Кон Игълдън
Сребърна империя (13)

12.

Герът вонеше на нещо неприятно, въздухът бе като лепкав. Толуй и Хазар седяха на ниски легла в ъгъла и гледаха с безпокойство как шаманът на Угедай разтрива крайниците на хана. Морол беше със здраво телосложение, дребен и набит, с гъст сив пискюл косми на брадичката. Хазар се опитваше да не зяпа дясната му ръка, която го бе белязала по рождение като един от онези, които никога няма да излязат на лов или за риба. Шестият пръст, тъмнокафяв и изкривен, беше направил Морол шаман.

Положението на занаята му беше силно пострадало след като онзи, чието име вече не се споменаваше, беше предал Чингис. Но ето че Морол се посъветва съвсем кратко с облечените в роби лечители и други шамани, преди да ги отпрати. Личният шаман на хана имаше известна власт, поне сред хората от своя занаят.

Морол сякаш не си даваше сметка за двамата, които го наблюдаваха. Изправяше и свиваше крайниците на Угедай, оставяше ги да паднат безжизнено, като в същото време разтриваше ставите и си мърмореше нещо. Особено внимание отдели на главата и врата: седна на леглото с кръстосани крака и издърпа главата и раменете на Угедай в скута си, така че ханът да се взира сляпо нагоре. Тънките пръсти на шамана опипваха и натискаха костите на черепа, захванаха темето, докато самият Морол се взираше някъде в нищото. Хазар и Толуй не разбираха нищо. По едно време шаманът кимна и зацъка с език.

Тялото на хана бе хлъзгаво от пот. Угедай не бе казал нито дума след припадъка си на сунската граница, а вече бяха минали два дни. Не беше ранен, но дъхът му бе сладникав като гниещ плод и именно тази миризма изпълваше гера и едва не задавяше Хазар. Дзинските лечители бяха запалили фитили с успокояващи благовония с думите, че пушекът ще му помогне да се излекува. Морол беше позволил това, макар че не успя да скрие презрението си.

Шаманът се занимаваше с Угедай вече цял ден. Беше потопил тялото му в ледена вода, после го уви с груба тъкан, за да раздвижи кръвта му. Очите на хана през цялото време бяха отворени и понякога се движеха, но той така и не се събуди. Когато го обръщаха на една страна, от отпуснатите му устни се стичаха лиги.

„Угедай няма да оцелее, ако остане в това състояние“, горчиво си помисли Хазар. Можеха да му наливат в стомаха вода и дори топло мляко и кръв през тънка бамбукова сламка, макар че се давеше и от устата му течеше кръв заради разраненото гърло. Гледан като безпомощно бебе, Угедай можеше да бъде държан жив неопределено дълго. Държавата обаче беше без хан, а имаше и други неща, които можеха да убият човек.

Хазар беше забранил всякакво напускане на лагера. Пристигащите вестоносци се сваляха от конете и се поставяха под стража. Новината можеше да се скрие за известно време. Чагатай още нямаше да приготви войската си за триумфално завръщане в Каракорум. Въпреки това в туманите имаше амбициозни мъже, които много добре знаеха как ще бъдат приети, ако отнесат тази новина. Чагатай щеше да ги награди със злато, повишаване и коне, с каквото пожелаеха. Рано или късно един или неколцина щяха да се изкушат и да се измъкнат в нощта. Ако преди това нищо не се променеше, с Угедай бе свършено, дори да останеше жив. При тази мисъл Хазар трепна и се запита колко ли време ще му се наложи да остане в ханския гер. Нямаше полза да кисне тук и да се мае като някакъв старец.

Лицето на Угедай изглеждаше по-подпухнало и отпреди, сякаш под кожата му се натрупваше течност. В същото време беше горещ на допир, тялото му изгаряше запасите си. Времето се точеше едва-едва в гера, а навън слънцето изгря и премина през зенита. Толуй и Хазар гледаха как Морол взе ръцете на Угедай, проби вените от вътрешната страна на лактите и остави кръвта да се стича в месингов тас. Нищо не се промени. Угедай продължаваше да се взира невиждащо и да примигва от време на време. Не знаеха дори дали ги чува.

Накрая шаманът замълча и задърпа раздразнено дзинската си брадичка, сякаш искаше да я изскубе. Положи главата на Угедай на грубото одеяло и се изправи. Слугата му се зае да превърже направените от господаря му разрези, смълчан и изпълнен с благоговение, че се грижи за самия хан.

С безразсъдния авторитет на хората от неговия занаят, Морол направи знак на двамата мъже да го последват на чист въздух. Те излязоха и задишаха дълбоко, за да прогонят лепкавата сладост от дробовете си. Около тях воините на хана очакваха с надежда на лицата добри новини. Морол поклати глава и мнозина от тях се извърнаха.

— Нямам лек за това — рече шаманът. — Кръвта му тече добре, макар да ми изглежда тъмна, без жизнен дух. Не мисля, че е сърцето му, макар да чувам, че било слабо. Използвал е дзински сиропи. — Той вдигна с отвращение празна синя бутилка. — Поел е ужасен риск, като се е доверил на техните настойки и нечистотии. Използват всичко, от неродени деца до тигров пенис. Виждал съм го с очите си.

— Тези неща изобщо не ме интересуват — озъби се Хазар. — Щом не можеш да направиш нищо за него, ще намеря други, с повече въображение.

Морол сякаш се изпълни с гняв и Хазар реагира моментално, като пристъпи напред и нарочно спря съвсем близко до него и го изгледа отгоре.

— Внимавай, дребосък. Ако бях на твое място, щях да се опитам да съм полезен.

— С нищо не помагате на Угедай с тези разправии — намеси се Толуй. — Няма значение какво е правил преди, какви настойки и прахове е взимал. Можеш ли да му помогнеш сега?

Докато отговаряше, Морол продължаваше да гледа кръвнишки Хазар.

— Тялото му е съвсем наред, нищо му няма. Духът му е слаб, или е бил накаран да отслабне. Не зная дали не е бил прокълнат и докаран до това положение от някой враг, или сам си го е направил.

Издиша рязко и продължи:

— Понякога хората просто умират. Бащата небе ги повиква и ги грабва от земята, дори да са ханове. Не на всяко нещо има отговор.

Съвсем неочаквано Хазар посегна, сграбчи шамана за робата и го дръпна към себе си. Морол се опита да окаже съпротива, но инстинктът за оцеляване го накара да отпусне ръце. Хазар беше влиятелен човек и животът на шамана висеше на тънката нишка на добрата му воля.

— Има тъмна магия — изръмжа Хазар. — Виждал съм я. Опитвал съм човешко сърце и усетих как светлината пламна в мен. Не ми казвай, че не може да се направи нищо. Ако духовете желаят кръв, ще пролея цели езера за хана.

— Ще бъде както казваш, военачалнико — запелтечи Морол. — Довечера ще принеса в жертва дузина кобили. Може би ще е достатъчно.

Хазар го пусна и Морол залитна назад.

— Животът ти зависи от това, нали разбираш? — каза Хазар. — Чувал съм предостатъчно обещания и лъжи от такива като теб. Умре ли той, ще бъдеш погребан на небето с него, завързан на кол на някой връх, да те ядат ястреби и лисици.

— Разбирам, военачалнико — сковано отвърна Морол. — А сега трябва да приготвя животните за жертвоприношението. Трябва да бъдат убити по правилния начин, за да може кръвта им да замести неговата.

Град Дзянкан се издигаше тук от повече от две хиляди години. Подхранван от огромната река Яндзъ, животворната кръв на цял Китай, той беше столица на древни държави и династии, бе натрупал богатствата си от бои и коприна. Шумът на становете никога не спираше, те думкаха и тракаха по цял ден и по цяла нощ, за да осигурят на сунските благородници дрехи, обувки и гоблени. Навсякъде се носеше миризмата на буби, с които работниците се хранеха на всяко ядене, изпържени до златисто и приготвяни с подправки, риба и мазнини.

В сравнение с малкия Суджоу на север или с рибарските селища покрай реката, Дзянкан бе истинска твърдина на мощ и богатство. Това се виждаше по облечените в пъстри доспехи войници, които стояха на всеки ъгъл, по дворците и пълните с милиони работници улици, чийто живот се въртеше около личинката, която правеше пашкул с толкова съвършена нишка, че можеше да бъде развита и превърната в изключително красива тъкан.

Със Сюан се отнасяха относително прилично. Жените и децата му бяха настанени в други дворци. Войниците му бяха пратени на юг, където нямаше да представляват опасност. Не му казаха къде се намират казармите им. Сунските чиновници показваха полагаемата се любезност към ранга му, а синът на самия император благоволи да го приеме и да го приветства със сладникави приказки. Сюан овладя прилива гняв, който заплашваше да го погълне при спомена за срещата. Беше изгубил всичко и те не пропускаха да му припомнят незавидното му положение чрез най-изтънчени обиди. Само свикнал със съвършенството човек би могъл да долови лекия привкус на стария чай или факта, че слугите, които му бяха изпратени, бяха донякъде недодялани и дори непохватни. Сюан не знаеше дали императорът нарочно иска да го унизи, или мекушавият му напарфюмиран син е просто глупак. Нямаше значение. Винаги си даваше сметка, че не се намира сред приятели. Изобщо нямаше да стъпи в земите на Сун, ако положението не бе толкова отчаяно.

Отначало, когато сунските войници започнаха да описват обоза и припасите му, оръжията му бяха предизвикали известен интерес. Това също събуди за момент раздразнението на Сюан, особено като си припомни потайните им усмивки. Най-ценните му притежания бяха положени в огромен двор, в който останките от богатството на баща му изглеждаха нищожни. Въпреки това Сюан не беше сигурен, че ще ги види отново. Сандъците със златни и сребърни монети бяха изчезнали в някаква скрита съкровищница, може би дори не в този град. В замяна Сюан получи само наръч красиво изписани листа, подпечатани с печатите на разни сановници. Намираше се изцяло в ръцете на хора, които го смятаха в най-добрия случай за слаб съюзник, а в най-лошия — за препятствие по пътя към земите, които смятаха за свои.

Загледан към града, Сюан мълчаливо стисна зъби. Само това издаваше напрежението му. Бяха се изсмели презрително на снарядите и ръчните му оръдия. Сун разполагаше с хиляди подобни оръжия, при това по-усъвършенствани. Ясно беше, че се смятат за недосегаеми. Армиите им бяха силни и добре снабдени, градовете им пращяха от богатство. Някаква горчива част от него искаше монголите да им покажат глупостта на тази арогантност. Стомахът му се свиваше, когато виждаше как сунските офицери му хвърлят погледи и си шепнат, сякаш просто бе предал дзинските земи на някакви си пастири. Странно беше да изпитва удоволствие, представяйки си как монголският хан влиза с воините си в Дзянкан и обръща сунските армии в безредно бягство.

Усмихна се при тази мисъл. Слънцето бе изгряло, копринените станове тракаха и скърцаха като дървояди в таванска греда. Щеше да прекара деня със старшите си съветници, да говори безкрайно и да се преструва, че от тях има някаква полза, докато чакаха сунският император да забележи съществуването им.

Някъде наблизо зазвъня камбана — един от стотиците тонове, които зазвучаваха из града по различно време. Някои отбелязваха новия час или обявяваха пристигането на вестоносци, други призоваваха децата на училище. Докато слънцето залязваше, Сюан си припомни думите на една поема от младостта си и измърмори полугласно:

— Слънцето чезне и потъва в здрача. Хората се прибират вкъщи и ярките върхове потъмняват. Диви гъски летят към белите тръстики. Мисля за северната порта и чувам камбанен звън между мен и съня.

Очите му се наляха със сълзи, когато си спомни колко мил бе баща му с него, малкото момче. Примигна да ги махне, преди някой да го види и да докладва за слабостта му.

Подбраните от Морол коне бяха все млади кобили. Беше ги взел от стадото резервни животни — избира ги половин ден според съвършения цвят и безупречната козина. Един от собствениците мълчеше покрусено наблизо — две от най-добрите му бели кобили бяха определени за жертвоприношение. Животните бяха продукт на поколения грижлив подбор. Не бяха раждали жребчета и родословието им щеше да прекъсне. Въпреки почти свещеното отношение между конярите и любимите им животни името на Угедай караше всяка съпротива да изчезне.

Подобно нещо никога не бе виждано в степите. Туманите така се бяха скупчили около гера на Угедай, че Морол трябваше да поиска кордон да ги държи на разстояние. Но воините продължаваха да се бутат напред, и жените и децата също: всички изгаряха от желание да видят магията и великото жертвоприношение. Ничий друг живот не можеше да струва толкова много и те гледаха омаяни и изпълнени с ужас как Морол точи ножовете си и ги благославя.

Хазар седеше недалеч от Угедай, който бе положен на покрит с коприна сламеник под залязващото слънце. Ханът бе облечен в полирани доспехи и от време на време бавно отваряше и затваряше уста, сякаш искаше глътка вода. Невъзможно бе да гледа бледата му кожа и да не си спомни за умиращия Чингис. При тази мисъл Хазар трепна и старата мъка накара сърцето му да забие по-бързо. Опита се да не зяпа, когато доведоха първата кобила и двама силни мъже хванаха главата й. Другите кобили бяха далеч назад, за да не виждат клането, но Хазар знаеше, че ще надушат кръвта.

Младата кобила беше усетила нещо и вече бе неспокойна. Пристъпваше нервно, дърпаше глава и цвилеше силно, мъчеше се да се освободи от пръстите, стиснали здраво гривата й. Светлата й козина беше съвършена, без никакви белези и кърлежи. Морол беше направил добър избор и някои воини бяха потресени от подобно жертвоприношение.

Морол бе напалил по-висок от него огън пред гера на хана. Сега запали клонка кедър и угаси пламъците, така че дървото да изпуска благовонен пушек. Отиде при Угедай и задържа клонката над тялото му, за да пречисти въздуха и да благослови хана за предстоящия ритуал. С бавни стъпки обиколи проснатата му фигура, като припяваше нещо, от което Хазар настръхна. Погледна племенника си Толуй и го видя как гледа прехласнато, омаян от шамана. Младият мъж никога не би разбрал как Хазар навремето бе чул Чингис да говори на древен език, а кръвта на враговете му лъщеше по устните му.

Мракът сякаш се спусна по-бързо от обикновено. Хиляди воини седяха в мълчание. Ранените в битката бяха преместени надалеч, за да не смущават ритуала със стоновете си. Тишината бе толкова пълна, че Хазар си помисли, че въпреки това ги чува — немощни и далечни, като тъжен зов на птици.

Вързаха здраво предните и задните крака на кобилата и тя зацвили уплашено. Воините я бутнаха, за да я съборят, и неспособна да направи и една крачка, тя падна тромаво и остана да лежи с изправена глава. Единият воин хвана мускулестата й шия и я задържа. Другият я стисна за задните крака и двамата погледнаха към Морол.

Шаманът не позволи да го карат да бърза. Започна да се моли, редуваше песни и мърморене. Посвети живота на кобилата на майката земя, която щеше да изпие кръвта й. Молеше отново и отново животът на хана да бъде пощаден.

Накрая пристъпи към кобилата. Държеше два ножа и продължи да пее и да се моли, докато избираше място под шията, където гладката бяла козина започваше да се спуска към гърдите на животното. Двамата воини напрегнаха мускули.

С бързо движение Морол заби единия нож до дръжката. Гъстата тъмна кръв плисна по ръцете му. Кобилата се разтрепери и зацвили уплашено, запръхтя и се опита да се изправи. Воините седнаха на краката й и кръвта продължи да блика с всеки удар на сърцето и да плиска и тях.

Морол постави длан на шията на кобилата и усети как кожата й изстива. Кобилата още се съпротивляваше, но силите й намаляваха. Шаманът вдигна устните й и кимна при вида на бледите й венци. Още веднъж на висок глас призова духовете на земята и вдигна втория нож — дълъг и тежък, с великолепно острие. Изчака, докато кръвта започна да тече по-мудно, след което бързо започна да реже гърлото на кобилата. Острието изчезна в месото. Бликна още кръв и той видя как зениците на кобилата станаха огромни и безкрайно черни.

Морол тръгна към хана, вдигнал окървавени ръце. Угедай лежеше неподвижно, блед като смъртта. Морол леко поклати глава и прокара пръсти по бузите му, оставяйки червени ивици.

Никой не смееше да продума. Всички знаеха, че в жертвоприношението има магия. Морол пропъди някаква муха от лицето си и мнозина от присъстващите направиха знак за пропъждане на злото при мисълта, че духовете се събират като мухи на леш.

Морол кимна на мъжете да извлекат мъртвото животно и да доведат следващото. Знаеше, че кобилите ще се съпротивляват при миризмата на кръвта, но искаше поне да им спести гледката на мъртвата им сестра.

Отново започна припяването, което щеше да завърши с жертвоприношение. Хазар извърна очи. Мнозина от воините си тръгнаха, за да не гледат как подобно богатство отива нахалост под ножа.

Втората кобила изглеждаше по-кротка от първата, с по-малко дух. Остави се да я доведат, но после усети нещо, изпадна в паника, зацвили ужасено и се задърпа с все сили, за да се отскубне от държащите я мъже. Докато те дърпаха в обратната посока, въжето се скъса и кобилата се освободи. Препусна в тъмното право към Толуй и го събори на земята.

Не стигна далеч. Воините разпериха ръце и я спряха, после намериха друго въже и пак я отведоха при огъня.

Леко натъртеният Толуй стана и се изтупа. Видя, че Морол го гледа странно, и сви рамене под погледа му. Припяването започна отново и втората кобила бързо бе спъната и приготвена за ножовете. Очертаваше се дълга нощ, а горчивата миризма на кръв вече бе силна.