Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (20)

19.

— Проклет пацифист.

Джек беше уморен, с пресъхнала уста след дългите часове интервюта, последвали изказването пред Конгреса.

— Защо иначе са войните? — попита той, опитвайки се да не обръща внимание на нервно крачещия император.

Пепус спря пред него. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки. После погледна към Баадластър.

— Не всичко е загубено — заговори министърът. — Дебатите продължават.

Пепус поклати глава и червената му коса падна върху лицето. После се извърна и отново закрачи неспокойно. Спря в далечния край, сякаш искаше да се отдалечи максимално от Сторм.

— Аз съм твоят император — заговори отново, като се сдържаше да не избухне с видимо усилие. — Защо не ми каза?

Джек вдигна глава. Очите му срещнаха погледа на Пепус.

— Мислех, че знаете.

Пепус разсече въздуха с ръка, сякаш държеше меч.

— Как да ти вярвам сега?

— А аз на вас?

— Не си играй с думите. Невъзможно е да си бил намерен на някой от онези кораби, щяха да ми докладват!

— Аз съм доминионски Рицар — заяви Джек. — И това трябва да е достатъчно. Аз съм такъв, какъвто съм, и върша това, на което са ме учили. Нито повече, нито по-малко.

— И само това ли ще чуя? Бих могъл да те уволня от командирския пост.

Джек наведе глава.

— Ако го желаете. Но не ви го препоръчвам. — Той се изправи и мускулите изпъкнаха под синята униформа. — Сега вече знаете кой съм. Не забравяйте, че аз също зная какво представлявате.

Пепус кипеше от възмущение, но думите на Сторм го накараха да замръзне.

— Заплашваш ли ме? — попита той.

— Ни най-малко. Струва ми се, че е време да започнем да се разбираме. Уинтън се боеше от мен, но не знаеше истинската причина да го прави. Никога не съм бил в плен при драките. Дори да съм бил задържан от Зелените ризи, те не са постигнали целите си. Защото умът ми вече бе пострадал достатъчно след седемнадесет години в криогенен сън. Живеех и преживявах отново предателството. Зная кого трябва да мразя. — Джек замълча. Беше свил ръцете си в юмруци. — Искам от вас свобода, за да мога да се разправя с Дракската лига.

Пепус задържа дъх.

— И после? — попита.

— Ще си върнем Кларон. Уинтън го изпепели, за да ме прогони оттам. Накара ви да одобрите действията му с лъжливото обяснение, че там вече имало дракско нашествие.

— Що за обвинение е това… — намеси се Баадластър, но Джек го прекъсна.

— Уинтън използваше наемници. Те не могат да бъдат контролирани.

Пепус въздъхна. Придърпа едно кресло и се отпусна в него.

— Е, добре. Съгласен съм с условията. Тераформиране на Кларон. Колкото и време да отнеме, на каквато и да била цена.

— В замяна на какво?

— На твоето мълчание? Не — въздъхна Пепус. — В каквото и да ме подозираш, аз все още съм император на Триадския трон. Не можеш да докажеш стореното от Уинтън, но това не означава, че го одобрявам. Нито тогава, нито сега. Да речем, че ще изпълня исканията ти, за да спечеля твоята лоялност.

На лицето на Джек затрептя мускулче. Той се изправи.

— Аз съм Рицар. Или вече имате лоялността ми, или не. Не мога да бъда купен.

— Така е — кимна усмихнато Пепус. — Може би си прав.

Разговорът беше прекъснат от сенатор Уошбърн, който нахлу в стаята, следван от строен млад мъж в униформа на адютант.

— Това е синът ми Брант — представи го Уошбърн и застана между Баадластър и Пепус. — Джек! Джек, момчето ми! Аз самият не бих могъл да се справя по-добре! — Сетне се обърна към Пепус. — Гениално! Неописуемо! И само някой да посмее да каже, че не умее да говори! При това е пацифист.

— Какви са новините, Уошбърн? — прекъсна устрема му императорът.

— Какви могат да бъдат? Пепус, вие ме изненадвате. Нищо чудно, че седите на Триадския трон. Ако ни бяхте пробутали някой защитник на войната, все още щяхме да спорим. Вероятно до края на заседанието. Но когато вместо това ни предлагате пацифист, който знае кога и защо трябва да се воюва… направо посякохте редиците на опозицията.

— Значи предложението е одобрено? — прекъсна го Баадластър.

— Да! Да! Военното решение се подкрепя, господа.

Джек ги гледаше от другия край на помещението. Беше спечелил битката за Кларон, но кой знае защо се чувстваше опустошен. Вече нямаше усещането за победа. Амбър сигурно щеше да се съгласи с Уошбърн за умението му да говори. Джек не бе излъгал. Просто им бе спестил част от истината. Пепус си бе възвърнал самообладанието, но едва ли щеше да е така, ако знаеше какво си мисли в момента Джек. Първо драките. А после императора.