Сигрид Унсет
Венецът (18)

3.

Възвишението се намираше на склона в западната част на долината. През тази лунна нощ целият свят бе окъпан в бяло. Планината се гънеше на бели вълни под бледо синьото беззвездно небе. Дори сенките, които заоблените върхари хвърляха над заснежените площи, изглеждаха причудливо леки и светли, защото луната се носеше нависоко.

По склоновете към долината гората белееше от сняг и скреж, а побелелите равнини на стопанствата приличаха на надраскани с тъмни завъртулки, представляващи огради и къщи. В самата долина обаче сенките се сгъстяваха и изчезваха в мрака.

Знахарката Осхил излезе от обора, затвори вратата и постоя на снега. Вече всичко побеля, а до средата на декември оставаха цели три седмици. Този студ на празника на свети Климент свидетелстваше, че зимата наистина вече е дошла. Е, няма що. Нищо ново под слънцето, като се имаше предвид лошата реколта тази година.

Старицата въздъхна тежко. Отново зима, студ и самота. Вдигна ведрото с мляко и фенера и пое към къщата. Огледа се.

От гората излязоха четири черни точици и вече преполовяваха склона. Четирима конници — върховете на копията им проблеснаха на лунната светлина. Нямаше да им е лесно да се изкачат, защото никой не бе идвал в стопанството на Осхил, откакто падна снегът. Дали идват при нея?

Четирима въоръжени мъже. Никой, запътил се към нея по почтена работа, не би събрал такава свита. Осхил се замисли дали да не скрие сандъка с ценните вещи в навеса.

Огледа зимната картина и пустото стопанство. После влезе вкъщи. Двете стари кучета, легнали пред огнището, тупнаха с опашки по дъсчения под. Младите Бьорн ги взе със себе си.

Раздуха жарта в огнището и хвърли още цепеници, после напълни тенджерата със сняг и я сложи на огъня. Сипа млякото в дървена паница и я занесе в стаята.

Съблече мръсната си вълнена рокля, воняща на обор и пот, и облече тъмносиня дреха. Замени забрадката от синьо платно с бяла ленена кърпа и я завърза грижливо над косата си. Събу кожените ботуши и си обу обточени със сребро обувки.

После се захвана да разтреби стаята: приглади възглавниците и кожата на леглото, нагънати от Бьорн, подсуши масата и подреди възглавниците за сядане на пейката.

Стоеше пред огнището и бъркаше кашата за вечеря, когато кучетата я предупредиха за идващите гости. Чу конете да трополят на двора, а мъжете влязоха във външния коридор и почукаха на вратата с копие. Осхил дръпна тенджерата от огъня, поприглади премяната си и придружена от кучетата, отиде да отвори.

Навън, на осветения от луната двор, трима млади мъже държаха четири запотени коня. Влезлият в дома й извика радостно:

— Лельо Осхил, нима идваш лично да ни отвориш! На това му викам Ben trouvé^[1]!

— Племеннико, ама това ти ли си! Добре си ми дошъл! Влизай в стаята, докато покажа на другарите ти къде да оставят конете.

— Сама ли си? — попита Ерлен и тръгна с нея и другите трима ездачи.

— Да, Бьорн и ратаят ни отидоха с шейната да донесат малко фураж, който успяхме да скътаме в планината — обясни Осхил. — А нали нямам слугиня — през смях додаде тя.

След малко четиримата мъжаги се разположиха на външната пейка, с гръб към масата, и наблюдаваха как старицата тихо и пъргаво им поднася вечеря. Застла масата с покривка, сложи свещ, донесе масло, сирене, мечешки бут и купчина наредени една върху друга тънки питки хляб. Слезе в мазето да налее бира и медовина, а после сипа кашата в хубава дървена паница и подкани мъжете да се подкрепят.

— Храната май няма да стигне за такива юнаци като вас — засмя се тя. — Ще взема да сваря още каша. Утре ще ви нагостя по-добре, но през зимата затварям готварницата; там пека само хляб или варя бира. Тук, в стопанството не сме много хора, а и вече остарявам, синко.

Ерлен се засмя и поклати глава. Забеляза колко изискано и почтително се отнасяха другарите му към възрастната жена. Трудно му беше да повярва, защото не ги беше виждал в такава светлина.

— Чудна жена си ти, лельо. Когато майка беше десет години по-млада отколкото си ти сега, изглеждаше старица в сравнение с младоликото ти лице в момента.

— Да, Магнхил бързо се сбогува с младостта — кимна Осхил. — Откъде идеш, Ерлен? — попита след малко тя.

— Прекарах известно време в имението на север, в Леша. Там ми дадоха подслон. Сигурно се досещаш какво ме води по тези места.

Тя го изгледа изпитателно.

— Дошъл си да искаш ръката на дъщерята на Лавранс Бьоргюлфсьон.

— Да, помолих го да ми я даде за жена, както си му е редът, но той ми отказа категорично. Понеже двамата с Кристин не желаем да се разделяме при никакви обстоятелства, не намирам друг изход, освен да я отведа със сила. Изпратих съгледник в селото и той разбра, че майка й ще ходи в „Сюнбю“ за празника на свети Климент, където ще постои известно време, а Лавранс отишъл с хората си в залива да донесат зимнината в Сил.

Осхил се позамисли.

— Ерлен, я остави тези приумици — посъветва го тя. — Не ми се вярва девойката да дойде с теб доброволно, а ти едва ли искаш да я насилваш.

— Напротив, ще дойде. Разговаряли сме за това неведнъж. Самата тя много пъти ме е молила да я отведа от дома й.

— Наистина ли Кристин… Недей да си въобразяваш, че щом е споменала нещо подобно, веднага ще тръгне с теб — засмя се Осхил.

— Ще тръгне — настоя Ерлен. — Лельо, предлагам да й изпратиш вест в „Йорун“ да дойде да ти погостува седмица-две, докато родителите й ги няма. Така ще успеем да стигнем до Хамар, преди да са забелязали отсъствието й — обясни той.

Старата жена му отговори със същата лека усмивка:

— А замислял ли си се какво обяснение ще дадем двамата с Бьорн на Лавранс, когато той дойде и ни поиска сметка за изчезването на дъщеря си?

— Да. Били сме четирима въоръжени мъже, а и девойката не е оказала съпротива.

— Не желая да се забърквам в подобни истории — отсече леля му. — За всичките тези години Лавранс се е доказал като надежден стопанин. Той и съпругата му са честни хора и не искам да участвам в предателство спрямо тях или в опозоряването на дъщеря им. Остави момичето на мира, Ерлен. Крайно време е роднините ти да чуят, че си направил нещо различно от отмъкването на чужди булки.

— Хайде да го обсъдим насаме — предложи лаконично Ерлен.

Осхил взе свещ, излезе от стаята и затвори вратата. Седна на чувала с брашно. Ерлен застана пред нея с ръце, втъкнати в пояса.

— Ще кажеш на Лавранс Бьоргюлфсьон, че отец Юн ни е венчал, преди да продължим пътя си към госпожа Ингебьорг Хоконсдатер в Швеция.

— А кое те кара да бъдеш сигурен в готовността на госпожа Ингебьорг да ви приеме с отворени обятия?

— Разговарях с нея в Тюнсберг. Тя ме приветства като свой скъп роднина и ми благодари, задето й предложих услугите си тук или в Швеция. А Мюнан ми обеща да ми даде препоръките си за пред нея.

— Много добре знаеш, че ако успееш да убедиш някой свещеник да ви бракосъчетае, Кристин ще изгуби наследствените си права, а децата й няма да бъдат твои законни наследници. Под въпрос остава и дали ще я смятат за твоя съпруга.

— Тук може и да не признаят женитбата ни. Точно затова ще потърсим убежище в Швеция. Родоначалникът на рода й, лагманът Лауренсиус, не е успял да се ожени за госпожица Бенгта, защото не са получили съгласието на нейния брат. И въпреки това всички са я смятали за негова съпруга.

— Да, но те са нямали деца — напомни Осхил. — Ами ако Кристин овдовее? Да не очакваш, че синовете ми няма да посегнат на наследството, което ще й оставиш, ако за децата ви съществуват съмнения дали не са извънбрачни?

— Думите ти са несправедливи спрямо Мюнан — възрази Ерлен. — Не познавам добре другите ти деца, а и доколкото зная, нямаш причина да си снизходителна към тях, но Мюнан винаги ми е бил предан от дъното на душата си и много иска да ме ожени. Той отиде да помоли Лавранс за ръката на дъщеря му. А колкото до децата ни, ще намеря начин да ги подсигуря с наследство и име.

— А на майка им ще й излезе име на любовница. Само не проумявам как хрисим човек като отец Юн Хелгесьон би се осмелил да ви венчае въпреки закона.

— Изповядах му се през лятото — глухо призна Ерлен. — Тогава той ми даде дума да ни венчае, ако изчерпим всички възможности.

— Е, добре тогава — въздъхна Осхил. — Навлякъл си тежък грях на душата си, Ерлен. Кристин беше щастлива в дома на родителите си, а и бяха й намерили красив и почтен жених от добро коляно.

— От Кристин зная, че някога самата ти си казвала: с моя племенник бихте си били лика-прилика, а този Симон Андресьон не е подходящ за теб.

— О, казала съм била, дрън-дрън — сряза го леля му. — Аз говоря какви ли не врели-некипели. Не разбирам как си убедил Кристин да ти се върже на акъла. Едва ли сте се срещнали много пъти. Девойките като нея не се дават току-така.

— Срещнахме се в Осло, после тя отиде при чичо си в Гердарюд и се измъкна, за да се видим в гората — сведе очи Ерлен и продължи съвсем тихо: — Там беше изцяло и само моя…

Осхил подскочи като ужилена. Ерлен наведе глава още по-ниско.

— А след това? Запазихте ли добрите си отношения? — попита тя изумена.

— Да — по лицето на Ерлен пробяга вяла усмивка. — Нямаме разногласия. Тя не се възпротиви на връзката ни, но е напълно невинна. Тогава ме помоли да я отведа, защото не искала да се връща при роднините си.

— Но ти не го направи?

— Не, моето желание беше тя да стане моя жена със съгласието на баща й.

— Отдавна ли се случи това? — попита Осхил.

— Преди една година, в средата на август.

— Не си бързал да я поискаш, а? — подметна Осхил.

— Тогава не беше освободена от годежа — обясни Ерлен.

— А оттогава не си я доближавал, така ли?

— А, уговорихме си няколко срещи — призна Ерлен, а по лицето му отново пробяга предишната лека усмивка. — Веднъж се видяхме в едно имение в града.

— Мили боже — възкликна Осхил. — Ще ви помогна с каквото мога. Представям си колко тежко й е на Кристин да носи такова бреме на плещите си и да не може да го сподели с никого. Да няма и нещо друго? — усъмни се тя.

— Засега не, доколкото зная.

— А замисли ли се, че Кристин има приятели и роднини из цялата долина?

— Ще се крием, докато пътуваме. Затова настоявам да тръгнем възможно най-бързо, та да сме натрупали известна преднина, преди баща й да се прибере. Ще ни дадеш ли шейната си, лельо?

— А чичо й в „Скуг“? — вдигна рамене Осхил. — Ако дочуе, че празнуваш сватба с племенницата му в Гердарюд?

— Осмюн ме препоръча на Лавранс. Няма как да го посветим в плана, но той ще си затвори очите. Ще трябва да пристигнем при свещеника през нощта и да потеглим, преди да се е развиделило. От Осмюн очаквам после да вразуми Лавранс, че не подобава на богобоязлив мъж като него да ни разделя след венчавка, и да го посъветва да ни даде благословията си, та с Кристин да станем законни съпрузи. И ти ще кажеш това на Лавранс. Нека постави каквито условия желае, за да се помирим, и да поиска нужните според виждането си глоби.

— Лавранс Бьоргюлфсьон едва ли ще търси чужди съвети — възрази Осхил. — Ерлен, сам Бог и свети Улав са ми свидетели: тази история не ми харесва. Разбирам обаче, че това е последният изход, до който можеш да прибегнеш, за да поправиш сторената неправда. Утре ще отида в „Йорун“, ако се съгласиш да ми дадеш някой от слугите ти. Една съседка ще се грижи за добитъка ми, докато ме няма.

 

 

На следващата вечер Осхил пристигна в „Йорун“, когато лунната светлина се бореше с последните издихания на слънчевите лъчи. Пребледняла, Кристин я посрещна на двора, а Осхил се слиса колко хлътнали са бузите на девойката.

Гостенката седна до огнището да поиграе с малките момичета. Поглеждаше крадешком към Кристин, която слагаше масата. Изглеждаше много отслабнала и мълчалива. Тя поначало си беше сдържана по характер, но в сегашното й поведение Осхил забеляза потайност. Долови напрежението в душата на девойката и желанието й да се противопостави на авторитета.

— Сигурно си чула за случилото се през есента? — предположи Кристин, докато се приближаваше към нея.

— Да, племенникът ми те е поискал за жена.

— Помниш ли какво ми каза веднъж? Двамата с него сме си били лика–прилика. Само дето той бил твърде богат и от по-знатен род от мен.

— Разбрах, че Лавранс е на друго мнение — сухо отбеляза Осхил.

В очите на Кристин проблесна пламъче, а устните й се разтеглиха в лека усмивка. Макар ролята на съучастница да не й допадаше, Осхил реши да откликне на молбата на Ерлен и да изпълни желанието му.

Кристин приготви леглото на родителите си за гостенката, а Осхил я помоли да спи при нея. След като си легнаха, в стаята се възцари тишина и Осхил се осмели да изложи целта на посещението си.

С натежало сърце Осхил забеляза, че Кристин не се замисля каква тревога ще причини на родителите си. Все пак аз прекарах повече от двайсет години в мъка и страдание, докато живях с Борд, помисли си тя. Така е с всички ни. Кристин явно не бе обърнала внимание колко залиняла е Юлвхил тази есен. Осхил се опасяваше, че замине ли за известно време, Кристин няма да види повече малката си сестра. Но реши да си мълчи: колкото по-дълго съумееше Кристин да съхрани радостта и дързостта си, толкова по-добре за нея.

Кристин стана и събра скъпоценностите си в малко ковчеже. Донесе го в леглото. Осхил продължи:

— Все пак на мен ми се струва по-редно Ерлен да дойде, когато се прибере баща ти, да признае откровено какво ти е сторил и да остави решението в ръцете на Лавранс.

— Татко ще го убие! — възкликна уплашено Кристин.

— Няма да го убие, ако Ерлен се въздържи и не извади меч срещу бъдещия си тъст — успокои я Осхил.

— Не искам Ерлен да изтърпи подобно унижение, нито баща ми да разбира, че Ерлен ме е докоснал, преди да ме поиска, както си му е редът.

— Да не мислиш, че Лавранс ще се разгневи по-малко, когато узнае за бягството ти от дома му заедно с Ерлен? Тази вест съвсем ще го съкруши. По закон ти ще бъдеш любовница на Ерлен, докато живееш с него без разрешението на баща си.

— Това е нещо различно. Ерлен се опита да ме направи своя съпруга.

Осхил млъкна. Питаше се как да поднесе на Лавранс Бьоргюлфсьон вестта, че са откраднали дъщеря му.

Кристин подхвана:

— Осхил, сигурно ме смяташ за недостойна дъщеря, но откакто татко се прибра от тинга, всеки ден е мъчение и за него, и за мен. За всички ни ще бъде най-добре тази история да приключи веднъж завинаги.

 

 

На следващия ден рано сутринта потеглиха от „Йорун“ и стигнаха в „Хауген“ малко след три следобед. Ерлен ги посрещна на двора и Кристин се хвърли в обятията му, без да се смущава от мъжа, придружавал нея и Осхил по пътя.

 

 

Кристин поздрави Бьорн Гюнаршон и другите двама слуги на Ерлен, сякаш са стари познати. Осхил не забеляза признаци на плахост или страх у девойката. А после, когато всички седнаха на масата и Ерлен им изложи плана си, Кристин изразяваше мнението си по всеки въпрос и даваше предложения откъде да минат. Трябвало да тръгнат от „Хауген“ на следващата вечер, да стигнат до пътя Рустен, когато луната залезе, да пресекат областта Сил по тъмно и да подминат „Лопт“, а оттам да стигнат до моста на река Ута и да яздят по пустите пътища по западните брегове на Ута и Логен, докато издържат конете им. Кристин смяташе, че е добре да почиват по един ден на някое пасище по склона, „защото докато трае тингът на областта Хуледис, има вероятност са срещнем мои познати“.

— А от къде ще вземете фураж за конете? — поинтересува се Осхил. — Няма как да крадете фураж от чуждите пасища в такива времена, ако там изобщо е порасло нещо. Знаеш, че тази година в долината нямаше фураж за продан.

— И за това съм помислила — отвърна Кристин. — Ще вземем от вас назаем фураж и храна за три дни. Има още една причина да не пътуваме толкова хора заедно: Ерлен ще изпрати Юн обратно в „Хюсабю“, защото там реколтата беше по-добра тази година. Ще уреди преди Коледа да донесе на тукашните хора малко фураж. На юг в околността има бедняци, на които ми се иска да помогнем. Ще им раздадеш ли малко милостиня от наше име, Осхил?

Бьорн избухна в гърлен скептичен смях. Осхил поклати глава, но един от другарите на Ерлен, Юлв, вдигна смуглото си ъгловато лице и погледна Кристин с надменна усмивка:

— В „Хюсабю“ никога няма излишък, Кристин Лаврансдатер, независимо каква е реколтата из останалата част на страната. Но може вие да промените нещо, когато станете стопанка. От думите ви съдя, че на Ерлен му трябва точно такава съпруга.

Кристин кимна спокойно и продължи със съветите. Налагало се да яздят възможно най-далеч от главния път. Не й се струваше добра идея да минават през Хамар. Ерлен възрази, че трябва да се отбият, за да вземат от Мюнан писмото за шведската херцогиня.

— Тогава Юлв ще ни остави до село Фагаберг и ще отиде при Мюнан, докато ние се движим на запад от Мьос, през Лан и по пътищата отвъд Хаделан, докато стигнем до Хакедал. От чичо зная, че оттам минава пуст път за Маргаретината долина на юг. Не е препоръчително да прекосим Раумарике по това време, защото там хората от „Дюфрин“ вдигат пищна сватба — засмя се Кристин.

Ерлен се приближи до нея и я прегърна през раменете, а тя се облегна на него, без да се стеснява от присъстващите. Осхил подхвърли възмутена:

— Чудя се как досега не си избягала от къщи сама.

Бьорн отново се разсмя гръмко.

След малко Осхил се запъти към готварницата да приготви храната. Погрижила се бе да стопли помещението, защото там щяха да спят слугите на Ерлен. Помоли Кристин да дойде с нея, „понеже искам с чиста съвест да мога да се закълна на Лавранс Бьоргюлфсьон, че не съм ви оставяла и за миг насаме в дома си“, ядосано заяви тя.

Кристин се засмя и я последва. Веднага след тях тръгна и Ерлен. Той си придърпа трикрако столче до огнището, седна и само пречеше на жените. Ерлен използваше всяка възможност да хване Кристин, докато тя шеташе напред-назад. Накрая я накара да седне на коляното му.

— Юлв е прав: трябва ми точно такава жена като теб.

— О, да — заядливо се засмя Осхил. — Тя ще бъде идеалната съпруга. Нали тя рискува всичко в това приключение, не ти.

— Така е — съгласи се Ерлен. — Но аз изразих готовност да се оженя за нея по законен начин. Недей да се сърдиш така, лельо Осхил.

— Няма как иначе — сопна се тя. — Не само че не си уредил делата си, ами сега така ще я втасаш, че ще трябва да бягаш от имота си с жена.

— Не забравяй, лельо: от прастари времена само смелчаци се решават да изгубят всичко заради жена. Нали така става във всички приказки.

— О, Бог да ви е на помощ — рече Осхил с омекнало и подмладено лице. — И преди съм ги чувала тези приказки, Ерлен — тя го погали по главата и разроши косата му.

В същия миг Юлв Халдуршон нахълта в стаята и побърза да затвори вратата зад гърба си.

— Имаме гости, Ерлен. Кого искаш да видиш най-малко точно сега?

— Лавранс Бьоргюлфсьон ли дойде? — скочи от мястото си Ерлен.

— По-лошо е — отвърна Юлв. — Елине Ормсдатер.

 

 

Отвън някой отвори вратата. Влезе жена, избута Юлв настрани и се показа на светло. Кристин погледна към Ерлен. В началото той като че ли повехна и се сви, но после се поизправи. По лицето му се разля гъста червенина.

— Откъде, по дяволите, идваш? Какво търсиш тук?

Осхил се приближи към новодошлата и я покани:

— Елате с мен в къщата, Елине Ормсдатер. Не сме чак такива варвари, та да приемаме гостите си в готварницата.

— Госпожо Осхил — подхвана Елине, — не очаквам от роднините на Ерлен да ме посрещнат като скъпа гостенка. Ерлен, попита ме откъде идвам. От „Хюсабю“. Едва ли ще те изненадам с този отговор. Имаш поздрави от Орм и Маргрет. Живи и здрави са.

Ерлен мълчеше.

— Когато чух, че си накарал Гисюр Арнфинсьон да ти набави пари за поредното пътуване на юг, очаквах да се отбиеш при роднините си в Гюдбранската долина. А и нали си поискал за жена дъщерята на техен съсед.

За пръв път, откакто прекрачи прага, тя погледна изкосо Кристин. Силно пребледняла, девойката запази самообладание и плъзна изпитателен поглед по Елине.

Кристин остана напълно спокойна. От мига, когато разбра коя е гостенката, знаеше какво следва. Дълго бяга от тази мисъл, опитвайки се да я заглуши с непокорство, тревога и нетърпение. През цялото време се мъчеше да не се пита дали Ерлен се е разделил окончателно с любовницата си. Сега обаче съмненията все пак я застигнаха и нямаше смисъл да им се противопоставя. Вътрешно Кристин отказваше да се помоли на Бог за благополучен изход от положението.

Забеляза, че Елине Ормсдатер е очарователна. Макар и отдавна да не бе в първа младост, все още изглеждаше добре, а някога вероятно е била ослепителна красавица. Сега бе отметнала назад качулката на връхната си дреха — главата й бе кръгла като топка, скулите й изпъкваха, но се виждаше, че едно време е била хубавица. Кърпата й покриваше само задната част на главата. Докато говореше, Елине приглаждаше с ръка златистите си лъскави къдрици под кърпата. За първи път Кристин виждаше жена с толкова големи очи: тъмнокафяви, кръгли и сурови. Под тънките въгленово черни вежди и дългите ресници очите на Елине изпъкваха още по-красиво в контраст със златистите й коси. Лицето и устните й се бяха зачервили и загрубели след пътуването в студа, но това не я загрозяваше ни най-малко, защото тя несъмнено беше повече от привлекателна. Тежките й пътнически дрехи закриваха формите й, но това никак не я смущаваше и тя се държеше като жена, уверена в безупречното си телосложение. На ръст Елине не надвишаваше Кристин, но благородната й осанка й придаваше по-строен вид от слабичката, крехка девойка.

— Нима през цялото това време е била при теб в „Хюсабю“? — тихо попита Кристин.

— Аз не съм бил там от много време — изчерви се Ерлен. — Прекарах почти пялото лято в „Хестнес“.

— Ерлен, нося ти вест — обади се Елине. — Вече няма да ти се налага да изпробваш докъде ще стигне гостоприемството на роднините ти, защото в дома ти се разпореждам аз. Тази есен останах вдовица.

Ерлен продължаваше да мълчи.

— Не съм те молил да идваш в „Хюсабю“ и да се разпореждаш там — с усилие промълви той.

— Сама се осведомих как са нещата там — отвърна Елине. — От много време събирам в сърцето си добрина към теб, Ерлен, и се чувствам длъжна да се погрижа за твоето благосъстояние. Макар че Господ знае колко несправедливо се отнесе ти към децата ни и към мен.

— За децата направих всичко по силите си. Нали именно заради тях се примирих с твоето присъствие в „Хюсабю“. Знаеш го отлично. И сама не си вярваш, като твърдиш, че си се натресла в дома ми, за да помогнеш на мен и на децата — усмихна се подигравателно той. — Гисюр щеше да се справи в стопанството и без твоята намеса.

— Да, ти винаги си смятал Гисюр за предан слуга — тихо се засмя Елине. — Сега обаче съм свободна жена, Ерлен. Настъпи мигът да спазиш обещанието си.

Ерлен не отрони дума.

— Помниш ли какво ми обеща в нощта, когато родих сина ти? Даде ми дума да се ожениш за мен след смъртта на Сигюр.

Ерлен приглади плувналата си в пот коса.

— Да, спомням си.

— Ще удържиш ли на думата си?

— Не.

Елине Ормсдатер хвърли поглед към Кристин и се усмихна леко. Кимна и отново се обърна към Ерлен.

— Минаха десет години, Елине. Оттогава непрекъснато сме живели като двама прокълнати в чистилището.

— Не беше само това — възрази тя със същата лека усмивка.

— От много години между нас няма нищо повече — настоя изтощен Ерлен. — Даже децата не променят този факт. Знаеш отлично, че не понасям дори да стоя в една и съща стая с теб — почти изкрещя той.

— Странно, но това лято не забелязах подобно нещо — усмихна се красноречиво Елине. — Тогава не бяхме постоянно врагове.

— Ако искаш да изкараш, че сме били приятели, така да бъде — уморено рече Ерлен.

— Тук ли ще стоите цяла вечер? — обади се Осхил.

Сипа каша в две големи дървени паници и подаде едната на Кристин. Девойката я пое.

— Хайде, Юлв, вземай и ти една паница и я занеси на масата. При всички положения ще седнем да вечеряме.

Кристин и слугите тръгнаха с паниците в ръце. Осхил се обърна към Ерлен и Елине:

— Идвайте и вие. Няма смисъл да продължавате да стоите тук и да се препирате.

— По-добре е още сега да се разберем — възрази Ерлен.

Осхил го изгледа мълчаливо и излезе от помещението.

Кристин донесе бира от мазето и седна на външната пейка, изправена като свещ, със спокойно изражение. Не се хранеше. Мъжете също нямаха апетит. Ядяха само придружителят на Елине и ратаят на Бьорн. Осхил седна и похапна малко каша. Никой не говореше.

След известно време Елине Ормсдатер дойде сама. Осхил й предложи мястото до Кристин. Гостенката седна и започна да се храни. От време на време поглеждаше крадешком към Кристин и по лицето й пробягваше едва прикрита коварна усмивка.

 

 

Осхил отиде в готварницата.

В огнището огънят само тлееше. Намери Ерлен, седнал пред него на трикракото столче, свит, хванал главата си с ръце.

Осхил се приближи до него и сложи ръка върху рамото му.

— Дано Бог ти прости, Ерлен. Голяма каша надроби!

Ерлен вдигна глава. Лицето му изглеждаше посърнало от скръб.

— Тя е бременна — рече той и затвори очи.

Осхил пламна и го разтърси:

— Коя от двете? — попита тя подигравателно и сурово.

— Детето не е от мен — продължи Ерлен със същия сломен тон. — Но ти едва ли ще ми повярваш. Никой няма да ми повярва.

И той отново се отпусна безсилно.

Осхил седна срещу него на ръба на огнището.

— Опитай се да се вземеш в ръце, Ерлен. При така стеклите се обстоятелства не е толкова лесно човек да ти повярва. Ще се закълнеш ли, че детето не е твое?

Ерлен повдигна съкрушеното си лице.

— Кълна се. Колкото е истина, че имам нужда от Божията милост и се надявам от цялото си сърце майка ми да е намерила утеха при Бог след всички неволи, изтърпени на земята, толкова е вярно и това, че не съм баща на детето й. Не съм докосвал Елине, откакто срещнах Кристин!

Ерлен изкрещя последните думи и Осхил му направи знак да понижи глас.

— Тогава няма за какво да се тревожиш. Ще разбереш кой е бащата и ще го подкупиш да се ожени за нея.

— Според мен е Гисюр Арнфинсьон, моя иконом в „Хюсабю“ — отвърна унило Ерлен. — Миналата есен говорихме по въпроса, после отново го обсъждахме. Смъртта на Сигюр не е неочаквана. Гисюр беше склонен да се ожени за Елине, ако й осигуря подобаваща зестра, когато мъжът й се спомине.

— Аха — кимна Осхил.

— Тя ще откаже да се омъжи за него — продължи Ерлен. — Ще посочи мен като баща на детето в утробата й. Закълна ли се, че съм невинен, всички ще ме вземат за клетвопрестъпник.

— Ще се наложи да я разубедиш. Няма друг изход, освен още утре да я заведеш в „Хюсабю“. Бъди решителен и непоколебим. Трябва да уредиш женитбата между иконома ти и Елине.

— Така е — съгласи се Ерлен, зарови лице в ръцете си и захлипа. — Нима не разбираш, лельо? Представяш ли си какво ще си помисли Кристин?

 

 

Ерлен остана да нощува в готварницата заедно с другарите си. Във всекидневната легнаха жените: Кристин и Осхил в едното легло, а Елине Ормсдатер — в другото. Бьорн реши да спи в конюшнята.

На следващата сутрин Кристин и Осхил отидоха в обора. Докато домакинята приготвяше втора закуска в готварницата, Кристин занесе млякото във всекидневната.

На масата гореше свещ. Вече облечена, Елине седеше на края на леглото си. Кристин я поздрави тихо, донесе ведро и наля в него млякото.

— Ще ми дадеш ли да си пийна малко млекце? — попита Елине.

Кристин гребна от ведрото с дървен черпак и й го подаде. Елине пи жадно, докато оглеждаше Кристин.

— Значи ти си прословутата Кристин Лаврансдатер, която развали дружбата ми с Ерлен — констатира тя и й подаде черпака.

— Замислете се сама дали изобщо е имало какво да развалям — отвърна девойката.

Елине прехапа устни.

— Какво ще направиш, ако един ден омръзнеш на Ерлен и той ти предложи да те омъжи за ратая си. И тогава ли ще отстъпиш?

Кристин мълчеше, а Елине се засмя и продължи:

— Сега сигурно постоянно се съгласяваш с него. Какво ще кажеш, Кристин, да хвърляме ли зарове за нашия мъж? Нали и двете сме му любовници.

След като не получи отговор, Елине продължи:

— Боже, колко си простодушна! Дори не отричаш, че си негова любовница.

— Не искам да те лъжа — обясни Кристин.

— Няма да извлечеш полза, дори да ме излъжеш — продължи Елине със същия тон. — Много добре познавам Ерлен. Сигурно още на втората ви среща ти се е нахвърлил като подивял. Жал ми е за теб, нещастно дете, а си толкова красива.

Бузите на Кристин побеляха. Прилоша й и тя изрече с отвращение:

— Не искам да говоря с теб…

— Да не мислиш, че с теб ще се отнесе по-различно? — продължи Елине.

— Няма да се оплача от Ерлен, каквото и да стори — сряза я Кристин. — Щом съм решила да тръгна по дивата пътека, няма да се жалвам и вайкам, ако си разраня краката по камъните.

Елине помълча, а после подхвана, пламнала и разколебана:

— И аз бях девица като теб, когато той ме прелъсти, Кристин, въпреки че от седем години бяха омъжена за старец. Но ти едва ли си способна да проумееш колко нещастно живеех тогава.

Кристин започна да трепери неистово. Елине я погледна. Извади малък рог от пътническия си сандък, оставен пред леглото. Счупи печата и прошепна:

— Ти си млада, а аз вече остарях, Кристин. Осъзнавам колко безсмислено е да се съревновавам с теб. Моето време отмина, сега е твой ред. Ще пиеш ли с мен, Кристин?

Кристин не помръдна от мястото си. Елине поднесе рога към устните си, но не отпи, а каза:

— Поне тази чест ще ми окажеш да пиеш за мое здраве и ще ми обещаеш, че няма да бъдеш много сурова към децата ми?

Кристин пое рога. В този момент вратата се отвори и при тях влезе Ерлен. Той постоя, местейки поглед от едната към другата.

— Какво става тук?

Кристин отговори с пронизителен и буен глас:

— Ние, твоите любовници, се каним да вдигнем наздравица една за друга.

Той я сграбчи за китката и взе рога.

— Замълчи — скастри я Ерлен. — Няма да пиеш с тази жена.

— Защо? — рязко запита Кристин. — И тя е била непорочна, когато си я съблазнил.

— Тя го повтаря непрекъснато и сигурно вече сама си вярва. Елине, да не би да си забравила как ме накара да отида при Сигюр с тези врели-некипели, а той ми доведе свидетели, които потвърдиха, че те е хващал с друг мъж?

Пребледняла от отвращение, Кристин отмести поглед. Елине пламна като божур и рече инатливо:

— Няма да се разболее от проказа, ако пие с мен.

Ерлен се обърна към Елине, изпълнен с гняв. Изведнъж лицето му се издължи и вцепени. Той едва си пое дъх от ужас.

— Исусе Христе! — възкликна той с разтреперан глас. — Ти пий първа, Елине, после ще пие и Кристин.

Елине се отдръпна притеснена. Заотстъпва заднишком към вратата, но Ерлен я последва.

— Пий — настоя той.

Извади камата от пояса си и тръгна към нея.

— Изпий каквото си наляла на Кристин.

Ерлен сграбчи ръката й и я довлече до масата. Натисна устата й към рога.

Елине изкрещя и скри лице в ръката си.

Ерлен я пусна, разтреперан.

— Животът ми със Сигюр беше ад — викаше Елине, — а ти ми обеща, но се отнесе още по-лошо с мен!

Кристин пристъпи към тях и взе рога:

— Все една от нас трябва да пие. Не можеш да ни задържиш и двете.

Ерлен изтръгна рога от ръцете й, блъсна я и тя падна до леглото. Застанал на коляно върху пейката от нейната страна, той държеше главата на Елине и се мъчеше насила да излее течността в устата й.

Тя промуши ръка под неговата и допипа камата от масата. Посегна да го прониже, ножът разкъса дрехите му, но само го одраска. Елине обърна върха на камата срещу себе си и след миг се свлече в скута на Ерлен.

Кристин се изправи и се приближи. Ерлен държеше Елине — главата й бе отметната назад. Започна да агонизира почти моментално. В гърлото й нахлуваше кръв и изтичаше през устата й. Успя да изплюе част от кръвта и изхърка:

— За теб приготвих това питие, заради всичките пъти, когато си ми изменял.

— Доведи леля Осхил — прошепна Ерлен.

Кристин не намери сили да помръдне от мястото си.

— Тя умира — рече Ерлен.

— Завиждам й — промълви Кристин.

Ерлен я погледна. Отчаянието в очите му я размекна и тя тръгна да търси Осхил.

— Какво има? — попита Осхил, когато Кристин я викна да излезе от готварницата.

— Убихме Елине Ормсдатер — рече Кристин. — Тя умира…

Осхил се втурна към всекидневната, но завари Елине издъхнала.

Осхил нагласи тялото на мъртвата върху пейката, изми кръвта от лицето й и го покри със забрадката. Ерлен стоеше зад трупа, облегнат на стената.

— Осъзнаваш ли, че по-лошо от това няма накъде? — попита Осхил.

Тя напълни огнището с цепеници и съчки, а после хвърли рога вътре и раздуха пламъка.

— Можеш ли да разчиташ на слугите си? — настоя да получи отговор Осхил. — Говоря за Юлв и Хафтур, защото тях ги познавам. Юн и придружителя на Елине ги виждам за първи път. Разчуе ли се, че двамата с Кристин сте били единствените свидетели на смъртта й, ще съжаляваш, задето не си оставил любимата си да изпие отровата на Елине. А плъзнат ли слухове за отрова, хората ще си спомнят за какво някога бях обвинена и аз. Елине имаше ли роднини и приятели?

— Не — глухо отвърна Ерлен. — Нямаше другиго, освен мен.

— И въпреки това може да възникнат трудности при опитите да скрием трупа и да се отървем от него, без да си навлечеш най-грозни подозрения.

— Искам да я погребем в осветена земя — рече Ерлен. — Ако ще това да ми струва цялото „Хюсабю“. Съгласна ли си, Кристин?

Кристин кимна.

Осхил седеше мълчаливо. Колкото повече умуваше, толкова по-невъзможно й се струваше да намерят изход; В готварницата се намираха четирима мъже. Дали Ерлен ще успее да купи мълчанието им? Дали придружителят на Елине ще се съгласи да напусне страната срещу пари? Съществуваха твърде много рискове. А и в „Йорун“ хората бяха осведомени за гостуването на Кристин в стопанството на Осхил. Един Господ знае какво щеше да направи Лавранс, ако разбере какво се е случило. Оставаше един–единствен изход: да откарат тялото надалеч. За минаване през планинския път на запад не можеше и да се помисли. Налагаше се да избират между три пътя: за долината на река Раума, над хълмовете край Тронхайм или на юг през Гюдбранската долина. Колкото и достоверна история да скалъпеха, никой нямаше да им повярва, ако някога истината излезеше наяве.

— Трябва да се посъветвам с Бьорн — отсече Осхил, стана и отиде да го повика.

Бьорн Гюнаршон изслуша разказа на съпругата си абсолютно невъзмутимо и без да отмества поглед от Ерлен.

— Бьорн, налага се някой да се закълне, че е видял как Елине сама посяга на живота си — обезсърчено завърши Осхил.

В очите на Бьорн лека–полека настъпи някакво раздвижване. Той погледна съпругата си и устните му се разтеглиха в крива усмивка:

— И този някой ще бъда аз?

Осхил скръсти ръце на гърдите си, а после ги размаха срещу него.

— Бьорн, нима не осъзнаваш колко е важно това за бъдещето на двамата млади?

— А моята вече е свършила, така ли? Или очакваш в мен да е останала предишната смелост, която да ми даде кураж да положа мнима клетва и така да помогна на момъка да се измъкне невредим? Та самият аз някога бях завлечен на дъното. Ти ме завлече на дъното — повтори той.

— Говориш така сега, когато вече остарях — прошепна Осхил.

Кристин избухна в сърцераздирателен плач. Досега седеше свита до леглото, вцепенена и безмълвна. Сега започна да ридае оглушително. Гласът на Осхил, натежал от спомени за сладостта на любовните ласки, разкъса сърцето й. Едва в този момент Кристин проумя какво представлява любовта й към Ерлен. Споменът за горещото, страстно щастие заличи всичко останало, отми изпълнената с отчаяние ненавист от тази нощ. Кристин изпитваше единствено силна любов и непреклонна воля да изтърпи неволите.

Тримата я погледнаха. Бьорн се приближи до нея и я хвана за брадичката:

— Кристин, ще потвърдиш ли, че Елине сама посегна на живота?

— Всяка дума, която чухте, е самата истина — кимна категорично Кристин. — Заплашихме я, че ще я принудим да признае за отровата, и тя се прониза с ножа.

— Елине е подготвяла много по-страшна съдба за Кристин — обади се Осхил.

Бьорн пусна девойката. Приближи се до трупа, вдигна го и го остави върху леглото, където преди това спа Елине. Долепи го до стената и го зави грижливо с одеялата.

— Изпрати Юн и мъжа, с когото дойде Елине, в „Хюсабю“. Да тръгнат по обед. Излъжи ги, че Елине е решила да дойде с теб на юг и искаш да я оставиш да се наспи. Покани мъжете да хапнат в готварницата. После говори с Юлв и Хафтур. Преди отправяла ли е заплахи, че смята да посегне на живота си? Ако се наложи, ще можеш ли да повикаш свидетели да подкрепят думите ти?

— Всички, идвали в имението, докато двамата с нея още живеехме заедно, ще потвърдят, че тя неведнъж е повтаряла как ще сложи край на живота си — уморено отвърна Ерлен. — А понякога и на моя, когато сме разговаряли за намерението ми да я напусна.

Бьорн се засмя грубо:

— Така си и мислех. Тази вечер ще я облечем в пътническите й дрехи и ще я натоварим в шейната. Ти ще седнеш до нея.

Ерлен се олюля.

— Не мога — промълви той.

— Ако продължаваш в същия дух, след двайсет години в теб няма да остане и капка мъжество — смъмри го Бьорн. — Тогава ще караш ли шейната? Аз ще седна при нея. Ще тръгнем пред нощта и ще пътуваме по пусти пътища, докато стигнем областта Фрун. В този студ няма как да се разбере кога е умряла. Ще отидем в монашеската странноприемница в град Руалста. Там двамата с теб ще разкажем как ти и Елине сте се сдърпали отзад в шейната. Имаме свидетели, готови да потвърдят, че не си искал да живееш повече с нея, след като са те освободили от анатемата, а и междувременно си поискал ръката на девойка от потекло като твоето. Юлв и Хафтур ще се движат на известно разстояние от шейната, та после, ако се наложи, да потвърдят под клетва кога са я видели жива. Ще ги убедиш ли? При монасите ще я положим в ковчег и ти ще се спазариш с отците да осигурят гробовен мир за нея и душевен за теб. Е, не звучи никак приятно, но ти сам си надроби тази попара. Какво стоиш като родилка пред припадък? Бог да ти е на помощ, момче, май досега ножът не ти е опирал до кокала.

 

 

От планината задуха студен вятър. Мъжете се приготвиха да потеглят. От снежните преспи към синкавото лунно небе се издигаше ситен, сребрист прашец.

Запретнаха два коня един зад друг. Ерлен седна отпред на шейната; Кристин се приближи до него.

— Ерлен, моля те този път да опиташ и да ми изпратиш вест как върви пътуването и какво става с теб.

Той стисна ръката й до кръв.

— С мен ли си още, Кристин?

— Да — кимна тя и додаде: — И двамата имаме вина за случилото се нещастие. Подразних те, защото исках тя да умре.

Осхил и Кристин наблюдаваха как шейната се отдалечава. Ту се издигаше над преспите, ту се спускаше между тях. Изчезна в една падина, после се озова върху бял хълм. Мъжете хлътнаха в сянката на заоблен планинския връх и се изгубиха от погледа на двете жени.

 

 

Кристин и Осхил седнаха пред огнището с гръб към празното легло. Осхил вече се бе погрижила да изнесе дрехите и сламата от него. И двете имаха усещането, че леглото зее зад тях, отворило празната си паст.

— Искаш ли тази нощ да спим в готварницата? — попита неочаквано Осхил.

— Все едно къде — отвърна Кристин.

Осхил излезе да провери какво е времето.

— Независимо дали вятърът ще се усили, или времето ще омекне, няма да стигнат далеч, преди истината да излезе наяве — отбеляза Кристин.

— В „Хауген“ винаги духа силен вятър — напомни Осхил. — Това не е признак за промяна на времето.

Продължиха да седят.

— Не забравяй каква злина ви бе подготвила Елине — обади се стопанката.

— Като се замисля, май и аз щях да кроя такива планове на нейно място — прошепна Кристин.

— Не ми се вярва да искаш да разболееш някого от проказа — сопна се Осхил.

— Помниш ли, лельо, какво ми каза веднъж? „Чудесно е, когато човек не смее да направи онова, което не смята за редно. Но не е добре, когато човек смята нещо за нередно само защото не смее да го стори.“

— Ти не би посмяла да извършиш такъв грях.

— Съгласна съм, но вече направих твърде много неща, които някога смятах за грях. Просто досега не съм се досещала, че грехът води след себе си и до необходимостта да стъпчеш поривите на други хора.

— Ерлен искаше да сложи край на нещастния си живот с Елине още преди да те срещне — увери я разпалено Осхил. — Между тях всичко отдавна приключи.

— Зная, но явно е имала причина да не смята намеренията му за непоклатими.

— Кристин — тревожно помоли Осхил, — нали няма да се откажеш от Ерлен? Сега вече никой не може да ви спаси, освен самите вие.

— Добре че не те чува някой свещеник — усмихна се студено Кристин. — Няма да допусна двамата с Ерлен да се разделим, пък ако ще да сломя и собствения си баща.

Осхил се изправи.

— Май най-добре да свършим нещо полезно — предложи тя. — Няма смисъл да се мъчим да спим.

От килера донесе няколко ведра с мляко, изля го в буталката и започна да го бие.

— Остави на мен — предложи Кристин. — Гърбът ми е по-здрав.

Работеха, без да разговарят. Застанала до вратата на килера, Кристин биеше маслото, а Осхил разчепкваше вълна до огнището. Едва след като Кристин отцеди суроватката и се канеше да омеси маслото, се осмели да попита Осхил:

— Лельо, никога ли не се боиш от деня, когато ще застанеш пред Божия съд?

Осхил се надигна, приближи се до девойката и застана на светлото пред нея.

— Може би ще събера смелост и ще попитам Онзи, Който ме е създал такава, каквато съм, дали ще се смили над мен, когато удари часът за разплата, защото никога не съм молила за снизхождение, когато съм нарушавала повелите Му. Никога не съм просила от Бог или от човек да ми опростят и една пара от глобите, наложени ми в този дом.

След малко Осхил продължи:

— Помня какъв беше Мюнан, най-големият ми син, на двайсет години: много по-различен от сега, ако съдя по слуховете. Някога децата ми бяха други.

Кристин рече тихо:

— През всичките тези години все пак си имала безрезервната подкрепа на Бьорн.

— Да, имах и това.

 

 

Кристин привърши с приготвянето на маслото и Осхил предложи да се опитат да поспят.

Легнаха в тъмната стая, Осхил прегърна Кристин и притисна главата й към гърдите си. Не след дълго разбра по равномерното, тихо дишане на девойката, че тя вече е заспала.