Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

5

Същия следобед, щом се прибрах в книжарницата, пуснах в ход моя план за възстановяване на самоличността на Фермин. Първата ми стъпка бе да проведа няколко телефонни обаждания от задната стая и да съставя график на действията си. Втората стъпка изискваше да прибягна до таланта на признати експерти.

 

 

Следващият ден бе слънчев и приятен. По обед се отправих към библиотеката на улица „Кармен“, където си бях уговорил среща с професор Албуркерке, убеден, че ако на тоя свят имаше нещо, което той да не знае, значи никой не го знаеше.

Заварих го в главната читалня сред томове и книжа, дълбоко съсредоточен с писалка в ръка. Седнах срещу него от другата страна на масата и го оставих да си работи. Той забеляза присъствието ми чак след около минута. Вдигна очи и ме погледна учудено.

— Сигурно пишете нещо много увлекателно — подхванах аз.

— Работя върху една серия от статии за прокълнатите писатели на Барселона — обясни професорът. — Спомняте ли си за един автор на име Жулиан Каракс? Вие ми го препоръчахте преди няколко месеца в книжарницата.

— Разбира се — отвърнах.

— Е, заех се да потърся сведения за него и историята му се оказа направо невероятна. Знаехте ли, че години наред една диаболична личност е бродела по света, издирвайки книгите на Каракс, за да ги изгори?

— Не думайте! — възкликнах с престорена изненада.

— Прелюбопитен случай. Когато завърша материала, ще ви го дам да го прочетете.

— Би трябвало да напишете цяла книга по темата — предложих аз. — Една тайна история на Барселона, разгледана чрез нейните прокълнати писатели, които са забранени в официалната версия.

Професорът се замисли над идеята, видимо заинтригуван.

— Да си призная, минавало ми е през ума, но съм толкова затрупан с работа покрай вестниците и университета…

— Ако вие не я напишете, няма кой друг…

— Може пък да хвана бика за рогата и да я напиша. Само не зная откъде ще намеря време, но…

— „Семпере и синове“ ще ви предложи пълния си каталог и съдействие по всички въпроси.

— Ще го имам предвид. Е, отиваме ли да обядваме?

 

 

Професор Албуркерке сви знамената за този ден и двамата поехме към „Каса Леополдо“, където седнахме на чаша вино и ордьовър от великолепна шунка и зачакахме две порции яхния от волска опашка — специалитетът на деня.

— Как е нашият добър приятел Фермин? Преди две седмици в „Кан Луис“ ми се видя много оклюман.

— Всъщност тъкмо за него исках да поговорим. Въпросът е малко деликатен и ще трябва да ви помоля да си остане между нас.

— Иска ли питане! Какво мога да направя?

Изложих проблема съвсем сбито, избягвайки да навлизам в щекотливи или ненужни подробности. Професорът усети, че премълчавам голяма част от историята, но прояви образцовата си дискретност.

— Да видим дали съм разбрал добре — рече той. — Фермин не може да използва своята самоличност, защото официално е бил обявен за мъртъв преди близо двайсет години и следователно не съществува в очите на държавата.

— Точно така.

— Но, доколкото разбирам от вашия разказ, тази унищожена самоличност също е била фиктивна — самият той я е измислил по време на войната, за да си спаси кожата.

— Точно така.

— Тук вече се обърквам. Помогнете ми, Даниел. Ако Фермин веднъж вече си е изфабрикувал лъжлива самоличност, защо сега да не си съчини друга, за да се ожени?

— По две причини, професоре. Първата е чисто практическа: независимо дали използва своето или друго измислено име, Фермин понастоящем няма никаква легална самоличност. Ето защо онази, която реши да използва, бездруго трябва да бъде създадена от нулата.

— Но той, предполагам, иска да продължи да си бъде Фермин.

— Именно. И тук стигаме до втората причина, която не е практическа, а чисто духовна, тъй да се каже, и далеч по-важна. Фермин иска да продължи да бъде Фермин, защото това е човекът, в когото се е влюбила Бернарда, нашият приятел, когото познаваме и който той самият желае да бъде. Човекът, който някога е бил, от години не съществува за него. Старата му личност е една кожа, която е съблякъл и захвърлил. Дори аз не зная с какво име е бил кръстен, макар че по всяка вероятност съм най-добрият му приятел. За мен, за всички, които го обичат, и най-вече за самия себе си, той е Фермин Ромеро де Торес. И наистина, щом въпросът опира до създаване на нова самоличност, защо да не създадем тази, която вече ни е позната?

Професор Албуркерке най-сетне кимна в знак на съгласие.

— Правилно — отсъди той.

— В такъв случай смятате ли, че е изпълнимо, професоре?

— Е, това си е чиста донкихотовщина — прецени професорът. Как да снабдим изпосталелия идалго дон Фермин де ла Манча с родословие, хрътка и вързоп фалшифицирани документи, с които да се съчетае със своята прекрасна Бернарда дел Тобосо пред Бога и Гражданския регистър?

— Много мислих над това и се консултирах с правна литература — казах аз. — В тази страна самоличността на един човек започва с акт за раждане, а той, ако го разгледаме внимателно, е много простичък документ.

Моят събеседник повдигна вежди.

— Деликатна работа е това, което загатвате. Да не говорим, че си е чиста проба престъпление.

— По-скоро е без прецедент, поне в съдебните анали. Вече проверих.

— Нима? Продължавайте, заинтригувахте ме.

— Да предположим, че някой, хипотетично казано, има достъп до канцелариите на Гражданския регистър и може, тъй да се каже, да тикне един акт за раждане в архивите… Това няма ли да е достатъчна основа за установяването на самоличност?

— Професорът поклати глава.

— За новородено дете навярно да, но ако говорим — чисто хипотетично — за възрастен човек, ще трябва да създадем цяло досие. Дори ако имате — хипотетично — достъп до архива, откъде ще измъкнете тези документи?

— Да речем, че бих могъл да изфабрикувам серия от правдоподобни имитации. Смятате ли, че тогава би било възможно?

Професорът внимателно обмисли въпроса.

— Основният риск би бил някой да открие измамата и да пожелае да я изобличи. Като се има предвид, че в този случай тъй нареченият обвинител, който би могъл да алармира за неизправности в документите, е покойник, проблемът ще се сведе до следното: първо, да се намери достъп до архива и да се вкара в системата досие с фиктивна, но правдоподобна самоличност; и второ, да се създаде цялата върволица от документи, необходими за установяването на въпросната самоличност. Говоря за книжа от всякакъв вид и сорт: кръщелни свидетелства от енорийски църкви, лични карти, сертификати…

— Относно първата точка — разбрах, че пишете серия от репортажи за чудесата на испанската правна система по поръчка на градския съвет за един доклад за тази институция. Порових се малко и открих, че по време на бомбардировките през войната някои от архивите на Гражданския регистър са били унищожени. Това означава, че стотици, даже хиляди самоличност е трябвало да бъдат възстановени през куп за грош. Не съм експерт, но се осмелявам да предположа, че това би отворило някаква пролука в закона, от която би могъл да се възползва някой добре информиран човек, разполагащ със съответните връзки и с план за действие…

Професорът ме изгледа с крайчеца на окото.

— Виждам, че сте провели сериозно проучване, Даниел.

— Простете за дързостта, професоре, но за мен щастието на Фермин си струва тези усилия, че и много повече.

— Това ви прави чест. Но то би могло и да навлече тежка присъда на онзи, който се опита да стори подобно нещо, ако го хванат на местопрестъплението.

— Затова си мислех, че ако някой — хипотетично — има достъп до един от възстановените архиви на Гражданския регистър, би могъл да вземе със себе си помощник, който, тъй да се каже, да се нагърби с най-рискованата част на операцията.

— В такъв случай хипотетичният помощник трябва да е в състояние да гарантира на организатора доживотна отстъпка от двайсет процента върху цената на всяка книга, закупена от „Семпере и синове“. А също и покана за сватбата на новородения.

— Това е уредено. Дори бих качил отстъпката на двайсет и пет процента. Макар че всъщност познавам един човек, който — хипотетично — би се съгласил да съдейства безкористно, само заради удоволствието да вкара гол на един прогнил и покварен режим.

— Аз съм учен човек, Даниел. Емоционалното изнудване не действа при мен.

— Тогава заради Фермин!

— Това е друго нещо. Да преминем към техническите подробности.

Извадих банкнотата от сто песети, която ми беше дал Салгадо, и му я показах.

— Ето бюджета ми за текущи разходи и издаване на документи.

— Виждам, че харчите с лека ръка, но тези пари по-добре ги запазете за други цели, които ще изисква благородното ви дело, защото моите услуги ще ги получите безплатно — рече професорът. — Онова, което най-много ме безпокои, драги ми помощнико, е необходимата конспирация относно документите. Новите центуриони на режима увеличиха не само броя на язовирите и молитвениците; те удвоиха една бездруго чудовищна бюрократична структура, достойна за най-лошите кошмари на нашия приятел Франц Кафка. Както ви казах, един такъв случай ще изисква да се сътворят всевъзможни писма, молби, петиции и други документи, които да изглеждат достоверни и да притежават солидността, тона и аромата, свойствени на едно овехтяло, прашасало и неоспоримо досие…

— На този фронт сме защитени — казах аз.

— Ще трябва да ме посветите в списъка на всички съучастници в заговора, за да се уверя, че не блъфирате.

Заех се да му изложа докрай моя план.

— Би могло да стане — заключи той.

 

 

С пристигането на основното ястие приключихме темата и разговорът пое в други посоки. Накрая, когато ни поднесоха кафетата, въпреки всичките си усилия не можах да се сдържа и попитах уж нехайно, преструвайки се, че не отдавам голямо значение на въпроса:

— Между другото, професоре, наскоро си говорех с един клиент в книжарницата и случайно стана дума за Маурисио Валс — онзи, дето беше министър на културата и какво ли още не. Какво знаете за него?

Професорът повдигна вежда.

— За Валс? Онова, което всички знаят, предполагам.

— Сигурен съм, че вие знаете повече от всички, професоре. Много повече.

— Е, всъщност от известно време не бях чувал това име, но до неотдавна Маурисио Валс беше важна персона. Както казвате, беше нашият прочут новоизпечен министър на културата в продължение на няколко години, директор на редица учреждения, човек с добра позиция в режима и с голям престиж в своите кръгове, покровител на мнозина, глезеник на културните страници на испанската преса… Изобщо си беше важна клечка, нали ви казвам.

Усмихнах се едва-едва, сякаш бях приятно изненадан.

— А вече не е ли?

— Откровено казано, преди известно време изчезна от картата или поне от обществената сцена. Може да са го пратили посланик някъде или да са го назначили в някоя международна институция, нали знаете как стават тия работи. Истината е, че напоследък му изгубих дирите… Зная, че преди години основа с неколцина съдружници издателство, което работи с пълна пара и неспирно публикува нови заглавия. Всъщност не минава месец, без да получа покана за представянето на някоя тяхна книга…

— А Валс присъства ли на тези събития?

— По-рано присъстваше, да. Вечно се шегувахме, че говори повече за себе си, отколкото за автора или за книгата, която представя. Но това беше преди време. От години не съм го виждал. Мога ли да попитам откъде е този внезапен интерес, Даниел? Никога не съм мислил, че се вълнувате от малкия панаир на суетата на нашата литература.

— Просто ми е любопитно.

— Ясно.

Докато плащаше сметката, професор Албуркерке ме погледна изпод вежди.

— Защо все ми се струва, че ми разказвате дори не половината, а само една четвърт от цялата история?

— Някой ден ще ви разкажа и останалото, професоре. Обещавам ви.

— И добре ще направите, защото градовете се нуждаят от някого, който да поддържа паметта им жива. Някой като мен — мъдър човек, стъпил здраво на земята.

— Предлагам ви сделка: вие ще ми помогнете да разреша проблема на Фермин, а аз един ден ще ви разкажа неща, които Барселона би предпочела да забрави. Специално за вашата тайна история.

Професорът ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Разчитам на думата ви. А сега, връщайки се към темата за Фермин и документите, които ще трябва да измъкнем от вълшебната шапка…

— Мисля, че познавам подходящия човек за тази работа.