Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire of silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Сребърна империя

ИК „Бард“, София, 2010

Английска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Надежда Петрова

ISBN: 978-954-655-157-3

История

  1. — Добавяне

28.

Погребалната клада на хана бе огромна, наполовина на височината на дворцовата кула. Беше издигната бързо с огромните запаси кедрово дърво от мазетата на двореца. Материалът бе открит там, след като прочетоха заръките на Угедай. Ханът се беше подготвил за смъртта и беше описал всяка подробност около церемонията много преди да умре. Имаше и други писма в запечатания пакет, който Яо Шъ предаде на Торогене. Личното послание до нея я бе накарало да се разплаче. Угедай го беше написал преди да потегли на кампанията срещу Дзин и сърцето й се късаше, докато четеше думите на съпруга си. Бил готов за смъртта, но никой човек не можел наистина да разбере какво означава светът да продължи без него, как близките му ще трябва да живеят оттук нататък, без да чуват гласа му и да усещат докосването му. Всичко, което бе останало от него, бяха писмата и спомените й. Самият Каракорум щеше да бъде негова гробница, прахта му щеше да бъде положена в подземната гробница под двореца, където да почива вечно.

Темуге стоеше на зелената трева в златиста копринена роба, обшита със синьо. Гърбът го болеше непрекъснато и трябваше да се напрегне, за да погледне към върха на кладата. Не плачеше за сина на брат си. Вместо това беше сплел ръце зад гърба си и се бе умислил дълбоко за бъдещето, докато пламъците се разрастваха, овъглявайки дървото и пръскайки във въздуха сладкия мирис на кедър, който щеше да се усети на много мили оттук.

Докато стоеше тук и изпълняваше дълга си пред очите на хилядите събрали се, умът му се понесе към миналото. Сънародниците му не обичаха да показват скръбта си публично, но в тълпата работници, които се бяха стекли тук от Каракорум, имаше много зачервени очи. Самият град беше пуст, сякаш никога не е бил заселван.

Син на Чингис лежеше в тези пламъци, син на брата, когото бе обичал и от когото се беше страхувал, когото бе мразил и когото бе обожавал. Темуге почти не си спомняше първите дни, когато ги преследваха, когато всички бяха просто деца. Това бе станало преди страшно много години, макар че той все още сънуваше от време на време студа и мъчителния глад. Мислите му често се връщаха към младостта, но в нея имаше малко утеха. Тогава бяха четирима братя. Темуджин, който щеше да избере тщеславното име Чингис, Хаджиун, Хазар и Бехтер. Темуге се опита да си спомни лицето на Бехтер, но така и не успя. Сестра му Темулун също беше там, но и тя бе изтръгната от живота.

Помисли си за писмото, което Яо Шъ бе получил тази сутрин. Брат му Хаджиун бе мъртъв и Темуге затърси в себе си следа от мъка, чувство на загуба като онази, която показваше Торогене с плача си. Не, нямаше нищо. Бяха се разделили преди много години, изгубени в онези трудности и неприятности на живота, които вгорчават чистите отношения. От седмината, който се бяха крили в онова дере, бяха останали само той и Хазар. Само те можеха да кажат, че са тук от самото начало. Сега и двамата бяха старци и той всеки ден усещаше болките в кокалите си.

Погледна покрай ставащата все по-ярка дървена клада и видя Хазар, който стоеше със сведена глава. На младини двамата заедно бяха прекосили Дзин и бяха открили Яо Шъ, който тогава бе просто скитащ монах, очакващ своето бъдеще. Трудно бе дори да си спомни какво е да си толкова силен и изпълнен с живот. Забеляза, че Хазар изглежда странно слаб. Главата му сякаш се бе уголемила, плътта по лицето и врата му се беше стопила. Изобщо не изглеждаше добре. Импулсивно отиде до него и си кимнаха, двама старци под слънцето.

— Изобщо не съм си помислял, че ще си отиде преди мен — промърмори Хазар.

Темуге го изгледа остро и Хазар забеляза погледа му и сви рамене.

— Аз съм стар и бучките на рамото ми стават по-големи. Не очаквах момчето да умре, преди да е дошло моето време, това е.

— Трябва да ги изрежеш, братко — рече Темуге.

Хазар се намръщи. Вече не можеше да носи доспехи, защото опираха болезнените места. Всяка вечер му се струваше, че бучките са се подули още, подобно на грозде под кожата му. Не спомена онези, които имаше на под мишниците си. И най-малкото им докосване предизвикваше такава болка, че му се завиваше свят. Мисълта, че в тях може да се забие нож, бе непоносима. „Това не е страхливост“, твърдо си рече той. Тези неща или щяха да изчезнат след време, или да го убият; едното или другото.

— Съжалявам, че и Хаджиун си е отишъл — рече Темуге.

Хазар затвори очи, скован от болка.

— Беше твърде стар да тръгва на поход. Казах му го. Не че се радвам, че излязох прав де. Господи, липсва ми.

Темуге го изгледа въпросително.

— Да не би случайно да си станал християнин?

Хазар се усмихна малко тъжно.

— Твърде късно е за мен. Просто ги слушам какво си говорят. Все споменават бога си. Онзи техен рай ми се струва малко скучен, ако се съди по думите им. Попитах един от монасите дали там ще има коне, а той каза, че не бихме ги искали, можеш ли да си представиш? Едно обаче ти казвам със сигурност — нямам намерение да яздя някой от ангелите им.

Темуге разбираше, че брат му говори така, за да скрие мъката си по Хаджиун. Отново погледна в собственото си сърце и откри единствено празнота. Това беше обезпокояващо.

— Тъкмо си мислех за онова дере между хълмовете, където се криехме — рече той.

Хазар се усмихна и поклати глава.

— Трудни времена бяха. Но пък ги преживяхме, както и всичко останало. — Погледна към града зад кладата, която поглъщаше тялото на хана. — Този град нямаше да съществува, ако го нямаше семейството ни. — Въздъхна замислено. — Странно е, като си спомня времето, когато нямаше държава. Може би това е достатъчно за един човешки живот. Видяхме добри години, братко, въпреки различията ни.

Темуге предпочете да извърне поглед, вместо да си спомни за заниманията си с тъмните изкуства. Като млад няколко години беше избраният ученик на онзи, който беше причинил огромна болка на семейството, онзи, чието име вече не се споменаваше. Хазар бе почти негов враг по онова време, но всичко това се беше случило много отдавна и бе почти забравено.

— Трябва да запишеш това — ненадейно рече Хазар и посочи погребалната клада с брадичка. — Както направи за Чингис. Трябва да го опишеш.

— Ще го направя, братко — отвърна Темуге. Отново погледна Хазар и видя колко е измършавял. — Изглеждаш зле, Хазар. На твое място бих ги оставил да ги изрежат.

— Да, но ти пък какво знаеш? — подигравателно отговори Хазар.

— Зная, че могат да те приспят с черната паста, за да не усещаш болката.

— Не се боя от болка — раздразнено каза Хазар. Въпреки това изглеждаше заинтересуван. Размърда рамене и се намръщи. — Може пък да го направя. Понякога почти не мога да използвам дясната си ръка.

— Ще ти е нужна, ако Чагатай дойде в Каракорум — рече Темуге.

Хазар кимна, потърка рамото си с лявата си ръка и изсумтя:

— Точно този бих искал да го видя със счупен врат. Бях там, когато Толуй даде живота си, братко. И какво получихме срещу него? Няколко мизерни години. Ако трябва да видя как Чагатай влиза триумфално през тези порти, май предпочитам да умра в съня си преди това.

— Ще пристигне тук преди Гуюк и Субодай, това поне го знаем със сигурност — кисело рече Темуге. Той също не изпитваше особена обич към простака, заченат от брат му. Чагатай като едното нищо щеше да изгори града просто за да покаже кой е главният. В това отношение бе истински син на баща си. Темуге потръпна, но си каза, че е просто от вятъра. Знаеше, че би трябвало да направи планове за изнасянето на най-ценните свитъци и книги преди пристигането на Чагатай, поне докато не се увери, че ще бъдат пазени добре. Самата мисъл за Чагатай като хан беше достатъчна, за да се изпоти. „На никой не му трябва втори Чингис“, помисли Темуге. Светът още не се беше възстановил напълно от разрушенията на първия.

 

 

Котен пресече Дунав с лодка. Гребецът — нацупен войник — го биваше и малкият съд се плъзгаше бързо по тъмните води. Котен, се беше увил плътно в наметалото си в студения здрач и бе потънал в мисли. Явно не можеше да избяга от съдбата си. Кралят имаше пълното право да поиска хората му. Унгария му беше дала убежище и за известно време Котен си мислеше, че е успял да спаси народа си. След като планините бяха останали зад тях, се беше осмелил да се надява, че монголските тумани няма да продължат толкова далеч на запад. Никога не го бяха правили. А ето че Златната орда се бе появила с рев от Карпатите и доскоро мирното и безопасно място вече не можеше да се нарече убежище.

Кипеше от яд, докато гледаше приближаващия бряг — тъмна линия от лепкава кал, която щеше да задърпа ботушите му. Стъпи в плитката вода и се намръщи, когато кракът му потъна във вонящата тиня. Гребецът измърмори нещо неразбираемо и огледа монетата внимателно, което си беше преднамерена обида. Ръката на Котен помръдна към ножа. Прииска му се да остави белег на лодкаря, за да му напомня как да се държи. Отказа се с неохота. Мъжът отблъсна лодката си и загреба, като го гледаше все така нацупено. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, изкрещя нещо, но Котен не му обърна внимание.

Подобни неща се повтаряха непрекъснато между Буда и Пеща. Куманските му сънародници бяха добри вярващи, бяха се покръстили по заповед на господаря си и правеха всичко възможно да се отнасят към новата религия като към своя собствена, пък било то и само заради оцеляването си. Разбираха, че запазването на живота си струва тази жертва, и му се бяха доверили. Сякаш никой от християнските духовници не намираше за странно, че цял народ може да изпита внезапно желание да приеме Христа в сърцето си.

Това обаче не беше достатъчно за жителите на градовете на Бела. Още от първите дни се понесоха истории за кражби и убийства, извършвани от хората му. Подобни слухове и клюки витаеха около всеки нещастен случай. И свиня не можеше да се разболее, без някой да заяви, че била проклета от някаква мургава жена. Котен се изплю и продължи да гази в калта. Предишния месец едно унгарско момиче бе обвинило две кумански момчета, че го изнасилили. Последвалите размирици бяха потушени с безмилостна жестокост от войниците на крал Бела, но омразата си оставаше и кипеше под повърхността. Малцина смятаха, че момичето лъже. В края на краищата тъкмо такива неща можеха да се очакват от мръсните чергари, настанили се сред тях. Те бяха хора без корен и не можеше да им се вярва. Биваше ги само да крадат, да убиват и да замърсяват чистата река.

Котен не харесваше домакините си точно толкова, колкото и те мразеха него и хората му. Не можеха да заемат по-малко място от това, помисли си раздразнено той, загледан в града от палатки и бараки покрай реката. Кралят беше обещал да им построи нов град или може би да разшири два-три от вече съществуващите. Беше говорил дори за област, където куманите да живеят спокойно самички. Може би щеше да удържи на думата си, ако не бяха дошли монголите, макар че Котен беше започнал да се съмнява в това.

Монголската заплаха като че ли само бе засилила напрежението между местните маджари и неговото племе. Хората му не можеха да излязат на улицата, без някой да ги заплюе или да блъска жените. Всяка нощ някой намираше края си с прерязано гърло. Нямаше наказани, ако трупът беше кумански, но съдиите и войниците бесеха хората му по двама и повече, ако жертвата беше от маджарите. Това бе лоша награда за новопокръстените двеста хиляди християни. Имаше моменти, когато Котен се чудеше що за вяра е тази: да проповядва доброта и в същото време да е така жестока към своите.

Вървеше по осеяния с изпражнения бряг. Вонята го задавяше. Богатите жители на Буда имаха чудесни канали за нечистотиите си. Дори по-бедните квартали в Пеща имаха по ъглите каци, които се събираха нощем. Чергарите кумани разполагаха единствено с реката. Бяха се опитали да я запазят чиста, но твърде много се бяха скупчили на тясната ивица. Вече бяха плъзнали болести и цели семейства умираха с червени петна по кожата, каквито не бе виждал в родината. Цялото място напомняше на вражески лагер, но кралят бе поискал войската му, а Котен беше човек на честта и бе положил клетва пред него. Крал Бела го беше преценил правилно, но сега, докато подритваше някакъв камък, Котен си помисли, че дори неговата чест си има граници. Дали щеше да види как избиват хората му заради такава мизерна награда? През целия си живот никога, нито веднъж не бе престъпил думата си. Понякога, когато гладуваше или беше болен, това бе единственото, което му оставаше, за да поддържа гордостта си.

Навлезе в Пеща с натежали от човешки изпражнения и кал ботуши. Беше обещал на жена си на връщане да купи месо, макар да знаеше, че цената ще скочи веднага щом го видят или го чуят да говори. Потупа дръжката на сабята си и ускори крачка. Вървеше изправен. Днес се чувстваше опасен човек, когото е по-добре да не обиждаш. Нямаше съмнение, че утре щеше да е различно, но засега можеше да даде малко воля на гнева си. Това го топлеше.

Докато се изкачваше по калното възвишение, на чийто връх се намираха магазините, чу нещо да се стоварва на земята недалеч от него. Вятърът фучеше в ушите му и той завъртя глава, за да чуе по-добре. Видя, че пред касапницата има запален фенер, но капаците над тезгяха вече се спускаха. Котен изруга под нос, затича се и извика:

— Чакай!

Не забеляза биещите се мъже, докато не паднаха почти в краката му. Единият имаше нож, но другият бе сграбчил ръката му. Котен не ги познаваше. Вдигна глава като ловджийско куче, когато чу още нещо. Приближаващи се гласове. Бяха гневни и в отговор той усети как собственият му гняв се надига. Какво ли се беше случило, докато го бе нямало? Поредното изнасилване или просто още едно обвинение срещу хората му? Докато се колебаеше, касапинът най-сетне успя да свали капаците и ги залости от вътрешната страна. Котен забърза натам, заблъска капаците с юмруци, но отговор не последва. Вбесен, той зави на ъгъла.

И видя в тъмната кална улица цяла тълпа. Вървеше към него. С две бързи крачки той се скри зад ъгъла, но мъжете бяха видели очертанието му на фона на залязващото слънце и го последваха.

Котен побягна. Бе живял достатъчно лета, за да знае, че го грози истинска опасност. Каквото и да бе събрало мъжете в тълпа, щеше да приключи зле за него, ако го настигнеха. Чу възбудения им рев и затича обратно към тъмната река. Стъпките им трополяха по дървената пътека и се приближаваха все повече.

Подхлъзна се, сабята излетя от ръката му и потъна в меката кал, без да издаде никакъв звук. Някой го блъсна, докато се изправяше, и в следващия миг се нахвърлиха върху него, изсипваха яростта си върху чужденеца, който с бягството си беше показал, че е виновен. Котен се съпротивляваше, но те го ритаха и ръгаха с ножове, притискаха го в мръсната кал, докато той не стана едва ли не част от нея, а кръвта му не се смеси с черната тиня.

Мъжете се отдръпнаха от безжизненото тяло на брега на реката. Някои тупаха доволно другарите си по раменете. Не знаеха кой е обезобразеният мъртвец, който лежеше в краката им. В далечината се чуха виковете на кралските стражари и всички като един се обърнаха и се пръснаха в сенките на търговския квартал. Чергарите щяха да научат и да се уплашат. Щеше да мине много време, преди да крачат без страх из градовете на по-добрите от тях. Много от мъжете бяха семейни и се върнаха при жените и децата си по задните улички, за да избегнат среща с войниците.

 

 

Събралата се пред Пеща армия беше огромна. Крал Бела дни наред беше като обезумял, когато започна да разбира какво струва събирането на толкова много мъже. Един войник не можеше да носи храна за повече от няколко дни, без да стане бавен и неспособен да се бие. Обозът беше погълнал всяка каруца и работен кон в страната и заемаше почти толкова място, колкото и събралото се при Дунав войнство. Сърцето на крал Бела сякаш изпълни целите му гърди, докато оглеждаше множеството. Повече от сто хиляди въоръжени мъже, рицари и пехотинци, се бяха отзовали на кървавите мечове, обиколили Унгария нашир и надлъж. Според най-добрите му преценки, монголската войска беше два или повече пъти по-малобройна от онази, която му беше казано да очаква. Кралят преглътна надигналата се в гърлото му жлъчка. Може и да беше изправен само пред половината Златна орда, но пристигащите от север донесения говореха за невъобразими разрушения. Не можеше да очаква помощ от Болеслав и Хенрих. Според онова, което беше научил, те самите едва удържаха нападението на появилите се там тумани. Люблин със сигурност беше паднал, имаше и едно съобщение, според което и Краков бил опожарен, макар Бела да не разбираше как е възможно подобно нещо. Оставаше му само да вярва, че докладите са преувеличени и са дело на уплашени хора. Определено не биваше да споделя наученото със своите офицери и съюзници.

Погледна към тевтонските рицари от дясната страна — две хиляди мъже, подредени в безупречен строй. Конете им сякаш бяха недокоснати от калта, в която газеше армията. Блестяха на слабата слънчева светлина и биеха с копита земята, а от ноздрите им излизаше пара. Бела обичаше бойните коне и знаеше, че тези на рицарите са сред най-породистите в целия свят.

Само лявото крило помрачаваше доброто му настроение. Куманите бяха добри конници, но все още бяха разгневени заради смъртта на Котен в някаква мръсна разправия край реката. Сякаш той беше виновен за това. Невъзможни хора. Когато прогонеше монголите отвъд планините, трябваше да си помисли по-добре дали да засели толкова много кумани в териториите си. Може би можеха да бъдат подкупени да си намерят нова родина, където да ги приемат по-добре. А и така нямаше да бъркат толкова дълбоко в кесията му.

Изруга под нос, когато видя куманските конници да излизат от строя, и изпрати вестоносец със строгата заповед да се върнат на позициите си. Загледа се след пратеника и видя как куманските ездачи се събират около него. Но не спряха. Бела се обърна към най-близкия от рицарите си и заповяда:

— Иди при куманите и им напомни за клетвата им за вярност към мен. Заповядвам им да останат по местата си, докато не им се нареди друго.

Рицарят сведе почтително копието си и препусна след първия пратеник. Междувременно куманите бяха съсипали симетрията на строя, конете им се бяха пръснали из полето без никакъв ред. Бела въздъхна. Чергарите нищо не разбираха от дисциплина. Опита се да си спомни името на сина на Котен, който би трябвало да ги командва, но така и не успя.

Не спряха, когато рицарят стигна при тях. Просто го заобиколиха в тръс, без да бързат. Бела изруга на глас, като видя, че се насочват към него. Явно искаха да променят нещо в клетвата си или пък да измолят по-добра храна и оръжие. Типично бе за тази мръсна сган да се опита да изкопчи някаква изгода от него, сякаш бе някакъв си долен търговец. „Разбират само от търговия и пазарлъци“, ядосано си помисли той. Бяха готови да продадат и собствените си дъщери, ако това можеше да им донесе злато.

Гледаше свирепо куманските конници, които бавно яздеха пред армията му. Вестоносците продължаваха да пристигат с последните доклади за монголите и той нарочно се обърна към тях, за да покаже презрението си към чергарите. Накрая един от рицарите му се окашля и когато вдигна очи, Бела видя сина на Котен. Младият мъж го гледаше. Кралят отново се помъчи да си спомни името му, но не успя. През последните дни имаше прекалено много работа, за да запомни всичко.

— Какво е толкова важно, че разваляте целия строй? — рязко попита Бела. Лицето му се беше зачервило от раздразнение.

Синът на Котен дори не му се поклони.

— Клетвата на баща ми ни обвързваше, кралю. Аз обаче не съм обвързан с нея.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Бела. — Каквито и да са грижите ти, сега не е нито времето, нито мястото. Върни се на позицията си. Ела при мен довечера, след като минем Дунав. Тогава ще те приема.

И крал Бела се обърна показно към вестоносците и взе поредния пергамент. Вдигна изумено глава, когато младежът заговори отново, сякаш не бе чул заповедта му.

— Това не е наша война, кралю. Беше ни показано съвсем ясно. Желая ти успех, но сега задачата ми е да изведа хората си от пътя на Златната орда.

Лицето на Бела стана тъмночервено, вените на челото му се издуха.

— Ще се върнете в строя! — изрева той.

Синът на Котен поклати глава.

— Сбогом, твое величество. Христос да благослови многобройните ти дела.

Бела рязко пое дъх, внезапно осъзнал, че всички кумански конници са впили поглед в него. Ръцете им бяха върху дръжките на сабите или стискаха лъковете, лицата им бяха ледени. Стисна устни. Те бяха четиридесет хиляди. Ако заповядаше да убият сина, като едното нищо щяха да нападнат гвардейците му. И щеше да настъпи катастрофа, от която полза щяха да имат единствено монголите. Сините му очи замръзнаха като лед.

— Точно когато врагът е пред нас? — изрева той. — Вие сте клетвопрестъпници! Вие сте страхливци и еретици!

Продължи да крещи, докато синът на Котен му обръщаше гръб. Господи, защо не можеше да си спомни името му! Думите му бяха като хвърлени на вятъра. Оставаше му само да пръска слюнки и да беснее, докато куманите се отдалечаваха. Заобиколиха огромната унгарска армия и се насочиха към лагера на сънародниците си.

— Не ни трябват козари в редиците, твое величество — с отвращение каза Йозеф Ландау. Братята му рицари около тях изръмжаха в знак на съгласие. Куманите все още яздеха пред основните части и крал Бела се помъчи да се овладее. Усмихна се насила и каза високо:

— Прав си, сир Йозеф. Ние сме сто хиляди души дори без тези… козари. Но след като победим, те ще си платят за това предателство.

— За мен ще е удоволствие да им дам да се разберат, твое величество — отвърна Йозеф Ландау с гадна физиономия, която можеше да се сравнява единствено с изражението на самия Бела.

— Добре. Разгласете, че аз съм отпратил куманите от бойното поле, сир Йозеф. Не искам хората ми да мислят за предателството им. Нека знаят, че съм избрал да се бия редом с мъже от истинска унгарска кръв. Това ще повдигне духа им. Колкото до чергарите, ти ще им покажеш цената за предателството им. Ще те разберат, сигурен съм.

Пое дълбоко дъх, за да уталожи гнева си.

— Вече се уморих да стоя тук и да слушам плачливите гласове на разни страхливци. Да тръгваме.