Стивън Кинг
Вихър през ключалката (16) (Тъмната кула)

15

Джейк почувства как температурата на въздуха рязко се понижава. Някакъв клон се откърши със сух пукот и полетя стремително към него. В последния момент момчето успя да се наведе и клонът изсвистя над главата му. Ко не помръдна, докато Джейк не го сграбчи, после завъртя рязко главата си и засъска, оголил острите си зъбки.

— Ухапи ме, щом ти се иска — промърмори Джейк, — но няма да те пусна.

Ко не го ухапа, ала дори и да го беше сторил, момчето едва ли щеше да усети нещо. Лицето му се бе вкочанило. Обърна към сградата на градския събор и почувства вятъра като огромна студена длан, притиснала гърба му и тласкаща го напред с несломима сила. Втурна се към вратата, смътно осъзнавайки, че се движи на големи подскочи — досущ като космонавт, тичащ по лунната повърхност в научнофантастичен филм. Един подскок… втори… трети…

Само дето след третия не последва приземяване. Могъщият повей на вихъра го запрати напред и той не можа му се противопостави, но все пак продължи да притиска Ко в обятията си. Наблизо проехтя гърлен грохот, една от по-старите къщи се разпадна под разрушителната сила на стихията и отломките се разхвърчаха като шрапнели. Пред замъгления взор на Джейк се мярна част от стълбище с дъсчен парапет, което се премяташе бясно на фона на надпреварващите се в небето облаци. „Ние сме следващите“ — помисли си той, после нечия ръка, на която липсваха два пръста, ала ни най-малко не бе изгубила силата си, го сграбчи над лакътя.

Роланд го обърна към вратата. За момент положението им изглеждаше доста рисковано, понеже вятърът заплашваше да ги отнесе. После обаче Стрелеца се хвърли към вратата, без да изпуска момчето. Натискът на вятъра изведнъж отслабна и те паднаха по гръб на пода.

— Благодаря на бога! — възкликна Сузана.

— После ще му благодариш — изкрещя й Роланд, опитвайки се да надвика свирепата стихия. — Натискайте! Всички натиснете проклетата врата! Сузана, ти натискай отдолу! С цялата си сила! А ти я залости, Джейк! Спусни резето! Веднага, не се мотай!

— Знам какво да правя! — сопна се момчето. Нещо го бе ударило по слепоочието и по лицето му се стичаше тънка струйка кръв, ала погледът му беше ясен и уверен.

— Хайде! Бутайте! Натискайте, ако ви е мил животът!

Вратата бавно започна да се затваря. Едва ли щяха да успеят да я задържат — в най-добрия случай щяха да издържат няколко секунди, — ала за щастие тя се „подчини“. Джейк намести масивното дървено резе и отстъпи предпазливо назад, когато то влезе в ръждясалите скоби, които изглеждаха достатъчно стабилни, за да издържат напора на вятъра. Всички се спогледаха, уморени и задъхани от усилието, после извърнаха очи към Ко. Рунтавелникът изджавка радостно и хукна да се сгрее край огъня. Заклинанието, с което връхлитащата буря го беше омагьосала, явно вече беше премахнато.

Залата беше толкова голяма, че само на няколко метра от огнището вече се усещаше студ.

— Трябваше да ме оставиш да прибера хлапето, Роланд — промърмори Еди. — Можеше да загине.

— Джейк носи отговорност за Ко. Трябваше по-рано да го прибере на сигурно място. Дори да го завърже за нещо, ако се налага. Нали, Джейк?

— Да — кимна момчето, докато галеше с едната си ръка любимото си животинче, а с другата почистваше кръвта от лицето си.

— Роланд — намеси се Сузана, — та той е още дете!

— Вече не — изрече бавно Стрелеца. — Моля за извинение, ако не сте съгласни с мен, но детството му остана в миналото.