Сигрид Унсет
Венецът (6)

6.

До заминаването на Арне за Хамар оставаха няколко дни. Майка му и сестрите му ги използваха, за да му приготвят дрехи.

Ден преди да тръгне на път, той се отби с „Йорун“ да си вземе сбогом. Издебна сгоден случай и прошепна на Кристин да го чака на пътя южно от „Лаугарбрю“ на следващата вечер.

— Нека се сбогуваме насаме — помоли той. — Ако ти се струва, че се осмелявам да искам много от теб, сети се, че двамата израснахме заедно като брат и сестра — додаде той, щом забеляза колебанието й.

Кристин обеща да го чака на уреченото място, стига да успее да се измъкне от къщи.

На следващата сутрин валеше сняг, но през деня заваля дъжд. Сивкава кал покри пътищата и полята. Между планинските била се стелеха валма от мъгла. От време на време се спускаха надолу и се виеха на бели къдели в полите на планината, но после мъглата отново се сгъсти.

Отец Айрик дойде да помогне на Лавранс да състави важни разрешителни. Отидоха в къщата с огнището, защото там цареше по-приятна обстановка, отколкото в голямата къща, където димът от пещта изпълваше цялата стая. Рагнфрид се намираше в „Лаугарбрю“, за да навести Рамборг: момиченцето се възстановяваше след прекараната през есента треска.

Кристин се измъкна незабелязано без особени затруднения, но не посмя да вземе кон и тръгна пеш. Пътят беше покрит с киша и изсъхнали листа. Носеше се печален мирис на гнилоч, смърт и хумус. Повеите на вятъра запращаха влагата право в лицето й. Тя нахлупи качулката над лицето си и загърна хубаво връхната си дреха, като я придържаше с две ръце. Ускори крачка. Малко се страхуваше, защото чуваше глухия шум на реката в натежалия въздух, а над планинските гребени се носеха черни, опърпани облаци. От време на време поспираше да се ослуша за Арне.

След известно време долови тропот на копита по разкаляния път. Спря. Мястото изглеждаше пусто и подходящо да се сбогуват необезпокоявани от никого. Арне се появи зад гърба й, слезе от коня и го поведе за юздите. Приближи се до Кристин.

— Чудесно е, че дойде въпреки ужасното време.

— По-неприятно е за теб, защото те чака дълъг път, а и си решил да тръгнеш късно вечерта — въпросително го погледна Кристин.

— Юн ме помоли да остана в „Лопт“ тази нощ. Предположих, че за теб ще бъде по-лесно да дойдеш по това време на деня.

Помълчаха. Кристин се удиви защо досега е била напълно сляпа за красотата на Арне. Той носеше гладък шлем, а под него кафява, плътно прилепнала по главата му шапка, покриваща и раменете. Под нея тясното му лице изглеждаше сияещо и красиво. Кожената му броня беше стара, покрита с петна от ръжда и драскотини по ризницата, овехтяла от носене: Арне я беше взел от баща си. Но доспехите му подчертаваха стройната му, снажна и силна снага. Освен това Арне носеше меч и копие в ръка. Останалата част от въоръжението му висеше на седлото. Арне определено изглеждаше мъжествено.

Кристин положи ръка върху рамото му и рече:

— Спомняш ли си как ме попита дали според мен си личен момък като Симон Андресьон, Арне? Едно ще ти кажа, преди да се сбогуваме: за мен ти го превъзхождаш по красота и външен вид, макар хората да го смятат за по-богат и по-знатен от теб.

— Защо ми го казваш? — попита Арне, останал без дъх.

— Защото брат Едвин заръча да не забравяме да благодарим на Господ за даровете Му и да не приличаме на онази жена, която, след като свети Улав отрупал трапезата й с ядене, започнала да се вайка, че нямала посуда. И ти недей да се жалваш, задето Господ не те е дарил и с богатства, освен с физическа красота.

— Това ли имаше предвид? — попита Арне и понеже тя мълчеше, продължи: — Или понечи да ми признаеш, че предпочиташ да се омъжиш за мен?

— Така е — тихо призна тя. — Теб те познавам по-добре…

Арне я прегърна и я повдигна. Обсипа лицето й с безчет целувки, а после отново я пусна на земята.

— Бог да ни е на помощ, Кристин, такова дете си!

Тя стоеше с клюмнала глава, но не сваляше ръце от раменете му. Арне хвана китките й и ги стисна:

— Сладка моя, виждам, че не разбираш колко ме боли сърцето, задето ще те изгубя. Кристин, израснахме заедно като две ябълки на един клон, обикнах те, преди да осъзная, че един ден друг ще дойде и ще те отведе от тук. Както е неизбежна смъртта, такава е и участта ми: след този ден няма да изпитам радост.

Кристин заплака горчиво и повдигна лице, за да я целуне Арне.

— Не говори така, мили мой Арне — изхлипа тя и го потупа по гърба.

— Кристин — промълви той и взе ръцете й в своите, — би ли могла да помолиш баща си — Лавранс е добър човек, не би те принудил да сториш нещо пряко волята ти — да поизчака няколко години. Кой знае, може пък щастието да ми се усмихне, а сме и толкова млади…

— Ще послушам родителите си — изхлипа тя.

Арне също се разрида.

— Кристин, нямаш представа колко си ми скъпа — зарови лице в рамото й той. — Ако наистина ме обичаш и ти, отиди при Лавранс и го помоли да…

— Не мога — хълцаше тя, — няма мъж на света, заради когото да се възпротивя на волята на родителите си.

Затърси опипом лицето му под шапката и тежкия шлем.

— Задръж това — той й подаде малка брошка — и от време на време мисли за мен, защото аз никога няма да те забравя — теб и мъката си.

Когато си взеха сбогом, вече почти се беше смрачило. Тя проследи с поглед как Арне се изгубва в далечината. От пролука в облаците се прокрадна лунна светлина и се отрази в следите от стъпките им в кишата. Кристин съвсем се натъжи: изглеждаха толкова студени и скръбни. Издърпа долната си ленена фуста и избърса подпухналото си от плач лице. Обърна се и пое към къщи.

Беше мокра и зъзнеше от студ, затова ускори крачка. След малко чу, че по пътя приближава някой. Поизплаши се: не беше изключено по черния път да минават непознати, а и й предстоеше да измине доста път из ненаселено място. От едната страна се издигаше купчина камъни, а от другата надолу се спускаше стръмен склон. Оттам до оловносивата река в дъното на долината се простираше само борова гора. Затова Кристин се поуспокои, когато чу, че приближаващият се човек извика името й. Спря се и го изчака да я настигне.

Мъжът беше висок, слаб, облечен в тъмна връхна дреха със светли ръкави. Когато се приближи достатъчно, Кристин видя, че е облечен като свещеник и носи празна торба на гръб. Позна го: Бентайн, внукът на отец Айрик. Веднага разбра, че е мъртвопиян.

— Е, единият си отива, а другият идва — засмя се той, след като се поздравиха. — Току-що срещнах Арне от „Финсбрекен“, а сега теб, разплакана. Я се усмихни, нали се прибирам. С теб също сме приятели от детинство, нали?

— По нищо не приличаш на Арне — скастри го Кристин.

Тя не хранеше топли чувства към Бентайн.

— Май и други ще споделят моето мнение — продължи тя. — Дядо ти се радваше много, задето си намерил мястото си под слънцето в Осло.

— Да бе — захили се Бентайн. — Намерил съм си мястото — друг път! Като прасе в житна нива. Всичко свърши както винаги: прогониха ме като престъпник. Да, да. Дядо ми не случи на внуци. Защо бързаш толкова?

— Замръзвам — лаконично обясни Кристин.

— А аз какво да кажа? Това са ми всичките дрехи. В Хамар се наложи да си продам палтото за бира и храна. Сигурно си още топла след раздялата с Арне. Я ми дай и аз да се постопля.

При тези думи той отгърна връхната й дреха, преметна я над рамото си и притисна мократа си ръка към тялото й.

Кристин, потресена от дързостта му, не осъзна веднага какво се е случило. После понечи да се отскубне, но той държеше здраво дрехата й, закопчана със солидна сребърна кука. Бентайн продължаваше да я притиска, поиска да я целуне и допря брадичката й с устата си. Кристин се помъчи да го удари, ала не успя да помръдне в ръцете му.

— Ума ли си изгуби? — просъска Кристин, докато се бореше. — Как смееш да ме опипваш като някоя… Утре ще се разкайваш горчиво, мерзавец такъв!

— О, не, утре ще ти дойде акълът в главата — зарече се Бентайн, спъна я, тя залитна и падна в локвата край пътя, а той запуши устата й с ръка.

Досега Кристин не възнамеряваше да вика. Едва сега осъзна какво иска да й стори Бентайн, но я обзе див, неконтролируем гняв и дори не се изплаши. Изръмжа като разярено животно и заудря мъжа, който я държеше прикована към земята, докато леденостудената вода проникваше през дрехите й в парещата й кожа.

— Утре ще разбереш, че е по-добре да си мълчиш — продължи Бентайн. — А ако няма как да се скрие, ще обвиниш Арне. Ще ти повярват…

Той пъхна пръст в устата й; тя го захапа с всичка сила. Бентайн изкрещя и отпусна хватката. Кристин светкавично освободи ръката си и сграбчи лицето му. Притисна пръста си към очната му ябълка. Бентайн изрева и се изправи на колене. Кристин се промъкна като котка, събори насилника по гръб и се втурна по пътя, а под краката й се разхвърчаха пръски кал.

Тичаше, без да се обръща назад. Чуваше стъпките на Бентайн зад гърба си; сърцето й се качи в гърлото и тя тихичко хленчеше, докато се оглеждаше къде се намира. Няма ли най-после да стигне до „Лаугарбрю“! Най-сетне излезе на пътя, минаващ през полята. Долу вече се виждаха скупчените къщи, но Кристин осъзна, че ще допусне грешка, ако се прибере: майка й ще я види цялата изпоцапана с кал и сухи листа, с изпокъсани дрехи.

Бентайн я настигаше. Кристин се наведе и грабна два големи камъка. Изчака го да се приближи и ги запрати срещу него. Единият го улучи и го събори на земята. Кристин отново хукна и спря чак на моста.

Хвана се за парапета, цялата разтреперана. Причерня й пред очите. Едва не изпадна в несвяст. Сили да бяга й даде мисълта какво иска да й стори Бентайн. Разтърсена от срам и оскърбление, тя продължи да тича, но краката й вече не я държаха. Лицето, одраскано от ноктите му, пареше, гърбът и краката й бяха изранени. Сълзите й напираха, горещи като огън.

Прииска й се Бентайн да беше умрял от удара с камъка. Защо не се върна да го довърши с ножа си? Посегна да го извади, но установи, че го е изгубила.

Съобрази, че не бива да се появява в такъв вид у дома. Хрумна й да отиде в имението „Румюн“ и да се оплаче на отец Айрик.

Той обаче не се беше прибрал. Кристин влезе в къщата с огнището и намери там Гюнхил, майката на Бентайн. Жената беше сама вкъщи и Кристин й разказа как се е държал синът й с нея. Не спомена защо е била навън по това време. Гюнхил остана с впечатлението, че Кристин е била в „Лаугарбрю“, и девойката не я разубеди.

Гюнхил мълчеше, но си поплака, докато почистваше дрехите на Кристин и оправяше най-раздърпаните й плитки. Девойката, силно разстроена, не забелязваше какви погледи й хвърля стопанката крадешком.

Кристин реши да си тръгва. Гюнхил си наметна връхната дреха, изпрати я навън и тръгна към обора. Кристин я попита накъде се е запътила.

— Имам право да потърся сина си, нали? — отвърна стопанката. — Искам да разбера дали не си го убила с онзи камък.

Кристин предпочете да не й отговаря. Само я предупреди да изпрати Бентайн далеч от селото възможно най-скоро и той да не й се мярка пред очите.

— Иначе ще обадя за случилото се на Лавранс. Сама се сещаш какво ще последва.

След по-малко от седмица Бентайн замина на юг. Носеше писмо на епископа в Хамар от отец Айрик, в което отецът го молеше да намери на внука му занимание или поне да му съдейства сам да го направи.