Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (52)

1

Утринната зора ме завари на прага на спалнята на малкия Жулиан, който като никога бе заспал дълбоко с усмивка на устните, далече от всичко и от всички. Чух стъпките на Беа по коридора и усетих ръцете й на гърба си.

— Колко време стоиш тук? — попита тя.

— Малко.

— Какво правиш?

— Гледам го.

Беа се приближи до люлката на Жулиан и се наведе да го целуне по челото.

— Кога се прибра снощи?

Не й отговорих.

— Как е Фермин?

— Кара я криво-ляво.

— Ами ти? — Усмихнах се насила. — Искаш ли да поговорим? — настоя тя.

— Някой друг ден.

— Мислех, че нямаме тайни един от друг — рече Беа.

— И аз така мислех.

Погледна ме учудено.

— Какво искаш да кажеш, Даниел?

— Нищо не искам да кажа. Много съм изморен. Няма ли да си легнем?

Беа ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Легнахме в кревата и аз я прегърнах.

— Тази нощ сънувах майка ти — рече тя. — Изабела.

Дъжд затропа по прозорците.

— Бях малко момиченце и тя ме водеше за ръка. Намирахме се в една голяма и много стара къща, с огромни стаи, с роял и остъклен балкон, който гледаше към градина с басейн. До басейна имаше едно момченце, което изглеждаше съвсем като Жулиан, но аз знаех, че това всъщност си ти — не ме питай защо. Изабела коленичи до мен и ме попита дали мога да те видя. Ти си играеше във водата с хартиено корабче. Казах й, че те виждам. Тогава ми заръча да се грижа за теб. Винаги да се грижа за теб, защото тя трябвало да замине надалече.

Дълго лежахме така, без да продумаме, заслушани в ромоленето на дъжда.

— Какво ти каза Фермин снощи?

— Истината — отвърнах. — Каза ми истината.

Беа ме слушаше безмълвно, докато се опитвах да пресъздам историята на Фермин. Отначало усетих как в душата ми отново се надига гняв, но с разгръщането на разказа ме обзе дълбока тъга и безнадеждност. За мен всичко това бе новост и още не знаех как ще мога да живея с тайните и догадките, които ми бе разкрил Фермин. Онези събития се бяха случили преди почти двайсет години и времето ме бе превърнало в обикновен зрител на една пиеса, в която нишките на моята съдба вече бяха изтъкани.

Когато приключих с разказа си, забелязах, че Беа ме гледа с тревога. Не беше трудно да отгатна мислите й.

— Обещах на баща ми, че докато е жив, няма да търся Валс и няма да предприема нищо — добавих, за да я успокоя.

— Докато той е жив? Ами после? Не помисли ли за нас? За Жулиан?

— Помислих, разбира се. Няма защо да се безпокоиш — излъгах аз. — След като разговарях с татко, си дадох сметка, че всичко това е станало отдавна и не можем да направим нищо, за да го променим.

Беа не изглеждаше особено убедена.

— Истина ти казвам — излъгах я отново.

Тя ме гледа втренчено известно време, но тъй като точно тези думи искаше да чуе, в крайна сметка се поддаде на изкушението да повярва в тях.