Сигрид Унсет
Венецът (10)

3.

Селяните от областта Акер смятаха света Маргарита за своя покровителка и всяка година устройваха срещата си на двайсети юли, деня, в който се чества светицата. Тогава братята и сестрите от манастира се събираха до църквата в Акер с деца, гости и изобщо с простолюдието и слушаха литургията, отслужвана в олтара на света Маргарита, После тръгваха към залата за празненства до болницата в Хофвин. Там пиеха и се веселяха в продължение на пет дена.

Но понеже и църквата в Акер, и болницата в Хофвин бяха собственост на монашеската обител, а и мнозина от селяните в Акер обработваха земя, взета под аренда от манастира, се наложи обичаят абатисата и няколко по-възрастни сестри да почитат селяните с присъствието си в първия ден на пиршеството. А на онези от сестрите, които бяха в манастира само за да получат подходящо възпитание, а не да поемат по иноческия път, разрешаваха да придружават абатисата и да се включват в танцовата забава. Затова им поръчаха на празника да се облекат в светски дрехи.

Вечерта преди празничното честване на светицата в спалнята на девойките цареше оживление. Които се канеха да ходят на забавата, ровеха из сандъците си и си приготвяха премените, а клетите послушници изглеждаха сърдити и само ги наблюдаваха. Някои девойки бяха сложили гърнета върху комина и сега варяха отвари за бяла и мека кожа. Други забъркваха мазила, мажеха си с тях косите, разделяха ги на кичури, навиваха ги на кожени каишки, та после да се сдобият с красиви букли.

Ингебьорг извади всичките си дрехи, но не можеше да избере какво да си облече. Изключи зелената кадифена рокля, защото била твърде скъпа и изящна за пред селяни. До Кристин се приближи Хелга — една от сестрите, слаба и дребничка. Родителите й я обещали на Бог още от дете. Тя дръпна Кристин настрана и й прошепна:

— Ингебьорг сигурно ще се спре на зелената рокля и светлочервената копринена риза. Кристин, винаги си била добра с мен. Никак не подобава на послушница като мен да говори такива неща, но въпреки това ще ти го кажа. Онзи рицар, дето ви изпрати до манастира, си говори с Ингебьорг в църквата; той я причаква в клисурата, когато ходи при старицата Ингюн. Пита за теб и Ингебьорг му обеща да те заведе при него. Обзалагам се, че сега за пръв път чуваш за това, нали?

— Ингебьорг не ми е споменавала подобно нещо — отвърна Кристин.

Наложи се да стисне устни, за да не види сестра Хелга напиращата усмивка. Ето каква била значи тази Ингебьорг…

— Вероятно Ингебьорг много добре е разбрала, че не съм от жените, които тичат на среща с непознати мъже зад ъглите на къщите или зад оградите — гордо заяви Кристин.

— Май беше редно да премълча всичко това, не биваше да ти го казвам — заоправдава се сконфузено Хелга и двете се разделиха.

Цяла вечер Кристин се мъчеше да потисне усмивката си, когато някой погледнеше към нея.

 

 

На следващата сутрин Ингебьорг се помайваше и се разхождаше по долна риза из стаята. Кристин се досети, че приятелката й изчака първо тя да се облече. Засмя се мълчаливо, докато вадеше от сандъка си златистата си копринена риза. Досега не я беше обличала. Мекият ефирен плат се разля по тялото й, дрехата беше разкрасена със сребриста, синя и кафява коприна на врата и по гърдите, макар отворът на пазвата да не беше дълбок. Кристин си обу ленени чорапи и завърза малките виолетово-сини обувки, които за неин късмет Хокон бе успял да спаси в навалицата през онзи злощастен ден. Ингебьорг я погледна и Кристин се засмя:

— Баща ми винаги ме е учил да не показвам пренебрежението си към по-нисшите от мен, но ти си твърде важна и не желаеш да се докарваш заради селяните.

Червена като божур, Ингебьорг съблече вълнената риза и облече светлочервена, от коприна.

Кристин облече най-хубавата си кадифена рокля — виолетова, с дълбоко деколте и ръкави с цепка. Шлейфът й стигаше почти до земята. Закопча позлатен колан на кръста си и сложи на раменете си наметка от катерича кожа. Пусна дългата си руса коса и я разпиля. Закрепи на главата си златиста лента с малки рози.

Забеляза, че Хелга ги гледа. Кристин извади от сандъка си сребърна брошка — същата, с която бе закопчана дрехата й в нощта, когато Бентайн я настигна по селския път. След онази случка Кристин не я сложи нито веднъж. Приближи се до Хелга и тихо рече:

— Сигурна съм, че вчера ми довери онази вест от добро сърце. Не съм си помисляла друго.

И й сложи брошката.

Ингебьорг също изглеждаше много хубава, пременена в зелената си дреха, наметнала на раменете си червена копринена пелерина и пуснала къдравата си коса. Всички се надпреварват да се издокарат, помисли си Кристин.

В прохладното и свежо утро шествието тръгна от обителта и пое на запад към Фрюша. В околността селяните почти бяха прибрали сеното, а по протежение на дървените огради растяха на туфи сини камбанки и златиста дагуса. Класовете на избуялия по нивите ечемик се люлееха сребристобели с лек розов оттенък. На места, където тясната пътека криволичеше между нивите, хората се затрудняваха да минат заради избуялата растителност.

Хокон вървеше начело, понесъл знака на манастира с иконата на Дева Мария върху синя копринена покривка. Следваха го слуги и старци от обителта, после абатисата и четири възрастни монахини на коне. След тях вървяха девойките. Светските им премени блестяха на слънчевата светлина, преливащи от ярки цветове. На края на шествието пристъпваха няколко старици — мирянки и въоръжени мъже.

Членовете на обителта прекосяваха светлите ниви с песен на уста, а срещнеха ли ги селяни, отстъпваха встрани и отдаваха почит. Наоколо вървяха групички от миряни, тръгнали към църквата. Не след дълго монахините чуха зад гърба си хвалебствена песен, изпълнена от плътни мъжки гласове. Иззад близкия склон изплува знакът на манастира на остров Ховедоя — червената копринена покривка заблестя на слънчевата светлина и се раздвижи: ту се смъкваше, ту се развяваше във въздуха в зависимост от стъпките на носача.

Докато се изкачваха по последния склон към църквата, над цвилещите коне отекна величественият мощен звън на църковните камбани. За пръв път в живота си Кристин виждаше толкова много коне на едно място — полюшващо се, неспокойно море от лъскави гърбове на жребци върху гъстата зелена трева пред портите на църквата. На платото седяха или стояха прави празнично облечени хора, но всички станаха да поздравят иконата на Дева Мария от манастира, когато я понесоха сред множеството, и сториха дълбок поклон пред абатисата.

Струпалите се хора бяха повече, отколкото можеше да побере църквата, но вътре, до олтара, пазеха място за монахините и придружаващите ги миряни. Веднага след тях влязоха монасите от цистерцианския манастир на Ховедоя и се качиха в хора, откъдето изпълниха цялата църква с празнична песен.

Докато слушаха литургията, хората стояха прави и Кристин видя къде е застанал Ерлен Никулаусьон. Извисяваше се над околните с внушителния си ръст и тя разгледа профила му: високо, полегато и тясно чело; едър, правилен нос с триъгълна форма, с удивително фини, потреперващи ноздри като на неспокоен, подплашен жребец. Сега не й се стори толкова красив, колкото го помнеше. Мускулите по лицето му изглеждаха изопнати към меките, изящни устни и му придаваха сериозен вид, но все пак беше хубавец.

Той обърна глава и я погледна. Дълго не можаха да откъснат очи един от друг. След това Кристин само се молеше службата да приключи възможно по-скоро. Чакаше с нетърпение да разбере какво ще стане после.

Хората се насочиха към изхода на църквата, настана блъсканица. Ингебьорг дръпна Кристин назад в тълпата. Възползваха се от създалата се суматоха, за да се отделят от монахините, които тръгнаха напред. Смесиха се с последните останали в църквата хора.

Ерлен чакаше отвън, до вратата, застанал между свещеника от Гердарюд и пълен, червендалест мъж в пищен син кадифен костюм. Самият Ерлен бе облечен в коприна, но дрехите му бяха в кафяво и черно: дълга до земята туника, черна пелерина с втъкани дребни жълти соколи.

Размениха поздрав и се насочиха към мястото на платото, където бяха завързали конете си. Докато разговаряха за хубавото време, празничната литургия и събралото се множество, дебелият, червендалест мъж със златни шпори на име рицар Мюнан Бордшон поведе Ингебьорг за ръка. Девойката явно много му хареса. Ерлен и Кристин останаха назад. Вървяха мълчаливо.

Хората започнаха да се разотиват и пред църквата настана голяма неразбория. Конете се блъскаха, някои ездачи викаха ядосано, а други се смееха. Повечето жени и деца се качваха на седлата до мъжете, а младите момчета се мятаха при някой свой другар. Църковните хоругви, монахините и свещениците вече се виждаха как се спускат по склона.

Рицар Мюнан отмина Кристин и Ерлен. Ингебьорг седеше пред него, подпряна на ръката му. Двамата викнаха и помахаха за поздрав. Ерлен рече:

— И двамата ми слуги са с мен, но биха могли да се качат на един кон, а вие да вземете единия. Така ли предпочитате?

— Изостанахме доста от другите — изчерви се Кристин. — Не виждам слугите ви наоколо, така че… — тя не довърши мисълта си, засмя се, а Ерлен се усмихна.

Той се метна на седлото и й помогна да се качи зад него. У дома Кристин често се возеше при баща си, дори и след като порасна. Но въпреки това се почувства малко смутена и неспокойна, когато се хвана за рамото на Ерлен. С другата ръка се подпря на гърба на коня. Бавно заслизаха към моста.

Не след дълго Кристин реши да подхване разговор, за да наруши мълчанието:

— За мен беше неочаквано да ви срещна днес, господине.

— Така ли? — учуди се Ерлен и се обърна назад. — Нима Ингебьорг Филипусдатер не ви е предала поздравите ми?

— Нито не ми е казвала за поздравите ви — отвърна Кристин. — Не е споменавала името ви от онзи път, когато ни се притекохте на помощ — хитро додаде тя, защото Ингебьорг заслужаваше Ерлен да разбере за лицемерието й.

Ерлен не погледна назад, но Кристин долови усмивката му, когато я попита:

— А онази дребничка монахиня, забравих името й, тя предаде ли ви поздравите ми? На нея й дадох и възнаграждение за добрината.

Страните на Кристин поаленяха; тя се засмя:

— Е, поне това дължа на Хелга: заслужи си възнаграждението.

Ерлен си наклони леко главата и тилът му се допря до ръката й. Кристин побърза да отмести ръката си по-нагоре на рамото му. Обзе я леко безпокойство: май си бе позволила прекалена дързост, излизаше от границите на благоприличието, като дойде на литургията заради уречената си среща с мъж.

Ерлен я попита:

— Искате ли да танцувате с мен тази вечер, Кристин?

— Не зная — отвърна девойката.

— Сигурно ви се струва непристойно? — предположи той и след като не получи отговор, продължи: — Вероятно имате право. Но може би един танц няма да ви навреди? От осем години не съм бил на забава.

— Защо? Женен ли сте?

Кристин се досети, че ако Ерлен е семеен, нямаше да си урежда среща с нея. Подобно поведение би било недостойно. Помъчи се да зададе по-смислен въпрос:

— Да не би да сте изгубили годеницата или съпругата си?

Ерлен се обърна рязко и я изгледа изненадан:

— Аз? Осхил не ви ли е… Защо се изчервихте така, когато споменах кой съм онази вечер?

Кристин отново пламна, но не отговори. Ерлен настоя:

— Бих искал да узная какво знаете за мен от леля ми.

— Почти нищо — припряно рече Кристин. — Само ви е хвалила. Разказвала ми е колко сте красив и от какво знатно коляно произлизате. Веднъж ми каза, че моят род не може да се сравнява с вашия.

— Нима продължава с тези приказки въпреки несгодите си — засмя се горчиво Ерлен. — Е, щом се утешава с тази мисъл… Не е ли споменавала друго за мен?

— Че какво друго? — учуди се Кристин и сърцето й се сви незнайно защо.

— Би могла например да ви спомене, че бях отлъчен от църквата и ме принудиха да платя скъпо, за да постигна отново разбирателство и мир — тихо промълви Ерлен и сведе поглед.

Кристин посрещна думите му с дълго мълчание, а после бавно заключи:

— Не всеки е ковач на собственото си щастие, както казват. Не съм видяла много от света, но никога не бих повярвала, че сте извършили нещо непочтено, Ерлен.

— Бог да ви възнагради за думите ви, Кристин — Ерлен се наведе и целуна китката й толкова страстно, че конят подскочи. Когато животното се успокои, Ерлен помоли настойчиво: — Елате да танцувате с мен, Кристин. После ще ви разкажа всичко за живота си, но нека прекараме тази вечер във веселие.

Кристин се съгласи. Известно време яздиха, без да разговарят.

После Ерлен се поинтересува от Осхил и Кристин му разказа каквото знае, като не спираше да я хвали.

— Значи не всички врати са затворени за Бьорн и Осхил? — поколеба се Ерлен.

Кристин обясни, че мнозина ги харесват. Баща й например смятал повечето одумвания и слухове за клевети.

— Какво мислите за моя роднина Мюнан Бордшон? — засмя се Ерлен.

— Не го огледах — отвърна Кристин, — но не ми се стори нищо особено.

— А знаете ли, че той е син на Осхил?

— Така ли? — слиса се Кристин.

— Да, децата й наследиха от нея всичко друго, освен красотата й.

— Дори не зная името на първия й съпруг — подхвърли Кристин.

— Двете със сестра й се задомили с двама братя, Борд и Никулаус Мюнансьон. Баща ми е по-възрастен, а майка ми била втората му съпруга. От предишната нямал деца. Женихът на Осхил, Борд, също не бил в първа младост и никак не се спогаждали. Тогава бях малък и се мъчеха да скрият от мен какво става. Така или иначе тя избяга от страната с Бьорн и се омъжи за него без одобрението на роднините си. Борд вече беше починал. Хората искаха да разтрогнат брака им, говореше се, че Бьорн се намърдал в леглото на Осхил преди смъртта на мъжа й и дори скроили заговор да го премахнат. Не успяха обаче да им сторят нищо. Двамата минаха под венчило, но платиха висока цена — разделиха се с всичките си имоти. Бьорн уби и братовчеда на Осхил, който е и братовчед на сестра й, тоест на майка ми.

Кристин получи сърцебиене. В родния й дом възрастните винаги внимаваха децата да не чуват непристойни приказки, но някои подобни случки все пак стигаха до ушите й, например, че мъж съжителствал с омъжена жена, без да са минали под венчило. Наричаше се прелюбодеяние, един от най-тежките грехове. В такива случаи се свиква съвет за съдбата на мъжа, отлъчват го или го прогонват надалеч, като го лишават от правото на закрила от закона. Според Лавранс никоя стопанка не била длъжна да остане при мъжа си, ако той има връзка с друга омъжена жена. Копелетата цял живот страдат заради греха на родителите си, дори и ако в последствие им разрешат да се венчаят. Мъж може да остави наследството и името си на дете, родено му от уличница или просякиня, но не и на копеле, пък било то и родено от рицарска жена. Кристин се сети каква неприязън изпитваше към Бьорн, към бледото му лице и тлъстото му отпуснато тяло. Недоумяваше как е възможно Осхил да се държи толкова мило и кротко с мъжа, който я е подмамил да съгреши; как такава прекрасна жена му е позволила да я направи на глупачка. Та той дори не се отнасяше с нея, както заслужава. Сам-самичка се трепеше из двора, а Бьорн по цял ден пиеше бира. И въпреки това Осхил винаги му говореше с нежност и мекота в гласа. Кристин се запита дали баща й е забелязал тази несправедливост, когато Бьорн им гостува в „Йорун“. Впрочем я озадачи начинът, по който Ерлен говори за най-близките си роднини. Вероятно предполагаше, че Кристин вече е чувала за това.

— Ще ми бъде приятно някой ден, когато поема на север, да погостувам на леля Осхил. Бьорн още ли е такъв красавец?

— Не — отвърна Кристин. — Прилича на престояло сено.

— Е, никак не му е лесно на човека — със същата горчива усмивка отбеляза Ерлен. — В живота си не съм срещал по-красив мъж от него. Изминаха двайсет години, откакто не съм го виждал, а тогава бях малък, но въпреки това мисля, че няма равен по хубост.

Не след дълго пристигнаха в болницата, която представляваше сбор от редица внушителни каменни и дървени сгради: лечебница, дом за милостиня, странноприемница за богомолци, параклис и дом на свещениците. На двора цареше пълна суматоха, защото приготвяха храна за селяните. В днешния ден бедните и болните членове на сдружението също щяха да получат най-отбрани ястия.

Сградата на сдружението се намираше отвъд градините на странноприемницата и хората минаваха през прочутата градина с билки на достопочтената абатиса. Тя подтикна градинарите да започнат да отглеждат растения, неизвестни дотогава в Норвегия, а и всички насаждения на разпространени цветя, подправки и лековити треви вирееха по-добре в нейните градини. Абатисата се славеше като изкусна билкарка и дори беше превела на норвежки книги на Салернската медицинска школа за лековитите растения. Откакто разбра, че и Кристин е посветена в изкуството на билкарството и проявява любознателност, Високопреподобната Груа се държеше още по-дружелюбно с нея.

Кристин обясни на Ерлен какви треви растат от двете страни на пътя. Под лъчите на обедното слънце се носеше парливо ухание на копър и целина, на лук и рози, на амбра и жълт шибой. Зад напечените от жаркото слънце поля, където вирееха билки, тъмнееха изкусително овощни градини, заградени с плет. Там блестяха алени череши, а под зелените корони на дърветата примамваше прохладна сянка. Ябълковите дръвчета навеждаха клони, натежали от плод.

Плет от роза рубигиноза обграждаше градината. Тук-там още се виждаха цветове, но по нищо не се различаваха от шипки. Нажежените листа обаче ухаеха на вино и ябълки. Хората си късаха клонки и се кичеха с тях. Кристин също си затъкна няколко цветчета зад ушите и задържа една роза в ръката си. Ерлен я взе мълчаливо. Поноси я малко, после я закрепи на бутониерата си със смутен и объркан вид. Действията му бяха доста непохватни и по невнимание той си избоде пръстите до кръв.

На втория етаж на къщата на сдружението по протежение на дългите стени бяха сложени няколко широки маси: една за мъжете и една за жените. Насред стаята имаше две маси за деца и младежи.

На масата на жените абатисата седеше на почетното място, а монахините и по-знатните стопанки — на пейката до стената. Неомъжените жени се настаниха на външната пейка, като за девойките от манастира бяха отредени по-личните места. Кристин усещаше погледа на Ерлен, но не посмя дори веднъж да си извърне леко главата. Осмели се да хвърли бърз поглед към масата на мъжете едва когато свещеникът започна да чете имената на починалите братя и сестри от сдружението. Зърна го за секунда, застанал до стената зад запалена свещ на масата. И той я гледаше.

Празничният обяд продължи дълго заради ритуалите, при които се вдига чаша и се споменават Бог, Дева Мария, света Маргарита, свети Улав и свети Халвар, четат се молитви и се пеят песни.

През отворената врата Кристин видя, че слънцето се е скрило. От платото се носеше музика и песни. Младите станаха от масите, когато абатисата им позволи да слязат и да се позабавляват, ако искат.

На платото горяха огньове. Наоколо се извиваха хора от пъстро и черно облечени младежи. Свирачите седяха върху наредени един върху друг сандъци и опъваха струните на цитрите. Понеже се събраха твърде много хора за едно хоро, се образуваха по-малки кръгове и във всеки изпълняваха различна песен. Вече се смрачаваше, върховете на северните горски склонове се чернееха на фона на жълтеникаво зеленото небе.

Хората пиеха под чардака. Неколцина мъже се втурнаха към шестте девойки от манастира, които слязоха по стълбите. Мюнан Бордшон се спусна към Ингебьорг, а Ерлен хвана Кристин за китката. Стисна ръката й, пръстените им се отъркаха и се сплетоха здраво.

Ерлен я заведе при най-далечния огън. Там танцуваха деца. Със свободната си ръка Кристин се залови за дванайсетгодишно момче, а Ерлен — за крехко, дребничко девойче.

В тяхното хоро не пееха, а само се поклащаха под звуците на музиката. После някой извести, че Сивур Датчанина искал да им изпее нещо. Напред пристъпи висок, светъл мъж с грамадни ръце и подхвана песента си:

„На Мункхолмената тучна нива

хоро се вие, та извива,

а до кралицата танцува Ивар.

Не знаете ли кой е Ивар?“

Свирачите не знаеха песента и само подръпваха струните, а датчанинът пееше без съпровод с красивия си силен глас:

„Нима забравихте, кралице мила,

как през едно горещо лято

отведоха ви тук насила?

И в Дания не стъпихте засмяна

с корона златна, а в сълзи обляна.

Не спря короната блестяща

на клетите сълзи пороя.

Нима не помните, кралице?

Та вие бяхте първо моя.“

Свирачите успяха да хванат мелодията, а танцуващите започнаха да си тананикат новата песен и се включиха в рефрена.

„Да бяхте вий под моята корона

да имах само тази власт —

и щяхте на бесило срамно

вий да увиснете завчас.

Ала храбрец голям е Ивар

и на заплахи се не дава.

Надява ризница желязна

и с кораб златен заминава.

Спокойно спете вий, кралице,

над вас блещукат рой звезди

и нека светлата зорница

над сънищата ви да бди.

А вам, кралю честити,

едно ще да ви пожелая:

Нещастията да се сипят

и да не им се вижда краят.

Не знаете ли кой е Ивар?“

Времето напредна. Огньовете представляваха вече само купчини пепел, която ставаше все по-черна.

Кристин и Ерлен стояха под дърветата до оградата, хванати за ръце. Шумотевицата, вдигната от празнуващите, утихна. Само неколцина младежи газеха жаравата и си тананикаха, но свирачите вече си бяха легнали. Повечето хора си тръгнаха. От време на време някоя стопанка минаваше да търси мъжа си, напил се с бира и заспал кой знае къде.

— Къде ли съм си оставила връхната дреха? — прошепна Кристин.

Ерлен я прихвана през кръста и загърна и двамата с пелерината си. Притиснати един до друг, те тръгнаха из градината с билките.

Лъхна ги силен дъх на подправки, но вече по-приглушен и овлажнял от мъглата. Спусна се много тъмна нощ. Облаците над върховете на дърветата обагриха небето в сиво. Двамата усетиха присъствието и на други хора в градината. Ерлен притисна девойката към гърдите си и попита шепнешком:

— Страхуваш ли се, Кристин?

Тя възприемаше околния свят като бегъл проблясък в съзнанието си. Даваше си сметка, че това е безумие, ала се чувстваше обладана от приятно вцепенение. Притисна се към Ерлен и зашепна неясни думи, без сама да знае какви.

Стигнаха до края на пътеката, където имаше каменна стена. Отвъд нея се простираше гората. Ерлен й помогна да се покатери. Пое я от другата страна и я задържа в ръцете си, преди да я пусне на земята.

Кристин вдигна лице към Ерлен и му поднесе устните си. Той докосна слепоочията й, зарови пръсти в косите й. Усещането беше приятно. Прииска й се да отвърне на ласките му, прегърна главата му и се опита да го целуне, както я бе целунал той.

Ерлен плъзна ръце по гърдите й и ги погали, а тя усети как той сякаш отвори сърцето й и го докосна. Ерлен раздипли леко ризата й и целуна гръдта й. Все едно нажежи цялото й същество.

— Никога не бих те наранил — прошепна Ерлен. — Не бих допуснал да пролееш и една сълза заради мен. Не съм си представял по-добра девойка от теб, скъпа Кристин.

Внимателно я поведе към тревата под храстите. Седнаха и се облегнаха на каменната стена. Кристин мълчеше, но понеже той явно се сдържаше да не я погали, тя протегна ръка и докосна лицето му.

След известно време Ерлен я запита:

— Не си ли изморена, любима?

Кристин се притисна към гърдите му, а той я прегърна и прошепна:

— Поспи си, Кристин, отпусни се на рамото ми.

Тя потъваше в мрак, топлина и щастие, сгушена до гърдите му.

Когато се опомни, лежеше изтегната на тревата с буза в скута му. Ерлен седеше както преди това, опрял гръб на оградата, лицето му сивееше в сутрешния сумрак, но широко отворените му очи изглеждаха бистри и красиви. Беше завита с пелерината му, а усещаше краката си приятно топли в кожената наметка.

— Поспа в скута ми — усмихна се леко той. — Бог да те възнагради, Кристин. Спа като бебе в обятията ми.

— А вие не поспахте ли, Ерлен? — попита Кристин.

А той погледна пробудените й очи с усмивка:

— Може пък да дойде нощ, когато ще заспим в една постеля. Не зная какво ще отсъдиш, като го обмислиш. Цяла нощ не мигнах, макар че онова, което ни разделя, ме възпира по-убедително дори от меч. Кажи ми, ще останеш ли моя любима и след тази нощ?

— Да, искам да съм ваша любима, Ерлен. Ще бъда ваша любима и няма да обикна другиго.

— Господ да ме изостави, ако прегърна друга девойка или жена, преди да станеш моя законна спътница в живота. Кажи го и ти, Кристин — помоли той.

— Господ да ме изостави, ако приема в обятията си друг мъж, докато съм жива.

— Трябва да тръгваме, скоро хората ще се събудят.

Нагазиха в гъсталака от външната страна на оградата.

— Замисляла ли си се какво ще правим от тук нататък? — попита Ерлен.

— От вас зависи — отвърна Кристин.

— В Гердарюд се говори, че баща ти е мек и справедлив мъж — отбеляза след малко той. — Дали според теб ще се възпротиви на молбата ни да развали уговорката си с Андрес Даре?

— Татко непрекъснато повтаря, че за нищо на света не би принудил дъщерите си да се съобразят с неговата воля. Основната причина за този годеж е удобното разположение на земите ни. Но татко едва ли би искал да не видя бял ден в живота си заради имот.

В съзнанието й се прокрадна съмнение, че ще успее лесно да убеди Лавранс да развали годежа, но тя пропъди колебанията си.

— Дано всичко се нареди добре — изрази надежда Ерлен. — Кристин, кълна се, вече не мога да те изгубя. Никога няма да бъда щастлив, ако не съм с теб.

Разделиха се в гората. В сутрешния сумрак Кристин намери пътя към странноприемницата, където бяха отседнали гостите от манастира. Нямаше свободни легла, затова тя метна дрехата си върху сламата на пода и легна, без да се съблича.

Когато се събуди, вече наближаваше пладне. Седнала на пейка до Кристин, Ингебьорг Филипусдатер шиеше разпраната си връхна дреха и веднага започна да бъбри:

— Цяла нощ ли прекара в компанията на Ерлен Никулаусьон? Внимавай с това момче, Кристин. Да не мислиш, че Симон Андресьон ще се зарадва, като разбере, че си се сприятелила с Ерлен?

Кристин взе леген и започна да се мие.

— А твоят годеник, Ингебьорг? На него дали ще му хареса да научи с кого си танцувала снощи? Абатисата ни разреши да се забавляваме и да танцуваме, с когото пожелаем.

— Годеникът ми Айнар Айнаршон и Мюнан Бордшон са приятели — задъха се Ингебьорг. — А и Мюнан е женен и стар. Освен това е и грозен, но е свестен и изглежда като аристократ. Я виж какво ми подари за спомен от снощи — похвали се тя и показа на Кристин златна фиба, която снощи беше закачена на шапката на Мюнан. — Този Ерлен го освободили от отлъчването миналия Великден, но при него в „Хюсабю“ се настанила любовницата му Елине Ормсдатер. Ерлен избягал при отец Юн в Гердарюд, защото явно само така би могъл да устои на изкушението да съгреши.

Кристин се приближи към Ингебьорг, пребледняла като платно.

— Нима не знаеш? — учуди се Ингебьорг. — Ерлен съблазнил жената и я разделил със съпруга й. Живял с нея в имението въпреки заповедта на краля и анатемата на архиепископа. Имали две деца. Наложило се да избяга в Швеция и му отнели много имоти. Според Мюнан Ерлен ще стигне до просешка тояга, ако не си вземе поука в най-скоро време…

— Това ми е известно, ако искаш да знаеш — отвърна Кристин със сковано лице. — Това са минали работи.

— Да, така каза и Мюнан, неведнъж слагали край на отношенията си — умислено отбеляза Ингебьорг. — Но теб това не те засяга, нали си сгодена за Симон Андресьон. И все пак този Ерлен е голям красавец.

Монахините щяха да тръгнат за манастира след деветия богослужебен час и Кристин обеща на Ерлен да се срещнат до каменната ограда, където прекараха нощта, веднага щом намери сгоден случай.

Завари го легнал по корем на тревата с глава, заровена в шепите му. Щом я видя, той скочи на крака и протегна ръце към нея.

Кристин ги пое и постояха така, преплели пръсти, Кристин подхвана:

— Защо ми разказахте вчера историята на Бьорн и Осхил?

— По очите ти разбирам, че си узнала — отвърна Ерлен и бързо пусна ръцете й. — За какъв ме мислиш сега, Кристин? Тогава бях на осемнайсет години — припряно заобяснява той. — Тогава кралят, мой роднина, ме изпрати на мисия в крепостта на Варгьой — Вълчия остров — и прекарахме зимата в областта Стайген. Тя беше омъжена за местния лагман, Сигюр Саксюлвсьон. Съжалих я, защото той беше стар и невероятно противен. Сам не зная какво ме прихвана. Е, харесвах я, разбира се. Предложих на Сигюр да ми наложи каквито иска глоби, защото исках да му се реванширам. Все пак в много отношения е смел мъж. Той обаче настоя да уредим всичко по законовия ред и ме осъди пред тинга на жигосване заради прелюбодейство с жената на моя домакин. Случилото се стигна до ушите на баща ми, а после и до крал Хокон и той ме прогони от двора си. Ако искаш да узнаеш всичко, с Елине ме свързват само децата, а те не са й първата грижа. Живеят в Йостердалене, в стопанство, което беше мое, но го дадох на сина си, Орм. Елине не желае да живее при тях. Сигурно се надява Сигюр да предаде скоро богу дух. Не зная какво всъщност иска. Сигюр я прие отново, но според нея тя само му слугувала като робиня. Елине настоя да се срещнем в Нидарус. А аз не се чувствах особено добре при баща ми в „Хюсабю“. Продадох всичко, което успях, и избягах с нея в областта Халанд — тамошният владетел граф Якоб ми оказа подкрепа в онзи труден момент. Какво друго можех да сторя — та тя носеше детето ми в утробата си. Тогава се заблуждавах, че няма да съм първият, измъкнал се безнаказано от подобна история, но крал Хокон беше най-строг към приближените си. С Елине живяхме разделени около година, но баща ми почина и се събрахме отново. Струпаха ми се доста неприятности. Селяните ми отказаха да плащат данък или да разговарят с наместниците ми, защото съм бил отлъчен. Отново постъпих необмислено и ме осъдиха за грабеж, а нямах пари да плащам дори на слугите си. Кристин, тогава бях твърде млад и не знаех как да се справя с налегналите ме неволи, а всичките ми роднини, с изключение на Мюнан ме изоставиха. Той обаче не смееше да ми помага заради жена си. Е, сега вече ти признах: пропилях имотите си и изложих на опасност честното си име. За теб май е по-добре да бъдеш със Симон Андресьон.

Кристин обгърна врата му с ръце.

— Ако си съгласен, ще се придържаме към клетвата ни от снощи, Ерлен.

Ерлен я притегли към себе си, целуна я и промълви:

— Животът ми ще се промени, бъди сигурна. Единствена ти в целия свят имаш власт над мен. О, само да знаеш колко много мислих снощи, докато спеше в обятията ми, красавице моя. И сам дяволът не би могъл да ме подтикне да те разтревожа или оскърбя, скъпоценност моя.