Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (42)

4

Между визитите на странния господин със смолисточерната коса, оздравяващият се оставяше да го хранят, мият и обличат с чисти дрехи, които му бяха големи. Когато събра достатъчно сили, за да стане и да пристъпи няколко крачки, го придружиха до брега, където можа да си натопи краката в морето и да се порадва на милувките на средиземноморската светлина. Един ден цяла сутрин гледа как няколко парцаливи деца с мръсни личица си играят в пясъка и реши, че му се живее — поне още мъничко. С времето спомените и гневът започнаха да изплуват на повърхността, а с тях и желанието да се върне в града, където същевременно се боеше да отиде.

Ръцете, краката и останалите му части заработиха горе-долу нормално. Възвърна си рядкото удоволствие да уринира на вятъра без парещи усещания или срамни произшествия и си каза, че ако един мъж може да пикае прав и без чужда помощ, значи е в състояние да се справя и с отговорностите си. Същата нощ, преди да съмне, той стана предпазливо и се промъкна по тесните улички на цитаделата чак до границата, която бележеше железопътната линия. От другата страна се издигаше гората от комини и стърчащият в небето хребет от ангелите и мавзолеите на гробището. По-нататък, като платно от светлини, простиращо се нагоре по хълмовете, лежеше Барселона. Чу стъпки зад гърба си и се обърна, за да срещне невъзмутимия поглед на мъжа със смолисточерната коса.

— Родихте се отново — рече той.

— Ха дано този път да ми провърви повече от първия, че какъвто ми беше късметът досега…

Чернокосият се усмихна.

— Позволете да се представя. Аз съм Армандо Циганина.

Фермин му стисна ръката.

— Фермин Ромеро де Торес — не-циганин, но от относително добра проба.

— Приятелю Фермин, струва ми се, че обмисляте да се върнете при вашите хора.

— Вълкът козината си мени, но нрава — не — заяви Фермин. — Оставил съм някои недовършени работи.

Армандо кимна.

— Разбирам, но още е рано, приятелю мой — рече. — Имайте търпение. Постойте известно време при нас.

Страхът от онова, което го очакваше при завръщането му, и щедростта на тези хора го задържаха там до една неделна сутрин, когато зае някакъв вестник, намерен от един хлапак в боклукчийското кошче на една лавка на плажа Барселонета. Трудно бе да се определи колко време бе лежал вестникът сред отпадъците, но датата му показваше, че е издаден три месеца след нощта на бягството. Фермин старателно прерови страниците в търсене на някакъв знак, някакъв намек или известие, но нямаше нищо. Същия следобед, когато вече бе решил да се върне в Барселона, щом се спусне здрач, Армандо се приближи до него и му съобщи, че един от неговите хора се е отбил до пансиона, в който Фермин бе живял преди залавянето си.

— Фермин, по-добре не отивайте там да си търсите вещите.

— Как научихте адреса ми?

Армандо се усмихна, избягвайки въпроса.

— Полицията им е казала, че вече не сте между живите. Известие за смъртта ви се появи във вестниците преди седмици. Досега ви го спестявах, защото разбирам, че не е от голяма полза човек да чете за собствената си кончина, докато се възстановява.

— От какво съм се споминал?

— Естествени причини. Паднали сте в една урва при опит да избягате от правосъдието.

— Значи съм мъртъв?

— Като оная работа на Франко.

Фермин претегли възможните последици от новия си статус.

— И какво да правя сега? Къде да отида? Не мога да остана тук завинаги, да злоупотребявам с добрината ви и да ви излагам на опасност.

Армандо седна до него и запали една от онези цигари с дъх на евкалипт, които сам си навиваше.

— Фермин, можете да правите каквото ви душа иска, защото не съществувате. Бих ви предложил да останете при нас, защото сега сте един от нашите, хора без име, които не фигурират никъде. Ние сме призраци. Невидими. Зная обаче, че трябва да се върнете, за да разрешите онова, което сте оставили зад вас. За съжаление, не мога да ви предложа закрилата си извън пределите на това място.

— Вече направихте достатъчно за мен.

Армандо го потупа по рамото и му подаде сгънат лист хартия, който извади от джоба си.

— Напуснете града за известно време. Изчакайте да мине една година и когато се върнете, започнете оттук — каза той, преди да се отдалечи.

Фермин разгъна листчето и прочете:

ФЕРНАНДО БРИАНС

Адвокат

Улица „Каспе“ 12

Тавански етаж, 1-ва стая

Барселона. Телефон: 564375

— Как мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен?

— Когато приключите с вашите работи, минете насам някой ден и попитайте за мен. Ще отидем да погледаме как танцува Кармен Амая^[1] и после ще ми разкажете как успяхте да избягате от онова място горе. Просто ми е любопитно — рече Армандо.

Фермин се взря в дълбоките черни очи и кимна бавно.

— В коя килия бяхте, Армандо?

— Номер тринайсет.

— Ваши ли бяха онези кръстове, надраскани на стената?

— За разлика от вас, Фермин, аз съм набожен, но вече нямам вяра.

Същата привечер никой не възпря Фермин да си тръгне, нито пък се сбогува с него. Потегли към улиците на една Барселона, която миришеше на електричество — поредният невидим човек. Видя в далечината кулите на Саграда Фамилия сред покров от червени облаци, които предвещаваха буря с библейски мащаби, и продължи да върви. Краката сами го отведоха до автобусната гара на улица „Трафалгар“. В джобовете на палтото, което Армандо му бе подарил, намери малко пари. Купи си билет за най-дългия преход, който можа да намери, и прекара нощта в автобуса, носейки се по пусти пътища под дъжда. На следващия ден направи същото и така, след няколко дни на преходи с влакове, среднощни автобуси или пеша, стигна до място с безименни улици и къщи без номера, където нищо и никой нямаше спомен за него.

Имаше сто длъжности и нито един приятел. Печелеше пари и ги похарчваше. Четеше книги, описващи един свят, в който той вече не вярваше. Захващаше се да пише писма, които не знаеше как да завърши. Живееше, борейки се със спомените и угризенията. Неведнъж заставаше на някой мост или на ръба на пропаст и гледаше спокойно бездната под себе си. В последния миг винаги се връщаше споменът за онова обещание и за погледа на Затворника на рая. След една година напусна стаята, която бе наел над някакъв бар, и без друг багаж освен един екземпляр от „Градът на прокълнатите“, намерен на битака — вероятно единствената от книгите на Мартин, спасила се от изгаряне, която Фермин бе чел дузина пъти — вървя два километра до железопътната гара и си купи билета, който го бе чакал през всички тези месеци.

— Еднопосочен за Барселона, моля.

Продавачът издаде билета и му го връчи с презрителен поглед.

— И с крак не бих стъпил там — рече той. — При ония шибани каталонци.