Сигрид Унсет
Венецът (9)

2.

Чуждестранните търговци, прекарващи лятото в Осло, идваха в града през пролетта, по празнично време, десет дни преди бденията в памет на свети Халвар. Тогава хора от всички околни села се стичаха в града и още през първите седмици на май в Осло гъмжеше от народ. Това беше най-подходящото време за покупки от чуждестранните търговци, преди да са продали повечето си стока.

Сестра Потенсия отговаряше за покупките за обителта. Обеща на Ингебьорг и Кристин да ги вземе със себе си до града в деня преди бдението. Неочаквано обаче по обяд в манастира пристигнаха роднини на сестра Потенсия и тя нямаше как да ги остави сами, като излезе. Ингебьорг изпроси разрешението й да тръгнат без нея, макар че противоречеше на правилника. Придружаваше ги старец на име Хокон — бе отстъпил цялото си имущество на манастира и в замяна живееше там.

От постъпването на Кристин в обителта минаха три седмици. През това време тя не си подаде носа от дворовете и градините на манастира. Удиви се колко уверено настъпва пролетта. Малките широколистни горички се бяха раззеленили, а под светлите стъбла на дърветата се бе образувал килим от бяла съсънка. Над фиорда се носеха светли облаци, предвестници на хубаво време, водата в рекичката изглеждаше свежа и синя; пролетните повеи на вятъра леко я браздяха.

Ингебьорг подскачаше, късаше листа от дърветата и ги миришеше, оглеждаше хората, с които се разминаваха, но Хокон я мъмреше: не подобава на благочестива жена, при това послушница в манастир, да се държи така. Старецът нареди на двете жени да се хванат под ръка и да вървят плътно зад него, тихо и чинно. Ингебьорг обаче не спираше да се озърта и да бъбри, защото Хокон не чуваше добре. И Кристин беше облечена в дрехи на послушница: небоядисана, сиво-бяла рокля от сукно, вълнен колан, лента на косата и обикновена, тъмносиня връхна дреха. Капишонът й беше нахлупен над очите, та да не се вижда сплетената й коса. Хокон крачеше пред тях, подпирайки се на голям бастун с месингова украса. Беше облечен в дълга до земята одежда, на гърдите си носеше оловен божи агнец, а на шапката — икона на свети Кристофер. Косата и брадата му, вече побелели, но изрядно поддържани, блестяха като сребърни на слънцето.

Между рекичката до обителта и дома на епископа обичайно не се виждаха много хора. Там нямаше нито бараки, нито ханове, а именията принадлежаха на големци от околните села. Къщите гледаха към улицата с дървените си фронтони, лишени от прозорци. Днес обаче по тясната уличка се изсипваха големи тълпи, а слугите стояха на портите и разговаряха с минувачите.

Стигнаха до дома на епископа. Пред църквата „Свети Халвар“ и манастира „Свети Улав“ вече гъмжеше от народ. По тревата бяха отворили бараки, а фокусниците показваха как обучени от тях кучета скачат през обръч. Хокон не се съгласи да остави жените да погледат. Не позволи на Кристин да влезе в църквата, понеже щяло да й бъде по-интересно да я разгледа на празника.

Докато слизаха надолу покрай църквата „Свети Климент“, Хокон ги хвана за ръцете, защото цареше голяма навалица от хора, надошли от селата или от уличките между търговските имения. Кристин и Ингебьорг отиваха към „Микле“, където работеха обущарите. Ингебьорг хареса дрехите на Кристин, но не одобри обувките й. Показа й няколко чифта от своите, изработени в чужбина, и Кристин нямаше търпение да си купи същите.

Имението „Микле“ беше едно от най-големите в Осло. Простираше се от пристана до уличката на обущарите. В него имаше над четирийсет къщи около два големи двора. В единия сега бяха опънали сергии с навес от сукно. Над тях се извисяваше паметникът на свети Криспинус^[1]. Хората се блъскаха, докато оглеждаха стоката, между готварниците притичваха жени с тенджери и бидони в ръце, из краката на купувачите се мотаеха деца, а слугите пренасяха чували от складовете. От чардаците на горните етажи на къщите, където се продаваха най-отбрани стоки, се надвикваха обущари и чираци, размахвайки към посетителите малки пъстроцветни, обшити със злато обувки.

Ингебьорг се насочи към работилницата на обущаря Дидрек — немец, женен за норвежка. Живееше в къща в имението „Микле“.

Старецът тъкмо се пазареше със знатен мъж в пътническа наметка, запасал меч на кръста си, но Ингебьорг съвсем невъзмутимо се приближи до тях, наведе се и рече:

— Добри човече, ще бъдете ли така любезен да ни оставите да поговорим с Дидрек преди вас? Трябва да се върнем в манастира по вечерня. Вероятно вие разполагате с повече време?

Мъжът кимна и им отстъпи реда си. Дидрек сръчка Ингебьорг в ребрата с лакът и я попита с усмивка дали в манастира танцуват толкова лудо, та си е износила миналогодишните обувки. В отговор тя също го смушка и му отвърна, че обувките й наистина са се изтъркали, да помага Господ, но идва заради друго момиче и дръпна напред Кристин. Дидрек и чиракът му донесоха сандък и той започна да вади обувки, едни от други по-хубави. Кристин приседна на един сандък и той й помогна да пробва. Имаше бели, кафяви, червени, зелени и сини обувки; с изрисувани дървени токчета и без токчета; обувки с катарами и със сребърни връзки; обувки от два-три цвята кожа. На Кристин й се прииска да си купи всичките, но бяха толкова скъпи, че се ужаси. Нямаше чифт, по-евтин от цената на една крава от „Йорун“. Когато я остави в манастира, Лавранс й връчи кесия с пари в брой на стойност една марка^[2] сребро. На Кристин това й се видя цяло имане, но от думите на Ингебьорг се досети, че с тях не може да си купи почти нищо.

От любопитство Ингебьорг също пробва няколко чифта обувки.

— За опит не се плаща — засмя се Дидрек.

Хареса чифт горско зелени обувки с червени токчета, но се наложи да ги вземе на вересия. Дидрек я познаваше и се съгласи.

Кристин долови раздразнението на Дидрек, защото високият мъж в пътническата пелерина излезе от работилницата му, а двете жени се забавиха вътре, улисани в обувките. Затова Кристин побърза да си избере чифт обувки без ток, изработени от виолетово-синя тънка кожа, извезани със сребро и украсени с розово-червени камъчета. Не й харесваха обаче зелените копринени връзки. Дидрек обеща да ги смени и ги заведе в стая в дъното на втория етаж. Там държеше сандък с копринени връзки и малки сребърни катарами. Всъщност обущарите нямаха право да търгуват с такава стока. Много от връзките се оказаха твърде дълги, а катарамите — прекалено големи.

Кристин и Ингебьорг се изкушиха да си накупят още дреболии, а след като пийнаха сладко вино с Дидрек и той опакова покупките им в сукнено платно, вече стана късно и кесията на Кристин олекна значително.

Отново излязоха на източната уличка. Слънцето вече хвърляше златисти отблясъци. От навалицата из въздуха се носеше лека мъгла. Беше толкова красиво и топло, а хората идваха от планината, накъсали свежи листа от дърветата, за да украсят домовете си за празника. Ингебьорг предложи да отидат до моста, защото по това време там се случвали много забавни неща. Отвъд рекичката се събирали фокусници и факири. Дори била чувала за цял кораб, пълен с екзотични животни. Показвали ги в клетки долу, на брега.

Хокон, след като си бе пийнал немска бира в „Микле“, беше поомекнал и в добро разположение на духа. Двете жени го хванаха под ръка и го помолиха много мило. Той бързо склони и тримата поеха към планината.

На другия бряг на реката имаше само няколко имения, пръснати по зелените склонове чак до стръмните планински била. Минаха покрай миноритския манастир. Кристин се засрами, задето си спомни, че възнамеряваше да даде почти цялото си сребро за душата на Арне. Не искаше обаче да го сподели със свещеника в монашеската обител. Боеше се от въпросите му. Обмисляше да се приближи до босоногите братя и да ги попита там ли е брат Едвин. Много й се искаше да го види, но нямаше представа как по най-благочестив начин да заговори някого от монасите и да му изложи молбата си. Не й останаха достатъчно пари за литургия. Ще трябва да се примири и само да запали голяма свещ.

Изведнъж откъм брега се разнесоха ужасяващи писъци. Над струпалото се множество премина вълна и то се втурна като побесняло към Кристин, Ингебьорг и Хокон. Хората крещяха, изпаднали в див ужас. Някой извика на стъписаните жени и на стареца, че хищниците са избягали от клетката.

Хукнаха обратно към моста. Хората викаха един през друг: преобърнала се сергия и оттам побягнали хищници, вероятни и една змия. С приближаването към моста блъсканицата ставаше все по-голяма. Жена изтърва детето си точно пред тях. Хокон се надвеси над него, за да не го стъпчат хората. После Кристин и Ингебьорг го зърнаха да тича с детето на ръце, но веднага след това го изгубиха от поглед.

Хората до тесния мост се блъскаха така ожесточено, че избутаха жените на полето. Видяха как тълпата се понесе към реката. Младите мъже нагазиха във водата, а възрастните се втурнаха към плавателните съдове. За броени мигове лодките се напълниха.

Кристин се мъчеше да привлече вниманието на Ингебьорг. Крещеше й да изтичат до миноритския манастир. Монасите слизаха оттам и се опитваха да убедят обезумелите от страх хора да потърсят убежище в обителта. Кристин не се изплаши колкото Ингебьорг. От хищниците, излезли на свобода, нямаше и помен, но Ингебьорг не беше на себе си. Сред множеството избухна недоволство, защото цяла тълпа мъже, въоръжили се в именията, отблъскваха бягащите хора от моста. Мъжете прииждаха кой на кон, кой пеш и едва не стъпкаха Ингебьорг. Тя нададе вой до бога и хукна към гората. Кристин не допускаше, че дружката й може да тича като подгонен глиган. И тя се втурна след Ингебьорг, защото двете не биваше да се разделят.

Чак навътре в гората Кристин съумя да спре Ингебьорг на пътеката към крепостта Трелаборг. Постояха, за да си поемат дъх. Ингебьорг хълцаше и плачеше. Не смеела да се върне сама в манастира през града.

Кристин се съгласи с нея. Не беше никак безопасно да прекосят пълната с разтревожени хора улица. Предложи да потърсят къща, където да платят на някое момче да ги придружи до манастира. Ингебьорг се сети, че покрай брега минава път до Трелаборг, а там имало няколко къщи. Затова продължиха да вървят по пътеката.

Заради обзелото ги безпокойство им се стори, че са вървели цяла вечност, когато най-сетне забелязаха малко стопанство. На двора, под трепетликите, седяха неколцина мъже и пиеха. Стопанката на къщата им носеше кани с вино. Тя изгледа сърдито и учудено двете жени в монашески одежди. Мъжете не обърнаха внимание на Кристин, докато тя обясняваше затруднението, в което са изпаднали с Ингебьорг. Накрая все пак двама мъже станаха и се съгласиха да ги придружат до обителта срещу една жълтица.

По говора им Кристин разбра, че не са норвежци, но й се сториха почтени. Поискаха й доста пари, но Ингебьорг беше изплашена до смърт и Кристин не виждаше начин да се приберат сами по тъмно. Затова се съгласи да им плати колкото казаха.

Когато излязоха на горската пътека, мъжете се приближиха плътно до тях и започнаха да говорят. На Кристин това никак не й се хареса, но не издаде страха си. Отговаряше им спокойно, разказа им за избягалите зверове и попита мъжете откъде са. През това време се озърташе, все едно всеки миг очаква да зърне придружаващите ги мъже, с които двете с Ингебьорг са дошли дотук. Говореше за тях така, сякаш са цяла потеря. Непознатите се умълчаха, а и тя не разбираше добре езика им.

След малко Кристин забеляза, че не вървят по същия път, по който минаха с Ингебьорг. Пътеката лъкатушеше в друга посока, на север, а и изминаха доста голямо разстояние. В сърцето й се загнезди страх, но тя не смееше да го допусне в мислите си. Присъствието на глуповатата Ингебьорг я окрили, защото Кристин чувстваше, че трябва да бъде силна и заради двете. Напипа изпод дрехата си реликвения кръст, подарък от баща й, и го стисна. Помоли се от цялото си сърце на Бог да срещнат някого по пътя и се помъчи да събере кураж, за да не показва колко е изплашена.

Пътеката минаваше покрай горска полянка и излизаше на път. Градът и заливът оставаха долу. Мъжете ги водеха в погрешната посока — или нарочно, или поради незнание. Намираха се високо горе на билото, далеч на север от моста: виждаше го оттук. Пътят, на който излязоха, явно водеше към моста.

Кристин се спря, извади кесията си и започна да брои парите в шепата си.

— Е, добри люде — подхвана тя, — вече нямаме нужда от помощта ви. Пътят ни е познат. Благодарим ви за услугата. Ето ви обещаното възнаграждение. Нека Бог бъде с вас, приятели.

Мъжете се спогледаха доста глуповато, а Кристин я досмеша. Единият обаче се ухили грозно и каза, че пътят до моста бил много пуст. Не им препоръчвал да слизат дотам сами.

— Едва ли има чак такива мерзавци или глупци, които да посмеят да спрат две девойки в монашески одежди — отвърна Кристин. — Предпочитаме да продължим сами — отсече тя и им подаде парите.

Мъжът я сграбчи за китката, надвеси лицето си към нейното и спомена нещо за „kuss“ и „beutel“. Кристин разбра: ще ги оставят на мира, ако му даде целувка и кесията си.

Спомни си лицето на Бентайн, долепено до нейното, и за миг страхът стисна гърлото й. Прилоша й, но тя стисна устни, призова Бог и Дева Мария и в същия миг чу тропот от конски копита, идващ от север.

Удари мъжа с кесията през лицето и той залитна; ритна го в гърдите, той се строполи на земята и се претърколи надолу към гората. Другият немец я хвана отзад, отскубна кесията от ръката й и дръпна ланеца от врата й. Той се скъса. Кристин едва не падна, но успя да се задържи, хвана мъжа и се опита да изтръгне реликвения кръст от шепата му. Той бързаше да се измъкне, защото чуваше приближаването на конниците. Ингебьорг крещеше колкото й глас държи. Ездачите по пътеката пришпориха конете. От гората се появиха трима мъже. Ингебьорг се завтече към тях. Те скочиха от конете. Кристин позна знатния мъж от работилницата на Дидрек. Той извади меча си, сграбчи за врата немеца, дръпнал кръста на Кристин, и го повали на земята. Слугите му подгониха другия крадец, хванаха го и здраво го набиха.

Кристин се подпря на скалата. Трепереше, но в нея надделя удивлението от бързия резултат от молитвата. Забеляза, че Ингебьорг е отметнала назад капишона си, палтото й висеше свободно на раменете, а тя замяташе дебелите си руси плитки на гърдите. При тази гледка Кристин избухна в смях. Свлече се и се подпря на едно дърво, защото направо не можеше да спре. Краката й омекнаха, сякаш вътре имаше вода, а не кости. Кристин се тресеше от плач и смях.

Мъжът се приближи и сложи предпазливо ръка върху рамото й.

— Май сте се изплашили повече, отколкото искате да издадете — рече той с приятен глас. — Успокойте се. Проявихте завидна смелост, когато опасността беше най-голяма.

В отговор Кристин успя само да кимне. Той имаше красиви светли очи, тясно, бледо, смугло лице, въгленовочерна коса, подстригана късо над челото и зад ушите.

Ингебьорг вече си бе подредила косата. Приближи се към тях и благодари на непознатия многословно и любезно. Докато разговаряше с Ингебьорг, той не свали ръката си от рамото на Кристин.

— Какви са тези мерзавци? — попита той слугите си, хванали двамата немци.

— От кораба за Росток.

— Тогава ще ги вземем с нас до града, та да ги тикнат в тъмницата. Хайде сега да придружим тези девойки до манастира. Намерете ремъци да ги вържем…

— Момите ли, Ерлен? — пошегува се единият.

Слугите на знатния мъж бяха силни и добре облечени младежи. Боят с немците ги развесели.

Ерлен се намръщи и понечи да отговори сурово, но Кристин сложи ръка на лакътя му.

— Пуснете ги, скъпи господине — потрепери тя. — Нито аз, нито сестра ми желаем тази случка да се обсъжда.

Ерлен я погледна, прехапа долната си устна и кимна в знак, че я разбира. После удари с меча двамата пленници по тила и те паднаха на земята.

— Бягайте — подритна ги той и те хукнаха към града.

Ерлен се обърна към девойките и ги попита дали искат да се качат и те на конете.

Ингебьорг с радост позволи на Ерлен да я качи на седлото си, но се оказа, че тя не може да се задържи и се свлече на земята. Той погледна въпросително към Кристин.

— Свикнала съм да яздя на мъжко седло — отвърна тя.

Той я повдигна с ръка, мушната под коленете й. По тялото й преминаха сладостни тръпки, защото той я държеше много предпазливо, сякаш се боеше да я доближи до себе си. У дома, в „Йорун“, мъжете не се стесняваха да притискат Кристин плътно до тялото си, когато й помагаха да възседне коня. Тя се почувства поласкана от деликатното отношение на Ерлен.

Рицарят, както продължаваше да го нарича Ингебьорг въпреки сребърните му шпори^[3], предложи ръката си и на нея, а слугите му също се метнаха на конете. Ингебьорг настоя да заобиколят града от север, под масива Рюен и района Мартестокер, а не през улиците. Ингебьорг полюбопитства защо ездачите носят пълно снаряжение. Рицарят отвърна сериозно:

— Забраната да се носи оръжие не е толкова строга за пътуващите, а и всички хора от града гонят диви зверове.

— Много ме е страх от тези зверове — призна Ингебьорг.

Кристин се досети, че приятелката й би извървяла най-дългия и пуст път, само и само да си поговори с Ерлен.

— За втори път ви бавим тази вечер — извини се Ингебьорг.

— Не се тревожете — успокои я Ерлен. — Тази вечер трябва да стигнем само до Гердарюд, а и през нощта ще бъде светло.

Кристин слушаше с интерес как Ерлен отговаря на Ингебьорг, без да се шегува или да я подкача, като с равнопоставен събеседник или дори по-висшестоящ. Спомни си за Симон. Досега не беше срещала друг мъж от кралската свита, но Ерлен беше значително по-възрастен от Симон.

Спуснаха се в долината под планината и поеха по протежение на потока. Пътеката беше тясна, а храсталаците протягаха мокрите си ухаещи клонки към лицето на Кристин. В долината цареше прохлада, листата покрай потока лъщяха от роса.

Яздеха бавно; тропотът на конските копита по влажната, обрасла с трева пътека, отекваше глухо. Кристин се люшкаше на седлото, а зад гърба си чуваше бъбренето на Ингебьорг и уравновесения, плътен глас на Ерлен. Той не се впускаше в приказки и отговаряше някак разсеяно, На Кристин й се струваше, че и той е обзет от нейното настроение. Самата тя се чувстваше странно замаяна, но спокойна и доволна от щастливата развръзка.

Когато излязоха от гората и поеха по хълмовете под Мартестокер, сякаш се събуди от сън. Слънцето клонеше към залез, а градът и заливът се къпеха в ясна и бледа светлина. Нататък, над хребетите на Акер, млечносиньото небе бе обточено със светложълта ивица. Във вечерната тишина се разнасяха далечни звуци, долитащи сякаш от дълбините на прохладата. Някъде скърцаха колела на каруца, другаде лаеха кучета. Птиците в гората, останала зад гърба им, чуруликаха и извиваха трели.

Из въздуха се носеше миризма на запален треволяк. В полето забелязаха червените отблясъци от огън. Пламъците показваха, че яснотата все пак е вид мрак.

Минаха между огражденията на манастира. Непознатият заговори Кристин. Предложи услугите си да ги изпрати до портата, да поговори с абатисата и да й обясни какво се е случило. Ингебьорг обаче предпочиташе да се промъкнат през църквата и да влязат в манастира, без някой да забележи отсъствието им. Надяваше се сестра Потенсия да се е улисала с гостите си.

Кристин не се учуди, че пред лявата порта на църквата цари необичайна тишина. Иначе вечер тук ставаше доста оживено, защото хората от околността посещаваха църквата на монахините. Освен това в близост се намираха къщите, където живееха със слугите си възрастни миряни, решили да прекарат старините си в обителта. Сбогуваха се с Ерлен. Кристин помилва коня му — черен жребец с красива глава и кротки очи. Заприлича й на Мурвин, когото яздеше като дете в „Йорун“.

— Как се казва конят ви, господине? — попита тя, когато жребецът извърна глава от ръцете й и изпръхтя към гръдта на мъжа.

— Баярд — отвърна той и я погледна над гривата на коня. — Искате да узнаете името на коня, а не моето, така ли?

— Искам да узная и вашето, господарю — леко се поклони тя.

— Ерлен Никулаусьон.

— Дължим ви благодарност за добрината ви, Ерлен Никулаусьон — промълви Кристин и му подаде ръка.

Изведнъж лицето й се обля в гъста червенина. Тя издърпа наполовина ръката си от неговата.

— Да не би Осхил Гаутесдатер от Довре да е ваша роднина?

Забеляза с изненада, че и той се изчерви като божур. Пусна рязко ръката й и отвърна:

— Тя е моя леля. Аз съм Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“.

Погледна я толкова странно, че тя съвсем се смути, но се окопити и рече:

— Бих искала да ви благодаря по най-подобаващия начин, Ерлен Никулаусьон, но не зная как да изразя признателността си…

Той се поклони. Настана време да се сбогува с него, макар че й се искаше да си поговорят още. Кристин се обърна на вратата и видя, че Ерлен не е тръгнал. Помаха му с ръка.

В манастира цареше пълна паника и суматоха. Хокон бе поръчал на двама ездачи да обадят в обителта за изчезването на девойките, а самият той тръгнал да ги търси из града. Изпратили още хора да му помагат. Монахините чули, че зверовете убили и изяли две деца в града. Слухът беше пълна измислица, а звярът — беше един — бил уловен от неколцина от стражите на краля още преди вечерня.

 

 

Кристин стоеше с наведена глава и мълчаливо слушаше, докато абатисата и сестра Потенсия изливаха гнева си върху нея и Ингебьорг. Чувстваше се като заспала. Ингебьорг плачеше и се опитваше да се оправдае — та нали излезли с позволението на сестра Потенсия, с придружител, както си му е редът. Откъде да знаят какво ги очаква…

Високопреподобната Груа обаче нареди да останат в църквата, докато камбаните бият в полунощ, да се помъчат да посветят мислите си на духовни занимания и да благодарят на Господ, че е спасил живота и честта им.

— Господ ясно ви е показал истината за света — отсече тя. — Дивите зверове и слугите на дявола застрашават чедата му на всяка крачка. Няма друг начин да се спасят, освен да се уповават на Бог с молитви и призиви към Него.

Даде им по една свещ в ръката и ги накара да отидат със сестра Сесилия Бордшдатер, която нощем често се молеше сама в църквата.

Кристин положи свещта си пред олтара на свети Лаврентий и коленичи на олтарната стълба. Вторачи се в пламъка, докато бавно четеше „Отче наш“ и „Богородице Дево“. Постепенно блясъкът на свещите я обгърна и я откъсна от всичко останало. Кристин усети как сърцето й се разтваря, преливащо от благодарност, признателност и любов към Бога и милосърдната Му майка. Сякаш се приближи до тях. Винаги е знаела, че те бдят над нея, но едва сега го усети. Светът й се стори като тъмна стая, където пада слънчев лъч, а прашинките сноват между мрака и светлината. Почувства, че най-сетне и тя потъва в слънчевия лъч…

Искаше й се да остане в тихата, притъмняла църква възможно най-дълго; при малкото светли петънца, подобни на златисти звезди в нощта, при старото ухание на тамян и топлия мирис на запалени свещи. Копнееше да си почива на своята звезда.

Идването на сестра Сесилия отбеляза края на мига, изпълнен с щастие. Монахинята пристъпи едва доловимо до нея и докосна рамото й. Трите жени се поклониха пред олтара и излязоха през малкия южен портал на църквата.

Ингебьорг умираше за сън и си легна, без да говори. Кристин посрещна мълчанието й със задоволство — не искаше никой да смущава блажените й мисли. За нейна радост им беше забранено да си събличат долните ризи през нощта: Ингебьорг се потеше обилно заради телесата си.

Кристин дълго лежа будна, но не усети отново сладостния прилив, разнесъл се по тялото й, докато коленичеше пред олтара. Все пак топлината не я бе напуснала и тя отправи горещата си благодарност към Господ. Чувстваше се силна, докато се молеше за родителите си, за сестрите и си и за душата на Арне Юрдшон.

Мъчно й беше за баща й, за връзката помежду им каквато бе, преди в живота им да се появи Симон Андресьон. В душата й се надигна още по-силна нежност към баща й. Тази вечер синовната й обич изключваше любов и тревога за майка й. Кристин усещаше смътно, че Лавранс е понесъл много лишения в живота си. Спомни си старата, черна дървена църква в Гердарюд. На Великден тя видя там гробовете на трите си братчета и на баба си, истинската майка на Лавранс — Кристин Сигюршдатер, починала при раждането му.

Какво ли е довело Ерлен Никулаусьон в Гердарюд? Нямаше представа.

Не че Кристин продължаваше да мисли за него, но през цялото време споменът за тясното му тъмно лице и приглушения му глас дремеше някъде в сумрака извън светлия ореол, огрял съзнанието й.

Когато се събуди на следващата сутрин, слънчевите лъчи нахлуваха в спалнята. Ингебьорг й съобщи, че лично абатисата наредила на мирянките да не ги будят за сутрешната литургия. Дори обадили на Ингебьорг двете с Кристин първо да отидат да закусят. Радостта от жеста на абатисата стопли сърцето на Кристин: целият свят бе решил да я дари с добротата си.