Сигрид Унсет
Венецът (15)

8.

Макар и да се утешаваше с мисълта, че всичко вече свърши, Кристин се чувстваше съсипана и се измъчваше от нетърпение да се озове отново в обятията на Ерлен.

През нощта не можа да заспи и се реши да направи нещо, което досега дори не се бе осмелявала да си представи: да изпрати бележка до Ерлен. Оказа се трудна задача да намери подходящ пратеник. Сестрите — мирянки никога не излизаха сами, а и Кристин не се сещаше за човек, който би проявил желание да го направи. Мъжете, заети със селскостопанската работа, бяха възрастни и в редките случаи, когато идваха в манастира, разговаряха само с абатисата. Остана единствено Улав — невръстно хлапе, което работеше в градините. Високопреподобната Груа го бе, приела като собствен син. Една сутрин намериха на стълбите към църквата пеленаче. Според слуховете майка му била една от сестрите — мирянки, но вече била посветена в монашеството. След като преди време прекарала шест месеца в тъмницата заради груба проява на непослушание — тогава всъщност намерили детето пред църквата, — й дали одежди на сестра — мирянка и й наредили да работи в малкото стопанство, отделено от обителта. Месеци наред Кристин разсъждаваше над съдбата на сестра Ингрид, но така и не й се удаде възможност да поговори с нея. Решението на Кристин да повери бъдещето си в ръцете на Улав криеше опасност. Все пак той беше дете и всички монахини обичаха да го закачат и да му обръщат внимание. Но Кристин вече нямаше какво да губи. Няколко дни по-късно Улав щеше да ходи до града и Кристин го накара да съобщи на Ерлен в крепостта „Акершнес“, че трябва да намери начин да се срещне с нея насаме, и то бързо.

Още същия следобед в стаята за посетители пристигна Юлв, слугата на Ерлен. Представи се като близък на Осмюн Бьоргюлфсьон и помоли от името на господаря си да пуснат за малко племенницата му в града, защото Осмюн нямал време да дойде в обителта. Кристин се уплаши да не би хитростта на Ерлен ще бъде разобличена, но сестра Потенсия само я попита дали чичо й е имал намерение да я покани на гости. Кристин отговори утвърдително и получи позволение да тръгне с Юлв. Той я заведе в къщата на Брюнхил Флюга.

Ерлен я чакаше в спалнята. Изглеждаше разтревожен и напрегнат. Кристин се досети защо: вече знаеше кой е най-големият му страх.

Винаги нещо я жегваше, когато го видеше така — изгубил ума и дума от страх да не е забременяла. Та двамата не можеха да се откъснат един от друг. Тази вечер Кристин беше обзета от трескаво безпокойство и го упрекна открито заради поведението му. По лицето на Ерлен се разля гъста червенина и той облегна глава на рамото й:

— Права си — кимна той. — Трябва да те оставя на мира, Кристин, а не да залагам щастието ти на карта. Ако искаш…

Тя го прегърна и се засмя, но той решително я премести на пейката и седна от другата страна на масата. Тя му протегна ръка, а той страстно обсипа дланта й с целувки.

— Струва ми неземно усилие, но искам да знаеш, че за мен е важно двамата с теб да минем под венчило с чест.

— Тогава не биваше да ме обезчестяваш.

Ерлен зарови лице в ръката си.

— Така е, да можеше Господ да върне времето назад, нямаше да ти сторя тази злина.

— И двамата не го искаме — засмя се бурно Кристин. — Само да се сдобря с роднините си и да се помиря с тях и с Бог, и няма да се притеснявам, че ще скрия косите си под забрадка. Често ми се струва, че ако съм с теб, мога да живея и без хорското одобрение.

— Напротив, очаквам ти да възстановиш благочестието и реда в моя дом. Не бих си простил, ако те завлека в безчестието си.

Кристин поклати глава.

— Значи ще те зарадвам: говорих със Симон Андресьон и той се съгласи да ме освободи от дадената дума.

Ерлен изпадна в бурен възторг и поиска да узнае подробностите. Кристин му разказа всичко, премълча единствено пренебрежителните думи на Симон за Ерлен. Сподели и отказа на Симон да поеме вината пред баща й.

— Съвсем нормално — лаконично отбеляза Ерлен. — Двамата се разбираха доста добре, нали? Е, аз няма да спечеля така лесно симпатиите на баща ти.

Кристин прие думите на Ерлен като знак, че и той осъзнава колко препятствия ги очакват още, преди да постигнат целта си. Изпита благодарност към любимия си. Той продължаваше да ликува:

— Опасявах се, защото не очаквах да събереш смелост да говориш със Симон. Личи, че все пак го харесваш.

— Нека това не те обижда. След всичко преживяно няма как да отрека: Симон е справедлив и порядъчен мъж.

— Ако не ме беше срещнала, сигурно щеше да живееш добре с него, Кристин. Защо се смееш?

— А, сетих се какво ми казваше знахарката Осхил, когато бях дете: разумните хора живеят добре, но по-добре живее онзи, който се осмели да бъде неразумен.

— Бог да благослови леля Осхил, задето те е научила на такива мъдрости — рече Ерлен и я взе в скута си. — Много странно е, но досега не съм те виждал изплашена, Кристин.

— Не ми ли личи? — попита тя, притисната към гърдите му.

Той я остави на леглото и й събу обувките, но после я заведе отново до масата.

— О, мила моя Кристин, щастието ни се усмихва. Нямаше да постъпя така с теб — не спираше да гали косите й, — ако всеки път, щом те зърнех, не ми минаваше през ума, че е напълно невъзможно да ми дадат за жена такава прелестна девойка като теб. Седни и пий с мен — помоли той.

Неочаквано някой почука на вратата, вероятно с дръжката на меч.

— Отворете, Ерлен Никулаусьон, ако сте вътре!

— Това е Симон Андресьон — обясни шепнешком Кристин.

— Отваряйте, в името на лукавия, ако се имате за мъж! — извика Симон и отново блъсна вратата.

Ерлен се приближи до леглото и откачи меча си от куката. Огледа се безпомощно.

— Тук няма къде да се скриеш, освен в леглото…

— Нищо няма да се промени, дори и да се скрия — отвърна Кристин. Станала на крака, тя говореше много спокойно, но Ерлен забеляза колко силно трепери. — Отвори му — подкани го тя.

Симон продължаваше да думка по вратата.

Ерлен се приближи и свали резето. Симон влезе в стаята с изваден меч в ръка, но веднага го прибра в ножницата.

Известно време мълчаха. Кристин не трепереше, а направо се тресеше, но въпреки това изпитваше странно, сладостно нетърпение. В душата й се надигна любопитство пред предстоящата битката между двамата мъже. Най-после си отдъхна: идваше краят на безконечните месеци, прекарани в мълчание, неутолени копнежи и тревоги. Местеше поглед от единия мъж към другия, бледа и със светнали очи. Нетърпението й прерасна в трескаво отчаяние. В очите на Симон Андресьон се четеше повече презрение, отколкото гняв или ревност. Зад привидно гордата физиономия на Ерлен тя забеляза, че вътрешно той изгаря от срам. Досещаше се какво мислят другите мъже за постъпката му да я доведе на такова пропаднало място. За Ерлен това бе равнозначно на плесница. Кристин долавяше нетърпението му да извади меча и да се нахвърли на Симон.

— Защо си дошъл, Симон? — извика Кристин с изплашен глас.

Двамата мъже се обърнаха към нея.

— За да те прибера — отвърна Симон. — Мястото ти не е тук.

— Вече нямате право да се разпореждате с Кристин Лаврансдатер — рязко напомни Ерлен. — Сега тя е моя.

— Щом казвате — грубо отвърна Симон. — В много хубава къща сте завели невестата си, няма що… — Симон се задъхваше и млъкна, за да овладее гласа си. После подхвана спокойно: — Все още се водя неин годеник, поне докато я отведе баща й. Дотогава съм длъжен да браня с огън и меч каквото е останало от честта й — а според хорските приказки то не е никак много.

— Няма нужда да го правите. И сам мога — отсече Ерлен и се изчерви под погледа на Симон. — Нали не си въобразявате, че ще позволя на някакъв хлапак да ме заплашва? — избухна той и сложи ръка върху меча си.

Симон скръсти ръце на гърба си.

— Не съм чак толкова страхлив, та да се изплаша, че ще ме сметнеш за страхливец — заяви той със същия тон. — Ще се бия с теб, Ерлен Никулаусьон, и ще направя живота ти ад, ако в най-скоро време не помолиш Лавранс Бьоргюлфсьон за ръката на Кристин…

— Няма да го сторя по твоя заповед, Симон Андресьон — сопна му се Ерлен, но по лицето му за пореден път плъзна гъста руменина.

— Тогава го направи, за да изкупиш вината си спрямо тази млада девойка — невъзмутимо продължи Симон. — Така ще поправиш грешката си в очите на Кристин.

Тя не издържаше повече да наблюдава как Симон измъчва Ерлен. Тропна с крак и кресна:

— Отивай си, Симон, махай се. Каква работа имаш с нас?

— Нали току-що обясних. Ще се наложи да ме изтърпите, докато баща ти ме освободи от дадената дума.

Нервите на Кристин не издържаха и тя се развика:

— Тръгвай, тръгвай, идвам след теб. Исусе Христе, защо ме мъчиш така, Симон? Нали не ме смяташ за достойна за твоите грижи и опека?

— Не го правя заради теб. Ерлен, бихте ли й казали да ме последва?

Лицето на Ерлен трепереше. Той докосна рамото на Кристин:

— Послушай го, Кристин. Със Симон Андресьон ще си поговорим друг път…

Тя се изправи послушно и си облече палтото. Обувките й останаха до леглото, защото не посмя да разкрие пред Симон, че ги е събула.

 

 

Навън отново се спускаше мъгла. Кристин вървеше бързо, с наведена глава и шаваше трескаво с ръце, пъхнати в ръкавите на палтото. В гърлото й напираше безутешен плач. Изпитваше неопределимо желание да се скрие някъде и да ридае до несвяст. Най-лошото сигурно й предстоеше. Тази вечер изпита ново усещане и цялото й същество се гърчеше от ужас: стана свидетелка на унижението на мъжа, комуто се бе отдала.

Симон вървеше плътно до нея, докато тя припкаше през уличките, дворовете и откритите места, където всичко чезнеше от погледа им в мъглата. Спъна се в нещо и политна напред, но Симон я хвана навреме.

— Недей да тичаш така — посъветва я той. — Хората се обръщат след нас. Как само трепериш! — по-меко отбеляза той.

Кристин продължи мълчаливо.

Хлъзгаше се в калта, а чорапите й, макар и кожени, се скъсаха и водата от локвите проникна през тях. Краката й подгизнаха и се вкочаниха.

Наближиха моста над манастирския склон и след като го прекосиха, поеха нагоре с по-бавни крачки.

— Кристин — подхвана неочаквано Симон, — баща ти не бива да узнава за случилото се.

— Как разбра къде съм? — попита Кристин.

— Отидох в обителта, за да говоря с теб, и чух, че един от ратаите на чичо ти дошъл да те вземе. Само дето Осмюн сега не е в града. Не сте особено изобретателни. Чу ли какво ти казах?

— Да — кимна Кристин. — Аз изпратих на Ерлен вест да се срещнем в дома на Флюга. Познавам я.

— Пфу, какви ги говориш! Няма как да знаеш каква е… а той… Чуй ме, Кристин. Постарай се да потулиш случилото се пред Лавранс. А ако се наложи да му признаеш истината, то поне му спести най-позорните подробности.

— Много си се загрижил за баща ми — язвително подхвърли Кристин, цялата разтреперана. Мъчеше се да звучи гордо, но гласът й бе задавен от напиращия плач.

Симон повървя още малко и спря. Макар и неясно, тя виждаше лицето му в мъглата. За първи път Симон изглеждаше толкова сериозен.

— При всяко мое гостуване в „Йорун“ усещах, че вие, жените, не разбирате що за човек е Лавранс. Нямал власт над вас, твърдеше Трун от Йеслингите. Че защо му е да се главоболи с такива дреболии? Лавранс е роден да командва мъже. Той има дарба за предводител, а хората му го следват на драго сърце. Сега вече няма такива герои, баща ми го помни от крепостта „Богахюс“. За жалост съдбата му е отредила да стане стопанин в долината. Оженили го твърде млад, а майка ти никак не улеснява живота му с чепатия си характер. Наистина, баща ти има много приятели, но я ми назови един, който би го подкрепил в тежък час? Бог му взе мъжките рожби и той се осланяше на вас, неговите дъщери, да прославите рода му. И какво става — едната му дъщеря си изгубва здравето, а другата — честта.

Кристин притисна ръка към гърдите си, сякаш искаше да защити сърцето си, да го подготви, та то да устои на словесните удари на Симон.

— Защо ми го казваш? — прошепна след малко тя. — И без това вече не ме искаш…

— Така е — колебливо кимна Симон. — Бог да ми е на помощ, Кристин, помня как те гледах онази вечер в стаята на покойника във „Финсбрекен“. Дано дяволът ме отнесе жив в ада, ако друг път повярвам на невинни момински очи! Обещай ми, че няма да се срещаш с Ерлен преди идването на баща ти — настоя Симон пред портите на манастира.

— Нищо няма да ти обещавам — отвърна Кристин.

— Тогава ще го накарам той да ми обещае.

— Добре, няма да се срещам с него — побърза да се съгласи Кристин.

На раздяла Симон каза:

— Остави на сестрите си кученцето, което някога ти подарих. Те го обичат. Ако не ти тежи да го виждаш в дома си, разбира се. Утре рано сутринта тръгвам на север — съобщи той и хвана ръката й за сбогом под погледа на сестрата, която стоеше на портата.

 

 

Симон Андресьон пое надолу към града. Докато вървеше в мъглата, удряше със свит пестник каквото му падне пред очите, бъбреше неразбрано и сипеше ругатни. Закле се пред себе си да не тъжи за нея. Преди смяташе Кристин за чисто злато, но сега, след като я погледна отблизо, видя най-евтина тенекия. Бяла като снежинка, тя подложи ръката си на пламъка на свещта миналата година. Сега пиеше вино с отлъчен от тинга непрокопсаник в бордея на Флюга. Мътните го взели! Сърцето му се късаше от гняв и мъка заради нищо неподозиращия Лавранс Бьоргюлфсьон, който бе гласувал пълно доверие на дъщеря си. И през ум не му минаваше, че тя няма да го оправдае. Сега самият Симон се бе натоварил със задачата да му занесе лошата вест и да го излъже заради Кристин.

Кристин изобщо не смяташе да спази обещанието, дадено на Симон, но с Ерлен успяха да се видят само за малко и да разменят едва няколко думи.

Тя държеше ръката му и го гледаше като свой господар, докато той говореше за случилото се в стаята на Брюнхил. Зарече се да се разправи друг път със Симон Андресьон.

— Ако се бяхме сбили горе, щеше да се разчуе из целия град — разпалено обясняваше Ерлен. — Този Симон го знае много добре.

Кристин усещаше колко дълбоко е наранен Ерлен от случката. Самата тя непрекъснато мислеше за нея. Не можеше да си я избие от главата, защото този път Ерлен претърпя по-силно унижение от нея. Двамата вече се бяха превърнали в една плът и тя носеше отговорност за постъпките му, макар и да не ги одобряваше, но щеше да усеща по кожата си драскотините по неговото тяло.

 

 

След три седмици Лавранс Бьоргюлфсьон пристигна в Осло да прибере дъщеря си от манастира.

Кристин се боеше от реакцията му и тръгна към стаята за посетители със свито сърце. Още щом го зърна, увлечен в разговор със сестра Потенсия, се удиви колко се е променил. Вероятно и преди година, когато го видя за последно, си е бил такъв, но в съзнанието на Кристин той още представляваше млад, жизнен и красив мъж. Като малка се гордееше с неговата хубост. Всичките години, прекарани в грижи и тревоги, бяха оставяли неумолимо отпечатък върху лицето му, докато Кристин се превръщаше в млада жена. Просто тя не забелязваше промяната. Едва сега обърна внимание на оредялата му коса, на поръждавелите кичури по слепоочията — така побелява русата коса. Бузите му й се сториха хлътнали и увиснали, а мускулите на лицето — изопнати като струни. Нямаше и следа от здравия му тен. Сега кожата изглеждаше изхабена, загрубяла. Лавранс не вървеше прегърбен, но раменете му под палтото сякаш се бяха поотпуснали. Приближи се към нея с леки и сигурни крачки и й протегна ръка, ала Кристин помнеше колко плавно и пъргаво пристъпваше той на младини. Промяната положително не бе настъпила само през изминалата година, но Кристин я забеляза едва сега. В излъчването му се бе появила и отсянка на лека покруса и сякаш именно тя изваждаше на показ всички други признаци на старостта. Кристин избухна в сълзи.

Лавранс обгърна раменете й с ръка и погали бузата й.

— Недей да плачеш, дете — меко я успокои той.

— Ядосан ли си ми, тате? — тихо попита тя.

— Да, но това е разбираемо — отвърна той и продължи да я милва. — Знаеш, че няма защо да се боиш от мен — печално додаде той. — Кристин, овладей се, не се ли срамуваш да се държиш така? — попита той, защото тя се тресеше от ридания и се свлече на пейката. — Няма да обсъждаме нищо пред хората — напомни той, седна до нея и хвана ръката й. — Няма ли да ме попиташ как са майка ти и сестрите ти?

— Какво казва майка?

— Сигурно се досещаш какво е мнението й, но сега няма да го обсъждаме — настоя отново Лавранс. — Иначе майка ти се чувства добре — рече той и започна да й разказва надълго и нашироко как са у дома, а Кристин малко по малко се успокои.

Въпреки това вътрешното й напрежение не се уталожи, защото неизвестността я плашеше, а баща й не отвори дума за разваления годеж. Даде й пари за милостиня на бедните в манастира. Донесъл бе и дарове, та дъщеря му да ги занесе на сестрите — мирянки от обителта. Самият той направи голямо дарение на манастира и на монахините. Всички останаха с впечатлението, че Лавранс е дошъл да прибере дъщеря си, защото й предстои женитба. Вечерта преди заминаването им абатисата ги покани да споделят с нея трапезата в нейния кабинет. Високопреподобната Груа оцени престоя на Кристин в обителта като изключително ползотворен и похвали старанието й.

Настъпи часът за раздяла. На портата на манастира Кристин се сбогува със сестрите и приятелките си. После Лавранс я поведе към доведения за нея кон и й помогна да се качи на седлото. Чувството да язди надолу към моста заедно с баща си и слугите от „Йорун“ беше много странно. Минаваше гордо и спокойно по пътя, по който неведнъж се бе промъквала в мрака. Кристин си мислеше за великолепното сватбено тържество, описвано неведнъж от Ерлен. Сърцето й се сви. Много по-лесно би било, ако я бе отвел със себе си. Още дълго й предстоеше да крие тайната си, а пред хората да се преструва на такава, каквато не е. Погледът й се спря върху остарялото угрижено лице на баща й и тя осъзна колко прав е Ерлен, като не я взе със себе си.

В странноприемницата имаше доста пътници. Вечерта всички седнаха да се хранят в малката трапезария само с две легла в нея, предназначени за Кристин и за Лавранс, защото ги смятаха за най-изисканите гости. След вечеря другите им пожелаха лека нощ и се отправиха към леглата си. Кристин се чувстваше гузна, задето напълно доброволно се промъкна в кръчмата на Брюнхил Флюга и се отдаде на Ерлен, измъчвана от тревога и страх, че повече няма да се озове в прегръдките му. Тази мисъл я караше да се смята недостойна за радушния прием в странноприемницата.

Баща й, седнал на пейката, я погледна.

— Този път няма ли да се отбием в „Скуг“? — попита Кристин, за да сложи край на неловкото мълчание.

— Не — отвърна Лавранс. — Преситих се от съветите на чичо ти. Не спира да ми повтаря да те заставя със сила да удържиш на думата си — поясни той. — Така и щях да направя, но Симон успя да ме разубеди: самият той не желаел да се жени за девойка, която не го обича.

— Лично аз никога не съм давала дума на Симон — побърза да се оправдае Кристин. — Винаги си твърдял, че няма да ме принуждаваш да се омъжа против волята ми.

— Според мен не може да се нарече принуда искането ми да не се отмяташ от даденото обещание, което отдавна стана всеизвестно — възрази Лавранс. — Вече втора зима сте сгодени, а досега не си изразявала неохота или несъгласие. Насрочихме деня на сватбата и тогава реши да се отметнеш. Ако миналата година отложи сватбата, за да имаш време да шикалкавиш и после да не спазиш уговорката ни, ще ти кажа, че постъпката ти е много недостойна.

Кристин заби поглед в огнището.

— Сам не зная кое е по-позорно — продължи баща й, — хората да говорят, че ти си отблъснала Симон или че той те е отхвърлил. Андрес ми изпрати вест — Лавранс се изчерви. — Бил ядосан на сина си и ме моли да определя какво обезщетение да ми плати заради развалената уговорка. Не зная дали постъпих правилно, но в отговор поръчах да му предадат, че в случая виновникът не е един, та само той да плаща. И за двете семейства случилото се е голям срам.

— Защо да е чак такъв голям срам? — тихо попита Кристин. — Със Симон сме на едно мнение.

— На едно мнение — повтори Лавранс. — Пред мен Симон не скри разочарованието си, но ме убеди, че след разговора си с теб е разбрал колко безсмислено би било да те застави да удържиш на думата си. Това щяло само да ви направи още по-нещастни. Искам да ми обясниш какво точно се случи с теб.

— Симон не ти ли каза? — удиви се Кристин.

— Само изрази предположението, че си отдала сърцето си на другиго. Ти ми кажи истината, Кристин.

Тя се позамисли.

— Бог ми е свидетел, тате — подхвана тихо тя, — оценявам какъв добър съпруг би бил Симон. Но наистина се запознах с друг мъж и съм сигурна, че и за миг няма да се почувствам щастлива, ако стана жена на Симон, дори и той да притежава цялото злато на света. Искам да живея с другия, пък ако ще да има само една-единствена крава.

— Нали не очакваш да те дам на ратай.

— Той е от по-знатен род от нашия и притежава достатъчно земи и имоти — успокои го Кристин. — Просто казах, че дори и да няма пукната пара, предпочитам да спя с него на наръч слама, отколкото със Симон в копринено ложе.

Бащата помълча.

— От една страна, не искам да те насилвам да се омъжиш за мъж, когото не харесваш, макар че само Господ и свети Улав знаят какво не ти допада у почтен момък като Симон. От друга страна обаче, нямам представа дали избраникът ти е подходящ за теб. Ти си млада и неразумна, но е добре да знаеш, че мъж на място никога не би хвърлил око на сгодена девойка.

— Човек няма власт над тези неща — разпалено възрази Кристин.

— Може и така да е, но, разбери ме правилно, нямам намерение да унижавам Дюфринския род, като те сгодя веднага след като си обърнала гръб на Симон, още по-малко пък за по-знатен и по-богат мъж.

Лавранс се замисли и настоятелно попита:

— Кой е избраникът ти?

Кристин вкопчи ръцете си една в друга и задиша учестено.

— Не мога, тате — едва доловимо промълви тя. — Ако не ми позволиш да се омъжа за него, ме изпрати в манастир за цял живот. И без това няма да живея дълго без него. Но не подобава да споменавам името му, преди да зная дали и той изпитва същото към мен. Недей да ме заставяш да изрека името му, докато не стане ясно дали той ще дойде с годежари да ми поиска ръката.

Лавранс я изгледа продължително. Думите на Кристин му се понравиха.

— Така да бъде. Най-добре наистина да запазиш името му в тайна, щом не знаеш какви са намеренията му. А сега си лягай, дъще — приближи се и я целуна. — С тази твоя приумица ни създаде много грижи и ядове. Но ти знаеш, че за мен най-важно е твоето добро. Дано Господ даде да съумеем да превърнем случилото се в нещо хубаво. С Негова помощ и с подкрепата на Неговата милосърдна майчица ще се справим и с това. Хайде, лягай си и гледай да се наспиш.

Докато се унасяше в сън, Лавранс като че ли долови хлипане от леглото на дъщеря си, но се престори на заспал. Сърце не му даваше да сподели с нея опасенията си, че хората отново ще започнат да я одумват заради някогашната случка с Арне и Бентайн. Лавранс се измъчваше, но нямаше власт да попречи на хорските сплетни да петнят доброто име на дъщеря му. За нещастие той подозираше, че с лекомислието си самата Кристин им е дала повод за клюки.