Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

9

Бурята бушуваше над града. Фермин държеше чаша кафе в ръцете си, докато Брианс, застанал прав до отворения прозорец, гледаше как дъждът плющи по покривите на квартала Енсанче и му описваше последните дни на Изабела.

— Изведнъж се разболя, просто необяснимо. Ако я бяхте познавали… Беше млада, пълна с живот. Имаше желязно здраве и беше преживяла трудните военни години. Всичко се случи за един ден. Същата нощ, в която сте успели да избягате от крепостта, Изабела се прибрала късно вкъщи. Съпругът й я намерил коленичила в банята, обляна в пот и със сърцебиене. Казала му, че се чувства зле. Повикали лекар, но още преди той да дойде, получила гърчове и повърнала кръв. Докторът казал, че се е натровила с нещо, и й препоръчал да пази строга диета няколко дни, но на сутринта се влошила още повече. Господин Семпере я увил в одеяла и един съсед, който работел като таксиметров шофьор, ги откарал до Морската болница. По кожата й избили тъмни петна като язви, а косата й падала с шепи. В болницата чакали няколко часа и лекарите в крайна сметка отказали да я видят, защото един от пациентите в чакалнята, който още не бил прегледан, казал, че познава Семпере, и го обвинил, че е комунист или някаква друга дивотия в този дух. Предполагам, че е искал да го пререди. Една медицинска сестра им дала сироп, който според нея щял да помогне на Изабела да си прочисти стомаха, но тя не можела нищо да преглътне. Семпере се видял в чудо какво да направи. Завел я обратно вкъщи и започнал да вика лекар след лекар. Никой не можел да разбере какво й има. Един стажант, който бил редовен клиент на книжарницата, познавал някого от работещите в Клиниката на Барселона. Семпере закарал Изабела там.

Там му казали, че това можело да е холера и му заръчали да си прибере жената вкъщи, защото имало епидемия и болницата била препълнена. Известен брой хора в квартала вече били умрели. Изабела се влошавала с всеки изминал ден. Започнала да бълнува. Съпругът й направил всичко възможно, небето и земята преобърнал, но след няколко дни тя вече била толкова слаба, че дори не можел да я закара в болницата. Една седмица след като се разболяла, починала в апартамента на улица „Санта Ана“ над книжарницата…

Възцари се дълго мълчание, нарушавано само от тропота на дъжда и ехото от гръмотевиците, които се отдалечаваха с утихването на вятъра.

— Чак месец по-късно научих, че Изабела била забелязана една нощ в кафенето при операта, срещу „Лисео“. Седяла с Маурисио Валс. Пренебрегвайки съветите ми, тя го заплашила, че ще изобличи плановете му да използва Мартин, за да пренапише някоя от ония помии, с които директорът очаквал да се прочуе и да бъде обсипан с награди. Отидох в кафенето да поразпитам. Келнерът си спомни, че Валс пристигнал с кола преди Изабела и поръчал два чая от лайка и мед.

Фермин претегли думите на младия адвокат.

— Значи мислите, че Валс я е отровил?

— Не мога да го докажа, но колкото повече разсъждавам, толкова по-очевидно ми изглежда. Той трябва да е виновникът.

Фермин се взираше в пода.

— А господин Мартин знае ли това?

Брианс поклати глава.

— Не. След вашето бягство Валс нареди Мартин да бъде затворен в изолатор в една от кулите.

— Ами доктор Санауха? Не ги ли сложиха заедно?

Адвокатът въздъхна унило.

— Санауха бе изправен пред военен съд за предателство. Разстреляха го две седмици по-късно.

Стаята отново потъна в продължително мълчание. Развълнуван, Фермин стана и взе да обикаля в кръг.

— А мен защо не ме потърсиха? В края на краищата, аз съм причината за всичко…

— Вие не съществувате. За да избегне резила пред началниците си и провала на обещаващата си кариера като служител на режима, Валс накара патрула, който бе пратил по дирите ви, да се закълне, че са ви застреляли, докато сте се опитвали да избягате по склона на Монжуик, и са хвърлили тялото ви в общия гроб.

Фермин усети вкуса на яростта по устните си.

— Вижте, иде ми да цъфна сега във Военното правителство и да им кажа да ми целунат оная работа. Да видим как ще обясни Валс моето възкресение!

— Не говорете глупости. Нищо няма, да постигнете с това. Просто ще ви отведат до Каретера де лас Агуас и ще ви пуснат един куршум в тила. Онази гадина не заслужава такава жертва.

Фермин кимна, но чувството на срам и вина го раздираше отвътре.

— А Мартин? Какво ще стане с него?

Брианс сви рамене.

— Онова, което зная, е поверително. Не бива да излиза извън тези четири стени. Има един тъмничар в затвора, Бебо му е името, който ми дължи не една и две услуги. Щяха да убият един от братята му, но аз издействах да му заменят присъдата с десет години затвор във Валенсия. Тъмничарят е свестен човек и ми разказва всичко, което вижда и чува в крепостта. Валс не ме допуска да се срещна с Мартин, но чрез Бебо научих, че е жив и че директорът го държи затворен в кулата под денонощна охрана. Дал му е хартия и писалка. Бебо казва, че Мартин пише.

— Какво пише?

— Само Господ знае. Валс мисли — или поне така разбрах от Бебо, — че Мартин работи върху книгата, която му е поръчал въз основа на бележките си. Но Мартин — който не е съвсем с всичкия си, както двамата с вас знаем — явно съчинява нещо друго. Понякога чете на глас написаното, друг път става и почва да крачи из килията, като произнася части от диалози и цели изречения. Бебо поема нощната смяна до неговата килия и винаги, когато може, му дава тайно цигари и бучки захар — той само това яде. Говорил ли ви е някога Мартин за нещо, наречено „Играта на ангела“?

Фермин поклати глава.

— Това ли е заглавието на книгата, която пише?

— Така разправя Бебо. Доколкото е могъл да разбере от самия Мартин и от онова, което е чул да си говори на глас, изглежда, че е нещо като автобиография или признание… Ако искате да знаете мнението ми, Мартин е осъзнал, че губи разсъдъка си, и се опитва да запише онова, което си спомня, преди да е станало прекалено късно. Сякаш пише писмо до самия себе си, за да узнае кой е…

— А какво ще стане, когато Валс открие, че не е следвал заповедите му?

В отговор адвокат Брианс само го изгледа скръбно.