Стивън Кинг
Вихър през ключалката (14) (Тъмната кула)

13

Когато се върнаха, видяха Роланд и Джейк да тичат към сградата на градския събор, понесли наръчи с изгнили дърва и цепеници. Отвъд реката, ала все по-близо, отекваше зловещият приглушен пукот, с който дърветата се сбръчкваха под неумолимия напор на мразовея. Ко стоеше насред обраслата с треволяци главна улица и се въртеше като пумпал.

Сузана се приплъзна пъргаво от инвалидния стол на земята, подпирайки се на ръце, и запълзя към градския събор.

— Какво правиш, по дяволите? — намръщи се Еди.

— Ще пренасяш повече дърва, ако използваш количката. Натовари я догоре. Ще помоля Роланд да ми даде кремък и огниво, за да запаля огън, докато вие дойдете.

— Но…

— Изслушай ме, Еди. Нека помогна с каквото мога. И си облечи ризата. Знам, че е мокра, но поне ще те предпази от драскотини.

Той се подчини, отново хвана облегалката, наклони количката на задните колела и забърза към най-близката разрушена къща. На минаване край Роланд набързо обясни идеята на Сузана. Стрелеца кимна и продължи да тича, озъртайки се над големия наръч дърва, който бе понесъл.

Без да продумат, тримата сновяха забързано насам-натам, събирайки дървен материал за отопление в този непривично топъл следобед. Пътят на Лъча в небето временно бе изчезнал, защото облаците шеметно се носеха на югоизток. Сузана бе успяла да накладе огън и димът фучеше бясно и комина. В центъра на просторната зала на долния етаж вече се издигаше голяма купчина дърва: дъски и други части от порутените постройки, от които стърчаха големи ръждясали гвоздеи. До този момент никой от ка-тета не се беше порязал, обаче според Еди това беше само въпрос на време. Той се опита да си спомни кога за последно се беше ваксинирал срещу тетанус, ала така и не можа.

„Що се отнася до Роланд — помисли си, — то неговата кръв сигурно ще види сметката на всеки микроб, дръзнал да проникне в кожената торба, която той нарича кожа.“

— Защо се усмихваш? — задъхано попита Джейк. Ръкавите на ризата му бяха мръсни, на челото му се виждаше голямо тъмно петно.

— За нищо, малки храбрецо. Внимавай с ръждясалите гвоздеи. Още един курс и най-добре да спрем. Усещам, че е доста близо.

— Добре.

Громолящият тътен вече ехтеше от отсамния бряг на реката. Въздухът все още беше топъл, но в него се усещаше някаква страна лепкава тежест. Еди натовари инвалидната количка за последен път и я подкара към градския събор. Джейк и Роланд бяха пред него. От отворената врата струеше такава непоносима жега, че той си каза: „Мамка му, хайде да идва тоя проклет студ, че не се издържа вече! Ще се изпечем като филийки!“

В следващия момент обаче, докато чакаше приятелите си да внесат товара си в сградата, чу някакъв пронизителен, всепроникващ вой, съпровождащ пращенето и пукота на сгърчващите се с бясна скорост дървета. В този звук имаше нещо, което накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Най-вероятно се дължеше на вятъра, който духаше към тях. Той звучеше жив… но в предсмъртна агония.

В атмосферата настъпи някакво раздвижване. Отначало въздухът беше топъл, сетне изведнъж стана толкова прохладно, че избилата по лицето му пот изсъхна, а най-накрая връхлетя и студената вълна. И всичко това — само за няколко секунди. Пронизителният писък на вятъра бе съпътстван от подобен на плющене шум, който напомни на Еди за декоративните вимпели, закачани от търговците на употребявани коли по стълбовете в автокъщите. Съвсем скоро тези плющящи звуци прераснаха в противно бръмчене, листата на дърветата западаха — първо поединично, накрая се превърнаха в завеса. Клоните се мятаха на фона на свъсения небосвод, където големите перести облаци променяха цвета си с шеметна бързина и пред смаяния поглед на Еди почерняваха като катран.

— О, мамка му! — изруга той и се затича, бутайки инвалидната количка към вратата. И за пръв път се заклещи, макар досега да беше направил поне десет курса. Дъските, които беше натоварил върху подлакътниците на количката, бяха прекалено широки. При друг случай вероятно стърчащите краища щяха да се отчупят с онзи приглушен, почти извинителен звук, с който се бе прекършила дръжката на металното ведро… но по закона за всемирната гадост този път това не се случи. И то тъкмо когато бурята беше пред прага им. Нищо ли в Средния свят не ставаше лесно? Пресегна се над облегалката, за да избута встрани най-дългите дъски, в същия момент Джейк изкрещя:

— Ко! Ко е още навън! Ко! При мен!

Ала рунтавелникът сякаш не го чуваше. Беше престанал да се върти и седеше на земята, вирнал муцунка в посоката, откъдето идваше бурята, обрамчените му в златисто очи се взираха унесено в притъмнялото небе.