Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

Втора част
Завръщане от мъртвите

1

Барселона, 1939 г.

 

Новите затворници бяха докарвани нощем, с автомобили или черни пикапи, които потегляха от полицейското управление на Виа Лайетана и прекосяваха града безшумно, като никой не ги забелязваше или не желаеше да ги забележи. Колите на политическата полиция се изкачваха по старото шосе, което се виеше по склона на възвишението Монжуик, и не един затворник разказваше как, съглеждайки горе силуета на крепостта, изрязан на фона на черните облаци, пълзящи откъм морето, разбирал, че никога вече не ще излезе жив оттам.

Крепостта, закотвена в най-високата, част на скалистия склон, бе увиснала между морето на изток, разгънатия килим от сенки на Барселона на север и безкрайния град на мъртвите на юг — старото гробище на Монжуик, чиято смрад пълзеше нагоре по скалите и се процеждаше през пукнатините в камъните и през решетките на килиите. В други времена замъкът бил използван за обстрелване на града с артилерийски огън, но само няколко месеца след падането на Барселона през януари и окончателното поражение през април, смъртта безмълвно сви гнездо там и барселонците, в плен на най-дългата нощ в своята история, предпочитаха да не вдигат очи към небето, за да не видят силуета на затвора горе на хълма.

Задържаните от политическата полиция получаваха при пристигането си номер — обикновено този на килията, която щяха да обитават и в която по всяка вероятност щяха да умрат. За повечето от квартирантите, както някои от тъмничарите обичаха да ги наричат, пътуването до крепостта беше еднопосочно. В нощта, когато затворник номер 13 пристигна в Монжуик, валеше като из ведро. Тънки струи черна вода се стичаха като кървящи вени по каменните стени и въздухът бе пропит с острата миризма на разкопана пръст. Двама офицери го ескортираха до стая, в която имаше само една метална маса и стол. Гола крушка висеше от тавана и примигваше всеки път, когато токът от генератора отслабваше. Мъжът остана да чака там почти половин час — прав, с прогизнали дрехи, наблюдаван от един страж с пушка.

Най-сетне се чуха стъпки, вратата се отвори и влезе един млад мъж, който надали имаше трийсет години. Носеше току-що изгладен вълнен костюм и ухаеше на одеколон. Нямаше войнствения изглед на професионален военен или полицейски служител. Чертите му бяха меки, а изражението — приветливо. На затворника му се стори, че той демонстрираше маниери на заможен млад мъж с известна снизходителност, издаваща чувство за превъзходство, сякаш околната обстановка бе под нивото му. Най-забележителното нещо в лицето му бяха очите — сини и пронизващи, те пламтяха от алчност и недоверие. Зад цялата фасада на заучена елегантност и радушност единствено очите издаваха истинската му природа.

Чифт кръгли очила ги уголемяваха, а напомадената, сресана назад коса му придаваше леко претенциозен вид, който не се връзваше със зловещия декор. Мъжът седна на стола зад бюрото и отвори папката, която носеше в ръка. След бегъл преглед на съдържанието й събра длани, подпря върховете на пръстите си под брадичката и изгледа продължително и втренчено затворника.

— Прощавайте, но мисля, че е станало някакво недоразумение…

Ударът с приклад в стомаха му пресече дъха и затворникът се строполи на пода, свит на кълбо.

— Ще говориш само когато господин директорът ти зададе въпрос — заяви стражът.

— Стани — нареди директорът с треперлив глас, все още несвикнал да издава заповеди.

Затворникът успя да се изправи на крака и да посрещне неприветния му поглед.

— Име?

— Фермин Ромеро де Торес.

В сините очи се четеше презрение и безразличие.

— Що за име е това? За глупак ли ме вземаш? Хайде, кажи си истинското име.

Затворникът, хилав, болнав наглед човечец, протегна документите си към директора. Стражът ги изтръгна от ръката му и отиде до масата. Директорът им хвърли един поглед, цъкна с език и се подсмихна.

— Пак работа на Ередия… — промърмори той, преди да хвърли книжата в кошчето за боклук. — Тези документи не струват. Ще ми кажеш ли как ти е името, или ще се наложи да си поговорим сериозно?

Квартирант номер 13 се опита да изрече някакви думи, но устните му трепереха и успя само да измънка нещо неразбираемо.

— Не се страхувай, човече, ние не ядем хора. Какво са ти разправяли? Шибаните червени ни клеветят наляво и надясно, но тук към онези, които сътрудничат, се отнасяме добре — като към испанци. Хайде, съблечи се.

Квартирантът като че ли се поколеба за миг. Директорът сведе очи, сякаш цялата ситуация му беше неприятна и единствено упорството на затворника го задържаше там.

Миг по-късно стражът му нанесе нов удар с приклада, този път в бъбреците, който пак го събори на пода.

— Нали чу господин директора? До голо, както те е майка родила. Няма да стоим тук цяла нощ.

Квартирант номер 13 успя да се надигне на колене и захвана да съблича окървавените и мръсни дрехи, които покриваха тялото му. Когато остана напълно гол, стражът пъхна цевта на пушката под мишницата му и го принуди да се изправи. Директорът вдигна поглед от бюрото и на лицето му се изписа отвращение, когато видя следите от изгаряния, с които бяха нашарени торсът, бутовете и голяма част от бедрата.

— Нашият шампион май е стар познайник на Фумеро — отбеляза стражът.

— Затваряйте си устата — нареди му директорът не особено убедително.

Сетне погледна нетърпеливо затворника и забеляза, че той плаче.

— Хайде, не плачи и си кажи името.

Мъжът прошепна отново:

— Фермин Ромеро де Торес…

Директорът въздъхна с досада.

— Виж, започвам да губя търпение. Искам да ти помогна и хич няма да ми е приятно, ако се наложи да се обадя на Фумеро и да му кажа, че си тук…

Затворникът заскимтя като ранено куче и се разтрепери толкова силно, че директорът, който очевидно намираше сцената за противна и желаеше да приключи с тази работа час по-скоро, размени поглед със стража, без да каже дума. После, псувайки под сурдинка, записа в регистъра името, което му бе дал затворникът.

— Шибана война — промърмори сам на себе си, когато поведоха мъжа към килията му, като го влачеха гол из наводнените тунели.