Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (6)

5.

Роулинс потупа Амбър по рамото. Тя отвори очи, но виждаше като през гъста мъгла. Бяха изминали няколко дена от онзи първи миг, когато при събуждането си бе зърнала надвесения над нея лейтенант. И сега си наложи да му се усмихне, ако не за друго, то за да прикрие истинските си чувства. В отговор той също й се усмихна.

Въздухът, който дишаха, вонеше. Наситен с мириса на притиснати немити тела, тъй като нямаше достатъчно вода за поддържане на личната хигиена, за рециклиращата система бе невъзможно да го пречиства.

Стомахът й се свиваше от глад.

Все така усмихнат, Роулинс приседна до нея на пода. Държеше в ръката си малък пакет, от който се разнасяше апетитен аромат.

— Последната топла храна — обяви той.

— Благодаря ти. — Тя пое пакета. — Ти яде ли?

— Да — отвърна младежът и отмести поглед.

Амбър си помисли, че Роулинс много прилича на Джек — способен е да остане насаме със себе си, дори в подобни невъзможни условия. Предполагаше, че в момента постъпва така, както би постъпил Джек, и това всъщност бе неговата порция. Но тъй като щеше да го обиди, ако беше продължила да разпитва, тя започна да се храни мълчаливо.

Роулинс размърда плещи, сякаш да се освободи от напрежението. Амбър преглътна последната хапка и попита:

— Какво има?

Той извърна сините си очи към нея и се намръщи. Веждите му бяха млечнобели, почти като косата му, а миглите му изглеждаха прозрачни и му придаваха учуден вид.

Роулинс се покашля.

— Никаква вест от кораба.

— Не са ли уловили нашия насочващ сигнал?

— Няма начин да го разберем.

— Какво според теб може да означава това?

— Че ако драките са ги нападнали, възможно е да не са оцелели. Или са твърде далеч от нас, за да ни открият. Или… сме изстреляни в космоса, за да станем примамка за драките.

— Или — подхвърли Амбър — светът е престанал да съществува вчера, а ние още не го знаем.

Той се изчерви.

— Страх ли те е?

— Да. Но Джек умее да оцелява дори там, където шансовете са нулеви. Ние също сме живи, което все пак е нещо. Аз пък се нахраних. А това означава страшно много — засмя се тя.

— Вярно ли е това, което се говори за теб?

— Зависи — усмивката й се стопи. — Какво си чул?

— Че си израснала на улицата. В крайните квартали на Малтен.

— Вярно е. И то обяснява философията ми. Живей за деня. Утре ще мислиш за утрешния ден. Ако изобщо настъпи.

— Извинявай, ако съм те обидил — рече Роулинс. — Сигурно ти е било трудно тогава.

Тя замълча, внезапно връхлетяна от спомени. Ролф, човекът, който я бе приютил и обучил, се оказа опасна и неприятна личност. Но въпреки това й бе позволил да се възползва, поне до известна степен, от свободата си и я викаше само когато имаше нужда от нея. В тежките мигове й помагаше и интуицията, особено когато трябваше да внимава как постъпва с Ролф. Умът й бе надарен със способността да убива. За малко да убие Джек онзи първи път, когато двамата се любиха. Страхът, че е била на косъм да го стори, я бе прогонил право в обятията на онзи побъркан битиански светец Хусиах. Чувството за вина я бе изгаряло през цялото време.

Нямаше никакъв начин да разбере дали най-сетне се бе отървала от инстинкта да убива непреднамерено… докато не настъпи подходящият момент. Амбър вдигна ръка и отметна назад косите си. Жестът й помогна да се отърве от неприятните мисли.

— Беше… различно — отвърна тя. — Ами ти?

— Аз съм дървосекач. По-скоро бях, преди да реша да стана военен. После, когато възстановиха Рицарския корпус, реших да кандидатствам за него.

— Странно, защото Пепус не обича да набира хора извън Доминиона.

— Зная. Но ме бива с бойния костюм.

Тя го погледна. Джек неведнъж й бе говорил за способностите на младия лейтенант. В думите му не се долавяше самохвалство, а твърда увереност.

— Чувала съм.

Той се изчерви отново и извърна лице встрани.

Амбър се разсмя и сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, Роулинс! Наистина.

— Не се безпокой. При теб съм, защото имам заповеди да те пазя, а и ти ми въздействаш успокояващо.

— Заповеди ли?

Той я погледна.

— Нали знаеш?

Трябваше да се досети. Джек мислеше за всичко… но дали имаше представа, че тя намира Роулинс привлекателен? Че младият Рицар бе пробудил у нея ехо на чувствата, които изпитваше към Джек? Опасна игра, помисли си Амбър и се постара да не среща погледа му.

— Утре — рече тя — можеш да продължиш да ме пазиш. — След това си пое дъх и бавно потъна в прекъснатата медитация, която й помагаше не само да контролира чувствата си, но и да консумира по-малко въздух.

Роулинс я наблюдаваше как се потапя в себе си, давайки си сметка, че сега вече е извън обсега му. Наоколо се бяха излегнали още десетина души, използващи същата техника, но Амбър бе истинска майсторка на дълбокия транс. Свети Колин бе инструктирал всички как да медитират, за да пестят ограничените запаси от въздух.

Тъй като нямаше къде другаде да отиде, а и предпочиташе да е тук, той се нагласи удобно до нея и се унесе в мисли.

 

 

— Ето я — произнесе мрачно Харкнес. — След шест часа ще бъдем на позиция за скачване. Никак няма да е лесно, командире.

Изправен до него, Джек надзърташе над рамото му към монитора.

— По-добре късно, отколкото никога — промърмори той.

— Може би. А може би не. Зависи дали са се справили онези нещастници там. В теснотията, без резерви от кислород… дано не е избухнала паника.

— Голяма част от тях са войници — изтъкна Джек. — Струва ми се, че бих могъл да гарантирам за техните постъпки. А и Свети Колин е човек на място. Ако още не си го виждал в действие, повярвай на думите ми, че може да му се довериш. Той със сигурност знае какво да им каже.

— Виждал съм теб в действие — изръмжа Харкнес. — И това ми стига. Да отвърнем ли на сигнала и да им съобщим, че се приближаваме?

Джек усети как стомахът му се свива. Не би имал нищо против Амбър да знае, че идват, но не искаше да издава тази информация на драките.

— Не — рече той.

Харкнес повдигна вежди.

— Не — повтори Джек под втренчения му поглед.

— Както кажеш — сви рамене Харкнес и огледа малкия си екипаж. — Е, хора — той се покашля. — Изглежда, сме близко до една пясъчна планета.

Джек бе тръгнал към вратата, но закова на място.

— Коя? — попита той. — И колко близко?

— Опус. Една от последните, превзети от драките. Говори се, че не се оказала подходяща за гнездене. На път е да бъде изоставена. Може да открием там припаси.

— В никакъв случай, онзи проклет боен кораб сигурно идва точно оттам. Да приберем спасителната лодка и да изчезваме, преди да са ни открили. Измина доста време, откакто пратихме призива за помощ. Нашият крайцер може вече да е наблизо.

— Това означава да рискуваме.

— Свикнал съм на подобни рискове. Готов съм да поема и този.

— Какво пък, щом се налага — кимна капитанът.

Джек му хвърли замислен поглед.

— Ще се погрижа — обеща той — да те компенсират добре за усилията.

Харкнес прие думите му с едва забележимо кимване. Той пръв обърна гръб, а Джек изчака още малко, за да провери дали капитанът няма още някоя бомба за хвърляне, но в помещението цареше тишина. Джек се приведе и напусна мостика.

Въпреки че екипажът се бе погрижил да почисти след битката, вонята на избитите драки продължаваше да се усеща навсякъде. Докато крачеше надолу към салона, Джек неволно оголи зъби.

Ако беше тук, Амбър навярно щеше да го попита защо не бе изтребил всички драки, дръзнали да се прехвърлят на борда. Не знаеше дали би го разбрала, ако й каже, че единствената му цел е била да ги убеди колко скъпо ще им струва завладяването на кораба. Ето защо бе изстрелял втората спасителна лодка — да ги подмами да си вървят. Пък и драките не бяха берсеркери. Те обмисляха внимателно действията си и се придържаха към определени тактически принципи, дори на пръв поглед да изглеждат неразбираеми за противниците им.

В края на краищата, мислеше си Джек, те са чуждоземци.

Но за него по-изненадващо бе да научи, че съществува пясъчна планета, която може да бъде класифицирана като „провал“. Дали защото се намираше твърде близко до Доминионските територии? Или драките не бяха успели да я тераформират? Ако е така, по каква причина? Всяко подобно поражение за драките бе победа за Доминиона и за Триадския трон — макар и случайна. Въпросът бе да узнаят какво се е случило и да се опитат да го повторят на други места. Това ли е била причината преди време драките внезапно да преустановят разширяването си из галактиката и сами да предложат мир?

Той спря пред бойния си костюм и го огледа критично. Не беше успял да го подложи на обстоен преглед и ремонт след събитията на Бития. Костюмът все още бе покрит със следи от двете сражения, в които бе участвал. Джек протегна ръка и прокара пръсти върху едва различимия кръст, изрисуван някога на гърдите му. Беше си обещал да накара да го освежат при първа възможност. Наближаваше мигът, когато щеше да се изправи пред виновника за трагедията с доминионските Рицари на Милос.

Пепус, императорът на Триадския трон. Тогава, разбира се, той не е бил император, всъщност тъкмо последствията от Пясъчните войни го бяха издигнали толкова високо във властта.

Когато отново се изправи пред него, Джек нямаше да се смята за негов верен поданик.

Джек осъзнаваше, че Пепус също го знае.

От лекия допир се пробуди Фантом.

„Джек.“

Той не отговори. Усети неуловимо докосване, докато съзнанието на Фантом се пресягаше към него и го опипваше, търсейки причината за мълчанието. В този миг интеркомът на костюма се пробуди.

— Командире, не е необходимо да идвате, но ще ви информирам оттук. Досега не бяхме виждали подобно нещо.

„Започва се“ — помисли си Джек. Приближи се към монитора тъкмо когато екранът му трепна и засия. Картината смрази кръвта му.

— Виждам, че ти също не го познаваш — обади се Харкнес.

— Не.

Отново Алидж:

— Този мръсник е достатъчно голям да ни погълне и дори няма да го забележи.

— С каква скорост се движи?

— Ще ни застигне, преди да успеем да се скачим.

Джек не сваляше поглед от екрана. Нито драките, нито Доминионът — поне доколкото му бе известно — разполагаха с подобни космически кораби. Но драките не бяха участвали във война от двайсет години. Кой би могъл да знае какво са измислили междувременно? Облиза нервно устни.

— Какъв е техният курс?

— Не изглежда да се опитват да ни засекат. Сигурно им се струваме прекадено жалки, за да си правят труда.

— Така е — отвърна замислено Джек, ядосан заради чувството на пълна безпомощност. — Остави интеркома отворен. Искам да ми направите точна компютърна симулация на това нещо.

— Разбрано.

Джек седна и зачака.

Измина час, преди да бъде готова компютърната симулация на кораба и множеството му оръдейни кули. След като го разгледа, облече костюма, макар още да не бе решил какво ще прави. След това се качи на мостика.

Харкнес пръв го забеляза и му кимна.

— Каква е дистанцията? — обърна се Джек към Алидж.

— Около половин час полет.

— А до срещата с лодката?

— Ами… май същото време. Но…

— Да?

— Струва ми се, че не смятат да нападат нито нас, нито лодката — Алидж се разсмя нервно. — Е, това си е само мое мнение.

— И защо смяташ така?

— Ами вече няколко пъти извършвахме дребни корекции в курса, за да се приближим до лодката. А не видях те да го правят. Ако продължим по същия курс, те просто ще прелетят недалеч от нас и ще продължат. Разликата ще е само стотина метра.

Джек почувства как целият настръхва.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да почакаме и да видим какво ще стане.

Харкнес не сваляше поглед от монитора. Компютърът проиграваше симулация на скачването. Когато приключи успешно, той се извърна и хвърли победоносен поглед на Джек.

— Добра работа, капитане — кимна Джек. — Когато дойде време за истинското скачване, не забравяй да вземеш предвид и смущенията от преминаващия наблизо голям кораб… в случай че наистина ни пропуснат.

Харкнес премигна. После бавно кимна.

— Ще бъде направено, командире. — Сетне се извърна към екрана. — Алидж, искам отново да провериш траекторията.

 

 

Когато се събуди, Амбър почувства бодежи по цялото тяло, сякаш имаше треска. Тя стана и се огледа. На няколко крачки от нея Колин също се беше пробудил. Той се изправи, доста чевръсто за човек на неговата възраст, прекарал последните двайсет и четири часа в медитация. Бръкна в джоба си, извади един шоколад и като го счупи на две, й подаде половината.

— Какво има?

— Не зная — отвърна тя. Около тях останалите пасажери също постепенно идваха на себе си. Шоколадът бавно се топеше в устата й. Нямаха кой знае каква представа какво се случва отвън и никой не бе виновен за това. Носеха се сляпо през пространството, с надеждата някой да ги открие и прибере. Ако преди това не им свършат припасите.

Подът под краката им потрепери, сякаш се бяха сблъскали с нещо.

Колин протегна ръка да я подкрепи. Роулинс си проправяше път към тях през тълпата.

— Сержант Ласадей каза, че може да е прехващащ лъч или маневра за скачване.

— Не знае ли със сигурност? — попита Колин.

— Не. Външните камери не работят. Но е готов да се закълне, че е нещо подобно.

Ласадей се кълнеше в какво ли не, спомни си с усмивка Амбър. Сетне изведнъж усети, че й се вие свят. „Сигурно е от лошия въздух — помисли си. — Еуфория.“

— Дали не е Джек? — попита тя на глас.

— Моля се да е той — отвърна Колин. Той я пусна и в същия миг се разнесе нов шум. Удар на метал.

Звукът утихна, но вибрациите този път останаха. Денаро, въоръженият Скиталец, застана до тях. Беше си свалил патрондаша, преди да легне в криогенната капсула, но яките му ръце подсказваха, че е в състояние и така да се справя във всякакви ситуации. Колин щракна с пръсти и от другата му страна застана Джонатан. Беше почти толкова висок, колкото и младият бунтовник Денаро.

Нов тропот, който вече говореше недвусмислено, че се скачват. От силното сътресение Амбър политна и падна на пода, Колин се озова до нея. Чуха се изплашени викове. В помещението назряваше паника.

Една от стените на хангара иззвънтя, сякаш ударена с огромен чук.

После се възцари тишина.

Амбър знаеше, че херметическата преграда се отваря. Усещаше го с нещо повече от петте сетива, с които я бе надарила природата. Тя се изправи, прекрачи налягалите тела и се отправи натам.

Ако е Джек, искаше да е първата, която ще го посрещне.

Ако пък не… тя се подготви мислено. Тогава нашественикът щеше да е първият, когото да порази с ума си.