Кон Игълдън
Сребърна империя (5)

4.

Хаджиун яздеше бавно по отъпканата трева на лагера, заслушан в звуците навсякъде около себе си. Въпреки че бе нощ, не беше сам. Тридесет от заклетите му мъже го следваха и си отваряха очите на четири за възможна атака. Никой вече не излизаше сам от лагера си, особено когато до новолунието оставаше съвсем малко. Фенери и факли с овнешка лой съскаха и трептяха на всеки кръстопът. Под тях тъмни групи воини не сваляха поглед от него.

Направо не можеше да повярва колко много подозрение и напрежение има в лагера. Когато приближи гера на Хазар, на три пъти го спряха стражи.

Пламъците на две лампи танцуваха на нощния ветрец и хвърляха гърчещи се жълти сенки пред гера. Хазар излезе с прозявка, но Хаджиун виждаше опънатите насочени към него лъкове.

— Трябва да поговорим, братко — рече той.

Хазар се протегна и изпъшка.

— Посред нощ?

— Да, посред нощ — рязко отвърна Хаджиун.

Не искаше да казва повече пред толкова много слухтящи уши. Като никога Хазар усети настроението му и кимна без повече възражения. После подсвирна тихо. От мрака излязоха мъже в пълно бойно снаряжение с ръце върху дръжките на сабите си. Без да обръщат внимание на Хаджиун, те отидоха при Хазар, спряха пред стъпалата и погледнаха нагоре към него в очакване на заповеди. Хазар приклекна и им замърмори нещо.

Хаджиун овладя нетърпението си. Мъжете сведоха глави и тръгнаха по възложените им задачи. Един доведе коня на Хазар — почти черен скопец, който започна да цвили и да рита, докато го оседлаваха.

— Вземи си бойците, братко — каза Хаджиун.

Хазар впери поглед в него и видя напрежението на лицето му. Сви рамене, даде знак на стоящите наблизо командири и четиридесетина воини мигом се озоваха до него. Като че ли напоследък дори Хазар не рискуваше, докато чакаше новолунието.

До зазоряване имаше още много време, но лагерът беше нащрек и движението на толкова много хора събуди всички, покрай които минаваха. Навсякъде около тях се чуваха гласове, плачеха бебета.

Светлините на факлите хвърляха златиста светлина върху Каракорум. Стените бяха светлосиви сенки в нощта, но западната порта от дъб и желязо блестеше в нощта. Хазар се намръщи, наведе се напред в седлото и се взря в нея.

— Досега не я бях виждал затворена — каза през рамо.

И без да се замисля, пришпори коня и препусна напред. Воините му го последваха, сякаш правеха маневра на бойното поле. Звуците на лагера, гласовете — всичко това се изгуби в тропота на копита, пръхтенето на конете, дрънченето на метал и сбруи. Западната порта на Каракорум растеше пред тях. Хазар вече различаваше редиците мъже, които стояха обърнати навън, сякаш го предизвикваха.

— Точно затова те събудих — отвърна Хаджиун.

Двамата бяха братя на великия хан и чичовци на следващия. Бяха доказали авторитета си военачалници и всеки войн от народа знаеше имената им. Стигнаха пред портата и дръпнаха юздите. Хората им спряха зад тях с ръце върху дръжките на сабите. Нервите на всички и от двете страни бяха опънати като тетиви на лъкове. Хаджиун и Хазар се спогледаха и слязоха от конете.

Застанаха в прахта — трева нямаше, земята отдавна беше отъпкана от оживеното движение през портата. И двамата усещаха мрачните погледи на онези срещу тях. Мъжете при портата нямаха обозначения за ранг, никакви знамена и пряпорци не показваха кои са. Хаджиун и Хазар имаха чувството, че гледат разбойници от младите си години, хора, които не признават никакъв народ и държава.

— Познавате ме — внезапно изрева Хазар. — Кой смее да застане на пътя ми?

Най-близките трепнаха от гласа, който можеше да се извиси над цяло бойно поле, но не отговориха, нито помръднаха.

— Не виждам означения на туман или мингхан в редиците ви. Не виждам знамена, а само долна сбирщина скитници без господар. — Замълча и ги изгледа свирепо. — Аз съм Хазар Ворджигин, от вълците, от народа под властта на великия хан. Ще отговаряте, когато ви питам.

Някои от мъжете се размърдаха нервно, но не отстъпиха и никой не проговори. Хазар прецени, че са около триста. Нямаше съмнение, че положението при другите четири порти на Каракорум е същото. Озъбените зад него дружинници бяха по-малко на брой, но пък бяха най-добрите бойци и стрелци, които можеха да съберат двамата с Хаджиун. Достатъчна бе само една дума и щяха да атакуват.

Хазар погледна Хаджиун. Едва сдържаше гнева си от наглото безочие на онези срещу тях. Ръката му недвусмислено се отпусна на дръжката на сабята. Воините и от двете страни се напрегнаха, готови за кръвопролитието.

Хаджиун обаче едва забележимо поклати глава. Хазар се намръщи, оголи зъби, наведе се към най-близкия от онези при портата и почти задиша в лицето му.

— Аз казвам, че сте безродни скитници, без означения за ранг и произход. Не напускайте поста си, докато не се върна. Смятам да мина през червата ви и да вляза в града.

Мъжът се потеше и примигваше от ръмжащия в лицето му глас.

Хазар и Хаджиун яхнаха конете и обърнаха гръб на кръговете светлина и обещанията за смърт. Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние, Хаджиун каза:

— Това трябва да е работа на Счупеното копие. Угедай е в града и някой не иска да му се притечем на помощ.

Хазар кимна. Сърцето му още биеше бясно. От години не беше виждал подобно неподчинение. Беше бесен.

— Моите десет хиляди ще отвърнат на обидата — озъби се той. — Къде е Субодай?

— Не съм го виждал, откакто отиде при Угедай.

— Прати вестоносци до неговия туман и до Джебе. С или без тях, Хаджиун, ще вляза в този град.

Братята и хората им се разделиха и препуснаха по различни пътеки, които щяха да доведат пред портите на Каракорум четиридесет хиляди мъже.

 

 

Шумът от другата страна на вратата затихна почти напълно. С мълчаливи знаци Субодай и Толуй вдигнаха един тежък диван и го замъкнаха до вратата.

— Има ли друг начин да се влезе? — промърмори Субодай.

Угедай поклати глава, поколеба се и каза:

— В спалнята ми има прозорци, но отвън е отвесна стена.

Субодай изсумтя недоволно. Първото правило на сражението бе ти да избереш терена. Второто — да познаваш терена. И двете предимства му бяха отнети. Огледа потъналата в сянка група, като се мъчеше да прецени настроението им. Монгке и Кублай бяха ококорени и развълнувани от тръпката да участват в истинско приключение. Изобщо не осъзнаваха опасността, в която се намираха. Сорхатани посрещна погледа му спокойно, без да каже нищо. Субодай извади от ботуша си дълъг нож и й го подаде.

— Тази нощ стена няма да ги спре — каза на Угедай и долепи ухо до вратата.

Всички замълчаха, докато се напрягаше да чуе нещо, а после трепнаха от трясъка, който накара Субодай да отскочи назад. Тънка струйка гипсова прах се посипа от тавана и Угедай трепна, когато я видя.

— Коридорът е тесен — промълви той като че ли на себе си. — Нямат достатъчно място за засилване.

— Това е добре. Има ли оръжия тук? — попита Субодай.

Угедай кимна. Беше син на баща си.

— Ела — каза и му направи знак да го последва.

Субодай се обърна към Хуран и го видя вече застанал в готовност до вратата. Последва нов трясък и отвън се чуха гневни възгласи.

— Запалете лампа — нареди Субодай. — По-добре да не стоим на тъмно.

Сорхатани се зае да изпълни задачата, докато Субодай влизаше във вътрешните покои. Поклони се официално на Торогене, жената на Угедай. Тя вече се беше облякла и бе пригладила косата си с вода от плитката купа, приготвена за сутрешния й тоалет. Субодай бе доволен, че нито тя, нито Сорхатани изглеждат уплашени.

— Насам — каза Угедай.

Субодай влезе в спалнята и кимна оценяващо. Вътре светеше малка лампа и на слабата й светлина той видя меча на Чингис с вълчата дръжка, окачен на стената над леглото. На отсрещната стена имаше лък. Пластовете рог, бреза и сухожилия лъщяха.

— Имаш ли стрели за това нещо? — попита Субодай, като огъна лъка и го претегли преценяващо в ръцете си.

Угедай се усмихна на видимото му задоволство.

— Това не е украса, Субодай. Разбира се, че имам стрели. — Отвори един сандък и извади колчан с трийсет стрели, дело на истински майстор, лъщящи от мазнина. Подхвърли го на Субодай.

Трясъците отвън продължаваха. Неканените гости, които и да бяха, бяха донесли чукове и дори подът трепереше от тежките им удари. Субодай отиде до високия прозорец на външната стена. Подобно на онези в другата стая, и този също бе с железни решетки. Неволно се замисли как би нахлул той, ако беше на мястото на нападателите. Макар да бяха достатъчно яки, решетките не бяха предвидени да издържат на решен на всичко враг. Подобен враг изобщо не трябваше да стига дотук, още по-малко да има време да разбие преградата, преди гвардейците на Угедай да го накълцат на парчета.

— Покрий лампата за момент — каза Субодай. — Не искам някой стрелец отвън да ме види.

Избута до прозореца една ракла, клекна на нея, после бързо се изправи, погледна за миг през решетките и отново клекна.

— Навън не се вижда никой, господарю, но стената до двора долу е само два човешки боя. Ще дойдат тук, ако разберат кой ти е прозорецът.

— Но първо ще опитат през вратата — отвърна сухо Угедай.

Субодай кимна и каза:

— Може би е по-добре жена ти да остане тук и да извика, ако чуе нещо.

Опитваше се да покаже, че Угедай командва, но нетърпението му се засилваше с всеки удар откъм коридора.

— Добре, военачалнико.

Угедай се поколеба, изпълнен със смесица от страх и гняв. Не беше построил града си, за да бъде изтръгнат с писъци от живота. Беше живял толкова дълго със смъртта, че се смая от внезапно обзелата го жажда за живот и мъст. Не смееше да попита Субодай дали ще успеят да удържат покоите. Виждаше отговора в очите му.

— Странно е, че присъстваш при смъртта на друг син на Чингис, не мислиш ли? — рече той.

Субодай се вцепени. Угедай обаче не видя слабост в черния му поглед.

— Нося греховете си, господарю — рече Субодай. — Но сега не е време да говорим за стари грехове. Ако оцелеем, можеш да ме питаш за всичко, което искаш да знаеш.

Горчилка изпълни Угедай и той понечи да отвори уста, но нов звук накара и двамата рязко да се обърнат и да изскочат от спалнята. Една от железните панти беше поддала, дървото на вратата бе разцепено и в нея зееше дупка. На светлината на лампата в по-тъмния коридор се виждаха потни лица. Застаналият до вратата Хуран заби сабята си в едно от тях и се разнесе отчаян вой.

 

 

Звездите бяха на половината си път в небето, когато Хазар поведе тумана си. Яздеше начело в пълно бойно снаряжение, зад него препускаха десет групи по хиляда души начело с мингхан командирите. Всяка хилядна беше разделена на ягуни от по сто души, водени от командири със сребърни пластини. Дори ягуните имаха подразделения — десет групи от по десет души с всичко необходимо за издигането на гер, с храна и инструменти за преживяване и бой. Чингис и Субодай бяха създали тази система и Хазар дори не се замисли, когато даде една-единствена заповед на своя кирилтай, интенданта си. Мъжете хукнаха към конете си и след малко туманът от десет хиляди воини се строи в степта, готов за поход. Пред тях лежеше Каракорум.

Съгледвачите съобщиха, че навсякъде около Хазар се събират и други тумани. Вече никой не спеше. Всички до най-малкото дете знаеха, че е дошла нощта, от която се бяха страхували толкова дълго.

Хазар заповяда да заудрят тъпаните — единствената задача на десетките невъоръжени момчета на камили бе да вдъхнат ужас във врага с гръмовен грохот. Чу как им отговориха барабани отпред и отляво, когато другите тумани чуха предупреждението и предизвикателството. Хазар преглътна сухо, загледан в хората на Хаджиун отпред. Имаше чувството, че събитията започват да излизат от контрола му, но не можеше да направи нищо друго. Пътят му беше начертан в мига, в който мъжете при портата се осмелиха да се опълчат на военачалник. Знаеше, че са хора на Чагатай, но той ги беше изпратил без отличителните знаци на тумана си, за да си свършат работата като наемни убийци в нощта. Хазар не можеше да подмине подобна заплаха за властта си — за всички нива на власт, които представляваше, чак до най-младия барабанчик. Не смееше да си помисли за племенника си Угедай, хванат в капан в собствения си град. Можеше само да реагира — да влезе в града със сила и с надеждата, че все още ще има някой за спасяване.

Хаджиун се присъедини към него заедно с тумана Мечите кожи на Джебе и десетте хиляди на Субодай. Хазар въздъхна с облекчение при вида на ветреещите се в тъмнината пряпорци и знамена и морето от коне. Воините на Субодай знаеха, че военачалникът им е в града, и не бяха възразили на правото на Хаджиун да ги командва вместо него.

Подобно на бавно срутваща се планина, огромната маса на четирите тумана се понесе към западната порта на Каракорум. Хазар и Хаджиун яздеха отпред, потиснали нетърпението си. Дори сега не беше нужно да се пролива кръв.

Мъжете при портата стояха неподвижно, сабите им бяха в ножниците. Каквито и да бяха заповедите им, те знаеха, че ваденето на оръжие означава моментално унищожение. Никой не искаше да умре пръв.

Живата картина замръзна, нарушавана единствено от пръхтенето на конете и плющенето на знамената. А после от мрака се появи друга група мъже. Пътят им бе осветен от горящите факли на знаменосци и всички веднага разбраха, че идва Чагатай.

Хаджиун можеше да нареди на Хазар да спре сина на Чингис и да си пробие път със своите тумани в града. Усети тежестта на решението върху раменете си; времето едва течеше, а сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо. Не беше от колебливите, но и това не бе война. Не се намираха в пустинята на Хорезъм или под стените на дзински град. Остави момента да отлети, после се вкопчи отчаяно в него, но вече бе твърде късно.

Чагатай пристигна като хан, обкръжен от построените си в каре бойци. Конете на хората му блъснаха някои от мъжете при портата на земята, но той дори не ги погледна. Не сваляше очи от двамата военачалници, братята на баща му и единствените мъже, които имаха някакво значение тази нощ. И той, и конят му бяха в броня. Въздухът беше достатъчно студен, за да може да се види вдигащата се от ездача и животното пара. Чагатай носеше железен шлем с гребен от конски косъм. Вече не беше момчето, което познаваха. Двамата се напрегнаха под безизразния му поглед.

Знаеха, че Чагатай е дошъл да им попречи да влязат в Каракорум. Все още обаче не знаеха докъде може да стигне, за да ги задържи извън стените.

— Късно е да тренираш хората си, Чагатай — високо извика Хазар.

Разделяха ги не повече от петдесет крачки, по-малко, отколкото го бе приближавал през последния месец. Хазар копнееше да посегне към лъка си, макар че бронята най-вероятно щеше да спаси племенника му и после щеше да настане кръвопролитие, невиждано от унищожението на Си Ся. Чагатай сви рамене и се усмихна със студена самоувереност.

— Не тренирам, чичо. Идвам да видя кой застрашава покоя на лагера в мрака. И откривам, че собствените ми чичовци водят войските си в нощта. Как да приема това, а?

Разсмя се и мъжете около него също оголиха зъби в усмивки, макар че ръцете им не отпуснаха лъковете, сабите и настръхналите копия.

— Внимавай, Чагатай — предупреди го Хазар.

Лицето на принца стана сурово.

— Не, чичо. Няма да внимавам, когато през земите ми минават войски. Върни се в гера си при жена си и децата си. Кажи на хората си да се прибират по домовете си. Нямаш работа тук тази нощ.

Хазар пое дъх да изреве заповед, но Хаджиун извика, преди да е отприщил туманите:

— Нямаш власт над нас, Чагатай! Имаме повече хора от теб, но не е нужно да се пролива кръв. Ще влезем в града! Дръпни се и няма да има борба помежду ни.

Конят на Чагатай усети нервността им и се разигра и господарят му трябваше да го завърти на място и да го плесне с юздите, за да го накара да стои мирен. Хазар и Хаджиун виждаха тържествуващата му физиономия и вътрешно се отчаяха за участта на Угедай зад стените.

— Подценяваш ме, чичо — извика Чагатай високо, та думите му да бъдат чути от колкото се може повече уши. — Вие сте онези, които се опитват да влязат насила в Каракорум! Доколкото знам, вие кроите убийство в града, заговор, чиято цел е брат ми. Дойдох да ви попреча да влезете, да запазя мира.

Изсмя се подигравателно на изненадата им, после лицето му се стегна в очакване на стрелите.

Хаджиун чу движение отдясно и рязко се обърна и видя войска — настъпваше в редици. Не можеше да прецени колко е голяма, но сърцето му се сви, щом видя знамената на онези, които бяха верни на Чагатай.

Двете страни се гледаха кръвнишки. Бяха приблизително равностойни, но Чагатай беше направил достатъчно и го знаеше. Хаджиун и Хазар нямаше да започнат междуособици пред Каракорум.

Угедай беше сам.