Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (10)

9.

През дългите години, откакто бе император, Пепус бе приемал Свети Колин от Синьото колело по най-различни начини. Беше му отказвал аудиенции, беше го пренебрегвал в продължение на месеци. Беше му оказвал тържествени почести или бе заповядвал да го въвеждат в условие на дълбока секретност. Беше му показвал многократно било уважение, било презрение, а веднъж — своето отчаяние.

Дори бе накарал Планетната полиция да го арестува.

Ето защо, докато очакваше да бъде повикан в деня след завръщането си от Бития, Свети Колин мислено се подготвяше за всякакви възможни обрати.

Издигнал се на този пост от скромна среда, Колин носеше миньорски комбинезон под расото си и джобовете му винаги бяха пълни с най-различни предмети — кредитни дискове, които да раздава на просяците, религиозни трактати, джобно фенерче и дори пистолет. Днес, след като премина през скенера, мъжът от Планетната полиция го накара да предаде пистолета, огледа го внимателно и сетне му го върна.

— Ами ако го застрелям? — попита насмешливо Колин.

— В такъв случай ще знаем кой го е направил — отвърна другият без капчица шеговитост и му посочи вратата. — Негово величество ви очаква в залата за аудиенции.

Докато крачеше по коридора на величествения, макар и малко хладен дворец, Колин си каза, че познава тази зала като петте си пръста. Единственото, което не знаеше, бе в какво настроение ще го приеме императорът. На Бития Колин бе изпълнявал функциите на посланик. Би трябвало да бъде повикан още първия ден за подробен доклад, независимо от възрастта и умората му.

При тази мисъл Колин разтърси глава. Възраст, как ли не. Та той все още бе в разцвета на силите си.

Разбира се, смъртта хвърляше дълга сянка и той едва не бе попаднал под нея преди няколко месеца.

Веднага щом сви зад ъгъла, видя, че вратата на залата зее широко отворена. Отвътре бликаше златиста светлина. Колин прогони нежеланите мисли и пристъпи прага.

 

 

Сумракът на катакомбите погълна генерал Гатхул. Той крачеше бавно, заслушан в нестихващия ропот, разнесъл се след неговото изказване пред конгреса. Бръмчат така, сякаш току-що са напуснали родното гнездо, помисли си той недоволно и се постара да си придаде триумфално и уверено изражение. Сигурно ги беше ядосал. Бе изложил пред Лигата своя план за действие, толкова агресивен, та биха могли да го обвинят в измяна и да го осъдят на обезглавяване.

Но ако имаше поне малко късмет, все някой щеше да прозре замисъла му и да го обяви за военен гений. Тъкмо на това бе заложил цялата си кариера.

Повикаха го обратно пред асамблеята далеч по-скоро, отколкото бе предполагал, като прекъснаха грубо медитацията му. Преди да излезе, се постара да разположи лицевите си плочки подобаващо на обстановката.

Един или двама от най-близко стоящите не харесаха израза на лицето му и се размърдаха ядосано, с щръкнали, вибриращи антени. Той не им обърна внимание. Бяха консерватори, винаги готови да спорят и почти никога да предприемат някакви действия. Явно смятаха, че колкото по-голяма суматоха създават, толкова по-добре си вършат работата. По-важни бяха другите, които му отправяха хладни, преценяващи погледи.

— Продължавайте, генерале. Обсъдихме речта ви и стигнахме до извода, че изложеното от вас не е брътвеж на умствено изостанало отроче. Преценихме я внимателно и заключихме, че макар да е малко странна, в нея има позитивна нотка.

Гатхул се изправи в цял ръст пред асамблеята.

— Всъщност нямам какво повече да кажа — заговори той. — Това е всичко. Или трябва да ме подкрепите, или да ме пратите на трибунал. Настоявам да ми позволите да изпълня дълга си. Времето за колебания отмина.

Отново ропот в залата.

— Ако удовлетворим исканията ви, генерале, ще се изложим на риска да бъдем ударени от врага.

— Така е. Това е единственият начин да устроим клопка на командир Сторм. Рискът е голям, ползата ще е значителна, ако успеем да се справим с този противник. Трябва да ви припомня обаче, че ако атакуваме граничните райони на Доминиона, откъдето лесно можем да се изтегляме, ще попаднем в обсега на Аш-фарел. Великият древен враг отново се изправя срещу нас.

Партос, наскоро призованият от Триадите посланик, разтвори лицевата си маска и сетне отново я стисна в израз на гняв и изненада. Вниманието на всички мигом се насочи към него. И двамата бяха чудесни представители на своя вид: генетично конструираният войн срещу също генетично рафинирания дипломат. Партос щракна с челюсти и звукът отекна надалече.

— Предлагам да гласуваме за плана на генерала. Аз лично го подкрепям, защото знам, че ако генерал Гатхул се провали, той ще заплати цената за поражението си, и въпреки това като истински драк е готов да се изложи на подобен риск.

Докато слушаше тази кратка реч, Гатхул си даде сметка, че няма никакъв повод за радост. Очакваше го труден период. Много, много труден период.

Сега обаче най-сетне му се удаваше възможност да се разправи с онзи доминионски Рицар.

 

 

Чаят в самовара бе изстинал, сладкишите — изядени, а косата на Пепус бе помръкнала до по-приемливи цветове, преди очите му да се втренчат хищно в госта. Колин остави бавно чашата.

— Животно, растение, минерал, враг или приятел?

Императорът се облегна назад и го погледна изненадано.

— Какво?

— Питам за играта, която ще играем днес, приятелю.

Пепус схвана шегата и се разсмя.

— Нито едно от изброените. Тук си, защото исках да поговоря с теб, преди да те освободя от поста посланик.

— Аз сам вече се освободих от този пост.

— Така е. Но тъй като си мой подчинен, аз трябва да попълня формалностите. — Пепус продължи да се люлее в креслото, а Колин стана и се приближи към прозореца. Оттук се разкриваше великолепна гледка към Малтен… Но Колин си мислеше за Бития.

Той се извърна.

— Направи ми лоша услуга, Пепус.

Императорът кимна.

— И на себе си също.

— Изпрати ме там в компанията на неколкостотин от най-войнствените ми последователи, за да опазя нашите открития. А това ти даде повод да пратиш и твоите Рицари, за да ме държиш под око. Но предполагаше ли, че хората ми що бъдат избити, а твоите Рицари ще пострадат сериозно?

Пепус протегна ръка и започна да си играе с позлатената чашка.

— Не — отвърна. — Не го допусках. Знаех, че драките са подхванали там смъртоносна игра. Не предполагах обаче, че битианците са на ръба на свещена война.

— На ръба, как ли пък не! Те се врязаха в редовете ни като горски пожар. — Колин въздъхна, пъхна ръце в джобовете и се облегна на рамката на прозореца. — Доколкото те познавам, сигурно си предполагал, че ще се случи.

— Колин, войнстващите проповедници са опасни за теб. Трябва да се освободиш от тях. Струва ми се, че се опитах да свърша твоята работа.

— Войнстващи или не, те са хора с души! Понякога се чудя дали се замисляш за това.

Пепус не отговори, а продължи да върти нервно чашката. Накрая вдигна бавно глава и се усмихна.

— Малцина си позволяват да разговарят по този начин с мен.

Колин се направи, че не е чул.

— Малцина имат с какво да те изплашат — отговори. След това се отдръпна от прозореца и пристъпи напред, като извади ръце от джобовете си и разкърши рамене. Пепус беше изненадан от промяната. В позата на проповедника се долавяше стаена сила. Императорът също се надигна.

— Искам Денаро — рече той лаконично.

— За какво ти е? Веднъж вече се опита да го премахнеш. Такива като него са само шепа хора.

— Дай ми го — настоя Пепус.

— Не.

— В такъв случай ще го обвиня в измяна.

— Не можеш да докажеш обвиненията.

— Така е, но ти ще изгубиш много време и усилия, за да го измъкнеш.

— Каква игра играеш? — запита го отново Колин, изглеждаше обезпокоен.

— Играта на императора. Денаро е също толкова опасен за теб, колкото и за мен. Предай ми го, така и двамата ще се отървем от него.

Колин се замисли. Забави отговора си толкова, че слънцето се премести леко по орбитата си.

— Трябва да помисля и тогава ще ти кажа — рече свещеникът и се отправи към вратата, макар че Пепус не го бе освободил. Преди да излезе, чу императора да се изправя.

— Очаквам отговор — гласяха последните му думи.

 

 

Денаро беше изопнал мускулестото си тяло пред Колин, но в позата му не се долавяше подчинение. Скиталецът въздъхна и сведе поглед към документа, който му беше донесъл. Последствията от описаното вътре бяха очевидни, а молбата на Денаро — нелишена от смисъл.

Освен ако не сметне, че Денаро се опитва да наложи агресивен стил на поведение с цел да разцепи религиозното течение. Всъщност самият Колин от доста време таеше опасения, че между отделните светове в Доминиона би могла да се разгори свещена война. Ако прати Денаро да отговаря за новите разкопки, какво ще попречи на тази гореща глава да организира там своя собствена армия, уж да защитава изследванията на Скиталците. От другата страна на везните тежеше молбата на самия Пепус.

На времето императорът и Скиталецът бяха приятели. Но с течение на годините, направо пред очите на Колин Пепус ставаше все по-затворен и вглъбен, погълнат от интриги, вражди и хвалебствия, уловен в мрежа, която неумолимо го теглеше в друга посока.

А какво бе станало със самия Колин? Водач на религиозно движение, благодарение на един чудотворен акт, който не бе в състояние да обясни и бе повторил само веднъж. Ако не бяха го провъзгласили за светец, все още ли щяха да съществуват Скиталците? Въпрос, на който не можеше да си отговори, но си задаваше непрестанно. Трябва ли да се вслуша в настояването на Денаро и да се опита да стегне редиците, или да продължава както досега, с надеждата, че вярата ще ги отведе сама натам, накъдето са тръгнали? Знаеше, че Пепус го следи зорко, че е сериозен съперник.

Но в момента го тревожеше раздразнението на Денаро.

Колин потърка уморените си очи. Не беше така енергичен, както на млади години, а и преживяното на Бития го бе изстискало допълнително. Заслужаваше си да изцери онзи храбрец Роулинс, но дали щеше да успее да възстанови предишната си жизненост? Може би това бе цената, която Бог му бе определил да заплати? Ако е така, следващият случай може да бъде последен… ако изобщо има следващ.

Докладът се изхлузи в скута му. Колин поклати глава.

— Не, Денаро. Не смятам, че си подходящ за онова място.

Младият Скиталец не бързаше да отговори, въпреки че на лицето му затрептя едно мускулче. Позволи си да наруши мълчанието едва след известно време.

— Без никакво съмнение — заговори той бавно — ваше високопреосвещенство разполага с друг пост за мен. — Не се изненада, когато Колин се усмихна в отговор.

— В интерес на истината, имам — рече той. — Последвай ме.