крисчън не спираше сладостното си, прелестно изтезание. Простенах високо.

— Крисчън… моля те.

Той се изправи и ме погледна. Влажните му устни свидетелстваха за моята възбуда.

„Толкова е възбуждащо…“

— Е? — попита Крисчън.

— Какво? — Задъхвах се. Взирах се в него с отчаян копнеж.

— Още съм облечен.

Зяпнах го смутено.

Да го съблека ли? Да, мога. Протегнах ръце към ризата му и той се отдръпна.

— О, не — смъмри ме. Мамка му, имаше предвид дънките си.

А, това ми даде една идея. Богинята в мен ликуваше. Коленичих пред него. Доста несръчно и с треперещи пръсти му разкопчах копчето и му смъкнах ципа, после дръпнах надолу дънките и боксерките му и той изскочи на свобода. Леле!

Погледнах нагоре към лицето му през мигли и Крисчън отвърна на погледа ми с… Трепет? Страхопочитание? Изненада?

Изу дънките и си събу чорапите. Хванах члена му, стиснах го силно и започнах да движа ръка така, както ми бе показвал. Крисчън изпъшка и се напрегна, дишаше през зъби. Бавно го поех в устата си и засмуках — силно. Ммм, какъв вкус!

— Охх. Ана… хей, по-полека!

Той нежно обхвана главата ми и аз го поех по-дълбоко, стисках устни колкото мога по-силно, като внимавах да не забия в него зъбите си, и засмуках.

— Мамка му! — ахна той.

О, това прозвуча толкова прекрасно, вдъхновяващо и секси, че го направих отново, налапах го още по-дълбоко и завъртях език. Хмм… Чувствах се като Афродита.

— Стига, Ана. Край.

Направих го пак — „Моли, Грей, моли!“ — и още веднъж.

— Разбрах те, Ана — изсумтя Крисчън през зъби. — Не искам да свърша в устата ти.

Направих го още веднъж и той се наведе, хвана ме за раменете, изправи ме на крака и ме метна на леглото. Изхлузи ризата си, после се наведе към захвърлените си дънки и като добро момче извади станиолова опаковка. Задъхваше се също като мен.

— Свали си сутиена — заповяда ми.

Надигнах се и се подчиних.

— Легни. Искам да те гледам.

Легнах и го загледах, докато бавно си слагаше презерватива. Исках го ужасно. Крисчън се взря в мен и облиза устните си.

— Невероятна гледка си, Анастейжа Стийл. — Наведе се и бавно изпълзя над мен, като ме целуваше навсякъде. Целуваше гърдите ми, дразнеше зърната ми, а аз стенех и се гърчех под него. И изведнъж Крисчън спря.

„Не… Недей. Искам те.“

— Крисчън, моля те…

— За какво ме молиш? — прошепна той между гърдите ми.

— Искам те в мен.

— Веднага ли?

— Моля те!

Като продължаваше да ме гледа, той разтвори краката ми с коляно и се плъзна отгоре ми. И без да откъсва очи от моите, възхитително бавно потъна в мен.

Затворих очи и се наслаждавах на пълнотата, на острото усещане за неговото обладаване, инстинктивно повдигала таза си, за да го посрещна, да се слея с него. Стенех високо, почти плачех. Крисчън се измъкна и съвсем бавно отново ме изпълни. Пръстите ми се заровиха в буйната му копринена коса и той сладостно бавно пак влезе и излезе от мен…

— По-бързо, Крисчън, по-бързо… моля те.

Той ме погледна триумфално и ме целуна силно, после наистина започва да се движи — грубо, безпощадно… о, мамка му — и разбрах, че това няма да продължи много. Крисчън налагаше бесен ритъм. Аз също започвах да го ускорявам, напрягах се под него.

— Хайде, бебчо — задъха се Крисчън. — Давай.

Думите му ме отприщиха и аз избухвах, разкошно, вцепеняващо, пръсках се на милиони късчета около него, и той ме последва, като викаше името ми.

— Ана! Мамка му, Ана! — Строполи се отгоре ми и зарови лице в шията ми.