Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (46)

8

Адвокат Брианс беше млад човек с вид на студент бохем, изхранващ се основно със солени бисквити и кафе — на това миришеше кантората му. На това и на прашасала хартия. Работното му помещение бе една бърлога в края на тъмен коридор, на таванския етаж на същата сграда, в която се намираше големият театър „Тиволи“. Фермин го завари там в осем и половина вечерта. Брианс му отвори вратата по риза и когато го видя, само кимна и въздъхна.

— Фермин, предполагам. Мартин ми е говорил за вас. Вече се чудех кога ще се отбиете при мен.

— Бях заминал за известно време.

— Естествено. Влезте, моля.

Фермин го последва в стаята.

— Какво временце е навън, а? — попита адвокатът, който изглеждаше нервен.

— О, това е просто вода.

Посетителят се огледа и установи, че в стаята имаше само един стол. Брианс му го отстъпи, а сам се настани върху куп томове по търговско право.

— Все още чакам да ми докарат мебелите.

Фермин прецени, че в помещението нямаше къде да се побере дори острилка за моливи, но предпочете да си замълчи. На масата имаше чиния със сандвич с филе и една бира. Хартиената салфетка издаваше, че тази разточителна вечеря е дошла от кафенето на първия етаж.

— Тъкмо се канех да хапна. С удоволствие ще разделя това с вас.

— А, не, яжте си спокойно, че вие, младите, трябва да растете, а аз вече съм вечерял.

— Не мога ли да ви предложа нещо? Кафе?

— Ако ви се намира някой „Сугус“…

Брианс затършува в едно чекмедже, където имаше всевъзможни неща, само не и сладкиши „Сугус“.

— Лакрицови бонбони?

— Не, благодаря.

— Ами тогава, с ваше разрешение…

Брианс отхапа солидна хапка от сандвича и задъвка с наслада. Фермин се запита кой ли от двамата изглеждаше по-недохранен. През полуоткрехнатата врата до писалището се виждаше съседна стая, в която той зърна неоправено сгъваемо легло, закачалка с изпомачкани ризи и камара книги.

— Тук ли живеете? — попита Фермин.

Очевидно човекът, чиито услуги Изабела бе могла да си позволи, не беше от престижните адвокати. Брианс проследи погледа на Фермин и му отправи скромна усмивка.

— Да, временно това ми служи и за кантора, и за жилище — отвърна той, като се пресегна, за да затвори вратата на спалнята си. — Сигурно си мислите, че не изглеждам съвсем като адвокат. Да знаете, че не сте единствен. И баща ми така мисли.

— Хич не обръщайте внимание. Моят баща вечно ни разправяше, на мен и на братята ми, че за нищо не ставаме и в най-добрия случай ще свършим като каменоделци. А я ме вижте колко съм печен сега! Да успееш в живота, когато семейството ти вярва в теб и те подкрепя — така и баба знае! Каква заслуга е това?

Брианс кимна неохотно.

— Да, така погледнато… Истината е, че съвсем отскоро имам самостоятелна практика. Преди работех в една реномирана адвокатска кантора точно зад ъгъла, на Пасео де Грасия. Получиха се обаче някои разногласия… Оттогава положението не е лесно.

— Не ми казвайте. Валс ли има пръст?

Адвокатът кимна и довърши бирата си с три глътки.

— Откакто поех случая на господин Мартин, Валс не миряса, докато не направи така, че почти всичките ми клиенти да ме напуснат и да бъда уволнен. Малцина ме последваха — всъщност онези, които нямат и стотинка, за да ми плащат хонорарите.

— А госпожа Изабела?

Лицето на Брианс помръкна. Той остави халбата на писалището и погледна колебливо Фермин.

— Нима не знаете?

— Какво да зная?

— Изабела Семпере почина.