Кон Игълдън
Сребърна империя (34)

33.

Бату яздеше с Гуюк, Монгке и Байдур към двореца, който Субодай използваше за своя база. Задачите по настаняването и намирането на храна в разграбената Буда беше оставена на старшите мингхан командири.

Четиримата принцове стигнаха външната порта на кралския дворец и слязоха от конете. Стражите на орлока не ги спряха.

Гуюк водеше малката група, а Бату крачеше от дясната му страна. Откриха Субодай в една празна бална зала, където бяха домъкнали огромна маса, отрупана с карти и книжа. Орлокът задълбочено обсъждаше нещо с Джебе, Чулгетай и Илугей. Те кимаха, докато Субодай поставяше монети, за да отбележи разположението на туманите по картата. Бату се усмихна. Това бе среща на млади и стари и за първи път той беше сигурен, че може да предскаже резултата.

Субодай вдигна глава, намръщи се при вида на суровите физиономии на четиримата принцове и изсумтя:

— Не съм ви викал. — Гледаше Бату, но в следващия миг погледът му рязко и изненадано се премести към Гуюк, който каза:

— Баща ми е мъртъв, орлок.

Субодай затвори очи за момент, лицето му стана сурово. Кимна замислено.

— Седнете, моля.

Авторитетът му беше толкова дълбоко вкоренен в тях, че и четиримата тръгнаха към столовете около масата, макар че Бату остана прав — искаше да запази въздействието, което бяха оказали.

— Сърцето ли? — попита Субодай.

— Значи си знаел? — ахна Гуюк. — Да, сърцето е било.

— Каза ми, когато каза и на брат си Чагатай — отвърна Субодай. Погледът му се спря върху Байдур и Гуюк се обърна към него.

— Не знаех нищо — хладно каза Байдур.

Гуюк се обърна, но Субодай не свали поглед от Байдур, докато младият мъж не се размърда неловко на мястото си.

На Субодай му се искаше да каже стотици неща, но се овладя с усилие на волята.

— Какви са плановете ти? — попита той Гуюк. Една по-безпристрастна част от него се интересуваше как ще отговори Гуюк. Каквото и да беше останало от младостта му, то внезапно бе удушено. Субодай гледаше младия принц. Разбираше тихата резервираност, която виждаше у него. Върху плещите на Гуюк беше паднала нова тежест, независимо дали я желаеше, или не.

— Аз съм наследник на баща си — отвърна Гуюк. — Длъжен съм да се върна в Каракорум.

Субодай отново погледна Байдур и се намръщи, но думите трябваше да се изрекат.

— Наясно ли си със заплахата от страна на чичо си? Той има претенции към ханската власт.

Байдур се изчерви.

Гуюк замислено наклони глава и Субодай остана доволен, че го вижда да преценява отговора си. Вече нямаше място за вятърничавия младеж, който беше доскоро.

— Вестоносецът пристигна при мен преди месец. Имах време да помисля — рече Гуюк. — Ще изискам клетва за вярност от туманите тук.

— Това ще трябва да почака — каза Субодай. — Когато приключим тук, ще събереш целия народ, както направи баща ти.

Байдур отново се размърда, но никой не му обърна внимание. Намираше се в невъзможно положение, но отчаяно му се искаше да заговори.

— Мога да ти дам четири тумана и да оставя за себе си само три — каза Субодай. — Трябва да се завърнеш с войска, за да си осигуриш ханската власт. Чагатай не може да излезе с повече от два, най-много с три тумана на бойното поле. — Погледна хладно Байдур. — Препоръчвам ти да оставиш Байдур с мен, вместо да го принуждаваш да избира между братовчед и баща. — Сведе глава към Байдур. — Не го приемай като обида, военачалнико.

Байдур отвори уста, но не можеше да намери подходящите думи. Бату беше онзи, който проговори — за пръв път, откакто дойдоха.

— Познаваш Чагатай хан по-добре от всеки от нас, без да броим Байдур. Как според теб ще реагира той, когато научи новината?

Субодай не го погледна, докато отговаряше, а продължи да наблюдава Гуюк. Сякаш вадеше с ченгел думите от устата си.

— Ако действа прибързано, ще поведе туманите си към Каракорум.

— Ако действа прибързано… Разбирам — отвърна Бату. Наслаждаваше се на смущението, което виждаше на лицето на орлока. — И какво ще последва, когато Гуюк хан се прибере у дома?

— Чагатай или ще преговаря, или ще се бие. Никой не знае какво му е на ума. — Субодай опря длани на масата и се наведе към Гуюк. — Повярвай ми — Чагатай хан не е толкова опасен, колкото си мислиш.

Като че ли понечи да каже още нещо, но млъкна и зачака. Решението не беше просто военно. Бату едва се сдържа да не се ухили доволно.

Гуюк остави седящите около масата да се потят известно време, след което поклати глава.

— Ако не можеш да ми предложиш нещо повече от уверения, орлок, трябва да поведа туманите към родината. Всичките. — Погледна Джебе и Чулгетай, но старите военачалници не участваха във вземането на това решение. Субодай имаше върховна власт над войската, но сега не ставаше въпрос за военен проблем.

Субодай бавно издиша.

— Военачалнико, разполагам с нови карти с изобразени на тях земи, които не са били дори легенда за нас. Град Виена е само на някакви си сто мили на запад. Зад него е родината на рицарите тамплиери. Италия е на юг. Вече пратих съгледвачи в тамошните планини и планирам следващия етап. Това е постижението на живота ми.

И млъкна. Нямаше да се моли. Гуюк го изгледа студено.

— Ще ми трябват всички тумани, орлок Субодай. Всички.

— Не ти трябват парцаливите наборници. Остави ми само тях с два тумана и ще продължа нататък.

Гуюк бавно протегна ръка и хвана рамото на Субодай. Само преди месец не бе и сънувал, че подобен жест е възможен.

— Как мога да те оставя тук, Субодай? Как мога да оставя военачалника на Чингис хан в момента, когато ми е нужен най-много? Ти идваш с мен. Знаеш, че не мога да ти позволя да останеш. Ще се върнеш след някоя година, когато настъпи мир.

Субодай впери поглед в Байдур. Болката му бе видима за всички.

— Аз съм стар — каза Субодай. — И видях началото на всичко, когато самият Чингис беше млад. Няма да се върна отново тук. Разговарях с пленници. Между нас и океана няма нищо, абсолютно нищо. Видяхме рицарите им, Гуюк, не разбираш ли? Те не могат да ни спрат. Ако продължим напред, земята ще е наша от море до море, завинаги. От море до море, военачалнико. Наша за десет хиляди години. Можеш ли да си представиш подобно нещо?

— Тукашната земя не е важна — тихо рече Гуюк. — Родината е мястото, откъдето сме тръгнали. Не мога да изгубя нея заради земите тук.

Пусна рамото му и продължи със спокоен глас:

— Аз ще бъда хан, орлок Субодай. Имам нужда от теб.

Субодай бавно се отпусна на стола и сякаш цялата му енергия изчезна. Дори Бату се почувства неудобно да го гледа така сломен.

— Добре — каза орлокът. — Ще подготвя войската за завръщане у дома.

 

 

Чагатай гледаше към изгряващото слънце. Стаята беше без мебели и самият дворец беше пуст, ако не се брояха неколцината слуги, които трябваше да чистят. Не знаеше дали някога ще се върне тук и изпита мъка от това. Чу приближаващи стъпки и се обърна. Беше Сунтай, слугата му.

— Време е, господарю — каза Сунтай. Погледът му се спря върху смачкания пергамент в ръката на Чагатай, четен и препрочитан сто пъти след пристигането му само преди няколко дни.

— Да, време е — повтори като ехо Чагатай.

Погледна за последен път изгряващото слънце. Ято гъски излиташе от неподвижната вода. Чагатай беше в такова настроение, че впери поглед право в златната топка на хоризонта, сякаш я предизвикваше да се опита да го изгори.

— Мога да пристигна в Каракорум месеци преди него — рече Чагатай. — Ще взема клетвата на народа като хан, но когато той се върне, ще има война. Освен ако не последвам примера на любимия си брат Угедай. Какво мислиш, Сунтай? Гуюк би ли приел моето ханство тук в замяна на живота си? Хайде, дай ми съвет.

— Би могъл да приеме, господарю. В края на краищата ти го направи.

Чагатай се усмихна. За пръв път от години се чувстваше в мир със света.

— Може би трябва да се тревожа за бъдещите неприятности или пък за сина си Байдур. Сега трябва да мисля за неговия живот. Духове, ако можеше Гуюк просто да умре в съня си, пътят ми щеше да е открит! А вместо това аз доброволно му изпратих заложник.

Сунтай познаваше добре господаря си и се усмихна, докато се приближаваше да застане зад него.

— Гуюк може и да си мисли така, господарю, може би дори и орлок Субодай, но дали такъв заложник ще спре ръката ти?

Чагатай сви рамене.

— Имам много синове. Наградата е твърде голяма, за да се отказвам от нея само заради един от тях. Байдур ще трябва да се оправя сам. В края на краищата, Сунтай, аз му дадох най-добрите си воини за тумана му. Нямат равни на себе си в цялата държава. Ако той падне, ще скърбя за него, но съдбата му е в неговите собствени ръце, както винаги.

Чагатай не беше забелязал, че вместо обичайните сандали Сунтай е сложил меки ботуши. Не чу последната му стъпка. Усети ужилване, задави се от изненада и посегна към гърлото си. Какво…? Погледна ръката си и видя, че е цялата в кръв. Опита се да заговори, но гласът му беше изчезнал и се чу само някакво хриптене.

— Казват, че кинжалът кирпан е толкова остър, че смъртта е почти безболезнена — рече Сунтай. — Но никой не може да отговори дали наистина е така. Името му означава „милостива ръка“.

От гърлото на Чагатай излизаше някакво тихо гъргорене. Сунтай отстъпи две крачки, когато господарят му падна на колене, все още вкопчен в гърлото си.

— Раната е смъртоносна, господарю. Опитай се да запазиш спокойствие. Смъртта ще настъпи бързо.

Главата на Чагатай бавно се отпусна на гърдите му. Окървавената му дясна ръка посегна към сабята, но силите му стигнаха да я изтегли само един пръст от ножницата.

— Поръчано ми е да ти предам съобщение, господарю, ако имам възможност да го направя. Запомних думите наизуст. Можеш ли все още да чуваш?

Чагатай падна по очи. Някой извика наблизо и Сунтай се намръщи при мисълта какво следва.

— Съобщението е от Угедай хан, господарю. Трябва да ти го предам в момента на смъртта ти: „Това не е отмъщение, Чагатай. Правя го заради сина си. Вече не съм онзи човек, който те остави жив. Чрез моята дълга ръка ти няма да бъдеш хан“. — Сунтай въздъхна. — Никога не съм бил твой истински слуга, господарю, но ти беше чудесен господар. Сбогом.

Чагатай се отпусна безжизнено. Когато стражите нахълтаха в стаята с извадени саби, видяха Сунтай коленичил да шепне нещо в ухото на господаря си. Не помръдна, когато се втурнаха към него. Лицето му остана спокойно, докато го посичаха.

 

 

Беше студена ясна утрин. Субодай яхна коня си и погледна назад. Нямаше облаци и небето беше абсолютно синьо. Седем тумана, най-добрите воини на държавата, чакаха в строй. Зад тях каруците на обоза се точеха цели мили. Беше взел военачалници, някои от които почти момчета, и им беше показал силата им. Въпреки недостатъците си Гуюк щеше да е по-добър хан заради наученото по време на великия поход. Байдур щеше да е по-добър мъж от баща си. А бащата на Монгке би се гордял със сина си.

Въздъхна. Знаеше, че никога вече няма да види подобна войска. Старостта се беше промъкнала до него и се чувстваше уморен. Известно време си бе мислил, че е в състояние да язди вечно с младите мъже, морето го беше примамило толкова далеч от дома, колкото можеше само да мечтае навремето. Когато Гуюк нареди да спрат, това бе краят, шепотът на смъртта в ухото му. Загледа се в далечината и си представи градовете със златните им кули. Знаеше имената им, но никога нямаше да ги види — Виена, Париж, Рим.

Свършено беше. Знаеше, че ще трябва да посегне към оръжието, ако Чагатай предяви претенции към властта на Угедай. Може би щеше да види още една битка. Заедно с принцовете щеше да излезе на бойното поле на славата и да покаже на Чагатай защо Субодай багатур е станал военачалникът на Чингис хан.

Сви устни, вдигна ръка и рязко я свали. Зад него монголските тумани започнаха дългото пет хиляди мили пътуване, което най-сетне щеше да ги върне у дома.