Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (43)

5

Свечеряваше се, когато Фермин слезе от влака на Френската гара. Локомотивът избълва облак от пара и сажди, който запълзя по перона, забулвайки нозете на пътниците, слизащи след дългото пътуване. Фермин се присъедини към безмълвното шествие към изхода — хора с износени дрехи, които влачеха куфари, овързани с ремъци, преждевременно състарени хора, понесли всичките си притежания в една бохча, деца с празни погледи и празни джобове.

Двама агенти от цивилната гвардия охраняваха изхода на перона. Фермин видя, че те шареха с поглед по пътниците и произволно спираха някои, за да им искат документите. Въпреки това продължи да върви по права линия към единия от тях. Когато ги деляха едва десетина метра, забеляза, че агентът го наблюдава. В романа на Мартин, книгата, която бе правила компания на Фермин през всички тези месеци, един от героите твърдеше, че най-добрият начин да обезоръжиш представителите на властта е да ги заговориш пръв, преди те да са се обърнали към теб. И тъй, вместо да чака агентът да го посочи, Фермин отиде право при него и го заговори спокойно:

— Добър вечер, шефе. Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да намеря хотел „Порвенир“? Разбрах, че е на Пласа Паласио, но почти не познавам града.

Цивилният гвардеец го оглеждаше мълчаливо, донякъде объркан. Колегата му се бе приближил, прикривайки десния му фланг.

— Ще трябва да попитате някого на изхода — рече той недружелюбно.

Фермин кимна вежливо.

— Така и ще направя. Простете за безпокойството.

Тъкмо се канеше да продължи към фоайето на гарата, когато другият агент го хвана за лакътя.

— Като излезете, Пласа Паласио се пада отляво. Срещу военния щаб.

— Много ви благодаря. Приятна вечер.

Агентът пусна ръката му и Фермин се отдалечи бавно, с отмерена крачка, докато не излезе във фоайето и оттам — на улицата.

Алено небе бе захлупило града. Барселона чернееше, изтъкана от тъмни, заострени силуети. Един полупразен трамвай се влачеше по линията си, хвърляйки мъжделива светлина по паважа. Фермин го изчака да премине, преди да пресече от другата страна. Докато прескачаше лъскавите релси, той се взря в далечината, където страните на Пасео Колон се сливаха, а възвишението Монжуик заедно с крепостта се издигаше над града. Сведе очи и тръгна по улица „Комерсио“ към пазара Борн. Улиците бяха пусти и студен бриз духаше в алеите. Фермин нямаше къде да отиде.

Спомни си какво му бе разказал Мартин: че преди години бил живял недалече от това място, в една голяма стара къща, погребана в тесния каньон от сенки на улица „Фласадерс“, до фабриката за шоколади „Маури“. Отправи се натам, но когато стигна, видя, че сградата и съседният имот са били бомбардирани по време на войната. Властите не се бяха потрудили да разчистят останките, тъй че съседите просто ги бяха струпали встрани от пътя, вероятно за да могат да минават по улицата, която бе по-тясна от коридорите в някои богаташки къщи.

Фермин се огледа наоколо. Мъждукащи крушки и свещи хвърляха немощна светлина от балконите. Той навлезе сред развалините, като прескачаше отломки от зидове, изпочупени водоливници и греди, оплетени в невероятни възли. Потърси празно място сред руините и накрая се сгуши под един камък, върху който все още се четеше номер 30, някогашният адрес на Давид Мартин. Зави се с палтото си и със старите вестници, които носеше под дрехите си. После се сви на кълбо, затвори очи и се помъчи да заспи.

След половин час студът започна да прониква чак до костите му. Влажен вятър лижеше руините, търсейки дупки и пролуки. Фермин отвори очи и се изправи. Тъкмо се опитваше да намери по-закътано убежище, когато забеляза, че един силует го наблюдава от улицата, и замръзна на място. Силуетът направи няколко крачки към него.

— Кой е там? — попита той.

Фигурата пристъпи още малко и далечният отблясък на една улична лампа очерта профила на висок, як мъж, облечен в черно. Фермин забеляза якичката: свещеник. Побърза да вдигне ръце в миролюбив жест.

— Тъкмо си тръгвам, отче. Моля ви, не викайте полицията.

Свещеникът го измери от глава до пети. Погледът му бе суров и имаше вид на човек, който е прекарал половината си живот, вдигайки чували на пристанището вместо потири.

— Гладен ли сте? — попита той.

Фермин, който на драго сърце би изял някой от разхвърляните наоколо камъни, стига да имаше кой да ги поръси с няколко капки зехтин, поклати глава.

— Току-що вечерях в „Сет портес“ и се натъпках до посиняване с ориз с калмари.

Бегла усмивка се мярна по лицето на свещеника.

— Елате — нареди той, преди да се обърне и да закрачи по улицата.