Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (22)

21.

Амбър се пробуди с писък, усукана в подгизнали чаршафи — от сълзи? Трепереше в мрака и гърлото й все още бе свито от ужас. Гърдите й се повдигаха мъчително. Изминаха няколко секунди, преди да се досети.

— О, божичко! Това е Джек!

Отметна завивките и скочи от леглото. Нямаше време за губене. Първото й действие бе да потърси Колин на линията.

Беше среднощ, но проповедникът отговори на второто позвъняване. Намираше се в стаята за медитации. Очите му гледаха уморено, все още беше облечен и тя осъзна, че е работил до късно.

— Амбър. Какво има?

— Става дума за Джек. Зная, че се е случило нещо. О, божичко! — млъкна, скована от страх.

— Къде е той?

— Не зная! Бие се някъде. Но мисля, че умира… или вече е мъртъв.

Свети Колин затвори за миг очи, сетне погледна към екрана.

— Той е войник, мила моя. Знае на какви рискове се излага.

— Не бива да умре! Още не му е дошло времето. Нито на мен. Не бива…

— Какво очакваш да сторя?

Изведнъж я завладя надежда. Той не бе казал „нищо не мога да направя“, а „какво очакваш да сторя“. Амбър вдигна ръка и отметна назад разрошената си коса.

— И какво можеш да направиш?

Той потрепери.

— Да се помоля за него?

— Не съм вярваща.

Преподобният отново затвори очи.

— Амбър, аз не съм с неограничени възможности. Ако бях до него, може би… но тук съм безпомощен.

— Аз бих могла да му помогна. Стой там. Ще дойда веднага.

 

 

Колин изключи връзката и се облегна назад. Беше прекарал почти цялата нощ в стаята за медитация, опитвайки се да възстанови изчерпаните си сили. Интересно, защо точно тази вечер не си бе легнал. Нима знаеше, че Амбър ще се обади? Някои биха казали, че е имал предчувствие… онези, които го смятаха за светец. Ала имаше и такива като Денаро, които биха го отрекли. Такива, които съвсем скоро щяха да му създадат сериозни проблеми. Така че беше съвсем естествено да бъде постоянно нащрек.

Имаше разбира се и хора, които щяха да заявят, че се е случило каквото е било писано. И нищо повече.

Колин разтърка умореното си чело. Напоследък и той клонеше към тази група. Сгреши, като вдъхна надежда на Амбър. Какво биха могли да сторят за спасяването на Джек? Каквото е станало, станало е вече. Потъна отново в транс и сякаш измина цяла вечност, преди Джонатан да въведе младата жена.

Още с появата й атмосферата в стаята се наелектризира. Носеше битиански кафтан и бе прибрала кестенявата си коса на кок, но два немирни кичура се бяха спуснали отстрани. Тя едва дочака Джонатан да излезе, прекоси помещението и го улови за ръцете. Пръстите й бяха леденостудени.

— Той още е там — рече с дрезгав глас. — Но започвам да го губя.

Колин я настани до себе си и произнесе:

— Сигурно смяташ, че ти обещах повече, отколкото мога.

Амбър го погледна внимателно.

— Мисля, че обеща това, което ти е по силите.

— Е, добре — въздъхна той смирено. — Знаеш ли защо ме смятат за светец?

— Четох го някъде. Говори се, че си възкресявал мъртъвци.

— И това не са само слухове — изтъкна свещеникът, но се почувства неудобно. — Щеше да издъхне в ръцете ми. Лекарите щяха да сторят същото.

— Станало е на един аванпост на Скиталците.

— Да. Примитивни условия и не ме питай как го направих, защото не зная. Помня само, че изведнъж ме завладя гняв, защото този човек щеше да умре, и бях твърдо решен да не му позволя да страда в натрошеното си тяло… бяха го извадили от една пещера, където слязъл да помогне на деца, дошли на екскурзия. Тогава бях съвсем млад. Яд ме беше, че един добър човек трябва да си иде така безсмислено. Помня, че го стисках в обятията си… устата му бе пълна с пръст. Почистих я, опитах се да наместя натрошените кости, сетне го умих. И тогава ме споходи неудържимият гняв, притиснах го отново в обятията си и… не съм го казвал на никого — бях ужасно ядосан на Всевишния, че позволява това да се случи. И тогава изведнъж човекът започна да диша.

Колин си пое дъх, погълнат от спомени.

— И заради това започнаха да те смятат за светец.

— Предполагам. Няма за какво друго да бъде. Амбър, не мога да ти обещая, че подобно нещо може да бъде повторено. Ще бъде гавра с чувствата ти. Господ изцерява, не аз. Не мога да ти обещая Божията намеса.

Тя запретна решително ръкави. Светлините затрептяха върху татуираните фигури.

— Може и да е така. А сега ми кажи какво стана с Роулинс?

Колин зяпна от учудване.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? Какво си мислиш, че искам да кажа? Вие се озовахте в клопка в дракското посолство, а и двамата излязохте живи. Само че ти беше със строшени ребра. Знам, че нещо се е случило с Роулинс. Беше като замаян цял месец след това и вървеше подире ти, сякаш го водеше на невидима каишка. Всички преживяхме по нещо на Бития. Интересува ме какво се е случило с вас.

Преподобният поклати глава.

— Пое с гърдите си изстрел, предназначен за мен. Но… не умря.

— Обаче умираше.

— Може би — изведнъж Колин се почувства ужасно стар. — Амбър, аз не съм човекът, с когото преживя онова приключение в Лазертаун. Не съм дори човекът, с когото отиде на Бития. Всичко това ми струва много… цена, която тепърва предстои да платя.

— Тъкмо затова съм тук. Моля те! Опитай се да ми помогнеш! Да опитаме заедно.

Колин втренчи поглед в нея. Въпреки че в стаята нямаше прозорци, усещаше, че отвън все още е нощ.

— Е, добре — въздъхна той. — Вземи ръката ми и виж дали ще успееш да намериш пътя към него.

 

 

Амбър задържа ръцете на стария проповедник в своите. Сбръчканата съсухрена кожа сочеше истинската му възраст. Пръстите му имаха мазоли като на човек, цял живот занимавал се с физически труд. Закотвена към неговата улегнала мъдрост, към спокойствието, което извираше от дълбините на душата му, тя се хвърли в пространството да търси Джек.

Очакваше, че ще е студено. В началото не долови нищо и продължи да се протяга, докато стана невероятно крехка и прозрачна, превърна се в пояс от прашинки, толкова малки, че да бъдат разнасяни с лекота от слънчевия вятър. Наложи се да направи усилие, за да не бъде разпръсната завинаги из вселената. Беше като хвърчило, рееща се из дълбините на космоса, а Колин бе нейното въже, рулят, който я управляваше.

Възприятията й претърпяха толкова голяма промяна, та вече не знаеше как да търси Джек. И той ли щеше да е прах? Или скала като Колин?

„Не — досети се тя. — Той ще бъде слънцето.“ Веднага щом го осъзна, озърна се за ярки пламъци, ослепителни като слънчевия диск.

Понесе се между световете, без да разчита на карти и указания, без да знае къде се намира, нито къде отива. Откри един пламък, сетне друг, но това не беше Джек дори, но беше човешко същество. И тя продължи нататък.

Някой дърпаше въжето й. Погледна назад и видя, че връзката й с Колин е съвсем изтъняла. Времето бе изгубило значение. „Колко дълго?“ — помисли си. И после: „Колко далече?“ Той продължаваше да я тегли и тя се върна назад, увисна недалеч от него, но без да се прибира в тялото си. В ушите й продължаваха да кънтят хиляди песни, някои объркани, други невероятно мелодични.

— Вземи — чу гласа на Колин. — Амбър, чуваш ли ме?

— Да — прошепна тя с огромно усилие.

— Джонатан установи къде е била последната им акция. Звездните карти не могат да ти помогнат, но разполагам с нещо по-добро. Изработено е за събранието на Скиталците на Океана. Използвай го, за да се ориентираш.

И пъхна нещо в ръката й. Усети допира му — неравен къс скала, загърнат в плат, такова бе въздействието му върху етерното й тяло. Тя го стисна и отново се понесе, този път снабдена с компас, който да я ориентира.

Достигна един свят, който излъчваше болка, и забави своя полет, почувства гигантската скорост на профучаващо тяло и видя невероятен по размери космически кораб, който се приближаваше, а после и планетата, която се разтърси от неговите удари.

Тя се сгърчи от изблика на смърт, болка и страх, от неразбираемите викове, защото унищожената планета не бе населена от хора. Още дълго виковете утихваха в съзнанието й, дълго ечеше грохотът на оръдията.

Тишината се възцари постепенно. Гигантският боен кораб напусна орбита и се отдалечи, оставяйки планетата обгърната в радиоактивно сияние. Амбър прехапа устни и хвърли последен поглед през рамо.

Пясък, помисли си тя. Пясъчна планета, но сега бе лишена от пясъка. Атмосферата й блещукаше в разноцветни светлинки.

Ала нямаше време за губене. Камъкът в ръката й я дърпаше надясно, тя го последва и скоро откри друга слънчева система.

В далечината зърна сиянието на белия пламък, който търсеше. Страх изпълни етерното й тяло, докато се приближаваше, и скоро се озова пред материален свят, раздиран от артилерийски обстрели и лазерен огън — рани, които щяха да зараснат скоро, за разлика от тези на облъчения свят. Под нея се простираше градски пейзаж, полуразрушен, облизван от пламъци, сив паваж с алени черти. Отвъд града започваше поле, но земята бе разорана, а дърветата — изкоренени. Из полето тичаха мъже в бронирани костюми. Зад хълмовете настъпваше пясъкът — неизменният белег за присъствието на драки. Амбър се сниши, опитвайки се да събере разпиляното си същество. Вече не се налагаше да търси Джек. Тя бе въздухът, а той огънят и той я всмукна, сякаш тя съществуваше само за да го подхранва.

Последното й усилие бе да се пресегне към Колин.

 

 

Колин почувства силен тласък в душата си. В първия миг го стресна, сякаш някой се опитваше да изсмуче съзнанието му като жълтък от черупка на яйце. Вкочанените пръсти на Амбър помръднаха в ръцете му и в следния миг съзнанието му напусна тялото и той се озова изправен пред…

Не, не беше смъртта. Нея я познаваше добре. Беше Джек и още нещо — нещо примитивно и хищно, изпълнено с отчаяното желание да запази собствения си живот… ала надарено с разум и великодушие. Приличаше му на съзнание на ембрион в утробата на майка, принудено да се сблъска с реалността на живота, който още не бе в състояние да разбере.

Амбър го обгърна. „Можеш ли да помогнеш? Мили Боже, губя го…“

Колин усети раната на Джек, но другото съзнание започна да се бори с него, да се съпротивлява, да му пречи да се приближи и дори по-лошо — то изглежда познаваше отлично равнината, в която се намираха. Можеше и възнамеряваше да унищожи Колин. Преподобният опита да се приближи отново и бе отблъснат толкова брутално, че неволно изстена като от силна болка и съзнанието му се раздвои между усещанията в двата свята. Почувства, че губи връзка с Амбър. Единственото, което можеше да направи, бе да покаже на това второ съзнание миг от живота, който го очакваше, преди връзката им да се разкъса напълно и двамата с Амбър да бъдат запокитени из галактиката.