Сигрид Унсет
Венецът (13)

6.

После Кристин изобщо не си спомняше в подробности какво й каза брат Едвин, но когато си тръгна от миноритския манастир, в мислите и душата й настъпи странна яснота и успокоение.

Преди се бореше с притъпен и потиснат страх и се мъчеше да му се противопостави: не е извършила чак толкова тежък грях. Сега брат Едвин й даде да разбере ясно и недвусмислено, че е съгрешила, и й обясни в какво се състои прегрешението й. Посъветва я да не го отрича пред себе си, а да се постарае да понесе бремето му търпеливо и безропотно. Кристин се опитваше да не мисли за Ерлен с предишното нетърпение: нито за дългото му отсъствие, нито за ласките му. Реши да му бъде вярна и да мисли за него само с доброта. Сещаше се и за родителите си и си обеща да ги възнагради за обичта им. Само веднъж да преодолеят мъката, която се канеше да им причини, като наруши обета, даден на Дюфринския род. Кристин често си припомняше съвета на брат Едвин да не търси утеха в грешките на другите. Чувстваше се покорна и склонна към пълно послушание. С лекота печелеше благоразположението на монахините. Започна да се успокоява с мисълта, че не е толкова трудно да намериш пътя към одобрението на околните. Надяваше се двамата с Ерлен да не изпитат на гърба си хорската злоба.

До деня, когато му се закле във вечна вярност, Кристин се опитваше най-добросъвестно да върши само добри дела, но тогава просто изпълняваше волята на другите.

Сега се чувстваше пораснала, вече жена. Не само заради горещите тайни ласки, които получи и даде; не и защото се съобрази с желанията на Ерлен и изостави бащините си препоръки. Брат Едвин й напомни, че върху плещите й вече пада отговорността за живота й и за живота на Ерлен, и тя беше готова да носи това бреме гордо и съвестно. Чувстваше се недостойна да бъде сред монахините, да присъства на богослуженията, да споделя радостта и умиротворението на коледните празници, но се утешаваше, че ще дойде и мигът, когато ще поправи стореното.

 

 

На втория ден от новата година Андрес Даре, познат още като Гюдмюнсьон, пристигна съвсем неочаквано в манастира заедно със съпругата си и петте им деца. Искали да отпразнуват края на Коледата с приятели и роднини в града и помолиха абатисата да пусне Кристин, за да им погостува за няколко дни.

— Скъпа дъще — подхвана Андрес Даре, — ще ти се отрази добре да се събереш с нови хора.

Хората от „Дюфрин“ отседнаха в красива къща в имение, недалеч от крепостта на епископа. Къщата беше собственост на племенниците на Андрес. Ратаите спяха в просторна стая на първия етаж, а на втория се помещаваше великолепна спалня с тухлено огнище и три хубави легла. В едното спяха Андрес и съпругата му заедно с най-малкия си син Гюдмюн, още дете; във второто — Кристин и двете дъщери в семейството — Астрид и Сигрид; а в третото — Симон и най-големият брат Юрд Андресьон.

Всички деца на Андрес и жена му бяха хубави. Симон не блестеше особено с външния си вид, но и той не беше грозен. Сега Кристин още по-ясно забеляза, че и двамата родители, и другите деца в семейството се вслушват в думите на Симон и се стараят да изпълняват желанията му. Всички в семейството изпитваха силна обич един към друг, но несъмнено на първо място беше Симон.

Дюфрините живееха в радост и безгрижие, денем ходеха на църква и принасяха пожертвования, а нощем се събираха и пируваха с други хора. Младите се забавляваха и танцуваха. Всички се отнасяха към Кристин сърдечно и като че ли не забелязваха колко е угрижена.

Вечер, когато изгасяха лампата на втория етаж и всички си легнеха, Симон ставаше от кревата си и присядаше на леглото на девойките. Обикновено разговаряше със сестрите си, но в мрака протягаше ръка и я слагаше върху гръдта на Кристин. Тя потръпваше от погнуса.

Сетивата й за интимното общуване вече се бяха изострили и тя се досещаше, че Симон е твърде горд и стеснителен, за да й каже някои неща, защото усещаше нежеланието й да отвърне на ласките му. В нея се надигаше странно озлобление. Сякаш той се опитва да се покаже като по-достоен мъж от онзи, който вече я бе обладал, макар и да не знаеше за неговото съществуване.

Но една вечер отидоха на танцова забава в друго имение и двете сестри на Симон останаха да пренощуват там. Родителите си легнаха, а Симон се настани върху кожите при годеницата си.

Тя придърпа завивката до брадичката си и скръсти ръце на гърдите си. След малко Симон посегна към пазвата й. Тя усети допира на коприна до кожата си и разбра, че Симон е легнал при нея облечен.

— И на светло си срамежлива, и на тъмно, Кристин — опита се да се пошегува Симон. — Поне ми подай да подържа ръката ти — помоли той и девойката докосна ръката му едва-едва с върха на пръстите си.

— Не ти ли се иска да си поговорим, след като ни се е удала възможност да полежим насаме? — попита той.

Първоначално Кристин реши да му признае какво е сторила и кимна в знак на съгласие, но после не успя да пророни дума.

— Може ли да се мушна под завивката — настоя той. — В стаята е голям студ.

Симон се пъхна под кожата и вълнената завивка, постлана над нея. Отпусна ръка над главата на Кристин, но без да я докосва. Полежаха така известно време.

— Хич няма да ми е лесно да те завоювам — засмя се обезсърчено Симон. — Обещавам ти да не те притеснявам. Само ще те целуна, щом другото ти е неприятно. Но не може ли поне да си поговорим?

Кристин навлажни устни с върха на езика си, но продължи да мълчи.

— Защо трепериш така? — учуди се Симон. — Да не би да съм сбъркал някъде, Кристин?

Тя не искаше да го лъже и само поклати отрицателно глава.

Симон полежа още малко при нея. Помъчи се да завърже разговор, но накрая се засмя и прошепна:

— Явно тази вечер ще трябва да се задоволя с мисълта, че нямаш нищо против мен, и да се зарадвам. Ама си голям инат. Поне ми дай да те целуна и ще те оставя намира…

Тя се обърна към него и изпълни молбата му. Симон стана от леглото. Кристин се поколеба дали да му признае какво се е случило между нея и Ерлен, но се отказа, когато чу как той се съблича до леглото си, бързайки да си легне.

На следващия ден майката на Симон, Анерд, не се държеше приятелски с Кристин както обикновено. Девойката се досети, че госпожата сигурно е подочула нещо и не е останала доволна от начина, по който годеницата е приела сина й в постелята си.

Следобед Симон каза, че с негов приятел имали намерение да си разменят конете. Попита Кристин дали иска да го придружи и тя се съгласи. Поеха заедно към уреченото място.

Навън времето беше хубаво, а въздухът — свеж. През нощта валя малко, но сега грееше слънце и леко замръзналият сняг хрущеше под стъпките им. Сутрешната прохлада се отразяваше добре на Кристин и когато Симон изведе избрания от него жребец, тя започна оживено да обсъжда качествата на животното. Разбираше от коне, защото преди прекарваше доста време с баща си. А този кон изглеждаше превъзходно — сивкав на цвят, с черна ивица на гърба и изправена грива, добре сложен и енергичен, но доста дребен и слабичък.

— Няма да издържи дълго да го язди мъж в пълно снаряжение — отбеляза Кристин.

— Така е, но на мен не ми трябва за тази цел — отвърна Симон.

Той го изведе на мястото зад двора, пусна го да побяга, после да повърви, поязди го и предложи на Кристин и тя да го изпробва. Позабавиха се доста на бялата поляна.

Накрая Кристин му даде да изяде от шепата й парче хляб. Симон, облегнат с ръка върху гърба на коня, я наблюдаваше и изведнъж рече:

— Кристин, струва ми се, че с майка ми се държите малко остро една към друга.

— Не съм искала да бъде нелюбезна с нея — отвърна Кристин. — Но между нас няма недоизказани неща.

— Според теб и между нас двамата няма недомлъвки. Не възнамерявам да те притискам, Кристин, но това не може да продължава така: все някога трябва да поговорим.

— Никога не съм била особено словоохотлива — поясни Кристин. — И сама го зная. Не го приемай твърде трагично, ако между нас нещата не се получат.

— Много добре знаеш какво е мнението ми по въпроса — отвърна Симон и я погледна.

Кристин се изчерви като домат. Изпита почти физическа болка: нямаше как да обвинява Симон заради опитите му да я ухажва. След малко той продължи:

— Вероятно не можеш да забравиш Арне Юрдшон, така ли е, Кристин?

Тя се вторачи в него. Симон продължи с нежен и доброжелателен глас:

— Не те упреквам — израснали сте заедно като брат и сестра, а и от смъртта му не е изминала и година. Моля те само да бъдеш сигурна, че ти мисля единствено доброто…

Кристин пребледня като платно. Докато вървяха нататък в сумрака, и двамата мълчаха. Стигнаха до края на пътя. В зеленикаво–синия въздух изплува лунният сърп с блестяща звезда в скута си.

Една година, даде си сметка Кристин и безуспешно се помъчи да си припомни кога за последно е мислила за Арне. Изплаши се; навярно се държи като лека, разпътна, блудна жена. Измина едва година, откакто седя край смъртния одър на Арне уверена, че повече няма да изпита радост в живота си. Кристин изстена безгласно от страх пред непостоянството на собственото си сърце. Всичко се оказваше преходно. Ерлен, Ерлен, ами ако той я забрави? Все пак й се струваше по-страшно тя да го забрави.

 

 

Господин Андрес заведе цялото си семейство на коледното тържество в кралския двор. Кристин се изуми от великолепието и разкоша. Влязоха и в залата, където крал Хокон и госпожа Исабел, вдовицата на крал Айрик, приемаха гости. Андрес пристъпи напред и поздрави краля, а децата му и Кристин останаха на по-заден план. Тя се сети за думите на Осхил: Ерлен и кралят са близки роднини, защото бабите им по бащина линия са сестри. Кристин се чувстваше като държанка на Ерлен, паднала в плен на чара му. Нямаше никакво право да присъства на това празненство, а още по-малко да идва в компанията на достопочтеното семейство на рицар Андрес.

След малко госпожа Анерд представи трите си дъщери на кралицата. Кристин се чудеше къде ли е Ерлен, но не смееше да вдигне очи от пода. Питаше се дали не е застанал някъде в залата, защото сякаш усещаше погледа му върху себе си. Но тя и без това си въобразяваше, че всички я зяпат, все едно се досещат каква лъжкиня се крие под златистата й разпиляна коса.

Ерлен не се виждаше в залата, където поднасяха храна и напитки на младите. Изнесоха масите, за да могат да танцуват. Тази вечер Кристин се видя принудена да танцува със Симон.

По протежението на дългата стена се намираше закрепена за пода маса. Кралската прислуга носеше непрекъснато бира, медовина и вино. Веднъж Симон заведе Кристин до масата, за да се подкрепят с питие, и тя видя Ерлен, застанал до нея, точно зад Симон. Ерлен я погледна и Кристин се разтрепери неудържимо, докато поемаше чашата от ръката на Симон и я поднасяше към устните си. Ерлен зашепна оживено на своя другар — едър, пълен, красив възрастен мъж. Събеседникът му поклати недоволно глава с ядосан вид. Веднага след това Симон поведе Кристин към танцуващите.

Тя не знаеше колко продължи този танц. Песента сякаш нямаше край, а всяка секунда й се струваше безконечна и изпълнена с болка от неутолен копнеж и безпокойство. Накрая танцът все пак свърши и Симон отново я поведе към масата с напитките.

Негов другар го заговори и го дръпна към група младежи. И тогава пред Кристин тутакси се появи Ерлен.

— Искам да ти кажа толкова много неща — прошепна той, — просто не зная с кое да започна. За бога, Кристин, да не ти прилоша? — побърза да попита той, когато забеляза, че тя е пребледняла като тебешир.

Тя не го виждаше ясно. Между лицата им се стичаше водопад. Ерлен взе чаша от масата, пи и й я подаде. Чашата натежа в ръката й. Не успя да я поднесе до устните си. Струваше й се, че ръката й е отсечена от рамото.

— Значи искаш да пиеш с годеника си, но не и с мен? — тихо попита Ерлен.

В този миг Кристин изпусна чашата на пода и политна в ръцете му.

Когато дойде на себе си, установи, че лежи на пейка, с глава, отпусната в скута на непозната жена. Бяха разхлабили колана й и брошката, която пристягаше дрехата на гърдите й. Някой я плескаше по дланите, за да я свести. Бяха плиснали вода в лицето й.

Кристин се надигна. Сред наобиколилите я хора съзря пребледнялото, болезнено изкривено лице на Ерлен. Самата тя се чувстваше отмаляла, сякаш някой бе разтопил крайниците й, а главата й като че ли се бе уголемила и изпразнила от съдържание. Въпреки това вътре бе останала една-едничка ясна и отчаяна мисъл: трябва да говори с Ерлен.

Кристин се обърна към Симон Андресьон:

— Стана ми много задушно — тук горят много свещи, а и не съм свикнала да пия толкова вино.

— Сега по-добре ли си? — попита Симон. — Изплашихме се за теб. Да те изпратя ли до вкъщи?

— Да изчакаме да си тръгнем с родителите ти — спокойно предложи Кристин. — Седни при мен, вече нямам сили да танцувам — тя потупа възглавницата върху пейката и му направи знак да седне, а другата си ръка протегна към Ерлен: — Елате да се присъедините към нас, Ерлен Никулаусьон, не успях дори да ви предам поздравите на Ингебьорг. В последно време се опасява, че сте я забравили.

Кристин забеляза, че на него му е много по-трудно да запази самообладание, и положи усилие, за да потисне напиращата на устните й язвителна усмивка.

— Предайте на госпожицата най-сърдечните ми благодарности, задето си спомня за мен — смотолеви той.

Кристин се напрягаше да измисли послание, което да подхожда на леконравната Ингебьорг и същевременно да провокира Ерлен да го разтълкува правилно. В душата й се надигна горчивина заради продължилата няколко месеца пълна неизвестност, която бе принудена да изтърпи.

— Скъпи Ерлен — рече тя, — как бихме могли да забравим мъжа, защитил така смело честта ни?

Лицето му се изопна, сякаш му зашлеви плесница. Кристин мигом се разкая за хапливия си намек. Симон се поинтересува за какво става дума. Тя му разказа за приключението си с Ингебьорг в гората по склона Айкаберг. Симон видимо се подразни и за да смени темата, тя го помоли да попита майка си дали ще си тръгват скоро. Чувствала се доста изтощена. Щом Симон се отдалечи, Кристин погледна крадешком Ерлен.

— Не съм очаквал от теб такава съобразителност — тихо отбеляза той. — Направо удивително!

— Както вероятно се досещаш, често ми се налага да лъжа и да се крия — мрачно рече тя.

Ерлен дишаше тежко и все още изглеждаше блед.

— Така ли стоят нещата? — прошепна той. — Та ти ми обеща да потърсиш помощта на приятелите ми, ако се стигне дотук. Бог ми е свидетел: не е минал и ден, без да мисля за теб и да се питам дали не се е случило най-лошото…

— Зная какво наричаш „най-лошото“ — сухо го прекъсна Кристин. — Не се бой. За мен най-лошото би било да не ми проговориш. Не разбираш ли, че ходя сред монахините като черна овца?

Млъкна, защото сълзите й напираха.

— Затова ли си дошла сега с Дюфрините? — поинтересува се Ерлен.

Кристин се почувства напълно отчаяна и не успя да отрони дума.

На вратата се появиха Симон и майка му. Ръката на Ерлен висеше отпусната върху коляното му, така близо до нея, но все пак недостижима…

— Трябва да говоря с теб — настоя той, — не успяхме да си кажем нищо…

— Ела на литургията в църквата „Света Дева Мария“ след Коледа — бързо прошепна Кристин, изправи се и тръгна към вратата.

Госпожа Анерд се държеше много любвеобилно и грижовно към Кристин, докато вървяха към къщи, а там дори й помогна да си легне. Двамата със Симон размениха няколко думи едва на следващия ден.

— Как така си се съгласила да разнасяш вести между този Ерлен и Ингебьорг Филипусдатер? — учуди се той. — Нямаш работа да се намесваш в техните тайни срещи!

— Между тях няма нищо особено — вдигна рамене Кристин. — Тя е куха лейка.

— Също така ми се струва доста неразумно от твоя страна да тръгнеш сама из гората с тази сврака.

В отговор Кристин доста рязко му обърна внимание, че двете са се изгубили не по своя вина. Симон замълча.

На следващия ден семейството на Симон изпрати Кристин до манастира и после пое към имението си.

Всеки ден в продължение на цяла седмица Ерлен идваше на вечерната служба в църквата на манастира, но на Кристин не й се удаде нито един сгоден случай да размени с него някоя дума. Тя се чувстваше като ястреб, кацнал на клонка със спусната над очите качулка. Кристин се разкайваше за всяка необмислена дума, която двамата изрекоха при последната си среща. Не биваше да го допускат. Дори мисълта, че случилото се тогава е неочаквано и за двама им и те не си даваха сметка какви ги говорят, не й донесе утеха.

И ето че един следобед в кабинета на абатисата дойде красива жена, явно съпруга на гражданин. Тя попита за Кристин Лаврансдатер и се представи като съпруга на търговец на дрехи. Мъжът й току-що се прибрал от Дания с нови хубави палта и Осмюн Бьоргюлфсьон пожелал да подари едно на племенницата си. По негова заръка жената дошла в манастира, за да вземе Кристин и да я заведе у дома си, та Кристин да си избере връхна дреха.

Разрешиха на Кристин да напусне обителта с непознатата. На девойката не й се вярваше чичо й да е решил да й направи такъв скъп подарък и дори да изпрати жена да я вземе от обителта. Някак си не му беше присъщо. Непознатата отначало не се показа много разговорлива и отбягваше да отговаря на въпросите на Кристин, но с наближаването на града изведнъж подхвана:

— Нямам желание да те правя на глупачка, каквато си ми хубавица. Ще ти призная истината, пък ти ще решиш какво да правиш. Изпрати ме не твоят чичо, а друг мъж. Опитай се да отгатнеш името му. Не успееш ли, няма да ти позволя да идваш с мен. Нямам мъж и се прехранвам, като давам подслон на пътници и им наливам бира. Няма защо да се боя от грях или от блюстителите на реда, но не искам по моя вина да те обезчестят в странноприемницата ми.

Кристин се спря, пламнала от срам. Прониза я болезнено чувство на неудобство заради Ерлен. Жената продължи:

— Ще те придружа обратно до манастира, Кристин, но ще ми платиш за положеното усилие. Рицарят ми обеща голямо възнаграждение. И аз някога бях красива и ме обезчестиха с измама. Ако се сетиш за мен, споменавай ме в молитвите си вечер. Името ми е Брюнхил Флюга.

Кристин свали пръстен от ръката си и го подаде на жената:

— Много мило от твоя страна, Брюнхил, но този мъж сигурно е моят роднина Ерлен Никулаусьон. Ако е той, няма нищо страшно. Иска от мен да го помиря с чичо ми. Не се разкайвай, задето си се съгласила да ме доведеш. Благодаря ти за предупреждението.

Брюнхил Флюга се извърна, за да прикрие усмивката си.

Поведе Кристин през уличките зад църквата „Свети Климент“ и двете заслизаха към реката. По склона се виждаха няколко дребни стопанства, отдалечени от останалите. Двете жени минаха през няколко огради от дървени колчета и срещу тях се зададе Ерлен. Той се огледа на всички страни, съблече си палтото, загърна в него Кристин и нахлузи качулката на главата й.

— Какво ще кажеш за този мой отчаян опит да се видим? — побърза да попита той шепнешком. — Сигурно ме мислиш за луд, но просто трябва да говоря с теб.

— Май няма да извлечеш голяма полза от размисли кое е правилно и кое — грешно.

— Не говори така — помоли Ерлен, — Вината е моя… Кристин, не спирам да мисля за теб ни денем, ни нощем — прошепна той в ухото й.

През тялото й премина сладостен трепет, когато за миг го погледна право в очите. Почувства се виновна, защото погледът на Ерлен събуждаше у нея пориви, различни от мисълта за тяхната любов.

Брюнхил Флюга тръгна напред. Стигнаха до странноприемницата и Ерлен я попита:

— Как предпочиташ да направим: да влезем в стаята, или да поговорим на горния етаж?

— Както ти искаш — отвърна Кристин.

— Горе е студено — прошепна Ерлен. — Хайде да се стоплим в леглото.

Кристин само кимна в знак на съгласие.

Ерлен едва затвори вратата и Кристин се озова в прегръдките му. Извиваше се в ръцете му като вейка, а той я заслепяваше и задушаваше с целувките си и нетърпеливо събличаше двете й палта. Захвърли ги на пода. После я вдигна, останала по светлите си монашески одежди, и я занесе на ръце в леглото. Изплашена от дивата му страст и от внезапно надигналото се в нея плътско желание, тя го прегърна и зарови лице във врата му.

В спалнята беше много студено. На светлината от малката лампа виждаха диханието си, излизащо от устата им като дим. На леглото обаче бяха натрупани достатъчно кожи и завивки, а най-отгоре — меча кожа. Завиха се с нея през глава. Кристин изгуби представа колко време прекара в обятията на Ерлен.

— Искам да си изясним нещата, мила Кристин. Направо не смея да те задържам повече тук — настоя Ерлен.

— Ще остана при теб цяла нощ, ако поискаш — прошепна му тя.

Ерлен долепи буза до нейната.

— Няма да е редно от моя страна. И без това доста объркахме нещата, но няма да позволя заради мен да влезеш в хорските уста.

Кристин мълчеше, но се почувства засегната от думите му. Не разбираше защо Ерлен споменава опасенията си от хорската мълва. Та нали самият той избра да я доведе в странноприемницата на Брюнхил. Без да е твърде сигурна, мястото не й се струваше почтено. Ерлен очевидно бе предвидил какво ще се случи между тях, защото бе оставил чаша с медовина върху отметнатата от леглото завивка.

— Обмислях да те отвлека в Швеция, ако всички други възможности се изчерпят. Нейно височество Ингебьорг^[1] ме прие радушно през есента и си спомни за роднинската ни връзка. Сега плащам за някогашните си грехове — нали знаеш, избягах от страната — и не желая да намесвам и теб.

— Заведи ме в „Хюсабю“ — помоли Кристин. — Не мога повече да живея далеч от теб сред девойките в манастира. Моите и твоите роднини ще проявят разум, ще одобрят решението ни и ще се сдобрим с тях.

Ерлен я притисна към гърдите си и простена:

— Не мога да те заведа в „Хюсабю“, Кристин.

— Защо? — тихо попита тя.

— Елине се премести там през есента — призна след малко Ерлен. — Не мога да я убедя да се махне — продължи гневно той, — освен ако аз не я натоваря на шейната и не я отведа. Не зная дали съм способен на подобно нещо: тя доведе и двете ни деца.

Кристин започна да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. С разтреперан от страх глас промълви:

— А аз си мислех, че с нея сте разделени…

— И аз мислех така — отвърна лаконично Ерлен. — Но тя е разпитала из долината Йостер и е научила, че възнамерявам да се оженя. Нали видя мъжа, с когото дойдох на коледното празненство. Той ме отгледа, Борд Петершон от „Хестнес“. Когато се прибрах от Швеция, ходих при него и при моя роднина Хеминг Алфсьон от областта Салтвикен. Разговарях и с двамата за предстоящата ни женитба и ги помолих за помощ. Елине е подочула за това. Обещах й да й дам каквото поиска за себе си и децата, но тя непрекъснато повтаря, че и да си върви, Сигюр, съпругът й, едва ли щял да преживее зимата и тогава нямало кой да ни попречи да заживеем заедно. Спах в конюшнята с Хафтур и Юлв, а Елине се намърда в леглото ми. Кой знае как са се смели ратаите зад гърба ми.

Кристин мълчеше. След малко Ерлен продължи:

— В деня, когато отпразнуваме нашата сватба, тя ще осъзнае, че каквото и да направи, вече няма власт над мен. Жал ми е обаче за децата. От година не бях ги виждал. Разхубавили са се. Няма да успея да им осигуря добър живот, дори и да бих се оженил за майка им.

От очите на Кристин бликнаха сълзи.

— Не чу ли какво ти казах, Кристин? Говорих с роднините ми. Одобриха желанието ми да се задомя. Съобщих им, че искам теб и никоя друга.

— И какво мислят за мен? — колебливо попита Кристин.

— Не разбираш ли — мрачно продължи Ерлен, — те нямат избор. Реагираха по единствения логичен начин: не могат и не желаят да дойдат с мен при баща ти, преди да развалиш годежа си със Симон Андресьон. Твоето решение да придружиш семейството му на коледното тържество съвсем не улесни положението ни.

Кристин заплака тихо, но неудържимо. Досега инстинктивно усещаше, че в любовта й има нещо непристойно и непочтено, но едва сега проумя: вината е нейна.

Трепереше от студ, когато малко след това стана от леглото и Ерлен я навлече в двете палта. Навън цареше пълен мрак. Ерлен вървя с нея до гробището на църквата „Свети Климент“, а Брюнхил я придружи до манастира.