Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire of silver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Сребърна империя

ИК „Бард“, София, 2010

Английска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Надежда Петрова

ISBN: 978-954-655-157-3

История

  1. — Добавяне

3.

Угедай стоеше в сенките в основата на рампата, която водеше към светлината и чистия въздух горе. Грамадният овал най-сетне беше завършен, всичко наоколо миришеше на дърво, боя и лак. Лесно беше да си представи как най-силните атлети на народа му излизат под рева на трийсет хиляди мъже и жени. Виждаше всичко това в мислите си и изведнъж осъзна, че се чувства добре за пръв път от много време. Дзинският лечител беше говорил много за опасностите от праха от напръстник, но Угедай знаеше само, че той успокоява постоянната болка в гърдите му. Преди два дни получи толкова остър пристъп, че беше рухнал на колене в покоите си. Намръщи се на спомена за притискането, сякаш беше затворен в тясно пространство и не можеше да си поеме дъх. Щипка от черния прах в чаша червено вино му беше донесла облекчение, сякаш някой бе разрязал стегнати около гърдите му въжета. Вървеше току пред смъртта, сигурен бе, но тя все още бе на две крачки зад него.

Строителите напускаха с хиляди огромния стадион. Угедай едва поглеждаше реката изтощени лица, която се точеше покрай него. Знаеше, че са работили през цялата нощ, за да остане доволен, и това беше съвсем в реда на нещата. Запита се какво ли са изпитвали, когато императорът на Дзин бе коленичил пред баща му. Ако бяха принудили Чингис да се унизи по такъв начин, той едва ли щеше да е толкова спокоен и готов да приеме участта си. Чингис му беше казал, че дзинците нямат идея за един народ и държава. Управляващата им върхушка говореше за империи и императори, но селяните не можеха да видят толкова надалеч. Вместо това те бяха предани на градове и местни велможи. Угедай кимна замислено. До неотдавна отделните племена на сънародниците му бяха постъпвали по същия начин. Баща му ги беше натикал всички в нова епоха и мнозина от тях все още не разбираха широтата на неговата далновидност.

Повечето работници гледаха в земята, докато минаваха покрай него, ужасени от мисълта, че могат да привлекат вниманието му. Сърцето на Угедай заби по-бързо, когато видя различна реакция у някои от онези, които го приближаваха. Прииска му се да излезе от сенките на светло и трябваше да положи усилия, за да потисне внезапното желание. Гърдите го боляха, но я нямаше ужасната умора, която обикновено го измъчваше независимо колко дълго е спал. Вместо това сетивата му бяха живи и изострени. Можеше да надуши и чуе всичко около себе си, от подправената с чесън храна на работниците до разменените шепнешком думи.

Светът сякаш се напъна и после избухна, оставяйки го почти замаян. Пред него имаше хора, които го гледаха и после нарочно извръщаха погледи. Реакцията им ги бележеше като вдигнат флаг. Угедай не видя никакъв сигнал, но те като един извадиха оръжия изпод дрехите си — къси остри тесли като онези, с които дърводелците окастряха колове. Тълпата се развълнува, люшна се — все повече и повече хора разбираха какво се случва. Чуха се дрезгави викове, но Угедай остана абсолютно неподвижен в центъра на засилващата се буря. Беше приковал поглед в най-близкия от мъжете, който си пробиваше път през останалите, вдигнал високо оръжието си.

Угедай го гледаше как приближава. Бавно разпери ръце и дланите му докоснаха бягащите работници. Нападателят изкрещя нещо, но викът му се изгуби в глъчката. Угедай оголи зъби, когато мъжът беше улучен отстрани и тялото му се свлече в краката на бронирания гвардеец, който го беше ударил.

Докато другите гвардейци тъпчеха и избиваха мъжете в полутъмния тунел, Угедай бавно свали ръце. Гледаше със студена физиономия. Оставиха двама живи, както бе заповядал, но ги удряха с дръжките на сабите, докато лицата им не се превърнаха в подути кървави маски. Останалите бяха изклани като кози.

След няколко мига първият командир застана задъхан пред него. Бледото му лице беше опръскано с кръв и мръсотия.

— Господарю, добре ли си?

Угедай откъсна поглед от войниците, които продължаваха да удрят мъртвата плът на мъжете, които се бяха осмелили да нападнат господаря им.

— Че как би могъл да помислиш нещо друго, Хуран? Нищо ми няма. Добре си свърши работата.

Хуран сведе глава и почти се извърна, но не можеше да го стори.

— Господарю, нямаше нужда от това. Следяхме тези мъже от два дни. Лично претърсих жилищата им и нито за миг не съм свалял поглед от тях. Можехме да се справим и без да те излагаме на опасност.

Хуран явно се мъчеше да намери подходящите думи, но за първи път от много време Угедай се чувстваше някак по-лек и по-силен.

— Кажи каквото имаш да кажеш, Хуран — добродушно отвърна той. — Няма да ме обидиш.

Беше го освободил от необходимостта да внимава какво говори и видя как напрежението и сковаността му изчезват.

— Аз живея, за да те защитавам, господарю — каза Хуран. — В деня, в който умреш, ще умра и аз, така съм се заклел. Но не мога да те защитавам, ако ти… ако си влюбен в смъртта, господарю, ако искаш да умреш…

Запъна се на последните думи и млъкна под студения поглед на Угедай.

— Загърби страховете си, Хуран. Служиш ми, откакто бях момче. Нима не рискувах и тогава? Като всеки друг момък, който си въобразява, че ще живее вечно?

Хуран кимна.

— Така е, но тогава нямаше да стоиш с широко разперени ръце, ако към теб тича убиец. Видях го, господарю, но не го разбирам.

Угедай се усмихна, сякаш наставляваше малко дете. Може би беше заради близостта му с вечността в тези моменти, но се чувстваше почти замаян.

— Не искам да умирам, бъди сигурен, Хуран. Но и не се боя ни най-малко от смъртта. Разперих ръце, защото точно в този момент не ме беше грижа. Можеш ли да разбереш това?

— Не, господарю — отвърна Хуран.

Угедай въздъхна и сбърчи нос от миризмата на кръв и изпражнения.

— Въздухът тук е отвратителен — рече той. — Да излезем навън.

Мина покрай купчината трупове. Мнозина бяха убити случайно в суматохата — прости работници, опитващи се да се измъкнат в мрака. Напомни си да изплати някакво обезщетение на семействата им.

Излязоха на светло и Угедай се загледа в завършената арена. Настроението му се повиши още повече при вида на наредените един над друг редовете за сядане — хиляди и хиляди пейки, простиращи се сякаш безкрайно пред него. След кръвопролитието при входа стадионът се беше опразнил изумително бързо и Угедай чуваше ясните мелодични трели на някаква птица. Изкушаваше се да извика и да види дали ще чуе ехото от собствения си глас. Трийсет хиляди души от народа му можеха да седнат тук и да гледат надбягванията, борбите и състезанията по стрелба. Щеше да е великолепно.

Нещо по лицето го засърбя. Почеса се и погледна почервенелия си пръст. Нечия чужда кръв.

— Ето тук, Хуран, на това място ще стана хан. И ще чуя клетвите на народа си.

Хуран кимна отсечено и Угедай му се усмихна. Знаеше, че верността на командира е абсолютна. Но въпреки това не спомена за слабото си сърце, което всеки момент можеше да отнеме живота му. Не каза на Хуран, че всяка сутрин се буди с облекчение, че е преживял нощта и вижда още един изгрев, нито как остава все по-късно и по-късно през нощта от опасения, че това може да е последният му ден. Виното и прахът от напръстник му носеха облекчение, но той знаеше, че всеки следващ ден, всеки следващ дъх е дар за него. Как можеше да се страхува от убиец, щом винаги се намираше в сянката на смъртта? Помисли си дали да не сложи щипка от праха под езика си. Хуран нямаше да посмее да попита какво е това.

— До новолунието остават три дни, Хуран. Ти ме запази жив досега, нали? Колко нападения успя да осуетиш?

— Седем, господарю — тихо отвърна Хуран.

Угедай го изгледа остро.

— Зная само за пет, като броим и днешното. Как така седем?

— Моят човек в кухнята предотврати отравянето ти тази сутрин, господарю. И трима от воините на брат ти бяха убити при свада.

— Сигурен ли си, че са били дошли да ме убият?

— Не, господарю, не съм — призна Хуран. Беше оставил един от тях жив и беше поработил върху него, но беше награден за усилията си единствено с писъци и проклятия.

— Действал си прибързано, Хуран — рече Угедай, но без съжаление. — Предвидили сме подобни атаки. Храната ми се проверява, слугите ми се подбират човек по човек. Градът ми е обсаден от безброй шпиони и воини, преструващи се на обикновени бояджии и дърводелци. И в същото време отворих Каракорум и хората продължават да прииждат. Трима дзински велможи са се настанили в собствения ми дворец, както и двама християнски монаси, които са дали обет за бедност и затова спят в сеното в конюшните. Полагането на клетвата ще е… интересно време, Хуран. — Въздъхна, като видя мрачната разтревожена физиономия на войника. — Ако всичко сторено от нас не е достатъчно, може би не ми е писано да оцелея. Бащата небе обича добрата игра, Хуран. Може би ще ти бъда отнет въпреки всичките ти усилия.

— Не и докато съм жив, господарю. Аз ще те нарека хан.

Говореше така уверено, че Угедай се усмихна и го потупа по рамото.

— Тогава ме придружи до двореца, Хуран. Трябва да продължа със задълженията си след тази малка забава. Мисля, че накарах орлок Субодай да ме чака достатъчно дълго.

 

 

Субодай беше оставил доспехите си в покоите, които му бяха дали. Всеки воин от племената знаеше как Чингис навремето бе приближил свой враг без оръжие и беше прерязал гърлото му с люспа от бронята си. Затова Субодай облече лек дел, гамаши и сандали. Дрехите му бяха донесени специално, чисти и нови, от най-добрите материали. Колко разкош имаше в тези стаи! Угедай беше заимствал от всяка култура, с която се бяха сблъскали при завоеванието. Гледката смущаваше Субодай, макар че не можеше да опише с думи неудобството си. Още по-зле му се отразяваше суматохата и бързането по коридорите на двореца, които гъмжаха от хора, тичащи да изпълняват непонятни му задачи и поръчения. Не беше предполагал, че толкова много хора са заети е подготовката за полагането на клетвата. На всеки ъгъл и във всяка ниша имаше гвардейци, но при толкова много непознати лица Субодай през цялото време се чувстваше неспокоен. Определено предпочиташе откритото пространство.

Половината ден беше отминал. Той сграбчи един тичащ покрай него слуга и нещастникът извика от изненада. Угедай бил зает с нещо в града, но знаел, че Субодай го чака.

Субодай не можеше да си тръгне, без това да се изтълкува като обида, така че стоеше в притихналата приемна и с всеки изминал час му ставаше все по-трудно да прикрие нетърпението си.

Въпреки че помещението бе пусто, Субодай усещаше бдителни погледи отвсякъде. Отиде до един прозорец и загледа новия град и туманите в степта. Слънцето клонеше към залез и хвърляше дълги ивици от злато и сянка на земята и улиците долу. Угедай бе подбрал добре мястото, с планините на юг и минаващата наблизо широка пълноводна река. Субодай бе минал покрай част от канала, построен да докарва вода в града. Беше изумително, докато не се замислиш, че тук бяха работили един милион души в продължение на почти две години. Всичко е възможно, стига да разполагаш с достатъчно злато и сребро. Запита се дали Угедай ще оцелее, за да се наслаждава на творението си.

Беше изгубил представа за времето. Накрая чу приближаващи се гласове. Гвардейците на Угедай влязоха и заеха местата си. Субодай усети как погледите им се плъзнаха и спряха върху него като единствената възможна заплаха в помещението. Угедай влезе последен. Лицето му бе по-подпухнало и по-бледо, отколкото го помнеше. Трудно бе да не се сетиш за Чингис при вида на тези жълти очи и Субодай се поклони дълбоко.

Угедай отвърна на поклона и седна на една пейка под прозореца. Дървото бе полирано и инкрустирано със злато и Угедай плъзна ръката си по него, наслаждавайки се на допира, докато гледаше навън към Каракорум. Затвори очи за момент. Залязващото слънце хвърляше последните си златни лъчи във високото помещение.

Не изпитваше любов към Субодай, колкото и да се нуждаеше от него. Ако военачалникът беше отказал да изпълни най-бруталната заповед на Чингис, по-големият брат на Угедай Джучи щеше отдавна да е хан. Ако Субодай беше задържал ръката си, ако не се бе подчинил поне веднъж, сега нямаше да ги грози криза на властта, която можеше да унищожи всички.

— Благодаря, че ме изчака. Надявам се, слугите са се погрижили за удобството ти? — най-сетне попита той.

Субодай се намръщи на въпроса. Беше очаквал ритуалното гостоприемство на гера, но лицето на Угедай беше видимо уморено.

— Разбира се, господарю. Нужно ми е съвсем малко.

Откъм вратата се чуха стъпки. В помещението влязоха още гвардейци, следвани от Толуй и жена му Сорхатани. Угедай стана.

— Добре си дошъл в дома ми, братко. Не очаквах, че и прекрасната ти жена ще ме удостои с честта да дойде. — Обърна се любезно към Сорхатани. — Децата ти добре ли са?

— Да, господарю. Доведох само Монгке и Кублай. Обзалагам се, че в момента създават грижи на хората ти.

Угедай смръщи вежди. Беше помолил Толуй да дойде в двореца заради собствената му безопасност. Знаеше най-малко за два заговора, които целяха отстраняването на по-малкия му брат, но беше очаквал да му обясни това насаме. Погледна го и видя как очите на брат му се стрелнаха за миг нагоре, след което се насочиха към земята. Трудно можеше да се откаже нещо на Сорхатани.

— А другите ти синове? Не са ли с теб? — попита Угедай брат си.

— Изпратих ги при един братовчед за няколко месеца. Ще пропуснат полагането на клетвата, но ще се погрижа да я положат както подобава, когато се върнат.

— О — разбиращо рече Угедай.

Двама от синовете щяха да оцелеят, независимо какво щеше да се случи. Запита се дали всъщност Сорхатани не е променила заповедта му цялото семейство да се яви в двореца. Може би беше права да не е твърде доверчива в тези опасни времена.

— Не се съмнявам, че военачалникът Субодай е пълен с новини и свирепи предупреждения, братко — рече Угедай. — Можеш да се върнеш в покоите си, Сорхатани. Благодаря, че намина да ме видиш.

Отпращането не можеше да бъде отказано и Сорхатани се поклони сковано. Угедай забеляза яростния поглед, който хвърли на Толуй, докато се обръщаше. Вратите отново се отвориха и тримата мъже останаха сами, с осмина гвардейци покрай стените.

Угедай им посочи масата и седнаха. И тримата бяха по-предпазливи, отколкото бяха предполагали, че е възможно.

На Угедай му писна от всичко това, събра чашите, напълни ги и ги бутна към гостите си. Те посегнаха към тях едновременно — знаеха, че всяко колебание ще покаже, че се страхуват да не бъдат отровени. Угедай не ги накара да чакат дълго и пресуши своята чаша на три бързи глътки.

— На вас двамата ви имам доверие — безцеремонно рече той и облиза устни. — Толуй, спрях един опит за покушение срещу теб или срещу синовете ти. — Толуй едва забележимо присви очи и се напрегна. — Шпионите ми чуха и за друг опит, но не зная чий е и времето не ми стига. Мога да се справя с онези, които търсят моята смърт, но трябва да те помоля да останеш в двореца. Иначе няма да мога да те защитавам, докато не стана хан.

— Значи нещата наистина са толкова лоши? — попита изуменият Толуй. Знаеше, че в лагера има брожения, но новината за открити нападения го беше потресла. Искаше му се и Сорхатани да беше тук и да чуе това. По-късно трябваше да й разкаже всичко.

Угедай се обърна към Субодай. Военачалникът седеше, облечен в прости дрехи, но излъчваше авторитет. Угедай за миг се запита дали това не се дължи просто на репутацията му. Трудно беше да не гледаш с благоговение Субодай, ако знаеш какво е постигнал през живота си. Войската дължеше успеха си колкото на Чингис, толкова и на него. Но на Угедай му бе все по-трудно да не изпитва омраза към него. Потисна я, както правеше вече повече от две години. Все още имаше нужда от този човек.

— Ти си предан, Субодай — рече той. — Най-малкото на волята на баща ми. Благодарение на теб всеки ден получавам вести за Счупеното копие.

Мъчеше се да запази спокойствие. Част от него искаше да остави Субодай в степите, извън Каракорум, да игнорира стратега, когото баща му ценеше повече от всички останали. Но само глупак можеше да пропилее на вятъра такъв талант. Дори предизвикан открито, Субодай не потвърди, че е източникът на появилите се в двореца вестоносци, макар Угедай да бе почти сигурен в това.

— Служа, господарю — отвърна Субодай. — Имаш клетвата ми, като наследник. Нямам намерение да я престъпвам.

За миг гневът на Угедай се надигна в главата му като бял шип. Този човек беше прерязал гърлото на Джучи в снега, а сега седеше тук и говореше за клетвата си. Пое дълбоко дъх. Субодай беше твърде ценен, за да го пропилява. Трябваше да бъде управляван, изваден от равновесие.

— Брат ми Джучи също беше чул обещанията ти, нали?

За негово удоволствие лицето на военачалника изгуби цвета си.

Субодай помнеше всяка подробност от срещата с Джучи в северните снегове. Синът на Чингис беше разменил живота си за живота на хората си и семействата им. Джучи знаеше, че ще умре, но беше очаквал възможност да поговори отново с баща си. Субодай бе прекалено истински мъж, за да шикалкави и да увърта кое е добро и кое — лошо. Тогава го беше почувствал като предателство, сега също го чувстваше по този начин. Кимна рязко.

— Убих го, господарю. Постъпих неправилно и живея с това.

— Значи си престъпил думата си, така ли, Субодай? — притисна го Угедай и се наведе над масата.

Чашата му се обърна с метално дрънчене и Субодай се пресегна и я изправи. Не можеше да не поеме цялата вина върху себе си. Просто не можеше.

— Да — отвърна той с пламнали от гняв и срам очи.

— Тогава възстанови честта си! — изрева Угедай и удари масата с юмруци.

Трите чаши се преобърнаха и виното се разля като кръв. Гвардейците изтеглиха мечовете си и Субодай скочи, почти очакваше да го нападнат. Впери поглед в Угедай, който все още седеше. И коленичи толкова рязко, колкото се беше изправил.

Угедай нямаше представа до каква степен смъртта на брат му е измъчвала Субодай. Военачалникът и баща му бяха запазили това помежду си. Случилото се бе откровение и му трябваше време да помисли какво означава то. Заговори инстинктивно — връзваше Субодай със собствените му вериги.

— Възстанови честта си, военачалнико, като запазиш живота на друг син на Чингис достатъчно дълго, за да стане хан. Духът на брат ми не би искал да види семейството си разкъсано и изоставено. Духът на баща ми също. Погрижи се за това, Субодай, и намери покой. Не ме интересува какво ще стане по-нататък, но ти ще си сред първите, които ще положат клетва. Това ще е подобаващо.

Гърдите го боляха, кисела пот изби на челото и под мишниците му. Огромна тежест затисна раменете му, сърцето му заби все по-бавно и по-бавно. От седмици не беше спал добре. Постоянният страх от смъртта го изтощаваше и го крепеше единствено волята му. Беше смаял двамата си гости с внезапната си ярост, но понякога едва успяваше да се контролира. Твърде дълго бе живял с огромен товар на гърба и понякога просто не можеше да запази спокойствие. Щеше да стане хан, пък било то и само за един ден. Субодай и Толуй го наблюдаваха разтревожено.

— И двамата ще пренощувате тук — рече Угедай малко задавено. — Няма по-безопасно място от това. Нито в степите, нито в града.

Толуй, който вече се бе настанил удобно в предоставените му покои, кимна. Субодай се поколеба. Не можеше да разбере този син на Чингис, нито какво го тласка напред. Долавяше някаква смътна тъга у Угедай, някаква самота, въпреки че беше заобиколен от множество хора. Субодай знаеше, че ще е по-полезен в степта. Всяка реална заплаха би дошла оттам, от тумана на Чагатай. Но въпреки това сведе глава пред мъжа, който утре по залез-слънце щеше да е хан.

Угедай разтърка очи и усети как замайването отминава. Не можеше да им каже, че очаква Чагатай да стане хан след него. Само духовете знаеха колко време му е останало, но беше построил града си. Беше оставил знака си в степите и щеше да стане хан.

 

 

Събуди се в тъмното. Потеше се в топлата нощ. Обърна се в леглото. Жена му до него се размърда. Той отново започна да се унася, но чу далечен тропот, сякаш някой тичаше, и моментално се разсъни, надигна глава и се заслуша. Кой тичаше в този час? Слуга? Затвори отново очи и чу леко почукване по външната врата на покоите. Изруга тихо, хвана жена си за рамото и я разтърси.

— Обличай се, Торогене. Нещо става.

Напоследък Хуран беше започнал да спи пред покоите му, опрял гръб на вратата. Едва ли щеше да буди господаря си без основателна причина.

Докато Угедай завързваше колана на дела си, чукането се повтори. Той затвори двойната врата към спалнята и излезе бос във външната стая. Мина покрай дзинските маси и дивани. Нямаше луна и помещенията тънеха в мрак. Не беше трудно да си представи убийци във всяка сянка, така че взе окачения на стената меч. Тихо го извади от ножницата, долепи ухо до вратата и се заслуша.

Някъде в далечината се чу писък и Угедай рязко се дръпна и тихо повика:

— Хуран?

Дори през дебелата дъбова врата долови облекчението в гласа на командира.

— Господарю, можеш да отвориш.

Угедай дръпна тежкото резе. Беше нервен и не бе забелязал, че през процепите в дъските не се процежда светлина от коридора. Навън бе по-тъмно от покоите му, където през прозорците влизаше слаба светлина от звездите.

Хуран бързо влезе и мина покрай Угедай, за да огледа. Зад него Толуй въведе Сорхатани и двамата си големи синове.

— Какво става? — изсъска Угедай и остави гнева да прикрие нарастващата му паника.

— Стражите пред вратата ни си тръгнаха — отвърна Толуй. — Не знам какво щеше да стане, ако не ги бях чул.

Угедай стисна по-здраво дръжката на меча и се почувства по-уверено. Обърна се, понеже вратата на спалнята се отвори. Светлината на фенера очерта силуета на жена му.

— Стой там, Торогене — каза й той. За негово раздразнение, тя въпреки всичко пристъпи напред, облечена само по нощница.

— Отидох до най-близката стражница — продължи Толуй и погледна синовете си, които зяпаха възбудено. — Всички бяха мъртви, братко.

Хуран се намръщи и погледна към тъмните коридори.

— Не ми се иска да го правя, господарю, но трябва да се заключим. Това е най-яката врата в двореца. Ще си в безопасност до сутринта.

Угедай се разкъсваше между яростта и предпазливостта. Познаваше всеки камък в огромната сграда. Беше гледал как оформят, полират и поставят на мястото му всеки блок. А ето че всичките му зали, цялата му власт и влияние щяха да бъдат сведени само до няколко стаи, ако вратата се затвореше.

— Дръж я отворена колкото може по-дълго — каза той. Та нали в момента пристигаха още гвардейци? Как можеше подобен опит за убийство да мине незабелязан?

Някъде наблизо отново се чуха тичащи стъпки, ехото достигаше до тях от всички посоки. Хуран подпря вратата с рамо. Внезапно от мрака се появи нечия фигура. Хуран замахна и изпъшка, когато мечът му се плъзна по люспестата броня.

— Спри, Хуран — чу се глас и неизвестният се вмъкна в стаята.

Угедай въздъхна облекчено.

— Субодай! Какво става?

Военачалникът не отговори. Пусна меча си на каменния под, помогна на Хуран да залости вратата и отново взе оръжието си.

— Коридорите са пълни с хора. Претърсват всяка стая — рече той. — Добре че никога досега не са влизали в двореца ти. Иначе вече щяха да са тук.

— Как успя да минеш през тях? — остро попита Хуран.

Субодай се намръщи гневно.

— Някои ме познаха, но на простите войници още не им е заповядано да ме съсекат. Доколкото знаят, аз участвам в заговора.

Угедай посърна, огледа малката група, която бе потърсила убежище в покоите му, и попита:

— Къде е синът ми Гуюк? Дъщерите ми?

Субодай поклати глава.

— Не ги видях, но вероятно са в безопасност. Ти си нароченият, не те.

Толуй трепна, когато разбра думите му. Обърна се към жена си.

— Значи съм довел теб и синовете си на най-опасното място.

Сорхатани се пресегна, докосна бузата му и каза тихо:

— Тази нощ никъде не е безопасно.

Чуваха как гласовете и стъпките се приближават все повече. Извън града туманите спяха. Никой не подозираше за заплахата.