Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (7)

6.

Гатхул все още проклинаше хитростта на противника, когато в помещението влезе помощникът му. Треперещите лицеви плочки издаваха вълнението му.

— Какво има?

— Засякохме сигнал, генерале. Пратиха ме да ви повикам на мостика.

Генералът се изправи. Имаше внушителен ръст, дори за дракски войн. Придаде си заповедническо изражение, което не беше никак лесно след загубата от онзи доминионски Рицар. Помощникът потрепери, когато генералът минаваше покрай него.

Гатхул си даваше сметка, че е в центъра на вниманието, когато се появи на мостика. Бързо плъзна поглед по екраните. Не беше необходимо да му показват какво ги е обезпокоило. То властваше върху мониторите също както генералът властваше на мостика. Лицевите му плочки се наместиха във въпросително изражение.

— Какво е това?

— Сензорите ни не са в състояние да го идентифицират. Тежък боен кораб с неизвестен произход.

Гатхул се наведе към един от мониторите.

— Между нас и доминионския транспортен кораб?

— Да, генерале.

Някой изсъска разтревожено. Генералът изгледа ядосано присъстващите.

— Забравихте ли? Защото аз не съм. Добрият пълководец помни не само победите, но и загубите. Ние завладяхме Опус… но гнездата ни изсъхнаха. Въпреки това пясъчните убежища се нуждаят от нашата закрила. Кралица Трикатада го изисква от нас. Помощник?

— Да, генерале?

— Продължете преследването. — Гатхул понечи да напусне мостика, но спря. — И бъдете готови да го прекратите незабавно, в случай че се наложи. Не бих искал да рискувам ново поражение по време на този полет.

Лицето на помощника се разведри.

— Тъй вярно, сър!

От челото на Харкнес се стичаше толкова много пот, че Джек неволно се зачуди дали изобщо може да вижда. Леони се наведе и го изтри с кърпичка, но почти веднага бликнаха нови капки.

Алидж се обърна към Джек.

— Съвсем близо са до нас.

— Някакви признаци оръдейните кули да се извъртат в позиция за стрелба?

— Никакви, но… тези оръжия се задействат доста бързо.

— Зная — отвърна Джек. За кораб с такива мащаби не беше никак трудно да ги изпепели за миг. А и бяха толкова близо до спасителната лодка, че Джек не би посмял да открие огън, преди корабът да е проявил враждебност.

Алидж отново насочи вниманието си към екрана.

— Олеле!

— Какво?

— Улавям ехо иззад неизвестния кораб… или това, или…

— Или какво? — попита Джек със свито сърце.

— Или корабът е толкова голям, че закрива с корпуса си друг съд — Алидж продължи да работи над компютъра и не след дълго посочи. — Ето. Това е.

Сега вече всички го виждаха. Драките ги следваха по петите.

— Скачих се — прекъсна ги в този момент Харкнес.

— Толкова са близо, че може да ни чуят какво си говорим — оплака се Алидж, но Джек не го слушаше в очакване всеки миг да бъде отместена преградата, която ги делеше от спасителната лодка.

Членовете на екипажа облякоха скафандри и го поведоха нататък тъкмо когато преградата се вдигаше.

Роулинс посегна да улови Амбър за ръката, но тя я издърпа. Херметичната преграда се повдигаше с оглушително скърцане.

— Върни се — прошепна й той в ухото. — Не знаем кой е на борда.

Амбър не му обърна внимание. Не знаеше какво бе видял в очите й, но явно беше достатъчно, за да го накара да отстъпи назад.

— Кажи на другите да се върнат — рече му тя. — Аз оставам.

Роулинс се поколеба, после отиде да помага на Ласадей, който се опитваше да поддържа ред сред пътниците. Амбър отново втренчи поглед в преградата. По челото й се търкулна една влажна капчица.

Преградата най-сетне се повдигна и зад нея нещо блесна. Изминаха няколко секунди, преди Амбър да бъде напълно сигурна.

— Джек! — извика тя и се хвърли напред.

Масивният боен костюм я погълна в обятията си, сякаш беше крехка кукла. Изведнъж подът под краката им се люшна и спасителната лодка се разтресе. Зад гърба й се чуха изплашени писъци.

— Какво става?

Джек се усмихна мрачно.

— Опитват се да ни прехванат.

— Драките?

— Не знаем кой — отвърна той. — Пък и ако ги попитаме, едва ли ще ни отговорят. Да се надяваме, че скобите ще издържат.

Амбър отново се притисна към него. Толкова се радваше, че са заедно, та напълно забрави страха си. Корпусът отново се разтресе и този път изглеждаше, че двата съда всеки миг ще се разделят. Но постепенно вибрациите утихнаха и накрая настъпи тишина. Откъм коридора на кораба се чуха гласове. Джек и Амбър бяха първите, които се върнаха обратно на борда. Отзад ги следваше развълнувана и изплашена тълпа. Докато вървяха, все така плътно притиснати един към друг, тя вдъхна от бронята му миризмата на кръв, пот и пепел и сбърчи нос.

— Ти си се бил.

— Драките ни взеха на абордаж малко след като изстреляхме спасителната лодка.

Амбър вдигна очи, видя пулсиращата веничка на челото му и осъзна, че не иска да говорят за това.

— Защо си дал заповед да ни пробудят от криогенния сън? Нали знаеш, че запасите ни са ограничени.

— Не бях сигурен, че ще успеем да се върнем за вас. А ако сте будни, имате повече шансове. В съня…

В съня, осъзна тя, щяха да изпитват същото, което бе преживял веднъж и той. Затворени в примката на безкрайно повтарящи се кошмари. Тя го тупна по рамото.

— Следващия път, когато решиш да се правиш на герой, ще вземеш и мен, разбрано?

— Няма как да стане, освен ако не си решила да постъпиш при нас. Сигурно си даваш сметка, че сме във война.

— Хм — изсумтя недоволно Амбър и понечи да отвърне нещо, но в този миг пред тях се изправи Харкнес.

— Командире, трябва да видиш какво става.

Амбър помогна на Джек да свали костюма и те оставиха Фантом да лежи на пода в коридора. Когато стигнаха на мостика, на екрана се виждаше невероятна гледка.

— Какво, по дяволите, е това?

— Нямаме представа. Току-що облъчиха Опус.

Амбър не сваляше учуден поглед от монитора, където планетата бе обхваната от ярък светлинен обръч.

— Кой го направи?

— Предполагаме, че е неизвестният кораб, но не сме сигурни. Драките все още са някъде наблизо, макар че не ги виждаме. Вероятно са от другата страна на планетата.

Джек прокара ръка през лицето си. Русата му коса бе потъмняла от пот след часовете, прекарани в костюма. Амбър се изненада от властните нотки в гласа му. „Той е човекът, който командва тук“ — помисли си тя неволно.

— Какво е положението на повърхността? — попита на глас.

— Нямаме представа. Не разполагаме с необходимите прибори. Едно е сигурно — долу вече не е останал нито един жив драк.

Джек не сваляше поглед от сияещата корона, която постепенно отслабваше. Беше виждал как се изпепелява цяла една планета, но сега картината му се струваше различна. А и не знаеше, как да я интерпретира — дали това бе масово убийство или самоубийство?

Но знаеше, че могат да направят само едно. Той потупа Харкнес по рамото.

— Да се прибираме у дома.