Стивън Кинг
Вихър през ключалката (3) (Тъмната кула)

2

След два часа, малко преди пладне, се изкачиха на един хълм, спряха се и погледнаха надолу към широката, бавно течаща река, оловносива под мрачното небе. На северозападния бряг откъм тяхната страна се виждаше подобна на хамбар постройка, боядисана в толкова яркозелено, че сякаш крещеше сред сивотата на деня. Единият й край беше издаден над реката, поддържаха го яркозелени пилони. За два от тях с дебело въже беше привързан грамаден правоъгълен сал, широк над двайсет и пет метра, нашарен с редуващи се червени и жълти ивици. Голям дървен прът, наподобяващ мачта, стърчеше от средата му, ала платно нямаше. Пред мачтата, обърнати към брега, бяха наредени няколко стола от ракита. На единия седеше Джейк. До него се беше разположил възрастен човек с голяма сламена шапка, широк зелен панталон и високи ботуши. Носеше тънка бяла риза, прилепнала към тялото му. Двамата май похапваха апетитни големи сандвичи. Роланд почувства как устата му се пълни със слюнка.

Ко стоеше зад тях на ръба на циркаджийския сал и сякаш унесено се взираше в отражението си във водата. Или в отражението на металния кабел, който се простираше над двата бряга.

— Това ли е Що^[1]? — обърна се Сузана към Роланд.

— Да.

Еди се ухили.

— Ти казваш „Що“, аз пък казвам „Що пък не“ — После вдигна ръка и помаха:

— Джейк! Хей, Джейк! Ко!

Джейк също му махна и въпреки че салът бе закотвен на около триста метра от тях, тримата видяха как белите зъби на момчето проблеснаха, когато се усмихна.

Сузана направи фуния с дланите си и извика:

— Ко! Ко! Ела при мен, захарче! Хайде, ела при мама!

Ко издаде странни звуци, наподобяващи лай, прекоси сала, шмугна се в яркозелената барака и изскочи от тяхната страна на брега. Затича се по пътеката, ушичките му бяха долепени до черепа, златистите му очи блестяха.

— По-бавно, захарче, ще си докараш сърдечен удар! — засмя се Сузана.

Ко сякаш реши, че това е команда да побърза. След по-малко от две минути се озова на скута на Сузана, после пак скочи на земята и радостно ги изгледа:

— Олан! Ед! Сюз!

— Хайл, сър Трокен! — поздрави го Роланд, използвайки древното название на рунтавите животинчета; беше го узнал от книгата „Трокенът и драконът“, която навремето майка му често му четеше.

Ко вдигна задното си краче и поля тревата, после се обърна и отново започна да души, без да откъсва поглед от пътя, по който бяха дошли.

— Защо пак прави така, Роланд? — попита Еди.

— Не знам. — Всъщност знаеше… донякъде. В паметта му изплува смътен спомен… Нямаше ли друга история, подобна на „Трокенът и драконът“, но и доста по-различна? За миг си представи две зеленикави очи, които го наблюдават в мрака, и го побиха тръпки. Но не от страх (въпреки че и страхът донякъде беше предизвикал реакцията му), а от самия спомен. После представата изчезна.

„Ако Бог пожелае, ще има вода“ — помисли си и осъзна, че го е изрекъл на глас, когато забеляза учуденото изражение на Еди.

— Какво каза? — попита младежът.

— Няма значение. Да си побъбрим с новия приятел на Джейк. Може пък да има сандвичи и за нас.

На Еди дотолкова му беше втръснала жилавата сухоежбина, която наричаха „буритос за Стрелци“, че веднага се оживи.

— Страхотна идея! — възкликна и погледна въображаемия часовник на китката си. — О, небеса! Че то било точно време за хапване!

— Млъкни и бутай, захарче — подвикна му Сузана.

Той се подчини.