Сигрид Унсет
Венецът (21)

6.

Отлагаха годежа неколкократно по различни причини. Разбраха се да го отпразнуват чак на нова година, но Лавранс се съгласи, че това не е причина да отлагат и сватбата. В крайна сметка насрочиха тържеството за след Архангеловден, както гласеше първоначалната уговорка.

Кристин, вече официално годеница на Ерлен, се зае да преглежда заедно с майка си чеиза. И двете полагаха усилия да увеличат купищата спални дрехи и носии, защото Лавранс нямаше да пожали средства, след като се съгласи да даде дъщеря си на стопанина на „Хюсабю“.

Кристин се чудеше защо щастливото събитие не предизвика ликуването й. Въпреки суетнята около приготовленията, в „Йорун“ не се забелязваше радостно оживление.

Родителите й скърбяха за Юлвхил, но и нещо друго ги потискаше. Държаха се мило с Кристин, ала заговореха ли с нея за годеника й, тя долавяше как се насилват да се преструват на загрижени, за да я зарадват и да й засвидетелстват обичта си, а не защото изпитват желание да споменават името на бъдещия си зет. Лавранс и Рагнфрид не се чувстваха щастливи от избора на дъщеря си дори и след като се запознаха с Ерлен. Когато остана за малко в „Йорун“ за годежа, той се държа резервирано и не се показа много разговорлив. Нямаше и как да бъде другояче. Кристин знаеше колко неохотно баща й даде съгласието си.

Кристин и Ерлен не успяха да разменят и дума насам. И за двамата ситуацията беше твърде необичайна: седяха заедно под погледа на роднините и нямаха за какво да си говорят, защото ги сближаваха много тайни. В душата на Кристин се прокрадна неясен, смътен страх и тя не можеше да се избави от него: вероятно ще ни бъде трудно, разсъждаваше тя, да делим една постеля като съпрузи, защото първо бяхме много близки, а после дълго време прекарахме разделени.

Все пак Кристин се мъчеше да се отърве от черните мисли. Ерлен възнамеряваше да им гостува в „Йорун“ първата неделя след Великден и попита Лавранс и Рагнфрид дали са съгласни. Лавранс се позасмя и го увери, че ще бъде добре дошъл в дома им.

Кристин се надяваше двамата да поизлязат на разходка, да си поговорят като някога и съмненията, хвърлящи сянка върху отношенията им, да се изпарят. Раздялата им продължи дълго и всеки от тях свикна да се справя с неволите посвоему.

По Великден във „Формо“ пристигнаха Симон Андресьон и неговата съпруга. Кристин ги видя в църквата. По време на службата невестата на бившия й годеник стоеше недалеч от нея.

Жената на Симон беше значително по-възрастна от него, вероятно към трийсетгодишна. Госпожа Халфрид имаше крехка и слаба фигура и беше дребна на ръст, но лицето й притежаваше удивително очарование. Светлокафявите й коси, подвиващи се под ленената кърпа, излъчваха нежност. Големите й сиви очи със златисти пръски гледаха благо и добронамерено. Всяка черта на лицето й изглеждаше изящна и фина, но пепелявосивият цвят на кожата й и развалените й зъби издаваха разклатено здраве. Халфрид явно беше доста болнава и според слуховете неведнъж я бяха сполетявали беди. Кристин се питаше как ли се чувства Симон със съпругата си.

Хората от „Йорун“ и от „Формо“ си размениха поздрави пред църквата, но не разговаряха. На третия ден Симон дойде на литургия без жена си. Приближи се до Лавранс и си казаха няколко думи. Кристин дочу името на Юлвхил. После Симон обърна внимание и на Рагнфрид. Рамборг, застанала до майка си, рече доста високо:

— Аз те помня, зная кой си.

Симон вдигна на ръце детето и го завъртя във въздуха.

— Колко мило от твоя страна, че не си ме забравила, Рамборг.

Симон поздрави и Кристин, но от разстояние. Лавранс и Рагнфрид не споменаха нищо за срещата вкъщи.

Кристин обаче я налегнаха мисли. Струваше й се странно да види отново Симон Андресьон, но вече като семеен мъж. Оживяха много стари спомени. Сети се колко сляпо и покорно обичаше някога Ерлен. Сега нещата се промениха. Чудеше се дали Симон е разказал на съпругата си защо са разтрогнали годежа. Най-вероятно не го е направил „за да не причини неудобство на баща ми“, помисли си подигравателно Кристин. И все пак тя се почувства жалка, задето още живее при родителите си неомъжена. Но нали с Ерлен бяха сгодени и Симон разбра, че са успели да наложат исканията си. Каквито и да ги е надробил преди това Ерлен, на нея той й остана верен, а и тя не се впусна по пътя на лековатия и разпуснат живот.

През една пролетна вечер Рагнфрид сподели, че иска да изпрати вест на старата Гюнхил — вдовицата, която шиеше кожени наметки. Времето беше чудесно и Кристин помоли за разрешение тя да занесе посланието. В крайна сметка й позволиха, защото мъжете у дома до един бяха заети.

Тръгна след залез-слънце. Към жълтеникавозеленото небе се издигаше тънък бял заскрежен дъх. При всеки удар на копитата девойката долавяше слабия звук от трошащ се лед и виждаше как парченцата се пръсват наоколо. От сумрачния гъсталак край пътя се разнасяха нежни, изпълнени с пролетно настроение птичи песни.

Кристин бързо пое надолу, без да размишлява за нищо особено. Просто се наслаждаваше на възможността да се поразходи сама. Яздеше с очи, приковани в новата луна. Месечината всеки миг щеше да се спусне към планинския гребен отвъд долината. Неочаквано конят отскочи настрани и се вдигна на задните си крака, а Кристин едва не се свлече от седлото.

Девойката забеляза тъмно тяло, свито на кълбо отстрани на пътя. Така и не успя да се отърси от ужаса при среща с хора, докато пътува сама. Предположи, че е възможно на легналия да му е прилошало. Овладя коня и се върна обратно. Подвикна:

— Има ли някой там?

Вързопът се пораздвижи и се обади глас:

— Да не би да си ти, Кристин Лаврансдатер?

— Братко Едвин? — тихо попита тя.

Кристин се усъмни дали сетивата й не я лъжат, или й се присънва. Приближи се до човека. Действително беше старецът; не можеше да се изправи без нейната помощ.

— Скъпи ми отче, накъде си се запътил по това време на годината? — удиви се Кристин.

— Слава на Бога, че те е изпратил по този път — простена монахът.

Кристин забеляза колко силно трепери брат Едвин.

— Бях тръгнал на север към вас, но силите ми се изчерпиха. Вече почти бях решил, че такава е волята Божия: да издъхна по пътищата, където съм скитал през целия си живот, но ми се щеше да се изповядам и да получа последното причастие. А и много исках да те видя отново, дъще.

Кристин му помогна да се качи на нейния кон. Поведе го за юздата и подпираше стареца, та да не падне. Брат Едвин ту се тюхкаше, задето Кристин ще си намокри краката, ту й се оплакваше от болките си.

Разказа й, че от Коледа бил в Еябю. Неколцина заможни селяни обещали през неплодородната година да освежат църквата с нова украса, но работите вървели мудно. Цяла зима боледувал. Имал нетърпими болки в стомаха, повръщал кръв и храната не му понасяла. Смятал, че не му остава да живее още много и се позастоял в обителта си, защото искал да умре при братята си. Споходило го обаче желанието за последен път да дойде в долината и тръгнал на север заедно с йеромонаха от Хамарновия стопанин на дома за поклонници в Руалста. Пътищата им се разделили до Фрун.

— Чух, че си се сгодила — рече брат Едвин. — За онзи мъж… И тогава ми домъчня за теб. Сърцето ми се сви при мисълта, че последната ни среща в манастира наистина ще остане последна. Тежко ми е, задето ти пое по пътя на раздора, дъще…

Кристин му целуна ръка и отвърна:

— Отче, кажи ми с какво съм заслужила силната ти обич.

— Често съм си мислил, Кристин, че ако Бог ни бе позволил да се срещаме по-често, ти щеше да станеш мое духовно чедо.

— И щеше да ми помогнеш да поема по иноческия път? — попита Кристин. След малко продължи: — Отец Айрик ми заръча да постъпя в монашеска обител и да се опитам да поправя греховете си, ако не получа съгласието на баща си и не се омъжа за Ерлен.

— Често се молех да закопнееш за монашеския живот — призна брат Едвин. — Но не и след като ми изповяда греха си. Исках да срещнеш Господ с венеца на непорочността си, Кристин.

Пристигнаха в „Йорун“. Домашните пренесоха монаха на ръце. Положиха го на леглото в стаята с огнището и се погрижиха да му е удобно. Той беше вече тежко болен. Отец Айрик дойде с церове за тялото и душата, но обясни, че монахът има рак и не му остава много. Брат Едвин настоя да тръгне на юг и да се опита да се прибере в манастира. Според отец Айрик това било немислимо.

Всички в „Йорун“ приеха идването на монаха като голяма благодат. Цял ден хората влизаха и излизаха от стаята му. Никога не липсваха желаещи да бдят над него през нощта. Струпаха се мнозина, които имаха време да послушат отец Айрик, докато чете религиозни книги до главата на умиращия. Хората разговаряха и с брат Едвин по духовни въпроси. Макар и повечето му думи да оставаха неясни и смътни за простолюдието, защото той винаги се изразяваше така, слушателите усещаха душата си изпълнена с упование и отрада, понеже всекиму бе ясно като бял ден, че сърцето на монаха прелива от любов към Бога.

Монахът проявяваше интерес какво се случва по селата. Разпита Лавранс за пораженията от лошата реколта. Домакинът му разказа, че в безизходицата се появили хора, които прибягват към скверни начини за оцеляване. Обърнали се за помощ към кошмара на съвестните християни. До хребета на запад от долината имало едри бели камъни с формата на човешките срамотии и неколцина мъже се подали на изкушението да принесат в жертва шопари и еретици. През една нощ отец Айрик повел със себе си най-набожните и смели селяни и те натрошили камъните. Лавранс също дал своя принос и видял със собствените си очи, че камъните цели са омазани с кръв, а наоколо се търкалят кости. А в една странична долина на Гюдбранската се говорело за старица, която селяните накарали да седи върху непоклатим камък и да реди езически заклинания три четвъртъка подред.

Една нощ Кристин остана сама при брат Едвин.

Той се събуди около полунощ и явно изпитваше ужасни болки. Помоли Кристин да донесе книгата за Богородичните чудотворства, която отец Айрик му зае, и да му почете от нея.

Макар и да не бе свикнала да чете на глас, Кристин приседна до леглото и сложи свещта до себе си. Намести книгата върху коленете си и започна да чете с голямо старание.

След малко забеляза, че по време на мъчителните пристъпи, болният стиска зъби и сплита изнемощелите си ръце.

— Скъпи отче, виждам, че се мъчиш ужасно — потресена прошепна Кристин.

— Така е, дъще, но сам Господ ме е превърнал отново в дете и ме разнася нагоре-надолу. Помня как избягах от къщи, когато бях на четири лета. Тръгнах из гората. Там се изгубих и дълго време не можаха да ме открият. Когато най-сетне ме намериха, майка ми беше сред търсачите. Прегърна ме силно и ме ухапа по врата. Помислих, че го прави, защото ми е ядосана, но после прозрях истинската причина. Сега копнея да се върна у дома, да се махна от гората. В светото писание е казано: оставете всичко и следвайте Ме. Но на този свят имаше толкова много неща, които не исках да оставя.

— Ти ли, отче? Всички те смятат за образец на целомъдрие, бедност и послушание.

Монахът се засмя:

— Мило дете, ти си мислиш, че на света няма други съблазни, освен похот, богатство и власт. Слушай какво ще ти кажа: това са дреболии покрай пътя, а аз обичам самите пътища. Не ме тегли към дреболиите на света, а към целия свят. Бог се смили над мен и ми отреди да обичам госпожа Сиромашия и госпожа Непорочност още от млад. Затова си въобразявах, че с тези си спътнички ще бъда винаги в безопасност. Обикалях, скитах къде ли не и мечтаех да преодолея всички пътища на света. А сърцето и умът ми също скитаха. Боя се, че често изпадах в заблуди относно най-мрачните постъпки. Но сега идва краят, Кристин, сега искам да се прибера у дома и да се освободя от всичките си мисли, да изслушам ясните слова на приора как да възприема греха си и Божията милост.

След малко монахът заспа. Кристин седна до огнището, за да наглежда огънят да не изгасне. На зазоряване, когато самата тя започна да дреме, брат Едвин внезапно се обади от леглото:

— Радвам се, че нещата между теб и Ерлен Никулаусьон стигнаха до щастлива развръзка, Кристин.

Кристин избухна в сълзи:

— Преди обаче да се стигне дотук, извършихме много непристойни дела. Сърцето ми се къса, като си помисля какви неприятности създадох на клетия ми баща. Той и сега не е щастлив, макар и да не знае цялата истина. Разбере ли я, ще се отрече от мен завинаги.

— Кристин — подхвана благо брат Едвин, — разбери, че се налага да премълчиш случилото се, но и да не му създаваш повече грижи. Той никога няма да иска от теб да се покайваш. Каквото и да сториш, обичта, която баща ти изпитва към теб, няма да се промени.

След няколко дни брат Едвин се позакрепи и пожела да тръгне на юг. Тъй като това явно беше много важно за монаха, Лавранс поръча на слугите си да направят носилка; закрепиха я между два коня и така заведоха болния до градчето Лидста. Там му осигуриха нови коне и нови придружители и по този начин го закараха до Хамар. Там той почина в манастира на братята проповедници и го погребаха в тяхната църква. После босоногите братя предявиха искане да им предоставят тленните му останки, защото хората от околните села го смятаха за светец и го наричаха свети Евен. След канонизацията селяните из цялата страна отправяха молитви към него. Затова между двата манастира се разрази люта вражда за мощите му.

Кристин разбра за спора доста по-късно, а раздялата с монаха преживя много тежко. Като че ли той единствен знаеше всичките й тайни. Запозна се с нея, когато тя беше още невръстно, невинно хлапе под опеката на баща си, а след години тя му изповяда греховната си връзка с Ерлен. Сякаш брат Едвин представляваше скоба, свързваща всичко, което някога е било свидно на сърцето й, със сегашните й терзания. Съвсем се бе откъснала от някогашното девойче.